Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б
въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при
секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр. дело № 13211 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК
С решение №151880 от 16.07.2020 г., постановено по гр. д. № 60418/2018
г., по описа на СРС, 124 състав, е признато за установено по предявени по
реда на чл. 422 ГПК искове, че на основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, ответникът И.М.И. дължи на „Ф.И.“ ЕАД неизплатени суми по
договор за потребителски кредит № ********* от 07.03.2014 г., сключен между
ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, както следва: 484,40 лв. - главница, ведно със
законна лихва за периода от 22.06.2017 г. до изплащане на вземането; лихва в
размер на 91,55 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г.; лихва в
размер на 145,99 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 30.05.2017 г.; такса в
размер на 186,10 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д.№ 40641/2017г.
на СРС, 124 състав. Със същото решение ответникът И.М.И. е осъден да
заплати на ищцовото дружество 75 лева разноски в заповедното производство,
както и 625 лева - разноски за първоинстанционното дело.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника И.М.И.,
чрез назначения му особен представител адв. Д.Б.. Изложени са оплаквания, че
съдът не е извършил служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи и
без да се отчитат размера на лихвения процент по кредита и събирането на
множество такси, които били в пряко противоречие с националното законодателство
и приложимата европейска директива. Въззивникът счиа, че визираното процесуално
нарушение на СРС следвало да се отстрани от въззивния съд, който да реши
материалноправния спор по същество при отчитане действителността на договорните
клаузи.
Въззиваемият ищец „Ф.И.“ ЕАД оспорва
въззивната жалба и моли обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено. Счита,
за неоснователни оплакванията на особения представител на въззивника за
извършено от СРС процесуално нарушение, тъй като в закона не се съдържа
изискване за служебно задължение съдът да следи за действителността на
договорните клаузи. Поддържа, че при приемането на договорните клаузи за
действителни, съдът няма задължение да излага мотиви в тази насока.
Неоснователни били и оплакванията за размера на ГПР и размера и основанието, на
което се претендират таксите, като в приложимата към процесния договор за
кредит редакция на ЗЗП не били поставени подобни ограничения.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице
- страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е
валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства намира първоинстанционното решение за частично неправилно. Съображенията
за това са следните:
Районният съд е сезиран по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че И.М.И.
дължи на ищеца „Ф.И.“ ЕАД неизплатени суми по договор за потребителски кредит №
********* от 07.03.2014 г., сключен между ответника и „П.Ф.Б. ООД, както
следва: 484,40 лв. - главница, ведно със законна лихва за периода от 22.06.2017
г. до изплащане на вземането; договорна възнаградителна лихва в размер на 91,55
лв. за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г.; лихва за забава в размер на
145,99 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 30.05.2017 г.; такса в размер на
186,10 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г., за които суми е била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д.№ 40641/2017г. на СРС, 124
състав.
Не е спорно по делото, а и се установява от приложените по делото
писмени доказателства, че по силата на договор за потребителски кредит №
********* от 07.03.2014 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и И.М.И., дружеството е предоставило
потребителски кредит на ответника, в размер на 500 лева, при лихвен процент
55%, която лихва се равнява на 130 лв. Посочен е общ размер на дължимата по
заема сума от 912,05 лв., платим на 45 седмични вноски, всяка от 20, 27 лв.,
без последната, която се равнява на 20,17 лв., дата на първа вноска 14.03.2014
г. и ГПР от 146% с включени в него 25 лв. - такса за оценка на досие; 69,70 -
такса за администриране на кредита. Съгласно чл. 27 от договора клиентът е избрал
услугата „Домашно посещение“, за която дължи такса от 186,75 лв., като е
декларирал, че с подписването на договора е получил пълния размер на кредита. В
чл. 23 от договора за кредит е предвидена правната възможност кредиторът да
прехвърли изцяло или частично правата си по договора, без съгласие на клиента,
като впоследствие го информира. Не е спорно, а и се установява от представените
към исковата молба доказателства, че с договор за цесия от 21.03.2016 г. „П.Ф.Б.“
ООД е прехвърлил на „Ф.И.“ ЕАД вземанията по процесния договор за потребителски
кредит.
Според приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза като непогасени
са останали следните задължения по договора за кредит: 484,40 лв. - главница,
ведно със законна лихва за периода от 22.06.2017 г. до изплащане на вземането;
договорна възнаградителна лихва в размер на 91,55 лв. за периода от 10.06.2014
г. до 18.01.2015 г.; лихва за забава в размер на 145,99 лв. за периода от
10.06.2014 г. до 30.05.2017 г.; такса в размер на 186,10 лв. за периода от
10.06.2014 г. до 18.01.2015 г. Вещото лице сочи, че ответникът е бил извършил
плащания по кредита през 2014 г. в общ размер на 150 лв., както следва: на
13.03 – 25 лв. , 18.03 – 25 лв., 18.05 - 20 лв., на 01.06. – 30 лв. и на 09.05
– 50 лв.
Съгласно чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, поради което
неоснователни са твърденията на въззиваемото дружество, че подобно задължение
не е предвидено в процесуалния закон. На самостоятелно основание съдът следи
служебно и за противоречие на уговорките в договора за кредит с добрите нрави. Аргумент
за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е
възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност
на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението
поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни
негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят
такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи
при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да
зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от
10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., III г.о. на ВКС). Предвид това, настоящият
съдебен състав намира, че вземане за възнаградителната лихва, чийто годишен
размер е 55%, произтича от договорна клауза, която се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави.
В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
В случая договорът е подписан на 14.03.2014 г., преди приемането на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ДВ. бр.35 от 22.04.2014 г.), регламентираща максималния
размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени
в чл. 19, ал. 1 ЗПК. При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието ѝ с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се
дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация
по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не
води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение №
906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение №
901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се
приема, че възнаградителната лихва може да надхвърля размера на законната
лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в което остава
неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави,
а ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва,
която превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в договора лихвен процент от 55 % е над пет пъти
размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10,04%, достигнала до 01.06.2014 г. до 10,05 %, след което през
годините не е отбелязал повишаване, а спад до 10,00% понастоящем. С така
уговореното възнаграждение, което се явява над половината от предоставената
сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между
престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е
по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и
по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „Ф.И.“
ЕАД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не
следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански
риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез
предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото
състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК
предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществeното състояние на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база
данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен
процент от 55 % съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до
несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което уговорката се
явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В този смисъл
клаузата не е годна да породи задължения за кредитополучателя независимо дали е
налице хипотеза за нейното приложение, а начислената въз основа нея сума е
лишена от основание и претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
На следващо място, по аргумент от чл. 9 ЗЗД, автономията на волята на
страните да определят свободно съдържанието на договора, включително да
уговорят такси, е ограничена в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки (чл. 288 ТЗ).
В разглеждания случай, клаузата на чл. 25 от процесния договор сочи, че
услугата „Домашно посещение“ е допълнителна и се изразява в предоставяне на
кредита в брой по местоживеенето на клиента и събиране на седмичните
погасителни вноски също по неговото местоживеене, като за тази услуга се дължи
такса от 1836,75 лв, 40 % от която е равна на разходите, свързани с нейното
организиране и предоставянето на кредита, а останалата част – с разходите за
събиране на седмичните вноски в дома на клиента. Предвидено е, че таксата е
дължима при подписване на договора, но е платима на равни вноски през периода
на кредита за улеснение на клиента, като и в случаите на отказ от тази
допълнителна услуга, клиентът дължия 40 % от таксата.
Посочената такса е пряко свързана с действия по усвояването и управлението
на кредита, които са иманентна част от дейността на кредитора в процеса по
кредитиране и поначало не следва да се дължи отделна цена за тези действия,
извън уговорената възнаградителна лихва. Така предвидената такса от 186,75 лв.
се явява повече от една трета от размера на главницата по кредита от 500 лв. и
е лишена от житейска и икономическа логика, доколкото клиентът се задължава да
заплаща необосновано висок разход по кредита. В този смисъл с предвидената
такса основно се цели получаване на допълнително възнаграждение за финансовата
институция срещу осъществяване на иначе типични действия на кредитора по
осигуряване възможност на потребителя да погасява задълженията, поради което е
неморална и противоречаща на добрите нрави, респективно се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По аналогични съображения нищожна се
явява и таксата за администриране на кредита от 69,70 лв., тъй като действията
по актуализиране на наличната финансова информация за потребителя след
сключването на договора за потребителски кредит са свързани с управлението на
кредита и в частност с управлението на риска, което също е неизменна част от
кредитния процес и кредиторът не следва да възлага в тежест на потребителя
разход за подобна дейност.
Като противоречаща на закона – чл. 16 ЗПК, нищожна се явява и клаузата
на чл. 3 от договора, предвиждаща заплащането на задължителна такса за оценка
на досието в размер на 25 лв.. Визираната норма установява задължението на
кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да му предостави
кредит, като с предвиждането на такса за оценка на практика се прехвърля върху
самия длъжник финансовата тежест от изпълнението на задължението на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващия за
кредит и отново води до неоправдано допълнително увеличаване на размера на
разходите по кредита.
Горните тълкувания напълно съответстват и на въведената с чл. 10а, ал. 2 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) забрана кредиторът да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Действително, разпоредбата не е била в сила към датата
на сключването на процесния договор - 07.03.2014 г., но приемането ѝ е
законодателен израз за недопускане на необосновано утежняване финансовото
положение на потребителя като икономически по-слабата страна в отношенията му с
кредитора, като същевременното последният не се възмездява за действията си, необусловени
пряко от волята на кредитополучателя, а са присъщи на търговската му дейност по
кредитиране.
Предвид изложеното недължими, като основани на нищожни договорни клаузи,
са претенциите за възнаградителна лихва в размер на 91,55 лв. за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г.,
както и претендираните такси в общ размер на 186,10 лв. за периода от
10.06.2014 г. до 18.01.2015 г., включващи такси за оценка на досието,
администриране на кредита и услуга „Домашно посещение“, като на присъждане
подлежи само главницата. Връщането ѝ на погасителни вноски не превръща
договора за кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за
изпълнение на задължението на части, поради което приложима е общата петгодишна
погасителна давност (така и решение № 38 от 26.03.2019 г., по т. д. №1157/2018
г., по описа на ВКС, II ТО) и безспорно същата не е настъпила към момента на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 22.06.2017 г. Тъй като по делото се установява, че ответникът
е извършил плащания по кредита до 09.05.2014 г. в общ размер на 150 лв., а по
вече изложените съображения, уговорките за възнаградителни лихви и такси се
явяват нищожни, то с внесената сума следва да се намали размера на първоначално
отпусната главница от 500 лв., поради което действително дължимата такава е 350
лв.
По отношение на акцесорната претенция за лихва за забава, доколкото чл.
9 от договора предвижда същата да се дължи в размер на законната лихва за всяка
просрочена сума от датата на падежа до нейното заплащане, подобно уговорка е
действителна и поначало ответникът остава задължен за нея. Предвид релевираното
възражение за погасителна давност, приложим е тригодишният срок, по аргумент от
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Заявлението по чл. 410 ГПК, което е от естество да
прекъсне давността, е депозирано на 22.06.2017 г. и следователно всички вземания
преди 22.06.2014 г. са погасени по давност, т.е. погасени по давност са лихвите
за претендирания период 10.06.2014 г. – 21.06.2014 г. Тъй като е уговорено, че
главницата по кредита се погасява на 45 седмични вноски, първата с падеж
14.03.2014 г., то размерът на всяка от седмичните вноски е 11,11 лв. (500/45), а
съотнесени към внесената сума от 150 лв., погасени изцяло чрез плащане се
явяват първите 13 вноски и частично 14-тата вноска, като е останала дължима по
нея сума от 5,57 лв. Към началния момент на непогасения по давност период за
лихва за забава - 22.06.2014 г. е настъпил падежът на 14-та и 15-та погасителни
вноски, в общ размер на 16,68 лв. За периода от 22.06.2014 г. до датата на
падеж на последната 45-та седмична вноска – 16.01.2015 г. лихвата за забава
следва да се изчисли като се умножи главницата по всяка от вноските, по броя
дни забава до крайния падеж, и това произведение се умножи по размера на
законната лихва, изчислена на дневна база, като по реда на чл. 162 ГПК съдът,
определи нейният размер на 9,43 лв. Считано от 17.01.2015 г. (когато е
главницата е станала изцяло изискуема) до 30.05.2017 г. - крайният момент, за
който се претендира лихва за забава, с размера на законната лихва се олихвява
изцяло падежиралата и непогасена главница от 350 лв., като по реда на чл. 162 ГПК съдът определи нейният размер на 84,16 лв. Следователно, за непогасения по
давност период 22.06.2016 г. – 30.05.2017 г. общо дължимата лихва за забава е в
размер на 93,59 лв. За разликата над този размер до претендираните 145,99 лв. и
за периода 10.06.2014 г. – 21.06.2014 г. акцесорната претенция подлежи на
отхвърляне.
Предвид несъвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено за следните присъдени суми: изцяло за вземанията
за възнаградителна лихва в размер на 91,55 лв., дължима за периода от
10.06.2014 г. до 18.01.2015 г., и договорни такси в размер на 186,10 лв. за
периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г, както и за частично за дължимата
главница - за разликата над 350 лв. до 484,40 лв. и лихва за забава – за
разликата над 93,59 лв. до 145,99 лв. и за периода 10.06.2014 г. – 21.06.2014
г. Обжалваното решение следва да се отмени в частта с присъдените в полза на
ищеца разноски за заповедното
производство – за разликата над 36,64 лв. до 75 лв., както и тези за исковото
производство – за разликата над 305,32 лв. до 625 лв.
По разноските:
При този изход и съобразно основателността на претенциите, в полза на
въззиваемия ищец следва да се присъдят разноските за внесен депозит за особен
представител за въззивното производство, в размер на 48,85 лв., както и юрисконсултско
възнаграждение за делото пред СГС, в размер на 48,85 лв.
Съгласно мотивите към т. 7 от ТР №6 от 06.11.2013 г. по
тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на подадена жалба от особен
представител на ответника дължимата държавна такса по жалбата и разноските
следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на
съответната страна съобразно изхода на делото.
Ето защо и с оглед частичната основателността на
въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, страните следва да бъдат осъдени
да заплатят в полза на съда държавна такса, както следва: „Ф.И.“ ЕАД - 12,79 лв.,
а И.М.И.
- 12,21
лв.
С оглед на правилата,
установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №151880
от 16.07.2020 г., постановено по гр. д. № 60418/2018 г., по описа на СРС, 124
състав, в частта, в която е признато за установено по предявен по реда на чл.
422 ГПК иск, че на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, ответникът И.М.И. дължи на „Ф.И.“ ЕАД неизплатени суми по
договор за потребителски кредит № ********* от 07.03.2014 г., сключен между
ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, както следва: за разликата над 350 лв. до 484,40 лв.
- главница, ведно със законна лихва върху разликата, дължима за периода от
22.06.2017 г. до изплащане на вземането; изцяло за сумата от 91,55 лв. –
възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г.; за
лихва за забава за разликата над 93,59 лв. до 145,99 лв. и за периода от 10.06.2014
г. - 21.06.2014 г.; изцяло за сумата 186,10 лв. - договорни такси, дължими за
периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015 г., както и в частта с
присъдените в полза на ищеца разноски за заповедното
производство – за разликата над 36,64 лв. до 75 лв., както и тези за исковото
производство – за разликата над 305,32 лв. до 625 лв., и вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по
реда на чл. 422 ГПК, от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, срещу И.М.И., ЕГН
**********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за установяване, че ответникът И.М.И. дължи
на „Ф.И.“ ЕАД неизплатени суми по договор за потребителски кредит № *********
от 07.03.2014 г., сключен между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, както следва: за
разликата над 350 лв. до 484,40 лв. - главница, ведно със законна лихва върху
разликата, дължима за периода от 22.06.2017 г. до изплащане на вземането;
изцяло за сумата от 91,55 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от
10.06.2014 г. до 18.01.2015 г.; за лихва за забава за разликата над 93,59 лв.
до 145,99 лв. и за периода от 10.06.2014 г. - 21.06.2014 г.; изцяло за сумата
186,10 лв. - договорни такси, дължими за периода от 10.06.2014 г. до 18.01.2015
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по гр.д.№ 40641/2017г. на СРС, I ГО, 124 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №151880
от 16.07.2020 г., постановено по гр. д. № 60418/2018 г., по описа на СРС, 124
състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА И.М.И., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, юрисконсултско възнаграждение за делото пред СГС, в размер
на 48,85 лв., както и внесен депозит
за особен предтавител в размер на 48,85
лв.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
с адрес ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски
градски съд дължима държавна такса за подадената от особения представител на
ответника въззивна жалба, в размер на 12,79
лв.
ОСЪЖДА И.М.И., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски
градски съд дължима държавна такса за подадената от назначения му особен представител
въззивна жалба, в размер на 12,21 лв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.