СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети ноември
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.
съдия МАРИНА ГЮРОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. № 10089 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 128539 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 69347/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав, е признато за незаконно, на основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ, уволнението на А.К.Г., ЕГН ********** и е отменена заповед
за уволнение, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, от Кодекса на труда № 067 от
27.09.2018 г. на управителя на „С." ООД ЕИК *******, като незаконосъобразна. С решението „С."
ООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ,
на А.К.Г., ЕГН **********, сумата от 8 768.00 лв. - обезщетение за оставане без
работа поради незаконно уволнение.
С решението „С." ООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на А.К.Г., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 800 лв., представляваща разноски по
делото.
С решението „С." ООД, ЕИК *******, е осъдено да заплати в полза на
държавата сумата от 400,72 лв. и в полза на Софийски районен съд сумата от 150
лв.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от „С.“
ООД, в която са развити съображения за незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Въззивникът твърди, че съдът
неправилно е кредитирал показанията на свидетелката Е.С.. Твърди, че
свидетелката е заинтересована от изхода на делото, тъй като е налице висящо
дело между двамата. Сочи, че съдът неправилно е приложил критериите за
структурно обособено звено, тъй като в случая се касае за дружество с
деветнадесет служители, от които само двама работят в гр. София. Поддържа, че
водещ е териториалният критерий, като видно от щатното разписание офисът в гр.
София е изведен в отделен раздел. Счита, че офисът в гр. София е самостоятелно
структурно звено с отделни разходи и приходи. Твърди, че видно от заключението
на вещото лице няма данни за наети лица с месторабота в гр. София. Поддържа, че
в случая е преустановена изцяло дейността в гр. София, като това е суверенно
право на работодателя. Излага, че ищецът не е доказал по основание и размер
иска по чл. 225, ал. 1 КТ. Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от А.К.Г., с който жалбата се оспорва и
се моли първоинстанционното решение да бъде оставено в сила. Твърди, че от
събраните по делото доказателства безспорно се установява, че офисът в гр.
София не представлява структурно обособено звено. Излага, че видно от писмените
доказателства последното му брутно трудово възнаграждение е в размер на
1 753,60 лв. Претендира разноски.
Видно от препис-извлечение
от Акт за смърт от 28.09.2019 г., въззиваемият ищец А.К.Г. е починал на
21.09.2019 г. в гр. София. Видно от Удостоверение за наследници, изх. №
19986/30.09.2019 г. на Столична община - Район "Младост", същият след
смъртта си е оставил за свои наследници по закон Т.Т.Г. (майка) и К.Г.Г. (баща).
Същите са учредили представителна власт по делото в полза на адв. С.В.. По
искане на последната те са конституирани като страни в производството на
мястото на А.К.Г. с определение на въззивния съд от 17.10.2019 г.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 119 състав е бил сезиран с искове, с правно
основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
По иска с правно основание
чл. 344, ал. 1 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, при премахване на
определено звено в едно предприятие и дейността, извършвана в него,
работодателят разполага с две възможности за прекратяване на трудовите
правоотношения с работниците и служителите от това звено. Едната от тях е
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2,
предложение първо от КТ - "закриване на част от
предприятието", а другата е на основание чл. 328, ал. 1, т. 2,
предложение второ от КТ - "съкращаване в щата". Коя от двете
възможности ще използва работодателят е негово право, което не подлежи на
съдебен контрол, както не подлежи на съдебен контрол и самото решение на
работодателя за премахване на конкретно звено и осъществяваната от него
дейност.
Още повече, двете основания
по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ не са взаимоизключващи се,
а работодателят може да съкрати щата поради закриване на част от предприятието;
възможно е и да закрие част от предприятието и едновременно с това да съкрати
щата по отношение на незакритата част.
Независимо от фактическите
причини, налагащи прекратяване на трудовото правоотношение, във всеки случай, в
тежест на работодателя е, при условията на пълно и главно доказване, да
установи конкретното основание на което се позовава. В настоящия случай, в
тежест на въззивника работодател е доказването на твърдяното от него основание,
породило в негова полза право едностранно да прекрати съществуващото трудово
правоотношение с въззиваемата страна, а именно - закриване на част от
предприятието.
За закриване на част от
предприятието може да се говори, когато се преустановява дейността на едно
негово обособено звено, така че отпада необходимостта от осъществяването на
съответната дейност, което и налага освобождаването на работниците,
осъществявали тази дейност. В константната практика на Върховния касационен съд
се възприема, че самостоятелни структурни звена са тези, които осъществяват
относително самостоятелна дейност и имат относителна управленска
самостоятелност в структурата.
Отговорът на въпроса дали офисът
в гр. София представлява самостоятелно структурно звено или не винаги е
конкретен и е в зависимост от установените по конкретния спор факти. При тази
преценка съдът съобразява дали съответният офис притежава характеристиките на
самостоятелно обособено звено от предприятието или не. Основната характеристика
за относителната самостоятелност на съответното обособено звено е
организационно-управленската. Офисът в гр. София следва да е обособена и
относително самостоятелна организационна единица в цялостната структура и
организация на предприятието и да притежава относително самостоятелно
ръководство в управленската структура на предприятието. Освен тази основна
характеристика съдът преценява и това дали същата се съчетава и с някой от
останалите критерии за такава обособеност, а именно териториалния (по отношение
на населеното място, регион, област на извършване на дейността),
финансово-икономическия (по отношение на наличие на собствени приходи или на
самостоятелна разходна сметка) и функционалния (по отношение на осъществяването
на относително обособена дейност от общата дейност на предприятието).
При преценка на събраните по
делото доказателства въззивният съд намира, че не е налице визираното в заповедта основание за уволнение. По делото не е доказано
закритият офис в гр.
София да е бил обособен като
самостоятелна организационно управленска единица в структурата на предприятието и това обособяване да е било
свързано с териториален, финансово-икономически или функционален критерий - на
територията на страната са функционирали два офиса преди уволнението, като липсват доказателства офисът в гр. София да е имал собствен източник на
доходи или отделна разходна сметка; не е установено и да е осъществявал
специфична дейност, която се различава от тази, осъществявана в офиса в гр. Варна. От друга страна, за да е налице
закриване на част от предприятието, е необходимо извършваната от обособеното
звено дейност да бъде преустановена завбъдеще, като преценката следва да се
извърши не с оглед звеното, а с оглед на цялото предприятие /преустановената
дейност не трябва да се извършва от самото предприятие или от друга обособена
негова структура, различна от закритата/. В случая дейността на закрития офис продължава да се извършва от служителите в офиса в гр. Варна.
За да достигне до този извод
съдът съобрази събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит
на свидетелите Е.С. Николова и Диян Ангелов Чекелов. Преценени по правилата на
чл. 172 ГПК, съдът ги
намира за
обективни, последователни, съответстващи на останалите събрани по делото
доказателства и житейски логични - субективните възприятия на свидетелите относно главния факт на
доказване са формирани непосредствено и не са повлияни от други обстоятелства. От същите се установява, че
офисът в гр. София не е водел отделно счетоводство, не е имало и различно
деловодство. Служителите в гр. София са били подчинени на управителя в гр.
Варна.
Тези
правнорелевантни факти се потвърждават и от доказателствените (фактическите)
изводи на приетата като компетентно изготвена и неоспорена съдебно-счетоводна
експертиза,
която съдът
кредитира като обективно изготвена. Вещото лице изяснява, че не са съставяни
отделни ведомости за служителите в гр. Варна и гр. София, както и че липсват
данни за приходи от дейност извършвана от звеното в гр. София. Установява още,
че в дружеството не се води аналитичност на приходите от дейността по отделни
звена. Обстоятелството, че няма данни за назначени нови служители на същата
длъжност като ищеца и с месторабота гр. София е ирелевантно.
Следователно фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 2 пр. 1 КТ не е налице, на практика е извършено вътрешно-организационно преустройство на
предприятието, като е запазена дейността на офиса в гр. Варна. При тези обстоятелства, след като извършването на
дейността на закритата част от предприятието не е преустановено, а продължава
да се осъществява, следва да се приеме, че не е отпаднала и нуждата от
ангажираната за осъществяването й работна сила, а извършеното
вътрешно-организационно преустройство не може да служи като основание за
прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 пр. 1 КТ.
Предвид изложеното, за
настоящия съд се налага безспорният извод, че със закриването на офиса на
дружеството в гр. София не е прекратена дейността, осъществявана от всички служители
в отдел "Обслужване на клиенти" при работодателя. В процесния случай,
по-скоро се касае до хипотезата на вътрешно организационно преустройство на
предприятието, налагащо реорганизация на дейността, която хипотеза е различна
от закриване на част от предприятието. При нея дейността продължава да се
осъществява, макар и под други организационни форми, докато при закриване на
част от предприятието се изисква окончателно преустановяване на определена
дейност, осъществявана от обособено звено на съответното предприятие, по начин,
че за в бъдеще такава дейност да не се запазва /в този смисъл Решение № 653/25.10.2010 г. по гр. д. № 1854/2009 г.,
III/.
При горните съображения,
настоящият съдебен състав намира направените от първоинстанционния съд изводи
за липса на реално закриване на част от предприятието на работодателя за правилни.
Не е налице реално осъществено закриване на част от предприятието, защото
осъществяваната от отдел "Обслужване на клиенти" дейност не е
окончателно преустановена. Напротив - тя продължава да се осъществява и
понастоящем от останалите действащи за гр. Варна служители. Налице е извършено
в дружеството - работодател вътрешноорганизационно преустройство, което не е
равнозначно на закриване на част от предприятието, поради което и трудовото
правоотношение на А.К.Г. не е могло да бъде прекратено на това основание.
По иска, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.
Трудовото правоотношение на А.К.Г. е било прекратено, считано от 28.09.2018 г. От представения пред
първата инстанция заверен препис от трудовата книжка на А.К.Г., а също така и от извършената в откритото съдебно заседане, проведено на 06.02.2019 г. констатация от оригинала на книжката се установява, че за
периода от датата на прекратяване на трудовото й правоотношение до датата на констатацията ищецът е бил без работа. Предвид на
това на същия се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Ищецът претендира такова за пет месеца, а именно периода от 28.09.2018 г. до 28.02.2019 г., като предвид диспозитивното начало, искът
следва да бъде уважен за този период. Размерът на същото трябва да се определи по реда на чл. 228, ал. 1 КТ като се вземе предвид полученото от А.К.Г. брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението. От събраните по
делото доказателства е видно, че това възнаграждение е в размер на 1 753,60 лв., поради което размерът на обезщетението, което
по силата на чл. 225, ал. 1 КТ се дължи за периода от 28.09.2018 г. до 28.02.2019 г. е 8 768 лв. Предвид на това предявеният
иск, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ е основателен. Доколкото
правото на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ е имуществено и наследимо, същото
следва да бъде изплатено на неговите наследници по закон, конституирани, на
основание чл. 227 ГПК, като въззиваеми-ищци в
производството.
С оглед на
обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала,
съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да бъде оставена
без уважение като неоснователна.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е представила
списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на сумата от 800 лв. за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС. С оглед
представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено, че
уговореният адвокатски хонорар е заплатен изцяло в брой, което има характер на
разписка, съдът намира, че е доказано заплащането им.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 128539 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 69347/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 119 състав.
ОСЪЖДА „С." ООД, ЕИК *******, да заплати на Т.Т.Г., ЕГН **********, и К.Г.Г.,
ЕГН **********, сумата от 800 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен
съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.