№ 2480
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100510930 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 151145/05.07.2021 г., постановено по гр. д. № 3490/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, е отхвърлен предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК от Н. К.Я. срещу „В.К.“ ООД иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че „В.К.“ ООД дължи на Н.
К.Я. сумата в размер на 77 лева, представляваща недължимо платени суми по договор за
паричен заем № 5521157/16.04.2019 г., ведно със законната лихва от 28.09.2020 г. до
изплащане на вземането, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч. гр. д. № 46344/2020 г. по описа на Софийски районен съд.
Срещу първоинстанционното решение, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана
въззивна жалба от ищцата Н. К.Я., чрез адвокат К.Б.. В жалбата се излагат оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Поддържат се релевираните
пред СРС възражения за недействителност на процесния договор за заем поради наличие на
неравноправни клаузи в него, като конкретно за неравноправна се счита клаузата за
възнаградителна лихва в размер на 40,32 %, надвишаващ трикратния размер на законната
лихва. Поддържа се, че последната е била определена в противоречие с добрите нрави,
поради което е нищожна. Сочи се, че в нарушение на процесуалния закон и в отклонение от
служебно вменените му задължения да следи за наличие на неравноправни клаузи в
потребителските договори, какъвто е и разглежданият, СРС не е обсъдил своевременно
наведените от ищцата доводи за нищожност на процесния договор за заем. При
констатиране нищожност на последния приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23
ЗПК, съгласно която кредитополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност на
договора, т. е. на реално получената сума. При тези доводи жалбоподателят счита, че
неправилно първоинстанционният съд е счел, че ищецът – кредитополучател носи
доказателствената тежест по делото да установи по какъв начин са били осчетоводявани
заплащаните от него суми по процесния договор от страна на кредитодателя – търговец.
Твърди, че в настоящия случай кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на
1 277 лева при отпуснат заем на стойност от 1 200 лева. При горните аргументи за
недействителност на договора за паричен заем, счита, че му се дължи връщане на всички
1
платени суми извън главницата, тъй като са били платени при липса на основание,
независимо за погасяването на кои конкретно задължения те са послужили. Моли за отмяна
на първоинстанционното решение и за постановяване на друго решение, с което
предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски по реда на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„В.К.“ ООД, чрез адвокат А.Н.. Поддържа се неоснователност и необоснованост на
заявените с въззивната жалба оплаквания. Оспорват се доводите за недействителност на
процесния договор поради неспазване изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. Сочи се, че при
правилно разпределение на доказателствената тежест по делото, СРС е приел, че ищцата не
е доказала кои конкретно вземания по договора за заем са били погасени с твърдените от нея
плащания в размер на 77 лева. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение
като правилно и законосъобразно. Претендират се сторените разноски пред въззивната
инстанция.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В исковата молба се излагат твърдения, че на 16.04.2019 г. е бил сключен договор за
паричен заем № 5521157/16.04.2019 г. между „В.К.“ ООД – като заемодател, и Н. К.Я. – като
заемател, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя сумата в размер на
1 200 лева за срок от 60 седмици. Уговорена била и допълнителна услуга за експресно
разглеждане на документите за одобрение на заема, за която била дължима сумата от 754,80
лева. Общата стойност на плащанията по договора възлизала на 2 264,70 лева, при месечна
погасителна вноска от 75,49 лева, включваща плащането на главница, лихва и такса за
експресно разглеждане. Годишният лихвен процент бил 40,32%, лихвеният процент на ден –
0,11 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ – 49,38 %. В изпълнение на договора
ищцата била извършила плащания в общ размер на 1 277 лева, за което се ангажират
писмени доказателства /разписки от „Изипей“ АД/. Излагат се твърдения за нищожност на
клаузата за такса за експресно разглеждане на заявката на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй
като потребителят не следва да заплаща такси за действия по усвояване и управление на
кредита съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Счита се, че с уговарянето на това допълнително
възнаграждението се постигало заобикалянето на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа се неравноправност на клаузите за заплащане на цена на допълнителни услуги.
Оспорва се определеният лихвен процент, като се твърди той да е неправомерно завишен
/многократно надвишаващ законната лихва/ и поради това противоречащ на добрите нрави.
Твърди се недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК поради
неспазване на изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК – на заемателя не бил представен
погасителен план, липсвала ясно описана методика на изчисляване на референтния лихвен
процент, не бил посочен срокът на договора, в договора липсвали клаузи относно правото на
отказ на потребителя от сключения договор, срока за неговото упражняване, реда за
прекратяване на договора, наличието на извънсъдебни способи за разрешаване на спорове и
за обезщетяване на потребители. С оглед твърдяната недействителност на договора за заем и
на основание чл. 23 ЗПК счита, че заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
договора, която в случая възлизала на 1 200 лева. Предвид така изложеното твърди, че е
надплатил дължимото по процесния договор и му се дължи връщане на платените суми
извън главницата, като платени при липса на основание, в размер на 77 лева. Във връзка с
депозирано на 28.09.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 46344/2020 г. по описа на СРС, III ГО, 144 състав, била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираната сума, срещу която длъжникът бил
подал възражение в срок. Ищецът претендира установяване на вземането му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника – „В.К.“ ООД, чрез адвокат А.Н., с който оспорва предявения иск.
Признава, че между страните е бил сключен описаният по-горе договор за паричен заем,
като посочва, че заемателят е погасил по договора изцяло 13 погасителни вноски и частично
14 – та погасителна вноска. Счита, че процесният договор за заем отговаря на всички
2
нормативни изисквания и в същия не се установява наличие на неравноправни клаузи. Моли
за отхвърляне на иска като неоснователен и за присъждане на сторените по делото разноски.
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, Софийски районен
съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: между
страните по делото е сключен договор за паричен заем на № 5521157 от 16.04.2019 г., по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата паричен заем в размер на 1 200 лева.
По делото е приложено заповедно дело № 46344/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, от което се установява, че на 28.09.2020
г. Н. К.Я. е депозирала пред Софийски районен съд заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу „В.К.“ ООД за сумата в размер на 77 лева –
неоснователно платени суми по договор за паричен заем № 5521157/16.04.2019 г. В т. 12 от
заявлението са описани същите обстоятелства като заявените в исковата молба.
С разпореждане от 13.10.2020 г. по ч. гр. д. № 46344/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, съдът е постановил исканата заповед,
като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в общ
размер на сумата от 385 лева, от които: 25 лева – държавна такса, и 360 лева – адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което се
оспорва вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил иск за установяване на вземането си
по исков ред.
По делото не е спорно и се установява от събраните писмени доказателства, че на
16.04.2019 г. е сключен договор за паричен заем между „В.К.“ ООД – като заемодател, и Н.
К.Я. – като заемател, по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е
задължил да предостави на ищцата, в качеството на заемател, сумата от 1 200 лева.
Договорът е представен по делото в заверен от страната препис. Съгласно уговореното в чл.
1, ал. 2, 3 и 4 от него с подписването му заемателят заявява, че е избрал доброволно да се
ползва от допълнителна услуга за експресното разглеждане на документите за одобрение на
заема, като за използването на посочената услуга дължи заплащане на такса в общ размер на
сумата 754,80 лева, платима разсрочено на части към всяка погасителната вноска. В чл. 2,
ал. 1 от договора е предвидено, че срокът на заема е 60 седмици, като той следва да бъде
върнат на 30 месечни погасителни вноски, всяка от които на стойност 75,49 лева, с
индивидуализирани в договора падежи. Предвиден е фиксиран годишен лихвен процент
/ГЛП/ по заема от 40,32 % и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,38 %. В чл. 2, ал. 1,
т. 7 е посочено, че общият размер на всички плащания – с включена такса за експресно
разглеждане на заявката, възлиза на 2 264,70 лева, като същият е сбор от общия размер на
заемната сума и общите разходи по кредита. В чл. 2, ал. 2 е удостоверено, че заемателят е
получил заемната сума и договорът има характера на разписка за нейното получаване.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в 3 – дневен срок от усвояване на
сумата по заема да предостави на заемодателя едно от изрично посочените в договора
обезпечения. В чл. 4, ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение в срок на задължението за
осигуряване на обезпечение заемателят дължи заплащане на неустойка в размер на 503,10
лева, платима на равни части към всяка погасителна вноска, като в този случай общият
размер на задължението по договора възлиза на 2 767,80 лева, а размерът на всяка отделна
погасителна вноска – 92,26 лева.
С определение от 17.09.2021 г. въззивният съд служебно, в изпълнение на
задълженията си по чл. 7, ал. 3 ГПК, е допуснал изслушването на съдебно – икономическа
експертиза. От изслушаната и приета съдебно – икономическа експертиза и допълнение към
нея, които съдът възприема като обективно и компетентно дадени, се установява, че в
изпълнение на процесния договор за заем ищецът е извършил 14 плащания в периода
30.04.2019 г. – 29.10.2019 г., на обща стойност 1 400 лева, като с посочената сума са
погасени, както следва: 453 лева – главница, 201, 29 лева – договорна възнаградителна
лихва, 218, 47 лева – неустойка, 352, 24 лева – такса за експресно разглеждане, и 175 лева –
разноски за събиране на просрочени вземания. Експертът посочва, че в уговорения в
процесния договор ГПР в размер на 49,38 % не се включват такса за експресно разглеждане
на заявката и неустойки, като уточнява, че единствените компоненти, които са взети
предвид при изчислението на ГПР, са главница и договорна лихва.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
3
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което
е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, в рамките на установения
в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо
спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
От ангажираните по делото писмени доказателства се установи, че между „В.К.“
ООД – като заемодател, и Н. К.Я. – като заемател, е сключен договор за паричен заем №
5521157 от 16.04.2019 г., по силата на който ответното дружество, в качество си на
заемодателят, е предоставил на ищцата сумата от 1 200 лева, срещу насрещното
задължение да върне заетата сума за срок от 60 седмици, на 30 месечни вноски, всяка от
които от 75,49 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,32 % и ГПР от 49,38 %. Между
страните не е спорно обстоятелството, че сумата по кредита е била предадена на заемателя
при подписване на процесния договор за заем.
Във въззивната жалба се релевират оплаквания за недействителност на сключения
между страните договор за паричен заем № 5521157 от 16.04.2019 г. на основание чл. 22 и
чл. 23 ЗПК.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл.
7, ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит – потребителски заем (чл. 2, ал. 1, т. 9 от
договора), т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните белези, т. 6 – срок на договора за кредит –
60 седмици, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните
неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти за целите
на погасяването. В настоящия случай в договора е инкорпориран погасителен план, в който
са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен
при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за всички вземания по него,
изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е
4
неприложимо. С оглед изложеното не е налице поддържаното в исковата молба нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. В чл. 5, т. 2 и т. 3 от процесния договор за заем е
изрично предвидено право на отказ от договора в срок от 14 дни от сключването му, като са
уговорени и условията за неговото упражняване и за правото на заемателя да върне заемната
сума по всяко време без да дължи лихвен процент за остатъчния период от време. Ето защо
съдът намира за спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, съответно въведеното в
исковата молба възражение, че договорът е недействителен поради неспазване на
посочената разпоредба е неоснователно. Спазени са и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12
ЗПК, тъй като в чл. 5, т. 5 от договора е предвидено право на заемателя по всяко време да
поиска и получи извлечение за състоянието на договора, под формата на погасителен план, с
отбелязване на извършените и предстоящи плащания.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента
на възникване на правоотношението по договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта,
намира че определеният размер на годишния процент на разходите от 49,38 % е съобразен с
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Във въззивната жалба се поддържат доводи за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва поради определяне на нейния размер в противоречие с добрите
нрави.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора следва на ясен и разбираем език да е
посочен лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. В разглеждания договор за потребителски кредит е
посочен фиксиран размер на годишната договорна лихва – 40,32 %. Доколкото този размер е
фиксиран не е необходимо посочването на периодите, условията и процедурите за промяна
на лихвения процент.
Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят по договор за заем дължи на заемодателя
възнаградителна лихва, в случай че такава е уговорена. Към момента на сключване на
процесния договор в действащото законодателство не е предвидена горна граница на
размера на възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата
страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на добрите нрави са
уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при
който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки
икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския
оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва представлява насрещна
престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за това, че той е предоставил
ползването на парична сума. Възнаградителната лихва представлява граждански плод и
уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемодателя за това, че
се е лишил временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не
води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за
заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави се
прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички обстоятелства,
относими към нея. В разглеждания случай уговореният лихвен процент е в рамките на
пределите, установени в чл. 19, ал. 4 ЗПК – до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (50 %). Същият е обвързан от разходите, които
ответникът, в качеството си на финансова институция, прави, с риска, който носи, и с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Преценката относно валидността
на уговорения лихвен процент е обвързана с краткия срок на сключения договор – 60
седмици, в рамките на който заетата сума следва да бъде върната. Също така се касае за
поначало необезпечен кредит. При тези съображения въззивният съд намира, че уговореният
размер на възнаградителната лихва не противоречи на добрите нрави. С оглед на това
възраженията на жалбоподателката в тази насока са неоснователни.
5
В изпълнение на служебно вменените му в чл. 7, ал. 3 ГПК задължения да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, въззивният съд
намира следното:
В договора за кредит се съдържат клаузи, установяващи допълнителни задължения за
заемателя за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката и за заплащане на
неустойка, поради неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение, които задължения за заемателя представляват допълнително установено
възнаграждение за заемодателя.
Относно уговорената в чл. 4.2 от процесния договор неустойка
Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор заемателят дължи заплащане на неустойка
в размер на 503,10 лева в случай на неизпълнение на договорното си задължение по чл. 4,
ал. 1 да предостави обезпечение под формата на поръчителство чрез трето лице, за което му
се начислява неустойка в посочения размер, която следва да се заплаща на равни части към
всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката дали уговорена неустойка е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в
зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички
случаи критерии, сред които: вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от
неизпълнението.
В конкретния случай уговорената неустойка обезпечава не неизпълнение на
договорно задължение, а представлява предварително обезщетение за евентуалните вреди,
които кредиторът би понесъл в случай, че не получи обезпечение. С посочената клауза се
цели да се компенсира евентуалната неплатежоспособност на кредитополучателя, а не се
обезпечава вземане на кредитора по договора. Ето защо се налага изводът, че в
разглеждания случай неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, доколкото
още към момента на уговарянето се създават предпоставки за неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на кредитополучателя. С оглед на това уговорената в чл. 4.2 от
договора неустойка е недействителна, поради противоречието ѝ с добрите нрави.
Предвид обстоятелството, че процесният договор би бил сключен и без
недействителната клауза и на основание чл. 26, ал. 4, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД,
установената нищожност на разглежданата неустоечна клауза не влече нищожност на целия
договор. Това е така, защото тази клауза има санкционен характер и не засяга основните
престации на страните, които го определят като договор за потребителски кредит.
Неустоечната уговорка, уговорена в противоречие с добрите нрави, не се превръща обаче
във възнаградителна лихва и не съставлява такава.
Относно уговорената в чл. 1.2 такса за експресно разглеждане на документите по
кредита
В чл. 1, ал. 2 – 3 от процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят
дължи заплащане на такса за експресно разглеждане на документите за одобрение на заема в
размер на сумата от 754,80 лева.
Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а
отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси
за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от веднъж такса за
едно и също действие. Въззивният съд намира, че уговорената в разглеждания договор такса
за експресно разглеждане на документи представлява такса, свързана с усвояване и
управление на кредита, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2
забрана.
С оглед на изложените съображения клаузите за неустойка и за такса за експресно
разглеждане на документите по кредита са нищожни, като уговорени в противоречие със
6
ЗПК, респ. същите не пораждат права и задължения за страните по договора.
От изслушаната съдебно – икономическата експертиза се установи, че по процесния
договор заемателят е извършил плащания на обща стойност 1 400 лева, послужили за
погасяване на главница, лихва, такса „експресно разглеждане“ и неустойки. Общият размер
на дължимата сума по договора за заем, изчислена след приспадане стойността на
уговорената такса за експресно разглеждане, възлиза на 1 509,90 лева – разликата между
уговорения в чл. 2, ал. 1, т. 7 от договора общ размер от 2 264,70 лева и уговорената в чл. 1,
ал. 3 такса за експресно разглеждане в размер на 754,80 лева. При съобразяване на
обстоятелството, че стойността на общо дължимата сума /главница и възнаградителна лихва/
надвишава тази на заплатените суми в размер на 1 400 лева, настоящият състав намира, че
претенциите на ищеца за заплащане на сумата от 77 лева – недължимо платена по един
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК договор, се явяват неоснователни.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ответника по въззивната жалба. В
случая се претендират единствено разноски за възнаграждение за вещо лице по допуснатата
съдебно – икономическа експертиза в размер на сумата 250 лева, за извършването на които
са ангажирани доказателства по делото.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II E
въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 151145/05.07.2021 г. по гр. д. № 3490/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав.
ОСЪЖДА Н. К.Я., ЕГН **********, да заплати на „В.К.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. л. „******* бул. *******8, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от 250 лева – разноски пред въззивната инстанция за възнаграждение
за вещо лице по допуснатата съдебно – икономическа експертиза.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7