РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на осми
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 9347 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.Б.А., чрез адв. Т. В.
от САК, срещу Решение № 101370/23.04.2019 г. на Софийския районен съд, 41
състав, по гр.д. № 2704/2019 г., с което са отхвърлени предявените от М.Б.А.
против „М.“ АД обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 439 от ГПК за признаване за установено,
че ищцата не дължи на ответника сумата от 4 170 лева - главница по договор за
банков кредит № 113/12.06.2003 г., ведно със законната лихва от 20.05.2005 г.
до окончателното плащане, и сумата 90,11 лева, представляваща лихва за забава
върху главница, за периода от 23.07.2004 г. до 20.07.2005 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист от 28.10.2005 г. по ч.гр.д. № 07005/2005 г. по описа на СРС,
42-ти състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 289/2005 г. по описа
на ДСИ – гр. Велинград. Решението се оспорва като неправилно и
незаконосъобразно. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е
преценил събраните по делото доказателства. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „М.“ АД, с който жалбата се оспорва
като неоснователна. Излага доводи за правилност на първоинстанционното решение.
Твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че погасителната
давност за процесните задължения е била прекъсвана многократно, включително
чрез всяка една вноска по наложения запор върху трудово възнаграждение. Поради
това посочва, че към настоящия момент вземането на кредитора е все още дължимо
и не е погасено по давност. По изложените съображения моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства,
основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба на М.Б.А. против „М.“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 439 от ГПК
за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 4 170
лева главница по договор за банков кредит № 113/12.06.2003 г., ведно със
законната лихва от 20.05.2005 г. до окончателното плащане и сумата от 90,11
лева, представляваща лихва за забава върху главницата, за периода от 23.07.2004
г. до 20.07.2005 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.10.2005 г.
по ч.гр.д. № 07005/2005 г. по описа на СРС, 42-ти състав, въз основа на който е
образувано изп. дело № 289/2005 г. по описа на ДСИ – гр. Велинград. За да
постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че за процесните
вземания не е бил изтекъл законоустановения давностен срок, като в хода на
образуваното изп. производство са били предприемани отделни изпълнителни
способи и са извършвани изпълнителни действия, които са прекъсвали
погасителната давност, в това число са правени ежемесечни удръжки по наложен
запор върху трудово възнаграждение на ищцата.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
При извършената от въззивния съд съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства се установявава, че производството по гр.д. № 07005/2005 г. по описа на СРС, 42-ти състав е било
образувано по искане на „Б.“ АД за издаване на изпълнителен лист въз основа на
несъдебно изпълнително основание - извлечение от сметки по чл.237, б. „в“ ГПК
/отм./. Съдът е уважил молбата на „Б.“ АД и на 28.10.2005 г. е издал изп. лист,
с който е осъдил ищцата М.Б.А. да заплати на „Б.“ АД /с настоящо наименование
„УниКредит Б.“ АД/ сумата 4 170 лева, представляваща главница по договор за
банков кредит № 113/12.06.2003 г., ведно със законната лихва от 20.05.2005 г.
до окончателното плащане и сумата 90,11 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата, за периода от 23.07.2004 г. до 20.07.2005 г. Въз основа на
посочения изп. лист от 28.10.2005 г. е образувано изп. дело № 289/2005 г. при
ДСИ при PC – Велинград. Страните не спорят, че вземането на „Б.“ АД е
прехвърлено в полза на ответника „М.“ АД, който е конституиран като взискател в
изпълнителното производство. Вземането по изп. лист
произтича от договор за банков кредит № 113/12.06.2003 г., сключен между
Димитрия Георгиева Билярова – кредитополучател, и „Б.“ АД - кредитодател, по който договор ищцата се е
задължила като поръчител.
Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност
се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, а според
чл. 111, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност се погасяват
вземанията за лихви. Следователно за процесните вземания за главница по изп.
лист приложение намира общият пет годишен давностен срок, а за вземанията за лихва – краткият
тригодишен давностен срок. Този срок е останал пет и съответно тригодишен и
след издаването на изпълнителния лист по реда на чл. 242, вр. с чл. 237, б. „в“
от ГПК /отм./, тъй като определението на съда по чл. 242 от ГПК /отм./ се
ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Правните
последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия
процес, поради което разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, предвиждаща
петгодишна давност за всички признати със съдебно решение вземания, не се
прилага. Дори давността да бъде впоследствие прекъсната, новият давностен срок
отново съвпада с давностния срок за погасяване на вземанията /в този смисъл
Решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 943/2009 г., I т. о., ТК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, като в тази си част решението не е загубило
значението си и след приемането на т. 14 от ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС/. От
своя страна подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по чл. 242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на
действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД, нито
може да се търси аналогия между него и съдебното исково производство с оглед
прилагане на последниците по чл. 116, б. „б“ ЗЗД, доколкото последната
разпоредба не подлежи на разширително тълкуване /в този смисъл задължителните
указания, дадени в т. 14 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
Действително, по делото не се установява кога е бил
падежа на задължението по процесния кредит и от кога е настъпила неговата
изискуемост, но доколкото ответникът се е снабдил с изпълнителен лист на
основание чл.237, б. „в“ ГПК /отм./ въз основа на определение от 28.10.2005 г.
настоящият състав намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че към
датата на подаване на молбата, респективно постановяване на определението,
вземането е било изискуемо.
Съгласно чл. 439, ал. 1 от ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението. Искът на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. С оглед наведените във въззивна жалба
доводи, които препращат към исковата молба, правният спор пред въззивната
инстанция се съсредоточава единствено по отношение на обстоятелството дали
процесното изпълняемо право е погасено чрез изтичане на законоустановения срок
на погасителна давност. Следователно, за да бъдат уважени предявените искове
следва да бъдат установени в обективната действителност следните
материалноправни предпоставки - след влизане в сила на заповедта за изпълнение
и преди изтичане на пет години от настъпването му са се осъществили факти,
довели до спиране/прекъсване теченето на давностния срок. Тези обстоятелства
следва да бъдат установени от ответника.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/, а именно:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. /така т. 10 от ТР № 2/201 Зг. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая давността е била прекъсната с подаването на
молбата за образуване на изп. дело на 09.12.2005 г., тъй като с нея взискателят
е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи. Впоследвие, давността е
прекъсната отново с молба от 30.01.2006 г., с която взискателят е поискал
налагане на запор върху трудово възнаграждение на ищцата. На основание чл. 450,
ал. 3 от ГПК запорът върху вземането на длъжника се смята за наложен спрямо
третото задължено лице от деня, в който му е връчено запорното съобщение
съгласно чл. 507 от ГПК. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез
посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на
съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от
изпълнението /така ТР 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС/. Със запорно съобщение от
02.02.2006 г., получено от третото задължено лице на 27.02.2006 г. е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, който има действие за
работодателя от датата на получаване на съобщението. Твърдението на ищцата в
исковата молба е, че от датата на запора на трудово възнаграждение до датата на
исковата молба не са предприети никакви изпълнителни действия. Същото правилно
първоинстанционният съд е приел за неоснователно, доколкото от материалите в
изпълнителното производство се установява, че регулярно по изпълнителното дело
са постъпвали суми от третото задължено лице СУ „Св. св. Климент Охридски“ – за
периодите от 12.06.2006 г. – 01.09.2009 г.; 01.10.2010 г. – 06.02.2013 г. и от
01.04.2013 г. – 04.02.2019 г.
Настоящият състав намира, че с всяко плащане по така
наложения запор на трудово възнаграждение, погасителната давност е била
прекъсвана с оглед разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно задължителните
разяснения в Тълкувателното решение, в изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и
с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Както е посочено по – горе, по своята правна същност запорът върху вземане на
длъжника от трето лице е способ в изпълнителното производство за
удовлетворяване на взискателя. Постъпването на суми от наложения запор по
изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на
извършени изпълнителни действия от конкретно посочен изпълнителен способ. В
този смисъл всяко постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ,
като поддържането на висящността на изпълнителния процес по този начин от
страна на взискателя прекъсва погасителната давност, както и срока по чл.433,
ал.1, т.8 ГПК / в този смисъл и Определение № 731 от 13.12.2018 г. по т. д. №
1325 / 2018 г. на ВКС/.
По изложените съображения настоящият състав намира, че
погасителната давност за вмеманията на „М.“ АД не е изтекла, поради което
исковите претенции са неоснователни. Предвид идентичничността на изводите на
настоящата инстанция с тези, до които е достигнал и първоинстанционният съд,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на делото право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира юрисконсултско възнаграждение. Страната е
представлявана в производството от юрисконсулт К., поради което и на основание
чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25
от Наредба за заплащането на правната помощ на страната се дължи юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определя на 100 лева предвид фактическата и правна
сложност на делото и процесуалното поведение на страната.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 101370/23.04.2019 г. на Софийския районен съд, 41
състав, постановено по гр.д. № 2704/2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 273, вр. с чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК М.Б.А., ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „М.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***,
представлявано от В. Г. С., сумата от 100 лева – разноски в хода на въззивното
производство.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.