Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 08.01.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
девети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5127 по описа на СГС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца О.К.срещу решение от 08.10.2018 г. по гр.д. №36694/2015 г. на Софийския
районен съд, 71 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя
срещу „И.“ ООД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55
ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 10 140,00 лв., представляваща платени без основание
/авансово плащане по договор за услуга №105 от 16.07.2010 г., развален на
27.04.2015 г./, и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 3380,00 лв. -
неустойка по чл.13 от договора за услуга, като ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в разрез със събраните по
делото доказателства. Сочи, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответното дружество е изпълнило
задълженията си по процесния договор, като е кредитирал единствено
представената по делото референция. Поддържа, че СРС не е изследвал дали
процесната референция касае процесния договор, както и че неправилно не е
кредитирал събраните по делото свидетелски показания. Твърди също, че по делото
не е доказано, че работата е приета, съобразно уговореното между страните. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „И.“ ООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва
същата. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с
искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД
– за връщане на платено без основание възнаграждение по развален договор
за услуга и с правно основание чл.92 ЗЗД – за заплащане на неустойка за
неизпълнение по чл.13 от договора за услуга.
Наличието на
сочения от ищеца договор за услуга №105/16.07.2010 г. и неговото съдържание
/консултантски услуги за управление на договор „Реконструкция на вътрешна
водопроводна мрежа на с. Горна Брезница“ по договор №01/321/00051 от 11.05.2010
г./, както и направеното от ищеца-възложител първо плащане по договора в размер
на 30% от договорената цена или сумата от 10 140,00 лв., не е спорно между
страните и е установено от събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства. Спорен между страните е въпросът дали ответникът е неизправна
страна по договора за услуга, респ. дали за ищеца е възникнало право да развали
договора и да иска връщане на извършеното авансово плащане.
По делото е
представена референция, изх. №30-374-2/02.04.2012 г., подписана от кмета на О.К.,
в която се сочи, че ответното дружество е изпълнило задълженията си по
процесния договор за консултантски услуги за управление на договор
„Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа на с. Горна Брезница“ по договор
№01/321/00051 от 11.05.2010 г. с високо качество и професионализъм, в
договорените срокове, спазвайки всички изисквания на българското
законодателство, нормативна база и изискванията на „Програма за развитие на
селските райони 2007-2013 г.“. Референцията представлява официален
удостоверителен документ, който се ползва с материална доказателствена сила,
съгласно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК,
който обвързва съда и който документ не е изрично оспорен от ищеца в
сроковете по чл.193 ал.1 ГПК. Освен това, съдържанието на референцията не е
опровергано от ищеца с допустими по ГПК доказателства, като правилно
първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свид. И.К., с оглед
забраната на чл.164 ал.1 т.2 ГПК.
Неоснователни са
доводите на въззивника, че липсва приемане на изработеното, съобразно уговореното между
страните. В чл.7 ал.6 от процесния договор е предвидено, че изпълнителят
предава резултатите в договорения вид и обем с приемо-предавателен протокол.
Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС /напр. решение №231/13.07.2011 г.
по т.д. №1056/2009 г. на ІІ ТО, решение №181/10.02.2016 г. по т.д. №2079/2014 г. на I ТО и
др./, че приемането на извършената
работа обхваща както едно фактическо действие - разместване
на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от
възложителя, така и правно действие - признание, че то
напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на
одобряването му. В този смисъл релевантно за приемането по чл.264 ал.1 ЗЗД е
или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на
готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези
конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от
които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от
последния за такова одобрение.
В случая е налице такова изрично изявление от страна на възложителя-ищец за
приемане на изработеното, инкорпорирано в описаната по-горе референция.
Поради
изложеното, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд, че ответникът е изправна страна по процесния договор за услуга и за ищеца
не е възникнало право да развали договора, т.е. полученото от ответното
дружество авансово плащане не се явява такова на отпаднало основание.
Поради съвпадането на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените
искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане,
на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят
разноски в размер на сумата от 1128,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е
представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и Адв. дружество
„С., С. и П.“, според който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение
по настоящето дело в размер на сумата от 1128,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012
от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът
не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава
незначително този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба
№1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и не следва да бъде
намалявано.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №503292/08.10.2018 г., постановено
по гр.д. №36694/2015 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав.
ОСЪЖДА О.К.,
ЕИК ********, адрес: гр. Кресна, ул. „********, да заплати на „И. – П.“ ООД,
ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК
сумата от 1128,00 лв., представляваща разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.