Решение по дело №278/2021 на Софийски окръжен съд

                                                       Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                                  гр. София, 18.03.2022 г.

 

                                      В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

             

       Софийският окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в публичното заседание, проведено на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА

                                                                        ЧЛЕНОВЕ:  ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ

                                                                                             ВАНЯ ИВАНОВА

 

при секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 278 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

          Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

 

          С решение № 260012 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 351/2019 г., С.нският районен съд е отхвърлил предявения от Т.Д.Д. срещу Р.П.Х. иск за заплащане на сумата 5000 лева, представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ползването на съсобствения урегулиран поземлен имот „Склад”, находящ се в кв. 31 по подробния устройствен план на с. Ц., за периода от 22.11.2018 г. до 12.06.2019 г., както и предявения от Р.П.Х. срещу Т.Д.Д. насрещен иск за заплащане на сумата 7450 лв., представляваща половината от стойността на извършени подобрения в посочения имот. С решението съдът е осъдил Т.Д.Д. да заплати на Р.П.Х. сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от заплатената през 2011 г. продажна цена за същия имот, ведно със законната лихва от 22.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

            Решението е обжалвано от ищцата Т.Д. в частта, с която е отхвърлен предявения от нея иск за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствения недвижим имот, както и в частта, с която е уважен предявения срещу нея насрещен иск за заплащане на сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от заплатената през 2011 г. продажна цена за същия имот.

            В жалбата се сочи, че в обжалваните му части решението е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуални правила, и същото е необосновано. Излага се възражение срещу извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения първоначанелн иск поради липсата на доказателства за отправена писмена покана за заплащане на обезщетение. Сочи се в тази връзка, че ответникът не е оспорил в срока по чл. 131 от ГПК факта на отправена към него писмена покана, и съдът неправилно е отказал да допълни доклада в този смисъл. Поддържа се, че наличието на отправена от ищцата писмена покана за заплащане на обезщетение от ответника е било служебно известно на съда, който е разгледал и решил иск на същото правно основание за друг исков период във воденото между страните делбено дело. Жалбоподателката поддържа недопустимост на решението  частта му, с която е уважен предявения срещу нея насрещен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, поради липсата на предпоставките за прилагане на предвидения в тази разпоредба субсидиарен състав. Навежда възражение, че предвид твърденията на ищеца по насрещния иск, че недвижимият имот е бил закупен със средства по банков кредит, то отношенията между страните попадат в приложното поле на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД. Сочи също, че липсват доказателства, че имотът е закупен с банков кредит, като се излагат възражения срещу изводите на съда в този смисъл. Навежда се и довод, че доколкото в делбеното производство страните са признати за собственици при равни права и в това производство не е претендирана трансформация на лично имущество, с уважаването на така предявения насрещен иск съдът е елиминирал правата на жалбоподателката върху имота и на практика е признал пълна трансформация по несъществуващ иск. В жалбата се твърди, че след приключване на делбеното производство жалбоподателката е продала на ответника собствената й ½ ид. част от делбения имот и закупуването на тази част от ответника съставлява признание на нейните права без наличие на облигационни тежести. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части и постановяване на друго, с което се уважи предявения първоначален иск и се отхвърли насрещната претенция на ответника.

            Ответникът по въззивната жалба оспорва същата и настоява за потвърждаване на обжалваното решение. Поддържа становище за законосъобразност на извода на районния съд за липса на представени по настоящото дело доказателства за отправена писмена покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот. Счита, че поради липсата на друг иск за защита по предявения насрещен иск, отношенията между бившите съпрузи законосъобразно са решени на плоскостта на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД. Сочи, че разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД е неприложима в случая, тъй като първоначалната ищца не е била задължена по договора за банков кредит, поради което тя няма качеството на солидарен длъжник с ищеца по насрещния иск.

            За да се произнесе съобразно предмета на обжалване, въззивният съд взе предвид следното:

            Т.Д.Д. е предявила срещу Р.П.Х. иск за заплащане на сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на съсобствен недвижими имот – УПИ в с. Ц., с площ 534 кв.м., представляващ парцел „Склад” в кв. 31 по ПУП на селото, заедно с построената в него масивна сграда – склад със застроена площ 185 кв.м., за периода от 22.11.2018 г. до завеждането на исковата молба /12.062019 г./, ведно със законната лихва от 07.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.

            Ищцата твърди в исковата молба, че с ответника били в граждански брак, прекратен на 08.01.2018 г. с решение по гр.д. № 372/2017 г. на С.нски районен съд. Твърди, че по време на брака страните придобили при условията на СИО гореописания недвижим имот, а с влязло в сила решение по гр.д. № 128/2018 г. на С.нски РС била допусната делба на този имот при равни права между тях. Твърди, че от фактическата раздяла през 2015 г. този имот се ползвал еднолично от ответника, като с нотариална покана, връчена на ответника на 07.11.2017 г., ищцата го поканила да й заплаща обезщетение за лишаване от ползването на имота. Сочи, че с решението по втората фаза на делбата по гр.д. № 128/2018 г. ответникът е осъден да заплаща на ищцата обезщетение за лишаване от ползването на този имот за периода от 07.11.2017 г. до 22.11.2018 г. Счита, че за периода от 22.11.2018 г. до предявяването на настоящия иск ответникът дължи на ищцата сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на имота, ведно със законната лихва от датата на поканата до окончателното изплащане на сумата.

            С писмения отговор ответникът оспорва иска. Излага довод за недопустимост на иска поради липсата на влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 128/2018 г., по силата на което ответникът да е осъден а заплати на ищцата обезщетение за лишаването й от ползване на ½ ид. част от имота. Ответникът оспорва ползването на имота – твърди, че не реализира доходи от този имот като физическо лице, поради което не дължи обезщетение на ищцата. Излага и довод, че размерът на исковата претенция е завишен и не отговаря на пазарния наем за подобни имоти за периода, за който се търси обезщетение. Счита предявения акцесорен иск за периода от 07.11.2017 г. до 22.11.2018 г. за недопустим.

            В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е предявил насрещен иск за осъждане на ищцата да му заплати сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от заплатената продажна цена за процесния недвижим имот, съставляващ УПИ „Склад”, с площ 534 кв.м., находящ се в кв. 31 по ПУП на с. Ц., застроен със склад – метална конструкция с площ 185 кв.м., с която сума последната се е обогатила, ведно със законната лихва от подаване на насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата. В насрещната искова молба ищецът Р.Х. твърди, че по сключения от него по време на брака договор за продажба на общински недвижим имот той е заплатил обща продажна цена от 25 847,20 лв., включваща стойността на земя и сграда, ДДС, режийни разноски, местен данък, изготвяне на пазарна оценка и такса за административно производство, описани подробно като отделни суми в чл. 4 от този договор. Твърди, че плащането е извършено изцяло с финансиране, осигурено от него чрез банков кредит, отпуснат от „Б. ДСК” ЕАД – клон С., който кредит е бил обезпечен с ипотека върху личен негов имот. Твърди се, че от момента на отпускане до настоящия момент кредитът се обслужва от ищеца. Поддържа, че поради допускането на делба на процесния имот с решението по гр.д. № 128/2108 г. при равни квоти между страните, то очевидно ответницата по насрещния иск се е обогатила за сметка на ищеца, до сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от общата продажна и заплатена изцяло от ищеца цена на недвижимия имот.

            В писмения си отговор ответницата по насрещния иск оспорва същия. Твърди, че договорът за банков кредит имал потребителски характер /за оборотни нужди/ и не е бил предназначен за закупуване на процесния недвижим имот, а заемната сума е била разходвана за оборотни средства в търговската дейност на ищеца по насрещния иск. Твърди се, че до 2015 г. страните са живели в общо домакинство, имали са общ бюджет, ответницата е реализирала доходи, поддържала е домакинството и е гледала детето, от което следва, че кредитът е бил погасяван с общи средства, а не с лични средства на ищеца.

След преценка на събраните доказателства въззивният съд  намира следното от фактическа страна:

Страните са бивши съпрузи. Сключеният между тях на 19.09.2004 г. граждански брак е прекратен с развод с решение от 15.12.2017 г. по гр.д. № 373/2017 г. на С.нски РС.

На 08.09.2011 г. между Община С. и ответника Р.Х. е сключен договор за продажба на общински недвижим имот, представляващ УПИ „Склад”, с площ 534 кв.м., находящ се в кв. 31 по плана на с. Ц., застроен със склад – метална конструкция с площ 185 кв.м., при цена: 5120 лв. /без ДДС/ за земята и 18 100 лв. /без ДДС/ за сградата. Купувачът Р.Х. се задължил да плати на купувача още и: сумата 1702,42 лв. ДДС за земята; режийни разноски в размер на 400,92 лв.; местен данък в размер на 334,10 лв.; 180 лв. за пазарна оценка; 30 лв. такса за административно производство. В договора е предвидено общата дължима сума от 25 847,20 лв. да бъде заплатена на продавача в момента на подписване на договора чрез банков превод по посочена банкова сметка.

***.07.2018 г. по гр.д. № 128/2018 г. на С.нски РС е допуснато извършването на съдебна делба между страните на недвижим имот, представляващ УПИ „Склад”, находящ се в кв. 31 по плана на с. Ц., целия с площ 534 кв.м., заедно с построената в него масивна сграда – склад, със застроена площ 185 кв.м., при равни квоти между съделителите.

С решение от 11.04.2019 г., постановено във втората фаза на делбата по посоченото дело, допуснатият до делба недвижим имот е изнесен на публична продан. Със същото решение по реда на чл. 346 от ГПК Р.П.Х. е осъден да заплати на Т.Д.Д. сумата 3893,75  лв., представляваща обезщетение за лишаването й от ползване на собствената й част от този имот за периода от 07.11.2017 г. до 22.11.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.11.2018 г. до окончателното изплащане.

Представен е договор за ипотечен кредит, сключен на 18.08.2018 г. между „Б. ДСК” ЕАД и кредитополучатели Р.П.Х. и Б. В. Н., с който Б.та отпуска на кредитополучателите кредит в размер на 30 400 лв. за текущи нужди, със срок на издължаване на кредита 120 месеца. Посочено е в договора, че кредитът се погасява чрез разплащателна сметка № 19639564 на кредитополучателя Р.Х. с равни месечни вноски съгласно погасителен план. Кредитът е обезпечен с договорна ипотека, сключена с нотариален акт № 62, т. ІІ, рег. № 1345, дело № 228/18.08.2011 г. на нотариус А. Чолев,  върху недвижим имот, за който не се спори, че е лична собственост на ответника.

Видно от представеното извлечение на „Б. ДСК” ЕАД от сметка № 19639564 с титуляр Р.П.Х. за периода от 18.08.2011 г. до 19.07.2019 г., на 08.09.2011 г. от сметката е изтеглена в брой сумата 30 000 лв. В извлечението са отразени извършени плащания по заем от посочената разплащателна сметка за периода от 06.10.2011 г. до 09.07.2019 г.

Съгласно показанията на св. Д. Д. /баща на ищцата/ процесният имот, намиращ се в центъра на с. Ц. и представляващ парцел и ламаринена постройка, се ползва от ответника от раздялата с ищцата през лятото на 2015 г. Имотът бил склад за търговия -  в него се стоварвали и режели дърва за продан, боядисвали се шейни, продавали се велосипеди. В този склад работели ответникът и баща му. До преди година – две ищцата работела в „Илиянци” във фирма за търговия.

Според показанията на св. Б. Д., той работи от 2015 г. в склада на Р.П.. В склада имало две помещения, направени приз 2012 г. и 2017 г., които били строени от свидетеля и негов колега. В склада се продавали дърва, фураж и други стоки. В склада работели Р. и баща му.

Според заключението на съдебно-оценителната експертиза, общата наемна пазарна стойност на процесния имот /земя + сграда/ за периода от 22.11.2018 г. до 12.06.2019 г. възлиза на сумата 4809,23 лв., респ. за един месец наемната цена е 699,18 лв.

От представеното във въззивното производство удостоверение, издадено от „Б. ДСК” ЕАД се установяват размерите на погасените вноски по отпуснатия на Р.П.Х. кредит от 30 400 лв. по години за периода от 2011 г. до 2020 г.. Кредитът е бил окончателно погасен на 07.01.2020 г.

От така установените по делото факти, правните изводи на съда са следните:

Т.Д. е предявила срещу Р.Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС – за заплащане на сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ползване на съсобствен недвижим имот за периода от 22.11.2018 г. до предявяване на иска на 12.06.2019 г. Ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на сумата 12 923,60 лв., с която Т.Д. се е обогатила за негова сметка, представляваща половината от заплатената от Р.Х. продажна цена за същия имот, придобит с договор за продажба, сключен на 08.09.2011 г.

По предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС.

Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС,  всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на останалите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се ползва еднолично от някой от съсобствениците, лишавайки останалите от тази възможност, същият им дължи обезщетение за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване /чл. 31, ал. 2 от ЗС/. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. От момента на получаването му съсобственикът дължи обезщетение. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Ищецът по иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС следва да докаже    , че имотът е съсобствен с ответника, че е отправил писмена покана за заплащане на обезщетение, че ответникът ползва имота или част от него, по-голяма на съответстващата на правата му в съсобствеността към момента на отправяне на поканата, както и размера на ползата, която е пропуснал след поканата. При направено от ответника възражение, че е предоставил достъп до имота на ищеца, респективно, че не е създавал пречки за ползването му от останалите съсобственици, в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът го е лишил от възможност да ползва имота, т.е. възпрепятствал е или е ограничил възможността му да ползва имота съобразно правата му. Ако не са създадени пречки за ползването на имота, обезщетение не се дължи, независимо, че другият съсобственик реално не е ползвал вещта в претендирания период. В този смисъл са и дадените с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения относно понятието „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС – всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. За възникването на правото е ирелевантно по какъв начин ползващият собственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на семейството му или чрез трето лице, на което той безвъзмездно е предоставил вещта. Размерът на обезщетението се равнява на наемното възнаграждение при съобразяване обема, за който ползващия имота съсобственик надхвърля дела си в съсобствеността.

В случая ищцата претендира заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС за периода от 22.11.2018 г. до 12.06.2019 г./датата на подаване на исковата молба/. Установено е безспорно, че в процесния период страните са съсобственици на имота, за който се претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС. От свидетелските показания непротиворечиво се установява,  че в този период единствено ответникът е ползвал целия процесен имот –УПИ и построената в него сграда със стопанско предназначение. Следователно, неоснователно е направеното в отговора на исковата молба оспорване на факта, че ответникът ползва целия имот. Без значение е дали същият е получавал доходи от този имот. Същевременно, ответникът не е противопоставил възражение, че е предоставил достъп до имота и не е създавал пречки за ползването му от ищцата, поради което ищцата не дължи доказване, че ответникът е възпрепятствал  или е ограничил възможността й да ползва имота съобразно правата й в съсобствеността. Следва да се отбележи, че съобразно установеното предназначение на имота /склад/ и установеното му лично ползване от ответника за осъществяване на стопанска и търговска дейност, то съвместното му ползване от страните в процесния период е било и обективно невъзможно и за ищцата остава единствено възможността да получи заместващо парично обезщетение вместо ползването, съразмерно на дела й в съсобствеността.

Ищцата твърди в исковата молба, че е отправила до ответника писмена /нотариална/ покана за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на имота, получена от последния на 07.11.2017 г. Такава покана не е представена с исковата молба, като за доказване на съществуването на поканата ищцата се е позовала на постановеното между страните решение във втората фаза на делбата по гр.д. № 128/2018 г. на С.нски РС, с което е уважена предявената от нея срещу настоящия ответник претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на процесния имот за предходен период, в което производство е представена нотариалната покана. Ответникът не е оспорил твърдението на ищцата, че му е била отправена покана с искане за заплащане на обезщетение, получена от него на 07.11.2017 г. Единственото направено от него в отговора на исковата молба възражение е, че не е ползвал имота /в какъвто смисъл следва да се тълкува изявлението „оспорваме ползването на процесния имот от ответника”/, както и възражение относно претендирания размер на обезщетението.

 Видно е от мотивите на решението по горепосоченото гр.д. № 128/2018 г., касаещи претенцията по сметки на ищцата по чл. 31, ал. 2 от ЗС, че ищцата е отправила до ответника нотариална покана, връчена на последния на 07.11.2017 г., с която е поискала същият да й заплаща обезщетение за лишаването й от ползване на имота, и въз основа на това е прието за доказано наличието на писмено поискване като предпоставка на по чл. 31, ал. 2  от ЗС. Решението е влязло в сила в частта му относно уважената претенция по сметки, което е видно от предмета на подадената въззивна жалба, касаещ само способа за извършване на делбата, както и служебно извършената справка по въззивно гражданско дело № 449/2019 г. на СОС, образувано по посочената въззивна жалба. След като наличието на писмена покана от ищцата за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот е установено в предходно развилото се между страните делбено производство с предмет същия имот, и при безспорно установеното обстоятелство че ответникът е продължил еднолично и без прекъсване да ползва целия имот след периода, за който е осъден да заплаща обезщетение, следва да се приеме за доказано в настоящото производство, имащо за предмет правото на ищцата на обезщетение за следващ период, наличието на писмено поискване като елемент от фактическия състав на иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Както бе посочено, веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

С оглед на всичко гореизложено съдът намира, че са налице основанията за възникване правото на ищцата да претендира обезщетение о чл. 31, ал. 2 от ЗС за процесния период – от 22.11.2018 г. до предявяване на настоящия иск на 12.06.2019 г.

Според приетото заключение на съдебно-оценителната експертиза средният пазарен наем за имота /земя и сграда/ за процесния период възлиза на сумата 4809,23 лв. Имотът е съсобствен между страните при равни квоти, с оглед което размерът на дължимото на ищцата от ответника обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС е в размер на половината от наемната цена за имота в посочения период, или 2404,62 лв., за която сума искът е основателен. До пълния предявен размер от 5000 лв. същият е неоснователен.

С оглед на горното обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от Т.Д. срещу Р.Х. иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот, следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС се уважи за сумата 2404,62 лв., ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното й изплащане. В частта, с която този иск е отхвърлен за горницата над тази сума до пълния му предявен размер от 5000 лв., решението следва да бъде потвърдено.

По насрещния иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД.

            Ищецът обосновава претенцията си по така предявения иск за заплащане на половината от платената продажна цена и разходи във връзка със закупуването на процесния недвижим имот с твърдение, че паричните средства за придобиването му са били негови лични и ответницата се е обогатила с половината от тези средства, съобразно квотата й в съсобствеността, установена с допускането на делбата.

          В съдебната практика еднозначно се приема, че е допустимо единият от бившите съпрузи да предяви иск за стойностно изравняване на икономически създаденото по време на брака неравенство срещу другия съпруг или срещу неговия наследник, стига твърденията за неоснователно обогатяване в исковата молба да не са свързани с някой от конститутивните искове за определяне на по-голям дял от общото имущество /чл. 29, ал. 3 СК/ или за получаване на дял от личното имущество на другия съпруг  /чл. 30 СК)/. Влязлото в сила решение за допускане до делба на вещта, по повод на която е създадено неравенството, не формира предпоставка или пречка за допустимостта на иска по чл. 59 ЗЗД. Това е така, защото между двете дела има субективен, но не и обективен идентитет. Влязлото в сила решение установява съществуването на съдебно упражненото потестативно право на делба. Искът по чл. 59 от ЗЗД има за предмет субсидиарното вземане от неоснователно обогатяване. Силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата не се разпростира върху исковете и възраженията относно вземания между бившите съпрузи. В този смисъл са: решение № 125/13.06.2015 г. по гр.д. № 6310/2015 г., І г.о. на ВКС; решение №59/22.04.2010 г. по гр.д. № 387/2009 г., ІV г.о. на ВКС; определение № 898/12.12.2017 г. по гр.д. № 2649/2017 г., ІV г.о. на ВКС; определение № 35/03.02.2016 г. по гр.д. № 243/2016 г., І г.о. на ВКС и др.

        В случая,  предявената насрещна претенция не се основава на твърдение, че като бивш съпруг ищецът е имал дял от придобития недвижим имот, че е имал по-голям принос и че приносът му значително е надхвърлял приноса на другия съпруг в придобиване на права и вещи и от там - че е имал по-голям дял от общото имущество, т.е. същият не предявява искове по чл. 29 и чл. 30 от СК. Той е искал само връщане на онова, което дал по време на брака и с което, според неговите твърдения, бившата му съпруга се е обогатила, придобивайки дял от закупения имот вследствие на прекратяването на брака.  Предявеният иск има за предмет заплащане на сума, чрез което да бъде изравнено икономически създадено неравенство между двамата съпрузи, а фактите, които пораждат вземането за неоснователно обогатяване, не покриват никоя от хипотезите на  чл. 29 и чл. 30 СК. Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по допускане на делбата не представлява пречка за предявяването и за разглеждането на иска с правна квалификация  чл. 59 от ЗЗД, както бе посочено по-горе. С оглед на тези съображения са неоснователни всички направени във въззивната жалба възражения за недопустимост на насрещния иск с посочената правна квалификация по чл. 59 от ЗЗД, каквато е приета от първоинстанционния съд и в рамките на която същият се е произнесъл. Неоснователно е и възражението на жалбоподотелката за недопустимост на субсидиарния състав на чл. 59 от ЗЗД поради приложимост на разпоредбата на чл. 127, ал. 2 от ЗЗД в отношенията между страните досежно претендираната сума. Ищецът по насрещния иск не твърди да били поети задължения за нуждите на семейството с отпуснатия му по време на брака банков кредит и не претендира исковата сума като дължима от ответницата в качеството й на солидарен длъжник, с оглед на което претенцията не се основава на чл. 32, ал. 2 от СК, вр. чл. 127, ал. 2 от ЗЗД.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД включва следните елементи: обогатяването на едно лице за чужда сметка, обедняването на друго лице, свързано със съответното обогатяване, и липсата на правно основание за обогатяването.

В случая, с оглед изложените от ищеца твърдения, на които основава претенцията си за неоснователно обогатяване на ответницата, и обстоятелството, че последната е придобила дял от закупения по време на брака недвижим имот, в тежест на ищеца е да докаже, че така закупения имот е бил заплатен с негови лични средства, с извънсемеен характер. От съвкупния анализ на събраните по делото доказателства – договор за покупко-продажба от 08.09.2011 г., договор за ипотечен кредит от 18.08.2011 г., извлечение от сметката на ищеца за движението на средствата по разплащателната му сметка, и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 18.08.2011 г., може да се направи извод, че продажната цена и разходите за закупуване на имота са били заплатени със заемни средства по сключения от ищеца Х. банков кредит, който е бил погасен лично от него. Договорът за банков кредит е бил сключен на 18.08.2011 г. за сумата 30 400 лв. и кредитополучатели по него са ищецът и трето лице /Б. В. Н./, със срок на издължаване 120 месеца. Кредитът е обезпечен с ипотека върху собствен на ищеца Х. недвижим имот. Сумата по отпуснатия кредит е постъпила по разплащателната сметка на Х. на 31.08.2011 г. На 08.09.2011 г. същият е сключил процесния договор за покупко-продажба на общински недвижим имот, съгласно който продажната цена и разноските по сключването им в общ размер 25 847,20 лв. следва да бъде заплатена към момента на подписване на договора. На датата на сключване на договора ищецът е изтеглил от сметката си, по която е усвоен отпуснатия кредит, сумата 30 000 лв. Всички погасявания на суми по кредита са извършени от посочената в договора за кредит разплащателна сметка на ищеца, по-голямата част от които са изплатени след фактическата раздяла между страните, настъпила през 2015 г. Всички тези обстоятелства, преценени в съвкупност, сочат на извод, че приносът за придобиването на имота е изцяло на ищеца по насрещния иск, тъй като продажната цена и разходите по закупуването на недвижимия имот са били заплатени изцяло със средства по отпуснатия му банков кредит, който той е погасил изцяло. Следва да се посочи, че ответницата по насрещния иск не излага твърдение, че имотът е закупен с общи семейни средства, нито са налице доказателства по делото, от които да се направи такъв извод. Ответницата твърди в отговора на насрещната искова молба, че кредитът не е бил предназначен за закупуване на процесния недвижим имот /същият имал потребителски характер – за текущи нужди/, както и че половината от заемната сума била разходвана за оборотни средства в осъществяваната от ищеца търговска дейност и кредитът бил погасяван с общи средства на семейството. Обстоятелството, че в договора за ипотечен кредит е посочено, че заемната сума се отпуска за „текущи нужди” няма отношение към преценката дали тази сума е използвана за заплащане на продажната цена по договора за продажба на процесния имот. По делото няма доказателства, които да сочат, че кредитните средства са били предназначени или използвани за задоволяване на текущи или други нужди на семейството на ищеца. Самият факт, че кредитът е отпуснат на ищеца и друго трето лице опровергава подобен извод, че кредитът е изтеглен за покриване на текущи разходи на общото домакинство на страните. Както бе посочено, датата на сключване на договора за кредит и неговия размер, съпоставени с датата на неговото усвояване, датата и размера на изтеглената от ищеца сума от сметката, по която е отпусната заемната сума, както и факта, че кредитът е обезпечен с ипотека върху личен имот на ищеца, могат да обосноват извод, че продажната цена по сключения по време на брака договор за покупко-продажба на процесния имот е била заплатена изцяло със заемната сума по договора за кредит, при положение, че нито се твърди, нито се установява от доказателствата по делото тази продажна цена или част от нея да е била заплатена със средства от каквито и да било други източници от семеен характер. При това положение и с оглед установения факт, че кредитът е бил погасяван само от ищеца /по-голямата част от него е била погасена от него след фактическата раздяла между страните/, следва да се приеме, че продажната цена и разходите по продажбата са били заплатени с лични средства на ищеца, т.е. приносът в придобиването на имота е единствено негов. Придобиването от ответницата на дял от този имот в резултат на прекратената СИО без същата да има принос в закупуването на имота е довело до създаване на икономическо неравенство между съпрузите, което неравенство в стойностно отношение се изразява в съответната на получения от нея дял от съсобствеността върху закупения имот сума на заплатената продажна цена и други разходи за закупуването на имота, с която сума същата се е обогатила за сметка на ищеца. Следователно, предявеният насрещен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за  заплащане на сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от заплатената от Р.Х. продажна цена по договор за продажба, сключен на 08.09.2011 г., с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца, е основателен.

С оглед на горното, обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен предявения насрещен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, следва да бъде потвърдено.

        С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направените от страните искания за разноски и представените доказателства за извършването им, разноските се разпределят, както следва:

        Ответникът по първоначалния иск по чл. 31, ал. 2 от ЗС Р.Х. следва да заплати на пълномощника на ищцата адв. Н. разноските за осъществявана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. съобразно уважената част от иска, които за двете съдебни инстанции възлизат на сумата 556,80 лв. Същият следва да заплати и в полза на РС-С. дължимите държавна такса по иска и разноски за съдебно-счетоводната експертиза съобразно уважената част от този иск, от заплащането на които ищцата е била освободена, в общ размер на 98 лв. /50 лв. държавна такса съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК + 48 лв. възнаграждение на вещо лице/, както и в полза на Софийски окръжен съд сумата 25 лв. – дължима държавна такса за въззивно обжалване, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК.

Ответницата по насрещния иск по чл. 59 от ЗЗД Т.Д. следва да заплати на ищеца по този иск Р.Х. разноските за адвокатско възнаграждение в първата инстанция, които възлизат на сумата 1017,71 лв., представляваща сбора от минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. /с оглед направеното от същата в първоинстанционото производство и прието за основателно от районния съд възражение за прекомерност/ и сума от 100 лв., дължима по чл. 7, ал. 9 от същата Наредба. Същата следва да заплати на ищеца и заплатената държавна такса по този иск, дължимият размер на която възлиза на сумата 516,94 лв. съгласно чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК. Жалбоподателката Т.Д. следва да заплати на ответника по жалба Р.Х. и разноските за адвокатско възнаграждение в първата инстанция съобразно отхвърлената част от предявения от нея иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС, които възлизат на сумата 401,60 лв., представляваща сбора от минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. /с оглед направеното от същата в първоинстанционото производство и прието за основателно от районния съд възражение за прекомерност/ и сума от 100 лв., дължима по чл. 7, ал. 9 от същата Наредба. Същата следва да заплати на въззиваемия разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство съобразно отхвърлената част от жалбата, въззлизащи на сумата 260 лв. Така общият размер на дължимите от Т.Д. на Р.Х. разноски възлиза на сумата 2196,25 лв.

 

       Воден от горното, Софийски окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 260012 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5351/2019 г. по описа на Районен съд – С., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от Т.Д.Д. срещу Р.П.Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата 2404,62 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищцата от ползване на съсобствения недвижими имот, представляващ УПИ „Склад”, с площ 534 кв.м., находящ се в кв. 31 по плана на с. Ц., ведно с построената в имота масивна сграда склад със застроена площ 185 кв.м., за периода от 22.11.2018 г. до 12.06.2019 г., както и в частта за разноските, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:  

ОСЪЖДА Р.П.Х. да заплати на Т.Д.Д., на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, сумата 2404,62 лв., представляваща съответно на дела на Т.Д.Д. в съсобствеността върху недвижим имот, представляващ УПИ „Склад”, с площ 534 кв.м., находящ се в кв. 31 по плана на с. Ц., ведно с построената в имота сграда, обезщетение за лишаването й от ползване на този имот за периода от 22.11.2018 г. до 12.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 260012 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5351/2019 г. по описа на Районен съд – С., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от Т.Д.Д. срещу Р.П.Х. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за горницата над сумата 2404,62 лв. до пълния предявен размер от 5000 лв.

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 260012 от 22.02.2021 г., постановено по гр. д. № 5351/2019 г. по описа на Районен съд – С., В ЧАСТТА, с която Т.Д.Д. е осъдена да заплати на Р.П.Х., на основание чл. 59 от ЗЗД, сумата 12 923,60 лв., представляваща половината от заплатената от Р.П.Х. продажна цена и разноски по сключения на 08.09.2011 г. договор за продажба на недвижим имот  представляващ УПИ „Склад”, с площ 534 кв.м., находящ се в кв. 31 по плана на с. Ц., заедно с построената в имота сграда, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.07.2019 г. до окончателното й изплащане.

 

ОСЪЖДА Р.П.Х. да заплати на адв. З.Г.Н. от САК сумата 556,80 лв., представляваща възнаграждение за осъществявана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

ОСЪЖДА Р.П.Х. да заплати в полза на РС –С. сумата 98 лв. за дължими държавна такса и разноски за експертиза, както и в полза на Софийски окръжен съд сумата 25 лв. за дължима държавна такса за въззивно обжалване.

ОСЪЖДА Т.Д.Д. да заплати на Р.П.Х. сумата 2196, 25 лева за разноски по делото.

 

РЕШЕНИЕТО в частта му по насрещния иск по чл. 59 от ЗЗД подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис. В останалата му част не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                     2.