№ 745
гр. Пазарджик, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20245220100054 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове с правната квалификация по чл. 26 ЗЗД,
във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В исковата си молба ищецът Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК - гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик,
ул. „** твърди против ответника „** **“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на
управление: гр. ** представлявано от Н. П. П., че на ** г. ищецът е сключил договор за
паричен заем (ДПЗ) с № ** със „** **“ ООД, с ЕИК: ** с размер на отпуснатия заем: 900 лв.,
с размер на погасителната вноска: 3 х 30.04 лв. и 8 х 130.04 лв., брой вноски: 11, ГПР: 48.22
%, фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, обща сума за плащане: 1130.44 лв. Твърди
се, че съгласно т. 6.1 от договора за паричен заем, „Заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда,
и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова
гаранция (поне едно от изброените)“. Твърди се , че въпреки формално предоставения
тридневен срок за осигуряване на обезпеченията, още със сключването на договора е била
начислена неустойка за непредоставяне на някое от обезпеченията и същата е била
включена в погасителния план. Твърди се, че уговорената в т. 6.2 в договора за паричен заем
неустойка е била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на
кредитора обезпечение на дълга. Счита се от ищеца, че поставянето на твърде кратък срок за
предоставяне на обезпечение - три дни от сключване на договора е нелогично и
икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв срок, завишените изисквания
уредени в чл. 33, ал. 1 на Общите условия, на които трябвало да отговарят поръчителите,
както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на
неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и
да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за ответното дружество е било
предварително ясно, че ищецът трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите
обезпечения и е било почти сигурно, че ще дължи неустойка. Действителната цел на тази
1
неустойка е била да породи допълнително парично задължение за ищеца, наред с това да
върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това правело неустойката нищожна
съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС. Освен това се поддържа, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е
следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването й заобикаляло изискването за
максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело недействителна на
основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се още, че неустойката също така излизала извън
присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала
основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител
и кредитор, както и че освен това, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се твърди, че
неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка, както и че нищожността на неустоечната клауза водела до
недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка
с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради непосочване на всички компоненти на ГПР в договора.
Твърди се още, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля
императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентиращи разходите по кредита, и че заплащането на неустойката представлявало
скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавала
цената му. Твърди се, че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не
зависела от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо
водела до възникване на допълнителни разходи за ищеца, които са били известни на
ответното дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат
включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК и, че в случая това не било сторено,
като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената
стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава. Твърди се, че клаузата за
неустойка противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава ищеца при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Ищецът сочи, че размерът на главницата е 900,00 лв., а на неустойката - 1091,56
лв. или 121.28 % от заема, като била налице значителна нееквивалентност на насрещните
престации в ущърб на потребителя. Твърди се, че по този начин неравноправно се третира
икономически по-слабият участник в оборота и се използва недостига на материални
средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на
установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност,
накърнявало принципа на справедливост и равнопоставеност между гражданскоправните
субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Така ищецът
поддържа, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона,
накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договор за потребителски кредит за недействителен,
тъй като не е бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин , а това било условие за действителността на самия
договор за потребителски кредит. От друга страна неспазването му имало за резултат
недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на
ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички
2
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи още, че в ДПК,
който бил сключил ищецът е бил посочен размер на ГПР от 48.22 %, но този размер не
отговарял на действителните разходи, които той щял да направи във връзка с кредита, тъй
като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение, което
според ищеца противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Ищецът твърди, че
посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, като тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му
позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора,
поради което и счита, че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил
недействителен. Освен изложеното се поддържа , че договорът противоречал на добрите
нрави предвид размера на уговорения лихвен процент, тъй като съгласно установената
съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречала на
добрите нрави, когато надвишавала три пъти размера на законната лихва за забава, а по
обезпечените кредити - два пъти. Твърди се, че към момента на сключване на договора за
потребителски кредит - ** г., размерът на законната лихва по просрочените парични
задължения, определена по реда на чл. 1, ал. 1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е била 11.30
%, като сочи, че дори да се приемело, че кредитът не е бил обезпечен, тъй като
предвиденото в договора обезпечение не е било предоставено от ищеца, то максималният
размер, до който можело да бъде уговаряна възнаградителна лихва била 33,90 %, а в случая
ГЛП е бил 40,05 % и надхвърлял допустимия съгласно морала размер, противоречал на
добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и
търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Твърди се още, че
възнаградителната лихва била съществен елемент от съдържанието на договора за
потребителски кредит предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по занятие,
което според ищеца изключвало възможността, да бъде сключен без уговорката за
заплащане на възнаградителна лихва, както и че липсвали и повелителни правила на закона,
които да заместели нищожната клауза на договора, поради което договорът за
потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Предвид изложеното в
исковата молба, ищецът счита, че целият договор за потребителски кредит бил нищожен,
поради противоречие на закона.
Твърди, че в последствие договорът за паричен заем с № ** сключен на ** г. между
Г. А. К., с ЕГН ********** и „** **“ ООД, с ЕИК: ** е бил рефинансиран със сключването
на договор за паричен заем № 901927, сключен на 27.07.2023 г., като съгласно т. 6.1 от него
с подписването му страните се съгласявали да се рефинансира процесният договор за
паричен заем сключен на ** г. с № **, като с отпуснатия нов паричен заем в размер на 1900
лв. ищецът се бил съгласил да погаси изцяло задълженията си по процесния договор, в това
число дължимите главници, лихви и неустойки, които възлизали на 669.67 лв. Ищецът
твърди, че преди подписването на новия договор за паричен заем, същият бил изплатил на
ответното дружество по договор за паричен заем с № ** сумата в размер на 1552,33 лв. и че
с подписването на новия договор и уговарянето на рефинансирането на процесния договор в
т. 6.3 в договор за паричен заем № 901927, сключен на 27.07.2023 г., ответното дружество
3
признавало погасяването на всички задължения от страна на ищеца по договор за паричен
заем с № ** сключен на ** г. Сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е бил обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на
кредита по процесния договор за паричен заем е била в размер на 900,00 лева и всичко
заплатено над посочената сума се явявало платено от ищеца на ответното дружество при
начална липса на основание, поради което в условията на евентуалност на иска за
прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен ако се установяло, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит е бил недействителен,
ответното дружество следвало да върне 1308.72 лв. на ищеца, които той бил платил в
повече. В съдебно заседание уточнява , че сумата от 1308,72 лв. включвала пратената , но
недължима неустойка в размер на 1091,56 лв. , а останалата част от тази сума – била
недължимо платена договорна лихва. В съдебно основание , при условията на чл. 214 ГПК
ищецът е намалил размера на този иск до сумата в размер на 1222,00 лв. / при същата
конфигурация на основанията на двете суми/.
Моли се съдът, да обяви целият договор за паричен заем за нищожен поради
противоречие на закона - чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК, в
условията на евентуалност, ако се обяви целият договор за паричен заем за недействителен,
се моли съдът да осъди "** **" ООД на основание чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да заплати на
Г. А. К. сумата в размер на 1222,00 лв./ след допуснатото намаление на размера на иска /
като недължимо платено. В допълнителна молба се уточнява петитуми, като моли съда при
условие на евентуалност с първия главен иск - да обяви за нищожна клаузата на т. 6.2 от
договор за паричен заем с № ** сключен на ** г. между Г. А. К., с ЕГН ********** и „**
**“ ООД, с ЕИК: ** предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1 091.56 лв. при
непредоставяне на уговореното в т. 6.1 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, поради заобикаляне на закона - чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД и неравноправност - чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Моли
се съдът да осъди ответника да заплати направените по делото разноски. Сочат се
доказателства.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който същият
излага най-напред искания за приложение на разпоредбата на чл. 213 от ГПК, като се
аргументира с твърдения за злоупотреба с процесуални права. Съдът в открито съдебно
заседание се произнесъл по основателността на тези искания, приемайки ги за
неоснователни. На второ място, по редовността на искова молба, се заявява, че предявената
искова молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4. и т. 5 от ГПК, както и, че
заявеното с петитума на исковата молба съединяване на искове било недопустимо. Твърди
се, че в случай че процесният договор бъде обявен за недействителен в цялост, то за ищеца
не бил налице правен интерес от водене, респективно произнасяне по иск за установяване на
нищожност на отделна клауза от същия договор. В писмения си отговор ответникът освен
това излага подробни съображения и по съществото на спора. Твърди, че не било налице
недействителност на договора за потребителски кредит, както и че действителността на
процесния договор за потребителски кредит била обусловена от това, че са били покрити
всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) по
реда на който е бил сключен договора. В подкрепа на твърденията си прилага доказателства,
като твърди, че с част от тях опровергава твърдението на ищеца, че клаузите в договора са
били в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, като заявява, че било
видно от лог файла, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил
4
наясно с всички условия по договора, като сам бил избрал параметрите и условията му.
Твърди се също така, че отделно от това, процесният договор е бил рефинансиран с друг
договор между страните от 27.07.2023 г., който бил сключен за идентичен с настоящия
кредитен продукт, което само по себе си доказвало, че ищецът на няколко пъти се бил
запознавал с условията за получаване на идентичните кредитни продукти и ги бил приемал,
респективно е бил наясно с икономическите последици от обвързването с тях, предвид което
се твърди, че клаузите се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител.
Твърди се също така ,че кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на
договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното
дружество. Ответникът твърди, че от фактическата обстановка по случая можело да се
направи извод, че ищецът бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение, изтеглил бил кредити, избирайки конкретните услуги, които
да ползва, а впоследствие инициирал производства, по които да му бъдат присъдени
разноски, което било с единствената цел да увреди кредитора си. Твърди се още, че в
случай, че ищецът бил добросъвестен, същият бил разполагал с цели 14 дни, за да упражни
правото си на отказ от договора съгласно чл. 28.5 от Общите условия, като правото на отказ
е било изрично посочено и в СЕФ, в който случай последиците за ищеца щели да бъдат
същите като при успешно проведено дело срещу "** **" ООД, ЕИК **, но с тази разлика, че
нямало да се намесват трети за спора страни, да се дължат разноски за държавни такси и
адвокатски възнаграждения, както и да се задръства съдебната система с изпразнени от
съдържание дела. Твърди се, че възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма
степен правата на потребителя, в случай, че последният преценял, че е встъпил в кредитно
правоотношение при неизгодни за него условия, както и, че с информация за това свое право
ищецът бил разполагал на няколко етапа от правоотношението - веднъж при приемането на
Общите условия на 27/07/2023 г., в които правото на отказ от договора е било подробно
обяснено, втори път след получаването на Стандартния европейски формуляр, в който в т. 1
от част IV „Други важни условия по договора за кредит“, правото на отказ в 14 дневния срок
от сключването на договора е конкретно посочено, както и трети път след получаването на
самия договор за кредит на имейл адрес. Твърди се, че по същия ред ищецът е бил договарял
и се бил запознавал с условията на кредитора и при сключване на предходния договор за
кредит от ** г.,тоест, според ответника, ищецът не само е могъл да не ползва услугите на
кредитодателя, стига да не е искал това, но след избирането им е разполагал с няколко
възможности да се откаже от сключването на договора преди отпускането на кредита, както
и след отпускането му. Сочи се, че вместо да направи нещо от изброените действия, той бил
изтеглил заема от ответното дружество, с единствената цел да се обогати от последващите
съдебни производства.Относно годишния процент на разходите /ГПР/ е заявено становище,
че според ответника са спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 изисквания относно
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/. Посочва се, че съгласно ЗПК
кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора, като се твърди, че както в договора за потребителски кредит, така и в Стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е било
посочено какъв е бил размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че съгласно посочената
норма „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ.“ Твърди, че при
допустима норма от 65,60 %, ГПР в настоящия случай е бил определен на 47,81 %, от което
било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва за забава. Твърди се, че са неоснователни и доводите за нищожност на
договора във връзка с уговорената неустойка и ГПР, като сочи, че на първо място
нищожността на отделна клауза не влече след себе си нищожност на целия договор,
5
доколкото същият може да се прилага и без нея, както и, че неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, а напротив, тя самата е била договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди се, че
несъщественият характер по отношение на валидността на главното правоотношение се
извличало, както от правната характеристика на института на неустойката, така и от
тълкуването на процесния договор. Сочи, че съгласно ЗПК кредитодателят е бил длъжен да
посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, както и, че от своя
страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в
настоящия случай страните са я били уговорили като плащане, което да бъде извършено, в
случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Твърди, че така, изхождайки от волята на
страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да
бъде включена в ГПР, като заявява, че противното би било и в нарушение на закона, който
давал задължителни указания какви са компонентите на годишния процент на разходите.
Твърди, че ГПР представлява сбор от разходите, които ще направи кредитополучателят за
ползване на предоставената услуга, че това са определени суми от кредитодателя, които
представляват цената за предоставената от него услуга и именно поради това законодателят
бил установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити
по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР, който представлявал крайната стойност
на заплатената услуга, за която потребителят следвало да бъде информиран предварително.
Посочва се, че съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с
изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“, а неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и
нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала
право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните, като се твърди, че в
настоящия случай, освен че неустойката е била дължима от потребителя за неспазване на
конкретно задължение по договора, тя е била уговорена като фиксиран размер и двете
страни са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на
задължението, което обезпечава. Предвид изложеното, сподед ответника, двете понятия не
бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. Сочи,
че твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка представлявала лихва,
която следва да бъде включено в ГПР било неоснователно и противоречало на
действителните уговорки между страните. Твърди, че от клаузите на договора било напълно
ясно, че неустойката не представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в
ГПР, че разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно
към датата на сключване на договора. Твърди още, че в настоящия случай неустойката е
била индивидуално договорена между страните, като клаузата е била напълно ясна и
разбираема, че такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към датата на
сключване на договора кредиторът не бил знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума, както и, че въпреки това търговецът бил внесъл достатъчно яснота по
този въпрос, като в договора за кредит, който е представен от ищеца, в имплементирания
погасителен план била посочена възможна вноска за неустойка за целия период на
погасяване. Твръди се, че обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е било посочено изрично в плана за
погасяване, както и че тези суми щели да бъдат дължими само при неизпълнение на
задълженията по чл. 6.5 от договора за заем. Твърди се още, че ясно и точно били посочени
размерите на вноските със и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница
към всеки един падеж, като смисълът да бъдат посочени сумите бил именно да бъде
информиран потребителят за задължението си към търговеца при всяко възможно развитие
6
на правоотношението им. Относно годишния лихвен процент /ГЛП/ е изразено становище,
че в настоящия случай лихвата била фиксирано уговорена за целия срок на договора, а
именно 40,05 %, като при това обстоятелство ответното дружество, не си било запазило
правото да променя едностранно същата. Твърди се, че между страните било уговорено, че
договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а нямало да се
заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер, като по този начин се целяло
поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй като не бил ангажиран
от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове. Сочи се, че в чл. 3, т. 3.1, т. 3.7, т. 3.10
от изготвения договор за потребителски кредит и в т. 6 Част II от европейски формуляр са
били посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва
и размерът на общата сума, която следвало да бъде изплатена на кредитодателя, като по
този начин кредитополучателят бил напълно информиран за условията, при които сключва
процесния договор, както и, че в чл. 3 от договора бил инкорпориран погасителен план,
съдържащ цялостна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Ответникът сочи, че твърденията, че уговореният в договора за
потребителски кредит фиксиран лихвен процент е в противоречие с добрите нрави, са
неправилни и необосновани. Твърди, че фиксираната възнаградителна лихва е 40,05 %,
което обективно погледнато, при експресното предоставяне на кредитния продукт от страна
на „** **“ ООД, ЕИК **, предоставянето на дълъг срок за връщане на сумата и при
наличието на условия за разсрочено плащане, не намира възнаградителна лихва в размер на
486,47 лв. за прекомерно висока спрямо предоставен кредит в размер на 1900 лв., отделно от
това, сочи, че твърденията на ищцовата страна за нищожност на договорената лихва поради
това, че размерът надвишавал „допустимия съгласно морала размер“ било неоснователно.
Твърди, че възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона бил установен
максималният размер на ГПР, от което следвало, че максималният възможен размер на
договорната лихва бил нормативно регулиран. Твърди се още, че уговорената неустойка е
действителна, и че оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на
договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения -
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в чл. 6.5. условия. Сочи, че
съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране
е съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните, като твърди, че ответното дружество било предоставило паричен
заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се бил задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Твърди, че процесният договор за потребителски кредит е бил сключен
изцяло по волята на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил бил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на
Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни
клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Твърди, че дори да не бил
могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата на чл. 6.5 и чл. 6.6
и след сключването на договора, дори след изтичането на двудневния срок, да е осъзнал, че
е неспособен да се справи с това да представи поръчител или банкова гаранция, които да
отговарят на съответните условия на кредитора, кредитополучателят бил разполагал с цели
14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, предвидено в т.
1, IV част на Стандартния европейски формуляр, без да бил обвързан по никакъв начин от
спорната неустойка, както и без никакви други отрицателни последици за него - заплащане
на обезщетения или такси. Според ответника, от фактическата обстановка на казуса ставало
ясно, че ищецът изобщо не бил имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита бил целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като в условията на злоупотреба с право заведе неоснователен иск за
недействителност на целия договор за потребителски кредит и в условията на евентуалност
7
на неустоечната клауза. Очевидно било, твърди ответникът, че ищецът бил договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не можел да черпи права от неправомерното си поведение, както и, че
нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и
неравноправност по смисъла на ЗЗП, поради изброените вече причини, свързани с
индивидуалното и договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното □
отпадане. На следващо място се посочва от ответника, че неустойката е имала
предварително определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри
за срока на договора, и доколкото преценката за нищожност на неустойката на това
основание се правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение
№ 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС
по гр.д. № 969/2009 г., г. о., ГК, се счита от ответника, че в разглеждания такъв,
противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на
този въпрос се правело проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също
отсъствали, като например този, дали изпълнението на задължението е било обезпечено с
други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е
била в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. Сочи, че следва да
се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на
неустойка, само ако била налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е
била уговорена, както и, че в този смисъл, когато договорената неустойка е била
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е
било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или
уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка, като се сочи съдебна
практика - Решение № 26 от 26.04.2017 г. по т.д. № 50246/2016 г., III Г.О. на ВКС, Решение
№ 123 от 17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. на ВКС и др. Моли се при преценка за
неравноправност на договорните клаузи съдът да вземе предвид цитираната съдебна
практика, която била приложима в конкретния случай. Също така твърди, че сключването
на два поредни договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за недобросъвестност от
страна на ответното дружество и противоречие с добрите нрави на процесния договор,
доколкото от фактическата обстановка на трайните отношения между страните ставало ясно,
че същите били договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването
на процесния договор при пълно знание за условията му. Изложени са твърдения, че са
неоснователни и твърденията за заблуждаваща търговска практика, липса на информация за
всички разходи по връщане на предоставения кредит, както и на ясен и разбираем език на
договорните клаузи, в частност тези предвиждащи неустойка, като се посочва, че в договора
и в представения Стандартен европейски формуляр са били записани ясно и точно всички
параметри и условия по кредита, че неустоечната клауза е била съставена на ясен и
разбираем език, размерът на неустойката е бил посочен в общ конкретен размер чрез
цифрова стойност, не в процент, предпоставките при които се дължала неустойката са били
точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане - срок и размер на всяко едно
отделно плащане до крайния падеж на договорите. Предвид изложеното, ответното
дружество твърди, че процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на Директива
93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и
приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса
кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. По кондикционния иск се излага
становище, че от неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на
договора в цялост следва и неоснователността на иска за връщане на даденото по него.
Твърди се, че съгласно валидно сключения договор за кредит по съображенията, изложени
по-горе, основните му параметри са: 900 лева - главница и 230,44 лихва. Твърди се, че
8
отделно от тях, ищецът не бил изпълнил задължението за предоставяне на обезпечение,
поради което в сила била влязла и клаузата за неустойка. Твърди се, че кондикционният иск
е неоснователен, тъй като ищецът дължал сумата от 1038,72 лева на кредитора си. Моли се,
съдът да отхвърли предявените от Г. А. К., ЕГН **********, претенции като
неоснователни, а в случай, че не бъдат отстранени нередовностите, исковата молба да бъде
върната и производството по делото да бъде прекратено.Претендира се присъждане на
извършените в хода настоящото производство разноски от ответното дружество и се сочат
доказателства.
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява, но чрез своят
процесуален представител поддържа заявените с исковата молба искове.
За ответника редовно призован, не се явява представител.
Съдът като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По
делото ищецът е представил като писмено доказателство сключения от него с ответното
дружество процесен договор за кредит с приложения , но също така от съвпадащите
твърдения на двете страни относно правопораждащи юридически факти, както и от
заключението на допуснатата по делото съдебно- счетоводна експертиза, съдът приема за
безспорно установено, че между ищецът и ответника е бил сключен Договор за
потребителски кредит № № **/** г. с договорени следни параметри : размер на кредита
900,00 лв., размер на погасителна вноска 3 бр. х 30,04 лв. и 8 бр. х 130,04 лв. , ден на
плащане : понеделник , вид вноска : месечна, Годишен процент на разходите : 48,22 %, брой
вноски : 11, фиксиран лихвен процент : 40,05 %, дата на първо плащане : 30.01.2023 г. ,
обезпечение : поръчителство или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя, дата
на последно плащане : 29.11.2023 г. , обща сума за плащане 1130,44 лв. В чл. 6.2 от
договора , страните са уговорили , че при неизпълнение на чл. 6.1 от договора – не
представи обезпечение в тридневен срок от сключването му , или представеното
обезпечение не отговаря на чл. 33 ал.1 от ОУ, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 1091,56 лв. платима разсрочено – съобразно посочения в договора
начин / договорът съдържа погасителен план в табличен вид/.
В приетото и неоспорено от страните заключение, вещото лице Д. е посочила , че
съгласно представените справки от информационната система на ** ** , ищецът е
извършил плащания по този договор в общ размер от 1243,72 лв., от които ответникът е
погасил 310,13 лв. главница, 170,11 лв. договорна лихва за периода ** г. до 29.06.2023 г. и
718,48 лв. неустойка съгласно т.6.2 от договора. Със сключването на последващ договор за
паричен кредит № 901927/27.07.2023 г. страните са се съгласили да рефинансират процесния
договор № **, като се погасят изцяло дължимите към този момент главница, лихви, такси и
неустойка общо в размер от 669,67 лв. Вещото лице дава заключение, че общо платените
суми по процесния договор / 3 бр. такси за просрочени вноски / са в общ размер от 1913,39
лв. Вещото лице дава заключение, че ГПР на кредита с включената неустойка в размер от
1091,56 лв. при 11 бр. анюитетни вноски , всяка от по 202,00 лв. е в размер на 718,45 % /
9
вариант , включващ уговорена между страните отстъпка от първата вноска - съответно ГПР
в размер от 691,45 %.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ по
чл.3а от ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми
със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства.Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като
кредитор по смисъла на чл.9,ал.4 от ЗПК. Отпуснатият кредит на ищеца като физическо
лице, представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП
и същата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК, както и по смисъла
на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
Процесният договор е договор за потребителски кредит и по отношение на него са
приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на препращащата разпоредба на чл.24 от ЗПК
и разпоредбите на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни
изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите
на чл.10 и чл.11 ЗПК. Разпоредбата на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна, а според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1,
чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК целият договор за потребителски кредит е
недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е
недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 40,05
%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита, върху
остатъчната главница или върху главницата и застраховката и за какъв период се отнася-
годишен, месечен или за периода на договора. Т.е. не става ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница и
неустойка и съобразен ли и е с поетапното намаление на главницата при извършване на
10
плащанията. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза
на претендирания размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за
предоставяне информация за последователността на разпределяне на вноските между
различните неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а
не към чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която разпоредба съдът констатира да е нарушена. Без
значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено. В
договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както и че същият е
фиксиран. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока
на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може
да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали
същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът
намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е
императивна. Тази нередовност не може да се отстрани от фиксирания в договора
погасителен план, защото размер на лихвата, събрана с главницата и начислената неустойка,
не отговаря на записаната обща стойност на плащанията от 1130,44 лв.
В случая, не са спазени и изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В настоящия случай нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по
какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият
алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
11
компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво
точно е включено в тях.
Отделно – от неоспореното заключение на вещото лице се установява , че в
процесния случай , посочения от кредитора в договора ГПР , не отговаря на действителния
такъв ,тъй като не отразява всички разходи и по-специално – начислената още при
сключването на договора неустойка. Вещото лице дава заключение за ГПР надхвърлящ
почти 15 пъти ГПР посочен в договора. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно
цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е
недействителен.
В настоящия случай, предвид размера на кредита, срока за погасяване и посочения
лихвен процент и ГПР е видно, че начислената още при сключването на договора неустойка
в размер надхвърлящ главницата / 1091,56 лв. / не е била взета предвид при определянето на
ГПР. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в
ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение от 50%. Ето защо,
посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв.
Посочената в договора за кредит по-ниска стойност, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите
при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл.
23 ЗПК, потребителят – ищец дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и
лихви или други разходи.
Предвид горното, платената от ищеца сума по кредита над чистата му стойност от
900,00 лв. е недължима и подлежи на връщане. Според ВЛ Д. извършените от ищеца
12
плащания , в това число и рефинансираната част от кредита и погасените с тях задължения
по процесния договор се равняват общо на сумата в размер от 1913,39 лв. След като от тази
сума се извади чистата стойност на заема / 900,00 лв. остава сумата в размер от 1013,39 лв. .
Тя е недължима на основание чл. 23 ЗПК.
С оглед изложеното, предявения главен иск по чл. 26 ЗЗД за обявяване нищожност на
договора се явява основателен , а евентуално съединения с него осъдителен иск по чл. 55
ал.1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК се явява частично основателен до размера от 1013,39 лв. ,
поради което в тези параметри тези искове следва да бъдат уважени. Съдът не дължи
произнасяне по допуситмостта и основателността на иска за прогласяване нищожност на
клауза от договора , тъй като този иск е предявен при евентуалност – под условие което не
се е сбъднало.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и
доказателства за плащане на: 160,00 лева – ДТ; 250,00 лева – депозит ССЕ и 900,00 лева –
адв. възнаграждение. От тези разноски съдът счита , че следва да вземе предвид следните
разноски : 50,00 лв. за заплатена ДТ / тъй като по евентуалните искове не се държи такава и
не следва с нейното погрешно плащане да се утежнява положението на ответника / , 250,00
лв. за възнаграждение на вещо лице и 900,00 лв. адвокатски хонорар – общо сумата в размер
от 1200,00 лв. Този размер обаче следва да бъде редуциран във връзка с частичното
уважаване на осъдителния иск или както следва : разноски в размер на 600,00 лв. по първия
иск и в размер на 500,00 лв. по втория иск или общо на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в размер от 1100,00 лв. Надвнесената държавна такса в размер от 110,00 лв. следва
да бъде върната на ищеца след подаване на молба от негова страна и посочване на банкова
сметка, тъй като тази сума е недължимо и погрешно внесена. Възражението за
прекомерност на ответника е своевременно, но неоснователно, т.к. хонорарът незначително
надхвърля минимума по чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ /900,00 лв. по двата обективно съединени
иска при минимум от 835,00 лв. / и е съобразен с фактическата и правна сложност на
делото.Другите възражения на ответника във връзка с присъждане на разноските , съдът не
обсъжда, тъй като ищецът не е представляван с безплатно процесуално представителство по
чл. 38 ЗА , а от друга страна по настоящото дело съдът не констатира твърдяната от
ответника злоупотреба с процесуални права , доколкото право на всеки е да прецени какви
ще са процесуалните способи за защита на неговите права и липсват основания за да се
приеме , че ищецът реализира тези права по начин нарушаващ процесуалните норми, които
следва да бъдат прилагани еднакво за всички.
Така мотивиран, съдът :
РЕШИ:
13
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. А. К., ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК - гр. Пазарджик
със съдебен адрес гр. Пазарджик, ул. ** и „** **“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на
управление: гр. ** представлявано от Н. П. П., че сключеният на ** г. договор за паричен
заем (ДПЗ) с № ** със „** **“ ООД, с ЕИК: ** е недействителен.
ОСЪЖДА „** **“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: гр. **
представлявано от Н. П. П., да заплати на Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ
адрес: ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК - гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. Пазарджик,
ул. ** сумата в размер от 1013,39 лв. - получена без основание за погасяване на задължения
по сключеният на ** г. договор за паричен заем (ДПЗ) с № **, както и общо 1100,00 лв. -
разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пазарджик в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
14