Решение по дело №5127/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 132
Дата: 8 януари 2020 г. (в сила от 18 февруари 2020 г.)
Съдия: Силвана Иванова Гълъбова
Дело: 20191100505127
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 април 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 08.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                                                      Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №5127 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца О.К.срещу решение от 08.10.2018 г. по гр.д. №36694/2015 г. на Софийския районен съд, 71 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „И.“ ООД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 10 140,00 лв., представляваща платени без основание /авансово плащане по договор за услуга №105 от 16.07.2010 г., развален на 27.04.2015 г./, и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 3380,00 лв. - неустойка по чл.13 от договора за услуга, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, постановено в разрез със събраните по делото доказателства. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответното дружество е изпълнило задълженията си по процесния договор, като е кредитирал единствено представената по делото референция. Поддържа, че СРС не е изследвал дали процесната референция касае процесния договор, както и че неправилно не е кредитирал събраните по делото свидетелски показания. Твърди също, че по делото не е доказано, че работата е приета, съобразно уговореното между страните. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „И.“ ООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

СРС е сезиран с искове с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД  – за връщане на платено без основание възнаграждение по развален договор за услуга и с правно основание чл.92 ЗЗД – за заплащане на неустойка за неизпълнение по чл.13 от договора за услуга.

Наличието на сочения от ищеца договор за услуга №105/16.07.2010 г. и неговото съдържание /консултантски услуги за управление на договор „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа на с. Горна Брезница“ по договор №01/321/00051 от 11.05.2010 г./, както и направеното от ищеца-възложител първо плащане по договора в размер на 30% от договорената цена или сумата от 10 140,00 лв., не е спорно между страните и е установено от събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства. Спорен между страните е въпросът дали ответникът е неизправна страна по договора за услуга, респ. дали за ищеца е възникнало право да развали договора и да иска връщане на извършеното авансово плащане.

По делото е представена референция, изх. №30-374-2/02.04.2012 г., подписана от кмета на О.К., в която се сочи, че ответното дружество е изпълнило задълженията си по процесния договор за консултантски услуги за управление на договор „Реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа на с. Горна Брезница“ по договор №01/321/00051 от 11.05.2010 г. с високо качество и професионализъм, в договорените срокове, спазвайки всички изисквания на българското законодателство, нормативна база и изискванията на „Програма за развитие на селските райони 2007-2013 г.“. Референцията представлява официален удостоверителен документ, който се ползва с материална доказателствена сила, съгласно разпоредбата на чл.179 ал.1 ГПК,  който обвързва съда и който документ не е изрично оспорен от ищеца в сроковете по чл.193 ал.1 ГПК. Освен това, съдържанието на референцията не е опровергано от ищеца с допустими по ГПК доказателства, като правилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на свид. И.К., с оглед забраната на чл.164 ал.1 т.2 ГПК.

Неоснователни са доводите на въззивника, че липсва приемане на изработеното, съобразно уговореното между страните. В чл.7 ал.6 от процесния договор е предвидено, че изпълнителят предава резултатите в договорения вид и обем с приемо-предавателен протокол. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС /напр. решение №231/13.07.2011 г. по т.д. №1056/2009 г. на ІІ ТО, решение №181/10.02.2016 г. по т.д. №2079/2014 г. на I ТО и др./, че приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие - разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му. В този смисъл релевантно за приемането по чл.264 ал.1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. В случая е налице такова изрично изявление от страна на възложителя-ищец за приемане на изработеното, инкорпорирано в описаната по-горе референция.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че ответникът е изправна страна по процесния договор за услуга и за ищеца не е възникнало право да развали договора, т.е. полученото от ответното дружество авансово плащане не се явява такова на отпаднало основание.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски в размер на сумата от 1128,00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е неоснователно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и Адв. дружество „С., С. и П.“, според който въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1128,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение надвишава незначително този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.1 и ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и не следва да бъде намалявано.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                                        Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №503292/08.10.2018 г., постановено по гр.д. №36694/2015 г. по описа на СРС, ГО, 71 състав.

ОСЪЖДА О.К., ЕИК ********, адрес: гр. Кресна, ул. „********, да заплати на „И. – П.“ ООД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1128,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.