№ 256
гр. Кюстендил, 21.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Любка Евг. Николова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500288 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по Въззивна жалба вх. № 1998/16.02.2024 г. от Ж. С. с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Кюстендил, ул. „***“ № 7, чрез назначения му
особен представител адв. д-р инж. В. Р., със съдебен адрес: гр. София, ул. „***“ № 33,
вх. А, ет. 2, кантора 234, и Въззивна жалба вх. № 2513/27.02.2024 г. от „Юробанк
България“ АД /с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД/ с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление в гр. София, район Витоша, ул. „***“ № 260, чрез
пълномощника адв. С. З. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „***“ № 57, партер,
насочени против Решение № 120 от 30.01.2024 г., постановено по гр.д. № 630/2023 г.
по описа на Районен съд – Кюстендил.
Въззивникът С. обжалва първоинстанционното решение в осъдителната му част,
като релевира доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Оспорва
изводите на решаващия състав за несъответствие на процесния договор с изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като същият не съдържал информация за действителния
процент на ГПР, и приложимост на разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Аргументира се, че
ответникът може да бъде конституиран като длъжник по процесното задължение, само
ако е държател на кредитната карта и същата е предадена и получена от него в
съответствие с приложимите ОУ към договора, и поддържа, че кредитната карта не е
била получена от него. Изтъква, че по делото липсват каквито и да било доказателства
в подкрепа на противното становище, а именно, че картата е получена от него по
предвидения с ОУ ред, предвид липсата на представен протокол за получаване на
кредитна карта или куриерска товарителница по смисъла на т.2.2 от ОУ.
1
При развитите доводи иска да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната му част и постановено ново, с което исковата претенция бъде оставена
без уважение. Не се ангажират доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „Юробанк България“ АД, чрез процесуалния му представител по
пълномощие адв. С. З., в който се излага становище за неоснователност на
депозираната въззивна жалба и се оспорват наведените в нея оплаквания като
несъстоятелни и недоказани. Уточнява се, че С., подписвайки процесния договор е
декларирал, че е запознат, приема и разбира ОУ, в които с т. 2.2 е предвидено, че
рискът от неполучаване на кредитна карта е в тежест на картодържателя. Допълва, че
подписът върху договора не е оспорен в рамките на първоинстанционното
производство. Поддържа, че ползването на кредитната карта от С. се доказва с
приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като счита, че всяко усвояване и
погасяване по картата по косвен начин доказва това обстоятелство, както и че картата
е употребявана съгласно договорното й предназначение.
Иска се отхвърляне на депозираната въззивна жалба и потвърждаване на
решението в обжалваната му част. Доказателствени искания не са ангажирани.
Своевременно е депозирана въззивна жалба и от „Юробанк България“ АД,
чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. С. З., с която
първоинстанционното решение се обжалва в отхвърлителната му част с доводи за
неговата неправилност, незаконосъобразност поради допуснати нарушения на
материалния закон и съдопроизводствените правила, и необоснованост.
Възразява се срещу извода на решаващия състав, че процесният договор е
недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК и се
аргументира, че ГПР по кредит е съобразен изцяло с цитираните разпоредби. Оспорва
като неверен извода на първоинстанционния съд, че е налице допълнително основание
за недействителност на целия договор, доколкото падежът на задължението по
договора не е посочен в него. Счита, че решаващият състав не е съобразил
спецификата на процесния кредит и обстоятелството, че кредитът е предоставен по
форма на кредитен лимит, като се позовава и на разпоредбата на чл. 9.1 от ОУ.
Навежда съображения в подкрепа на твърдението си, че предсрочната
изискуемост на процесния кредит е надлежно обявена преди предявяване на исковата
молба по реда на чл. 47 ГПК, както и в съответствие с разпоредбата на чл. 17 от
Договора.
Допълва, че районният съд немотивирано не взел предвид данните по приетата
по делото и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза и не се съобразил с
констатациите на вещото лице, което счита за съществено нарушение на
съдопроизводствените правила.
По изложените съображения заявява искане за отмяна на решението в
обжалваната му част и уважаване изцяло на предявените искове. Претендират се
съдебно-деловодните разноски за двете инстанции. Не се ангажират доказателствени
искания.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
Ж. С., чрез назначеният му особен представител адв. д-р инж. В. Р., в който се
възразява срещу изложените в жалбата оплаквания като неправилни и неоснователни.
Поддържа се искане за оставяне на въззивната жалба на „Юробанк България“
АД без уважение и уважаване на подадената от Ж. С. въззивна жалба по изложените в
2
нея съображения. Не се ангажират доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивните жалби се поддържат.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ”
АД срещу Ж. С..
Поддържано е било, че между страните бил сключен Договор за издаване на
кредитна карта № CV299895/21.05.2019 год., по силата на който на потребителя бил
предоставен револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит, при
поето задължение от кредитодателя и да издаде, като средство за отдалечен достъп до
средствата по кредитния лимит персонална кредитна карта и допълнителна кредитна
карта.
Договорът бил сключен при Общи условия.
С чл.3 от договора било предвидено, че разрешеният кредитен лимит към датата
на сключване на договора, е 3 600,00 лв., като банката има правото да го променя
едностранно.
Съгласно чл.10 от ОУ към договора ответникът дължал и възнаградителна
лихва, чийто размер бил предвиден в Приложение №1 към ОУ.
Заявено е било искане за присъждане на 3308,13 лв. главница за периода от
11.05.2021 год. до 22.03.2023 год.; 792,04 лева, възнаградителна лихва за периода от
11.05.2021 год. до 31.12.2022 год.; 473,87 лева, представляваща мораторна лихва за
периода от 11.05.2021 год. до 31.12.2022 год.; 648,56 лева, представляваща такси за
периода от 11.05.2021 год. до 22.03.2023 год., както и 36,00 лв., представляваща
разноски за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения
представител на ответника, който оспорва иска като неоснователен и недоказан.
Твърди се, че между страните няма възникнало действително облигационно
отношение. Изложени са подробни съображения за недействителност на процесния
договор за издаване на кредитна карта, тъй като както той, така и общите условия към
него противоречали на ЗПК. Моли искът да бъде отхвърлен.
В хода на производството са събрани писмени доказателства, като съдът е приел
и заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, с помощта на които е
установена фактическата обстановка по делото, която настоящия съдебен състав също
приема при условията на чл. 272 от ГПК.
Действително, видно от приобщения по делото Договор за издаване на кредитна
карта № CV299895/21.05.2019 год., банката поела задължение да предостави на
ответника револвиращ потребителски кредит под формата на кредитен лимит и да
издаде, като средство за отдалечен достъп до средствата по кредитния лимит
персонална кредитна карта и допълнителна кредитна карта.
Поради това било депозирано от ответника и Заявление за издаване на кредитна
карта /л.32-34/.
Приети са били и ОУ за издаване и използване на кредитни карти VISA,
MASTERKARD и AMERICAN EXSPRESS /л.6-29/ и всички техни приложения, в това
число и приложение № 1/л.30- 31/, съдържащо приложимата към договора тарифа на
банката.
3
Страните се съгласили, че разрешеният кредитен лимит към датата на
сключване на договора е 3 600,00 лв., видно от клаузите в договора – чл. 3 от него,
като банката имала правото да го променя едностранно.
По силата на чл.10 от ОУ към договора ответникът дължал на банката ищец
възнаградителна лихва, чийто размер е предвиден в Приложение №1 към ОУ.
Приобщен е Пакет „F“ декларация от 21.05.2019 г. за присъединяване на
застраховано лице към застрахователна програма „защита на плащанията“,
застрахователен пакет „Покритие на задълженията плюс“ на картодържателите на
кредитни карти,издавани от банката /л.35-48/, с която дал изрично съгласие за
присъединяване към програмата с дължима месечна застрахователна премия в размер
на 0,736% от усвоения, но непогасен кредитен лимит по кредитната карта.
Представени са и ОУ /л.36-44/ за посочената застрахователна програма.
По делото е прието и Заключение с вх.№ 100/03.01.2024г., изготвено от вещото
лице ***.
С обжалвания първоинстанционен акт Кюстендилският районен съд е осъдил
Ж. С. да заплати на „Юробанк България“ АД сумата от 3308,13 лева, представляваща
главница по Договор за издаване на кредитна карта №VC299895 от 21.05.2019 г., ведно
със законната лихва върху същата, считано от 27.03.2023 год. до окончателното
изплащане на сумите, като претенцията до пълния й размер е оставена без уважение,
както следва: за възнаградителна лихва в размер на 792,04 лева за периода 11.05.2021 г.
до 31.12.2022 г., за мораторна лихва в размер на 473,87 лева за периода от 11.05.2021 г.
до 22.03.2023 г., за такси в размер на 648,56 лева за периода от 11.05.2021 г. до
22.03.2023 г., за разноски по уведомяване в размер на 36 лева.
Разпределена е и отговорността за разноски, като ответникът е бил осъден да
заплати на ищцовото дружество такива в размер на 1650,35 лв.
В хода на въззивното производство не са събирани други доказателства, като не
са били поддържани искания за събиране на такива.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК съдът извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То е и допустимо.
По правилността на решението:
Разгледани от първостепенния съд са искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и
2 от ТЗ, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1, изр. 1от ЗЗД
По иска за присъждане на главница:
От съвкупния анализ на доказателствата по делото остава безспорно, че
страните по делото са били обвързани от валидно облигационно отношение по силата
на сключен между тях Договор за издаване на кредитна карта № CV299895/21.05.2019
год., с разрешеният кредитен лимит към датата на сключване на договора 3 600,00 лв.,
видно от клаузите в договора – чл. 3 от него, като банката имала правото да го
променя едностранно.
4
От съдържанието на Общите условия на банката за издаване и използване на
кредитни карти е видно, че кредитната карта дава право на картодържателя да плаща в
търговски обекти, да извършва банкови транзакции чрез АТМ, да тегли пари в брой в
качеството на кредит, да извършва парични преводи чрез различни платежни
инструменти и др. подобни (чл. 5. 1).
Съгласно чл. 10 от ОУ длъжникът дължи възнаградителна лихва върху всички
начислени задължения по кредитния лимит.
От прието Заключение с вх.№ 100/03.01.2024г., изготвено от вещото лице ***, се
установява, че през процесния период е усвоена главница в размер на 5852.50 лв. и
към датата на предявяване на исковата претенция длъжникът направил три вноски по
кредита в общ размер на 2475,56 лв., като останали задължения по кредита, както
следва: 3376, 94 лв. главница; 1071,96 лв.- договорна лихва; 649,60 лв. - мораторна
лихва за периода от 11.05.2021г. до 22.03.2023 г. и 28.33 лв. – остатък неплатени такси
по кредита.
С оглед изложеното съдът намира за доказано основанието на иска –
съществуване на договорно правоотношение и неговия предмет – предоставяне на
кредитна карта с установен кредитен лимит срещу задължение на кредиполучателя да
връща уговорена в договора погасителна вноска, неизпълнение на задълженията на
длъжника за погасяване на минималните вноски съобразно издадените месечни
извлечения.
За пълнота на мотивите следва да се допълни, че процесният договор за
издаване на кредитна карта е подписан от ответника. Този частен документ не е
оспорен от него в качеството на негов автор, поради което и на основание чл. 180 от
ГПК се ползва с формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че
обективираното в него изявление изхожда от лицето, подписало документа. В
договора е обективирано волеизявления на картодържателя, че на 21.05.2019 г. е
получил кредитната карта и ПИН кода. Категорично са установени данни не само на
ползване на кредитния ресурс, но възстановяване на част от предоставените суми. С
оглед изложеното като неоснователни следва да се преценят възраженията на особения
му представител, че не е доказано предоставяне на кредитната карта, поради което и
сумите по него не били дължими от ответника.
При извършена проверка на процесния договор за издаване на кредитна карта
по реда на чл. 7, ал. 3 от ГПК, а и предвид наведените възражения в тази връзка, се
установява следното:
Договорът за издаване на кредитна карта с кредитен лимит е търговска сделка с
предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и затова попада под правната
уредба на ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и инкорпорирал в себе си
нормите на Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
В разпоредбата на чл. 143 ЗЗП е предвидено, че неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е процесният договор, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи
отговарят на този критерий за изключване от общия принцип, въведен с посочената
норма, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и
5
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин.
В случая се установява, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т. 11 от
ЗПК за посочване по разбираем начин на условията за издължаване на кредита от
потребителя. Според договора банката предоставя на крартодържателя револвиращ
потребителски кредит под формата на кредитен лимит в размера на 3600 лева,
достъпът до който се осигурява чрез кредитна карта като условията за погасяване са
уредени в Общите условия на "Юробанк България"АД за издаване и ползване на
кредитни карти. Според чл. 9 от ОУ на банката относно погасяването на задълженията
е предвидено, че картодържателят може да изплати задълженията си по договора,
възникнали при използване на картата, в срок до датата на издължаване /краен срок за
плащане/, посочен в последно издадено от банката месечно извлечение изцяло или на
части, като в последния случай, усвоената и непогасена част от кредитния лимит
остава дължима и се олихвява с възнаградителна лихва, според условията на договора.
Предвидено е, че периодът от съответната дата, посочена като "Дата на трансакция" в
месечното извлечение до Датата на издължаване се нарича "Гратисен период", след
който по смисъла на чл. 9.6 от договора картодържателят дължи на банката
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху целия усвоен, но непогасен
кредитен лимит. Доколкото договорът препраща към Приложение № 1 към ОУ, а в
същото – т. 6 от него, макар да е посочено, че усвоеният лимит се изплаща на 12 равни
месечни вноски, всяка в размер на 287,83 лева, в него не е посочена падежна дата за
изпълнението на това задължение. С оглед на изложеното се налага извод, че падежът
на задължението по договора е определяем от банката с допълнително изходящи от
нея документи, т. нар. месечни извлечения, с които потребителят следва да се
уведомява за падежа на задължението му, а не е конкретно разписан в договора, ОУ
или Приложение № 1. По отношение издаването на месечните извлечения и тяхното
получаване в чл. 15. 1. от ОУ е уредена фикция за връчване, според която
потребителят е получил месечното извлечение и се е съгласил със съдържание му при
липсата от негова страна на писмено уведомление до банката в обратния смисъл в
указаните срокове. Така и по смисъла на цитираната уредба в ОУ, потребителят се
счита уведомен за падежа на задължението си при липсата на писмено уведомление до
банката, че не е получил месечното извлечение в срок, изчислен от датата на
издаването му. Следователно датата на издаване на месечното извлечение се явява
решаваща, тъй като съобразено със същата е налице фикция за връчване на всяко
месечно извлечение, а така и за узнаване от потребителя на падежа на задължението
му, доколкото падежът се указва с извлечението, а данни за издавани и надлежно
достигнали до длъжника такива по делото не се установяват.
В аспекта на изложеното се налага извод, че процесният потребителски договор
не отговаря на изискването в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като в него липсват ясно
разписани условия на издължаване на кредита досежно падежа за изпълнение на
задължението от потребителя.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК процесният облигационен източник не
съдържа и точно, ясно и разбираемо упоменаване на всички компоненти, които влизат
в годишния процент на разходите /ГПР/, фиксиран на 31,37 %.
От съдържанието на самия договор не се установява и нито един от
компонентите, от които зависи определянето на годишния лихвен процент – 18,9 %, за
да се извърши изобщо оценка дали същите съставляват обективни фактори, върху
6
които няма влияние ищецът или съставляват негови субективни оценки.
Нищожна е и предвидената възможност в чл. 10.4 от ОУ банката едностранно
да променя размера на таксите и другите възнаграждения, свързани с предоставянето
на платежни услуги, която клауза, макар и изрично да не съдържа такива правила
досежно договорната лихва, не ги изключва, още повече, че касае всички други
възнаграждения, а систематичното й място в ОУ е в раздел “Възнаградителна лихва“.
В същото време клаузата на чл. 10.5 от ОУ касае лихва и такси, които не са свързани с
предоставянето на картата. Така остава неясно промяната в договорената лихва на
какво основание би било налице, респ. с какви обективни обстоятелства би било
свързано. Не се установи в случая и постигнато съглашение за конкретна формула за
определянето на възнаграждението за кредитодателя, доколкото това е съществен
елемент от съдържанието на договора за кредит. С това не може да обоснове
добросъвестност на кредитора и досежно този съществен елемент от договора.
Между страните е договорено и заплащане на обезщетение за забава в размер
по-голям от законната лихва, което противоречи на разпоредбата на чл. 33 ЗПК. Тя е
императивна, поради което констатираното противоречие с нея на съглашението
между страните води до нищожност на тази клауза.
Нарушена е и нормата на чл.10а, ал.1 ЗПК, като ал. 2 на същата разпоредба
съдържа императивна забрана за кредитора да изисква заплащането на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тук страните
са договорили, че кредитополучателят дължи такси, посочени в Приложение № 1, към
ОУ. Валидността на уговорката, от която произтича вземането за такса за разходи,
преценена с оглед на императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗЗП, води до извод за
нейната нищожност. Посочването на размера на таксите е в Приложение № 1, л. 30-31,
но от неговото съдържание се установява, че това са такси за "ползване на картата", а
от тяхното съдържание се установява, че те са такси за усвояване и управление на
кредита (такива са напр. такса за експресно издаване на карта, получаване на суми по
карта, превалутиране, извлечение, разсрочване и пр., изброени в приложението). С тях
се цели получаване на допълнителни суми за кредитора, за дейности по усвояване и
управление на кредита, чрез събирането на които би се стигнало до получаване, от
страна на кредитора, на допълнително възнаграждение във връзка с предоставения
заем, вън от уговорения между страните процент на дължимата възнаградителна
лихва, и които такси не е оправдано да се възлагат в тежест на заемателя, доколкото
дейностите, за които се събират, представляват изпълнение на основното задължение
на заемодателя по договор за кредит В този им вид противоречат на добрите нрави,
поради което не следва да се прилагат.
Поради горното и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК приложима се явява
нормата на чл. 23 ЗПК, според която потребителят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.
Както вече се посочи, чрез заключението по изготвената съдебно-
икономическата експертиза се установи, че ответникът е усвоил сума от картата в общ
размер на 5852.50 лв. и към датата на предявяване на исковата претенция длъжникът
направил три вноски по кредита в общ размер на 2475,56 лв., като останала дължима
главница в размер на 3376, 94 лв., като се претендират 3308,13 лв. Именно до този
размер искът е основателен и следва да бъде уважен. Претенцията, в останалата й част
до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлена като неоснователна и
недоказана.
7
До идентични правни изводи е достигнал и първостепенният съд, поради което
атакуваният съдебен ще бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода на въззивната проверка проверяваният акт не подлежи на
корекция и в частта на разноските.
Последица от неоснователността на постъпилите въззивни жалби е и това, че
разноските за настоящото производство следва да останат в тежест на страните, както
са сторени.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол – спр.
императивната разпоредба на чл. 280, ал.3, т.1 от ГПК, според която от обхвата на
касационното обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. за граждански дела и до 20 000 лв. за търговски дела.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 120 от 30.01.2024 г., постановено по гр.д. №
20231520100630 по описа на Районен съд – Кюстендил за 2023 г.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване– арг. от чл. 280, ал. 3, т
1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8