РЕШЕНИЕ
№ 278
гр. Б. , 06.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи юни, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Александър Д. Муртев Въззивно гражданско
дело № 20212100500651 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба,
подадена от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4,
представлявано поотделно от изп. директори Николина Тодорова Станчева и Мартин Деспов
Деспов, чрез юрк. Ирена Станчева срещу Решение № 1801/27.07.2020г. по гр.д. №
4839/2019г. по описа на БРС, поправено с Решение № 260227/05.02.2021г. по гр.д. №
4839/2019г. на БРС, в частта, в която са отхвърлени исковете на дружеството за приемане за
установено, че А. И. П. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес гр. Б., ул. “”З. № *,
дължи на дружеството следните парични задължения по заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1042/2019г. БРС, главница по договора за стоков кредит от
04.09.2017г. – за разликата над уважения размер от 41, 26 лв. до предявения размер от 1343,
56 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от подаване на заявлението но
01.02.2019г. до окончателното й изплащане; за договорна лихва за периода 04.11.2017г. –
13.06.2018г. – за разликата над уважения размер от 7, 53 лв. до предявения размер от 368, 42
лв., за обезщетение за забава за периода 04.11.2017г. до 31.01.2019г. – за разликата над
уважения размер от 4,86 лв. до предявения размер от 61, 74 лв., както и осъдителните искове
за тези вземания, както и в частта за разноските, които не са присъдени.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, постановено в
противоречие с волята на страните, материалния закон и събраните по делото доказателства.
1
Жалбоподателят излага подробни съображения, че неправилно съдът е приел по делото, че в
негова полза са цедирани само падежиралите до датата на цесията суми по процесния
договор за стоков кредит с № ** от 04.09.2017г. В тази насока сочи, че общите условия са
неразделна част от договора, като и двете са подписани на всяка страница от ответника. В
т.16 от ОУ към процесния договор е уговорено правото на кредитора да цедира вземанията
си по процесния договор, с което право длъжника се е съгласил, подписвайки договора.
Сочи, че в рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата
11.04.2018г., а впоследствие и в Допълнителното споразумение от 13.06.2019г. за цедиране
на вземания към договора, цедентът и цесионерът са договорили, че предмет на цесията са
задължения със забава между 180 и 210 дни, които не са погасени надлежно. В тази връзка
излага, че в Приложение 1 е посочен размера на задължението към датата на цесията,
изрично посочено в предпоследната колона на Приложение 1, наименована “Дълг към
12.06.2018г.”, в размер на 1722, 13 лв., от които 1342, 56 лв. – главница, 368, 42 лв. –
договорна лихва и 10, 15 лв. наказателна лихва /лихва за забава/ към 12.06.2018г. Излага
доводи, че задълженията по процесния договор са прехвърлени в собственост на ищеца,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви,
такси и комисионни и други разноски на дружеството – кредитор. Сочи, че е представил
писмени доказателства в първата инстанция, удостоверяващи горните твърдения. Релевира
оплакване, че районния съд не дал указания с проекто-доклада си, че ищецът не е ангажирал
доказателства за твърдението от него факти.
По изложените съображения се отправя искане съдът да отмени постановеното
решение в обжалваната му част и да постанови друго такова, с което предявения иск да бъде
уважен в цялост. Претендира разноски за заповедното и исковото производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпила отговор на въззивната жалба от А. И. П.,
чрез назначения му особен представител – адв. Дичко Янев, с която същата се оспорва като
неоснователна.
Прави се анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност като се навеждат
доводи, че не е била обявена надлежно предсрочната изискуемост на кредита, тъй като
приложените по делото уведомителни писма от 02.07.2018г. и 09.10.2019г. не са връчени
лично на ответника. Излагат се съображения относно надлежното реализиране правото на
кредитора да обяви един договор за предсрочно изискуем и правните му последици.
Ответната страна се солидаризира с извода на районния съд, че само една от дължимите
вноски отговаря на договора за цесия, а именно вземания по стоков кредит със забава между
180 и 210 дни – вноската за месец декември 2017г., чиято забава е 192 дни. Доколкото
срокът на забава бил извън посочения период, както и поради обстоятелството, че кредитът
не бил обявен за предсрочно изискуем, се застъпва тезата, че претендираната цесия не е
породила правен и прехвърлителен ефект по отношение на останалите месечни вноски по
кредита. Обоснован бил и извода на съда относно нищожността на договорената
възнаградителна лихва, който бил съобразен с водещата съдебна практика, че процентите по
договора значително надхвърляли размера на законната лихва. Оспорват се като
неоснователни и възраженията на жалбоподателя относно проектодоклада по чл.140 от ГПК,
2
в който съдът надлежно бил разпределил доказателствената тежест в процеса, като в тази
връзка излага подробни съображения.
В с.з. пред настоящата инстанция, въззивното дружество не се представлява.
Депозира писмена молба, чрез пълномощника си – юрк. Станчева, с която моли делото да се
гледа в негово отсъствие, поддържа изложените в жалбата доводи и претендира разноски.
Не прави нови доказателствени искания.
В с.з. пред настоящата инстанция, въззиваемото дружество се представлява от
назначения му особен представител, който оспорва въззивната жалба по изложените в
отговора аргументи. Не прави нови доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице,
срещу решение на съда, което подлежи на въззивно обжалване и е допустима.
Производството е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД против А. И. П. от гр. Б., с която е предявен иск за установяване съществуването на
следните парични задължения по заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена по
ч.гр.д. № 1042/2019г. на РС- ?, дължими по договор за заем, сключен с “Банка ДСК” ЕАД на
04.09.2017г.: 1 343, 56 лв. – главница; 368, 42 лв. – договорна лихва за периода 04.11.2017г. –
13.06.2018г.; 61, 74 лв. – обезщетение за забава за периода 04.11.2017г. – 31.01.2019г.; ведно
със законната лихва върху главницата от подаването на заявлението на 01.02.2019г. до
окончателното й изплащане. При условията на евентуалност са били предявени осъдителни
искови претенции за същите парични вземания.
Наведени са били твърдения, че ответникът не е изпълнил изцяло задължения си до
крайния падеж по договора – 04.09.2019г. Неизпълнените задължения били прехвърлени от
кредитора “Банка ДСК” на ищеца с рамков договор за цесия от 11.04.2018г. и допълнително
споразумение към него от 13.06.2018г. Цесията била съобщена на ответника с две писма –
от 02.07.2018г. и 09.10.2018г., първото от които непотърсено, а второто редовно връчено на
дядото на ответника чрез ЧСИ Таня Маджарова. Ищецът се позовава на уведомяване за
извършената цесия с връчване на препис от исковата молба. В тази връзка цитира съдебна
практика.
В законоустановения срок е връчен препис от исковата молба и приложенията от нея
на ответника при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Назначеният особен представител на
ответника е депозирал писмен отговор, с който е оспорил иска по основание. Наведени са
твърдения, че на осн. чл.99, ал.3 от ЗЗД цесията не е породила действие за длъжника, тъй
като не му е съобщена надлежно, а уведомяване в хода на исковото производство чрез
особен представител не е допустимо. Застъпва становище, че липсват доказателства за
реалното сключване на договора за заем, както и че не е доказана надлежно предсрочната
изискуемост на кредита. Прави възражение за нищожност на клаузата за договорна лихва,
като намира, че същата е определена в противоречие с добрите нрави, твърди и наличие на
неравноправни клаузи в договора за кредит и общите условия към него. Оспорва
автентичността на представените искане и договор за стоков кредит, като твърди, че
подписите не са положени от ответника.
След преценка на събраните по делото доказателства, районния съд е формирал
3
извод за частична основателност на предявените искове.
Посочил е, че при извършена служебна проверка съгласно чл.7, ал.3 от ГПК не се
установява наличие на неравноправни клаузи в процесния ДПК. Констатирал е, че
настоящата искова претенция е с правна квалификация по чл.422, вр. чл.124, ал.1 от ГПК,
вр. чл.79, ал.1, предл.1, чл.86, ал.1 и чл.240 и сл. от ЗЗД като същата е предявена в срока по
чл.415, ал.4 от ГПК, след издадена заповед за изпълнение в производство по чл.410 от ГПК
за процесните суми и в изпълнение указанията на заповедния съд предвид връчването на
заповедта на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Приел е за установено, че на
04.09.2017г. между заемодателя “Банка ДСК” и ответника е бил сключен договор за стоков
кредит № ****, по силата на който на ответника била предоставена сума в общ размер от
1382, 23 лв. за закупуване на пералня с цена 699 лв., хладилник с цена 519 лв. и за
сключване на застраховка с “Групама животозастраховане” с еднократна застрахователна
премия в размер на 164, 23 лв. Договорен бил 24-месечен срок за издължаване, равни
погасителни вноски в размер на 84, 27 лв. съгласно приложения към договора погасителен
план, платими на 4-то число на месеца. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент 39, 59 %
годишна с годишен процент на разходите 47,62 %, който подлежал на промяна при
предпоставки, предвидени в Общите условия, подписани от кредитополучателя и обявени за
неразделна част от договора.
По делото било допуснато извършването на СИЕ, от заключението на която съдът
обосновал извод, че цялата отпусната сума по кредита е усвоена на 04.09.2017г., а
кредитополучателят направил само едно погашение в размер 84, 37 лв. от 16.10.2017г., с
което били погасени 38, 67 лв. от главницата, 45, 60 лв. от договорната лихва и 0, 10 лв.
санкционираща лихва за забава.
Районния съд приел за установено също и че на 11.04.2018г. между кредитора “Банка
ДСК” и ищцовото дружество бил сключен рамков договор за покупко-продажба на
вземания /цесия/, с допълнително споразумение от 13.06.2018г., с предмет на прехвърляне
всички вземания на “Банка ДСК” ЕАД по предоставени стокови кредити на физически лица
със забава между 180 и 210 дни, ведно със изтеклите лихви. Прехвърлянето било писмено
потвърдено от цедента съгласно изискването на чл.99, ал.3 ГПК.
Съдът обсъдил и останалите ангажирани по делото доказателства, въз основа на
които приел за установено, че законния представител на ищцовото дружество – цесионер,
действащ като пълномощник на цедента изпратил до ответника две уведомителни писма за
цесията с покани за доброволно изпълнение – от 02.07.2018г. и 09.10.2018г., второто от
които било връчено на адреса на родственик на длъжника с посочване на трите му имена.
При така наличната доказателствена съвкупност, районния съд приел възраженията
на ответника за неавтентичност на договора за цесия и на искането за предоставянето му за
неоснователни и недоказани.
Въз основа на така изложеното от фактическа страна, съдът приел за недоказани
твърденията, че ответникът не е бил изправна страна по договора след 16.10.2017г., след
която дата същият изпаднал в забава. БРС обосновал извод, че ответникът е редовно
уведомен за същата, чрез връчване на препис от исковата молба на особения представител
4
на ответника и обективираното в нея изявление на ищеца. В тази връзка е приел, че
особения представител действа надлежно от името на ответника с правомощия да прави и
получава както процесуалноправни, така и изявления материалноправни изявления, каквото
било и уведомлението за цесия.
Съдът изложил съображения, че въпреки забавата на длъжника, по делото не били
ангажирани доказателства банката да е упражнила правото си да обяви договора за
предсрочно изискуем, като изпратените до ответника уведомления също не можели да
обосноват извод в тази насока, тъй като не обективирали изявления в този смисъл. Съдът
посочил, че към датата на сключване на цесията – 13.06.2018г., ответникът бил в
неизпълнение на 8 месечни погасителни вноски, дължими в периода 04.11.2017г. –
04.06.2018г., като само една от тях отговаряла на предмета на договора за цесия – вземания
по стоков кредит със забава между 180 и 210 дни, а именно вноската за месец декември
2017г., която е със забава от 192 дни. Предвид обстоятелството, че срокът на всички
останали вноски се намирал извън посочения период, съдът формирал извод, че процесния
договор за цесия има прехвърлително действия само за изискуемата забавена вноска за
месец декември 2017г. в размер на 84, 27 лв., включваща 41, 26 лв. главница и 43, 01 лв.
договорна лихва и за която ищецът – цесионер се явявал материално-правно легитимиран да
получи изпълнение.
Що се касае до претендираната възнаградителна лихва, районния съд намерил
възражението за нищожност на ответника за основателно, предвид факта, че същата
надвишавала трикратния размер на установената законна лихва. С тези аргументи съдът
изчислил дължимата договорна лихва по реда на чл.162 ГПК в размер на 30 %. По същия
начин било изчислено и дължимото на осн. чл.84, ал.1 от ЗЗД обезщетение за забава върху
придобитото от ищеца вземане за главница в размер на 41, 26 лв.
С депозираната пред настоящата инстанция въззивна жалба не се оспорват
фактическите констатации на районния съд за наличие на валидно възникнала облигационна
връзка между кредитора “Банка ДСК” и ответника въз основа на сключен помежду им
договор за кредит, за липсата на обявена по надлежния ред предсрочна изискуемост на
същият този кредит, както и относно формираният от съда извод, че цесията е била
надлежно съобщена на длъжника с връчване на препис от исковата молба и приложенията
към нея на назначения по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител.
С жалбата се оспорва правилността на мотивите на районния съд, в частта, в която
същият е приел, че на ищцовото дружество са цедирани само падежиралите, до датата на
цесията суми по процесния договор за кредит.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
След поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства във
връзка с наведените в жалбата оплаквания, настоящия състав намери следното:
Неправилни са мотивите на районния съд, че цесията е проявила действие само по
5
отношение на една от падежиралите погасителни вноски – тази за месец декември 2017г., по
изложения от него аргумент, че нито една от останалите такива е отговаряла на предмета на
договора – “вземания по стоков кредит със забава между 180 и 210 дни”.
Противно на изложеното от районния съд, тълкувайки волята на страните
обективирана в рамковия договор за продажба и прехвърляне на вземания от 11.04.2018г., и
Допълнителното споразумение от 13.06.2018г. за цедиране на вземания към цитирания
рамков договор, настоящия състав намира, че цедентът “Банка ДСК” ЕАД и цесионерът
“Агенция за събиране на вземания” са договорили предмет на цесията да бъдат просрочени
задължения, със забава между 180 и 210 дни, които не се погасяват надлежно. В § 1 Понятия
на рамковия договор от 11.04.2018г., страните са дали дефиниция на така цедираните
вземания, като са посочили изрично, че под “вземания” следва да се разбират всички
дължими на продавача суми по предоставените от него стокови кредити на физически лица,
със забава между 180 и 210 дни, които са просрочени и не се погасяват надлежно, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите им принадлежности, включително и с изтеклите
лихви, посочени в Приемо-предавателния протокол по чл.1.6. Следователно страните са
имали предвид, че предмет на цесията са вземания, които се прехвърлят като просрочени и
самите длъжници се намират в забава на изпълнение на договорните си задължения по
кредита, която продължава между 180 и 210 дни, а не погасителни вноски, характеризиращи
се с посочения период на забава. Този извод се подкрепя и от клаузата на чл.1 от сключеното
между страните Допълнително споразумение от 13.06.2018г. за цедиране на вземания към
рамков договор за покупко-продажба на вземания от 11.04.2018г., който гласи, че
“продавачът продава възмездно на купувача свои вземания по стокови кредити на
физически лица, със забава между 180 и 210 дни, които са просрочени, не се погасяват
надлежно с посочена забава към последният работен ден на предходния календарен месец”.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че ищецът е материалноправно
легитимиран да търси изпълнение по съдебен ред на всички цедирани в негова полза
вземания, индивидуализирани в приемо-предавателния протокол към цитираните рамков
договор и допълнително споразумение, които към 12.06.2018г. са в размер на : 1722,13 лв.,
от които 1343,56 лв. – главница, 368,42 лв. – договорна лихва, 10,15 лв. наказателна лихва
/лихва за забава /.
Независимо от липсата на обявена предсрочна изискуемост на кредита,
първоинстанционният съд неправилно е отрекъл изискуемостта на всички погасителни
вноски по договора за стоков кредит, съставляващи търсената по кредита главница, тъй като
същите към датата на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция вече са
били падежирали. Съгласно задължителната съдебна практика- Тълкувателно решение
№8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с
настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
6
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските
с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС излага в
мотивите на решението, че дори когато в производството не бъде доказано, че
претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост,
то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло
искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на
вече падежиралите вноски. В случая БРС е направил точно това - отхвърлил е иска при
установено неизпълнение на вече падежирали вноски, вместо да ги присъди. Приел е, че е
недопустимо да се изменя основанието на иска. В цитираното ТР ВКС е разяснил, че
предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за
последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж
преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно
изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези
съображения ВКС е приел, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо
за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното
основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор. Предсрочната изискуемост е
подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска
изпълнение на задължението. Няма причина това разрешение да бъде отречено за
вземанията по банкови кредити, а и според Решение №3/17.04.2019 по т.дело №1831/2017 г.,
ТК, II т.о.- и по договорите за заем за потребление на финансови институции, чието
изпълнение се търси по реда на заповедното производство. В Тълкувателното решение се
сочи, че поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на
вече падежиралите към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято
изискуемост не е настъпила. По отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния
план към датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди и
съответно тяхното присъждане в последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може
да се разглежда като произнасяне извън заявеното от кредитора основание.
Следователно, след като всички вноски по процесния договор са падежирали -някои
преди подаване на заявлението, а останалите – след това, ответникът дължи връщане на
заетата сума. Претенцията за неплатена главница се явява основателна и следва да бъде
уважена. Както се посочи, неплатената част от това вземане е 1343, 56 лв., за която сума
искът за главница следва да бъде уважен. Тъй като решението на БРС в частта, с която е
отхвърлил този иск, е неправилно, следва да бъде отменено.
Вследствие на горното, частично неправилни са явяват и правните изводи на
районния съд относно размера на дължимото обезщетение за забавено плащане върху
главницата. Предвид безспорно установеното обстоятелство, че предсрочната изискуемост
7
на кредита не е настъпила на твърдяната от ищеца дата, то не се дължи обезщетение за
забавено плащане върху целия размер на дължимата главница. Същевременно липсва
основание да се отрече дължимостта на обезщетение за забавено плащане за всяка от
падежиралите към датата на твърдяната предсрочна изискуемост погасителни вноски от
кредита. Съгласно заключението на изготвената по делото СИЕ, дължимата наказателна
лихва за просрочие на договор за кредит за периода от 04.11.2017г. до датата на обявяване
на предсрочната изискуемост 18.10.2018г. е в размер на 157, 38 лв., Тъй като сочения
размер надхвърля претендирания такъв от 61, 74 лв., то исковата претенция следва да бъде
уважена в цялост.
В жалбата не са въведени конкретни оплаквания във връзка с изложените от
районния съд мотиви досежно нищожността на претендираната с исковата молба договорна
лихва в размер на 368, 42 лв. При проверката на правилността на първоинстанционното
решение, с което същият е отхвърлил частично тази претенция, за разликата над уважения
размер от 7, 53 лв. до предявения размер от 368, 42 лв., както и евентуално предявения
осъдителен иск за тази сума, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни
предели на въззивната жалба и изложените в нея оплаквания. Последните той не може да
заменя или променя, нито може да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на спора
по свой служебен почин. Предметът на спора се очертава чрез обстоятелствената част и
петитума на исковата молба и чрез наведените от ответника в рамките на преклузивните
срокове по ГПК доводи и възражения като способ на защита срещу предявения иск.
Принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, изключва възможността съдът
да променя предмета на спора, вкл. като не зачете за осъществен правнорелевантен факт, по
който страните не спорят и са признали за настъпили произтичащите от него правни
последици. Още по-малко възможно е безспорният факт да бъде игнориран от въззивния съд
като нестанал, когато във въззивната жалба липсват оплаквания в такъв смисъл. В тази
хипотеза въззивната инстанция би се произнесла извън предмета на въззивната жалба,
очертаващ предмета на въззивното производство, което би било в нарушение на чл. 269, изр.
2 ГПК. С оглед на това за настоящата инстанция липсва възможност да проконтролира
решаващите изводи на съда в частта, в която същият е приел, че договорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави на осн. чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД,
вследствие на което обжалваното решение в тази му част следва да бъде потвърдено. В този
см. Определение №187/09.04.2021 по дело №1066/2020.
Предвид обстоятелството, че предявените установителни искове по чл.422 от ГПК се
явяват доказани по своето основание и размер, то обективно съединените с тях евентуални
осъдителни искове не подлежат на разглеждане, понеже не е настъпило условието под което
са били предявени. По тези съображения, обжалваното решение следва да бъде обезсилено в
частта, в която осъдителните искове за главницата и обезщетението за забава са били
отхвърлени като неоснователни, а производството в тази му част следва да бъде прекратено.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът дължи на ищеца и съдебните разноски,
направените в заповедното и в настоящото съдебно производство, съразмерно с уважената
8
част от исковете. Разноските, които е направил ищеца са както следва: за заповедното
производство – 35, 46 лв. д.т. и 50 лв. юрк. възнаграждение; за първоинстанционното
производство – 117, 79 лв. д.т., 200 лв. депозит за вещо лице, 356 лв. – възнаграждение за
особен представител и 100 лв. юрк. възнаграждение; за въззивното производство – 50 лв.
д.т., 356 лв. възнаграждение за особен представител. Дължимото за настоящата инстанция
юрк. възнаграждение, съдът определя по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.25, ал.1 от НЗПП
на сумата от 100 лв. Съразмерно на уважената част от исковете, ответникът дължи на
ищцовото дружество сумата от 1000, 42 лв., съдебно-деловодни разноски за
първоинстанционното и въззивно производства.
Що се касае до претендираното от особения представител възнаграждение в размер
на 356 лв. авансово внесено по сметка на БОС, то същото независимо от изхода на спора,
следва да му бъде присъдено, тъй като основанието за заплащането му е възмездяване на
труда на особения представител за осъщественото от него процесуално представителство, с
цел разглеждане и разрешаване на спора по делото при условията на състезателност.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение 1801 от 27.07.2020г. по гр.д. № 4839/2019г. по описа на БРС,
поправено с Решение № 260227/05.02.2021г. по гр.д. № 4839/2019г. на БРС, в ЧАСТТА, в
която са отхвърлени осъдителните искове, предявени от “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. “Люлин 10”,
бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4, против А. И. П., с
ЕГН ********** от гр. Б., ул. “З.” № *, същият да бъде осъден да заплати като
кредитополучател следните парични суми по договор за стоков кредит № **** от
04.09.2017г., сключен с “Банка ДСК” ЕАД на 04.12.2017г.: 1343, 56 лв. – непогасена
главница, включваща непогасени месечни вноси с падежни дати от 04.11.2017г. до
04.09.2019г., 61, 74 лв. – обезщетение за забава, дължима за периода от 04.11.2017г. до
датата на подаване на исковата молба в съда, ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.06.2019г. до окончателното
погасяване на дълга.
ОТМЕНЯ Решение № 1801 от 27.07.2020г. по гр.д. № 4839/2019г. по описа на БРС,
поправено с Решение № 260227/05.02.2021г. по гр.д. № 4839/2019г. на БРС, в ЧАСТТА, в
която e отхвърлен установителния иск “Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. “Люлин 10”, бул. “Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4 , за приемане на установено по
отношение на А. И. П., с ЕГН ********** от гр. Б., ул. “З.” № *, че дължи главница по
договора за стоков кредит от 04.09.2017г. – за разликата над уважения размер от 41, 26 лв.
до предявения размер от 1343, 56 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода
от подаване на заявлението на 01.02.2019г. до окончателното й изплащане, както и в
ЧАСТТА, в която е отхвърлен установителния иск за обезщетение за забава за периода за
9
периода 04.11.2017г. – 30.01.2019г. – за разликата над уважения размер от 4, 86 лв. до
предявения размер от 61, 74 лв., както и изцяло В ЧАСТТА за разноските, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. И. П., с ЕГН ********** от гр. Б., ул. “З.” № *,
дължи на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ж.к. “Люлин 10”, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда
“Лабиринт”, ет.2, офис 4, и следните парични задължения по заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1042/2019г. по описа на БРС: 1302, 30 лв. – дължима
главница по договор за стоков кредит от 04.09.2017г., сключен с “Банка ДСК” ЕАД на
04.12.2017г., представляваща разликата между присъдената такава от БРС в размер на 41, 26
лв., до пълния претендиран размер от 1343, 56 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума от подаването на заявлението на 01.02.2019г. до окончателното й изплащане, както и
сумата от 56, 88 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода 04.12.2017г. – 30.01.2019г., представляваща разлика над присъдената такава от 4,
86 лв. до пълния претендиран размер от 61, 74 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1801 от 27.07.2020г. по гр.д. № 4839/2019г. по описа
на БРС, поправено с Решение № 260227/05.02.2021г. по гр.д. № 4839/2019г. на БРС, в
ЧАСТТА, в която е отхвърлен установителния иск за договорна лихва за периода
04.11.2017г. – 13.06.2018г. – за разликата над уважения размер от 7, 53 лв. до предявения
размер от 368, 42 лв., както и в ЧАСТТА, в която е отхвърлен осъдителния иск за това
вземане.
ОСЪЖДА А. И. П., с ЕГН ********** от гр. Б., ул. “З.” № *, да заплати на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. “Люлин 10”, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда “Лабиринт”, ет.2,
офис 4, сумата от 66, 81 лв., представляваща направените от ищеца съдебно-деловодни
разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА А. И. П., с ЕГН ********** от гр. Б., ул. “З.” № *, да заплати на “Агенция
за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. “Люлин 10”, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда “Лабиринт”, ет.2,
офис 4, сумата от 1000, 42 лв., представляваща направените от ищеца съдебно-деловодни
разноски в исковото производство по гр.д. № 4839/2019г. на БРС и в.гр.д. № 651/2021г. на
БОС, съразмерно на уважената част от иска.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Дичко Янев Янев, от авансово внесения по сметка на БОС
депозит за особен представител, сумата от 356, 00 лв., представляваща дължимо
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство на ответника А. И.
П. пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11