Р Е Ш Е Н И Е
Номер
Година 10.07.2023 Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
С. РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На десети май Година 2023
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 1506 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени са
първоначални главни искове с правно основание чл. 424 ГПК, обективно съединени
с първоначални евентуални искове по чл. 439 ГПК и насрещни евентуални искове по
чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 34 ЗЗД.
Ищецът
- твърди в първоначалната си поправена искова молба, че в началото на март 2021
г. получил съобщение за насрочване на публична продан по изп.д.
№ 882 по описа за 2016 г. на Ч., за периода 19.03-19.04.2021 г., на имот -, -по
плана на -, с площ от - кв.м, ведно със стопански постройки и гараж. Съгласно
съобщението, изпълнителното дело било образувано въз основа на изпълнителен
лист, който бил издаден по ч.гр.д. № 108 по описа за 2010 г. на С. районен съд,
по което бил осъден да заплати на ответника, чрез -, сумата от 6000 лева, 1400
лева неустойка, законна лихва от 29.12.2009 г. и 748 лева разноски. Заповедта
за изпълнение била издадена въз основа на ипотечен акт № 41/25.01.2008 г. През
януари 2010 г. при Ч. било образувано изп.д. №
52/2010 г., което било присъединено към изп.д. № 18/2010
г., което било образувано въз основа на изп.л. по ч.гр.д.
№ 137/2010 г., по което бил осъден да заплати сумата от 1900 евро главница, 300
евро неустойка и 936.20 лева разноски, по договор за заем и ипотека н.а. №
33/23.09.2008 г. на нотариус -. По изпълнителните дела на Ч.била проведена
публична продан и имотът възложен на взискателя -
ответник за сумата от 7600 лева. През 2016 г., по времето, когато завел дело за
частична недействителност на публичната продан - гр.д. № 1638/2016 г. на СтРС, в.гр.д. № 1416/2017 г. на СтОС,
изпълнителните дела били прехвърлени при Ч., без никой да го уведомял за това,
доколкото му било известно под № 882/2016 г. След като получил съобщението за
насрочване на публична продан на единствено останалият му имот, разпитал и
разбрал, че - и неговите роднини били осъдени по чл. 321, ал. 3, т. 1, във вр. ал. 1, и по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във вр. с ал. 1, пр.1, във вр. с чл.
20, ал. 2 НК, с определение от 16.10.2018 г. по н.о.х.д. № 503/2015 г на С..
Съгласно споразумението, -, като ръководител на организирана престъпна група,
сам и в съучастие с други лица, като физическо лице и представител на ответника,
без съответното разрешение, бил извършвал по занятие банкови сделки, за които
се изисквало такова разрешение, като предоставил на физически лица и търговски
дружества, парични кредити, срещу задължението да бъдели върнати получените
заеми, ведно с лихва и неустойка, на посочени в споразумението лица,
включително и ищецът - стр. 90 от протокола. Част от фактическия състав на
престъплението, били - заем между него и ответника от 18.01.2008 г. за 6000
лева и срок до 18.07.2008 г., и заем за 1900 евро от 23.09.2008 г. и падеж 23.03.2009
г. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд, била
задължителна за гражданския съд. Поради изложеното, заемите, обезпечени с
ипотека, които послужили като основание за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист от 06.01.2010 г. по ч.гр.д. № 108/2010 г., изпълнително дело
№ 52/2010 г., и от 06.01.2010 г. по ч.гр.д. № 137/2010 г., изпълнително дело №
18/2010 г., се явявали нищожни, като противоречащи на закона и като предмет на
престъплението, за което била налице влязла в законна сила присъда. Банковите
сделки, извършени от лица без лиценз, били нищожни на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, във връзка със забраната на чл. 2, ал. 5 ЗКИ. Присъдата се явявала новонастъпил след приключване на съдебното дирене в
производството, по което било издадено изпълнителното основание, факт, и основание
за иска по чл. 439 ГПК. Евентуално вземанията на ответника по изп.д. № 882/2016 г. на Ч., съответно 52/2010 и 18/2010 г.
по описа на Ч., били погасени по давност. След провеждането от Ч.на публична
продан на 23.03.2010 г., до 23.03.2012 г. били изминали две години, след който
период изпълнителните дела се считали прекратени по силата на закона и
извършваните след това действия били процесуално недопустими. От последното
валидно изпълнително действие - 23.03.2010 г., продължение на повече от 5
години не били извършвани никакви изпълнителни действия от характер да
прекъснели погасената давност за вземането (ТР 2-2013-ОСГТК).
Предвид изложеното, задълженията му за главница, лихви, неустойки, били
погасени по давност. Първоначалното искане е да се признае за установено по
отношение на ответника, че несъществува вземането по изпълнителния лист, който
е издаден по ч.гр.д. № 108 по описа за 2010 г. на С. районен съд, в общ размер
на 8148 лева, от които 6000 лева главница с падеж 29.12.2009 г., 1400 лева
неустойка и 748 лева разноски по изпълнителното дело, по договор за заем,
обезпечен с ипотечен акт № 41/2008 г. на нотариус -, сключен между ищеца, в
качеството му на заемополучател, и ответника, в
качеството му на заемодател, в полза на ответника, и образувано изп.д. № 52/2010 г., а в последствие – с № 882/2016 г. по
описа на Ч., поради нищожност на договора за заем, обезпечен с договорна
ипотека, учредена с н.а. № 33/23.09.2008 г., на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона, както и че несъществува вземането по
изпълнителния лист по ч.гр.д. № 137 по описа за 2010 г. на С. районен съд в общ
размер на 2200 евро, от което 1900 евро главница с падеж 23.03.2009 г., 300
евро неустойка, по договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с
н.а. № 33/23.09.2008 г., том 4, дело
572/2008 г. на нотариус -, сключен между ищеца, в качеството на заемополучател и ответника, в качеството на заемодател, в
полза на ответника, и образувано изп.д. № 18/2010 г.,
а в последствие - № 882/2016 г. на Ч., поради нищожност на договора за заем,
обезпечен с договорна ипотека, учредена с н.а. № 33/2008 г. на нотариус -, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради противоречие със закона, а в случай,
че съдът отхвърлел, като неоснователни, тези му искове, да признае за
установено по отношение на ответника, че вземанията му по изп.д.
№ 18/2010 г. на Ч., преобразувано в изп.д. № 882/2016
г. на Ч., образувани въз основа на изпълнителен лист издаден по ч.гр.д. №
108/2010 г. на PC С. в общ размер на 7400 лева, от които 6000 лева главница, 1400 лева неустойка,
законна лихва от 29.12.2009 г. до погасяване на вземането, за неизпълнено
задължение по договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с н.а. №
41/2008 г. и вземането по изп.д. № 52/2010 г. на Ч.,
а в последствие изп.д. № 882/2010 г. на Ч.,
образувани въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. № 137/2010 г. на
Районен съд С., в общ размер на 2200 евро, от които 1900 евро главница, с падеж
23.03.2009 г. и 300 евро неустойка, която сума представлява неизпълнено
задължение по договор за заем, обективиран в ипотечен
акт № 33/2008 г. на нотариус -, ведно със законната лихва от 29.12.2009 г. до
изплащане на вземането, са погасени по давност. Оспорва предявените от
ответника евентуални насрещни искове, които моли съда да отхвърли, като
неоснователни, с възражения и доводи, включително и за погасяването им по
давност, изложени подробно от назначения му процесуален представител по чл. 21,
т. 3, във вр. с чл. 23, ал. 3 ЗПП в подадения в срок
отговор и в хода на делото по същество.
Ответникът С. оспорва
първоначалните искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, и му
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно
от пълномощника му в представените в срок отговори и в хода на делото по
същество, а обстоятелствата, на които е основал предявените срещу ищеца евентуални
насрещни искове, които съдът прие за съвместно разглеждане с първоначалните
искове по чл. 424 ГПК, са изложени в поправената му насрещна искова молба и
изразяват по същество в това, че както вече бил посочил в отговорите,
заведените обективно съединени искове били допустими, но неоснователни и
недоказани, поради което ги оспорвал изцяло по основание и размер. Тезата на
ищеца била невярна и претендираните от него правни
последици от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 503/2015 г. на С., не били
настъпили, защото процесните договори за заем били
сключени между юридическо лице (С.), като заемодател и ищецът, като заемополучател. Очевидно според твърденията на самия ищец,
а било видно и от представените от него писмени доказателства, ставало дума за
обикновени договори за заем, които се подчинявали на общата гражданско-правна
уредба, които не нарушавали нито общото, нито специалното законодателство, тъй
като в тях не била налице възнаградителна лихва, за
да имало някаква база за твърдения за нарушение на специалното законодателство
(отменения ЗБ и сега действащия ЗКИ). Освен това юридическите лица не носели
наказателна отговорност и цитираната присъда нямала действие по отношение на процесните договори. На следващо място, за да бъдела въобще
възможна тезата на ищеца, следвало физическото лице - управител, представлявало
ответното дружество - заемодател, да било осъдено с влязла в сила присъда за
точно тези сделки, които ищецът твърдял, че били нищожни. Било видно от
представеното от ищеца споразумение по н.о.х.д. № 503/2015 г. на С., че същото
било подписано от няколко лица - подсъдими по делото, между които не фигурирал
управителят на ответника - -, който управлявал това дружество към момента на
сключване на процесните договори за заем, което било
видно от вписванията в ТР към АВ, които били публични. Следователно, и в този
случай цитираната от ищеца присъда нямала действие по отношение на процесните договори. Самото им споменаване в текста на споразумението,
нямало как да обоснове нищожността им при положение, че от една страна това споразумение
нямало действие по отношение на юридическото лице С., а от друга страна същото
споразумение нямало действие по отношение на физическото лице, което го представлявало
от 2008 г. до 2018 г. За пълнота следвало да посочи, че в споразумението и
следващият му управител (Т.П.), която го управлявала след април 2018 г., също нямала
присъда за извършване на незаконна банкова дейност по чл. 252 НК, който факт
още веднъж доказвал изложеното. Искът за обявяване на горепосочените договори
за заем от 23.09.2008 г. и от 28.01.2008 г. за нищожни, бил необоснован и
недоказан, и следвало да бъде отхвърлен. Освен това същият бил и недопустим,
поради соченият от самия ищец факт, че в полза на ответника по ч.гр.д. №
137/2010 г. и ч.гр.д. № 108/2010 г. на СтРС имало
издадени влезли в сила заповеди за изпълнение на процесните
вземания, като съгласно чл. 416 ГПК, вземането по тях било стабилизирано. Причината
да молел съда да се произнесял за връщане на даденото по договорите за заем,
ако бъдели признати за нищожни, била, че в противен случай ищецът щял да се
обогати неоснователно за негова сметка, като задържи без основание получените
по силата на процесните договори за заем суми. А
обстоятелството, че били получени, не се отричало от него. Насрещното евентуално
искане е, ако съдът уважи първоначалния иск по чл. 424 ГПК и признае за нищожен
договора за заем от 25.01.2008 г., да осъди ищецът на основание чл. 34 ЗЗД да му
върне сумата от 6000 лева главница по същия договор, и ако уважи първоначалния му
иск по чл. 424 ГПК и признае за нищожен договора за заем от 23.09.2008 г., да
осъди ищецът да му върне на основание чл. 34 ЗЗД и сумата от 1900 евро главница
по същия договор, за да бъде възстановено съществувалото преди сключването на
тези договори положение между страните, както и да му присъди сторените по
делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
По допустимостта на
първоначалните искове
Въпреки
неоснователните възражения и доводи за противното на пълномощника на ответника,
тези искове съдът намери за допустими. Защитата на длъжника в заповедното
производство се осъществява чрез възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, след
подаването на каквото кредиторът следва да предяви иск за съществуване на
вземането по чл. 422 ГПК, а ако такъв не бъде предявен в предвидения от закона
срок, или след оттегляне на възражението, или влизане в сила на съдебното
решение, с което искът е уважен, заповедта за изпълнение влиза в сила (чл.
416 ГПК). Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в
сила заповед за изпълнение, а в случая по чл. 418 ГПК – при издаването й. С
влизането й в сила изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Оспорването
на вземането след влизане в сила на заповедта е допустимо по исков ред в
хипотезите на чл. 424 ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат
известни на длъжника до изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК, или с
които не могъл да се снабди в същия срок. Това производство има
характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по
чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Длъжникът оспорва вземането по влязлата в сила
заповед, а не съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено
нещо. Поради това и производството по чл. 424 ГПК е специално. В общият случай,
след отмяната по чл. 307 ГПК, се постановява ново решение по съществото на
спора, докато с иска по чл. 424 ГПК се отрича съществуването на вземането по
заповедта за изпълнение. А чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава в този случай само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Нормата
на чл. 439, ал. 1 ГПК следва да се тълкува във връзка с хипотезите по чл. 439,
ал. 2 ГПК, като фактите следва да са настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По сега
действащият ГПК заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, защото
влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения нормата на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се
прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
когато заповедното производство е приключило, независимо, че съдебно дирене не
се провежда. Прилагането на исковия ред по чл. 439 ГПК за защита на длъжника,
срещу който е издадена заповед за изпълнение, не влиза в колизия с правата му
по чл. 424 ГПК, защото фактическите състави за оспорване на изпълнението,
съответно на вземането, са различни. В първия случай длъжникът може да се
позовава на факти, които са новонастъпили, а във
втория – фактите/доказателствата следва да новооткрити. Следователно. Искът по
чл. 439 ГПК е предоставен на длъжника и преди изтичане на сроковете по чл. 424,
ал. 2 ГПК. Оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането,
следва да се извърши с възражението по чл. 414 ГПК, а новооткритите
обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и
в сроковете по чл. 424 ГПК, докато новонастъпилите,
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, факти, длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК. Длъжникът може да ползва
в заповедното производство исковата защита по чл. 439 ГПК, която урежда един
фактически състав - оспорване на изпълнението на основание новонастъпили
факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не е оспорил вземането по
чл. 424 ГПК, и ако сроковете по този ред не са изтекли. Новите факти следва да
са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по правилото на чл.
416 ГПК. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или
влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по
чл. 422 ГПК, имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими
към ликвидността и изискуемостта на присъденото с нея вземане, се преклудират, освен ако не са налице специалните хипотези по
чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК (т. 16 ТР 4-2014-ОСГТК, Опр. 956-2010-I т.о.).
Случаят е именно такъв.
При
него първоначалните си искове по чл. 424 и чл. 439 ГПК ищецът е предявил по
делото след влизане в сила на издадените на 06.01.2010 г. заповеди за
изпълнение по чл. 417 ГПК съответно по ч.гр.д. № 108 по описа за 2010 г. на С.
районен съд и ч.гр.д. № 137 по описа за 2010 г. на С. районен съд (чл.
416 ГПК). Предявените от него първоначални искове по чл. 424 ГПК са
допустими, защото са основани на новоузнат от него
факт и доказващо го писмено доказателство - одобрено на 16.10.2018 г., след
издаване и влизане в сила на заповедите, споразумение по н.о.х.д. № 503 по
описа за 2015 г. на С. за решаване на делото в досъдебното производство, от
съществено значение за делото (л. 2, 8-10 и 77-149). Същото
има последиците на влязла в сила присъда (чл. 383, ал. 1 НК).
Тя е задължителна за всички, включително и за страните по настоящото дело,
независимо, че не са били страни в това наказателно производство, в което е
постановена (чл. 413, ал. 1 и 3 НПК). В същата са посочени,
като елемент от състава на престъплението по чл. 252, ал. 2 НК, и процесните два заема (л. 121). Следователно.
Това споразумение следва да се приеме, с оглед датата на одобряването му от С.,
за новоузнато писмено доказателство за същото
признато с него за извършено горепосочено – престъпление, явяващо се новоузнато обстоятелство от съществено значение за делото,
с което няма възражения на ответника и данни по делото да е станало известно на
ищеца или той да е могъл да се снабди с него по-рано от срока по чл. 424, ал. 2 ГПК. Поради това съдът намери първоначалните искове на ищеца по чл. 424 ГПК за
оспорване на процесните вземания по заповедите за изпълнение
за допустими, а възраженията за противното на ответника са неоснователни (чл.
424 ГПК). Допустими са и предявените от ищеца в обективно
съединение с тях първоначални евентуални искове по чл. 439 ГПК, защото са
основани само на изтекла след влизане в сила на същите заповеди погасителна
давност (чл. 439, ал. 2 ГПК).
По основателността на
първоначалните главни искове по чл. 424 ГПК.
С тях ищецът отрича възникването
и съществуването на процесните вземания по заповедите
за изпълнение с твърдения за нищожност на правопораждащите
ги договори за заем (Опр. 956-2010-I т.о.).
Изпълнителният лист по
чл. 418 ГПК, по който е образувано приложеното в копие изп.д.
№ 881 по описа за 2016 г. на Ч., е издаден въз основа на заповед от 06.01.2010
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 137 по описа за 2010 г. на С. районен съд. С нея ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 1900 евро за главница от невърнат заем по
договор за заем, обективиран в представения ипотечен
акт № 33/2008 г. на нотариус -, с 300 евро неустойка и законна лихва върху
главницата от 29.12.2009 г. до изплащането й, както и 936.20 лева разноски по
делото (л. 2 и 5 от изп.д. № 881/2016 г. Ч.). В
т. I от същия ипотечен акт, материализиращ този процесен договор за заем от 23.09.2008 г., е уговорено, че
ответникът, представляван от пълномощника си -, предоставя в заем на ищеца
сумата от 1900 евро, която последният е заявил пред нотариуса, че е получил към
момента на сключване на този нотариален договор, и се задължил да я върне в
срок до 23.03.2009 г., на пет равни месечни вноски, всяка по 80 евро, дължими
на всяко 23-то число на месеца, като първата се дължи на 23.10.2008 г., а
петата – на 23.02.2009 г., и една последна шеста месечна вноска от 1500 евро на
23.03.2009 г., като в същия заем е уговорена и предсрочна изискуемост на цялото
вземане при неплащане на която и да е вноска, а при просрочване на крайния срок
за издължаването му или настъпване на предсрочна изискуемост е уговорено ищецът
да дължи на ответника и неустойка от 300 евро (л. 12-13).
А изпълнителният лист
по чл. 418 ГПК, по който е образувано приложеното в копие изп.д.
№ 882 по описа за 2016 г. на Ч., е издаден въз основа на заповед от 06.01.2010
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 108 по описа за 2010 г. на С. районен съд. С нея ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 6000 лева за главница, с 1400 лева неустойка и
законна лихва върху тази главница от 29.12.2009 г. до изплащането й, както и 748
лева разноски по делото (л. 2 от изп.д. № 882/2016 г.
Ч.). Същата заповед е била издадена въз основа на представен ипотечен акт №
41/25.01.2008 г. на нотариус -, в т. I от който е уговорено, че ответникът,
представляван от пълномощника му -, предоставил в заем на ищеца, който при
подписването на този нотариален акт е бил представляван от -, сумата от 6000
лева при сключване на договора за заем, според който, „заемодателят“ се
задължава да я върне в срок до 18.07.2008 г., на пет равни месечни вноски,
всяка по 150 лева, дължими на всяко 18-то число на месеца, като първата се
дължи на 18.02.2008 г., а петата – на 18.06.2008 г., и една последна шеста месечна
вноска от 5250 лева на 18.07.2008 г., като при неплащане на която и да е вноска,
цялото вземане става предсрочно изискуемо, а при просрочване на крайния му срок
или настъпване на предсрочна изискуемост е уговорено ищецът да дължи и неустойка
от 1400 лева (л. 14).
С т. 2 от одобреното на
16.10.2018 г. по н.о.х.д. № 503 по описа за 2015 г. на С. обаче споразумение по
чл. 382, във вр. с чл. 381 НПК, третото лице - е
признато за виновно в това, че в периода от 05.04.2004 г. до 25.10.2011 г., в различни
области, включително и С., сам и като извършител, в съучастие с подсъдимите -, -,
-, -, - и -- всички като съизвършители, действайки
като физическо лице и представител на различни търговски дружества, сред които и
ответникът по делото - С., без съответно разрешение, каквото за периода до 01.01.2007 г. се е изисквало съгласно чл. 11, ал. 1 ЗБ (отм.),
а след 01.01.2007 г. се изисквало от чл. 13, ал. 1
ЗКИ, извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 4, във вр. с ал. 1 ЗБ (отм.) и
на чл. 2, ал. 1 ЗКИ, за които се изисква такова разрешение, като предоставял на
физически лица и търговски дружества парични кредити в български лева, щатски
долари и евро, на обща стойност 7 819 561 лева, срещу задължение да
бъдат върнати получените в заем суми, ведно с лихва и неустойка при забава,
като след това са посочени множество сключени с различни лица договори за заем,
сред които, на страница 90-та от протокола са посочени и процесните
два договора за заем, сключени с ищеца - на 18.01.2008 г. за сумата от 6000
лева със срок до 18.07.2008 г., и на 23.09.2008 г. за сумата от 1900 евро със
срок до 23.03.2009 г., от която дейност след това е признато със
споразумението, че същият подсъдим е получил значителни неправомерни доходи (от
лихви и получени неустойки за забава) в общ размер от
982 176 лева, което му деяние представлява престъпление по чл. 252, ал. 2,
пр. 2, във вр. с ал. 1, пр. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, за
извършване на което е признат за виновен и наказан със същото споразумение (л.
119, 121 и 127).
Това
споразумение има значението на влязла в сила присъда (чл. 383, ал. 1 НПК). А
тя, въпреки неоснователните доводи за противното на пълномощника на ответника,
е задължителна за всички, включително и за страните по настоящото дело,
независимо, че не са били страни в наказателното производство, в което е
постановена (чл. 413, ал. 1 и 3 НПК). А с нея е признато за
установено със сила на пресъдено нещо, че действителният
заемодател по процесните два заема, не е ответникът,
а третото лице - -, което ги е предоставило на ищеца със задължението да му
бъдат върнати с лихва и неустойки. Следователно. С това споразумение, имащо
значението на влязла в сила присъда, която е задължителна за всички, е признато
за установено със сила на пресъдено нещо, че процесните два заема са персонално привидни сделки, защото
са сключени от ответника като подставено лице на действителния заемодател по
тях - - (чл. 17, ал. 1 ЗЗД). В случая не става
въпрос за косвено представителство, защото при същото по правило другата страна
по сделката не знае, че косвеният представител не придобива права и не поема
задължения за себе си, а за друго лице, комуто дължи след това и да отчете същите
с друга отчетна сделка, а при персоналната симулация е точно обратното -
другата страна по сделката винаги знае, че сламеният човек само дава името си,
а правата и задълженията по същата се придобиват/поемат от прикрития контрагент.
В случая ищецът, който е другата страна/заемател по процесните два заема, при разпита му като свидетел по
приложеното гр.д. № 1638 по описа за 2016 г. на С. районен съд, сам е признал
по същество, че тези заеми не са му били предоставени от ответника, а от „- и -
бяха там и те са тези от които взех заема“ (л. 139 от гр.д. №
1638/2016 г. на СтРС). А след като е така, с
одобреното от С. горепосочено споразумение за решаване на делото, имащо
значението на влязла в сила присъда, която съгласно чл. 413, ал. 1 и 3 НПК е
задължителна и за страните по делото, е признато за установено със сила на пресъдено нещо, че процесните два
заема са персонално привидни сделки, по които посоченият в ипотечните актове,
като заемодател - ответник, всъщност е само подставено лице на действителния
заемодател на ищеца по същите заеми – третото лице -, за която персонална
симулация ищецът е знаел.
Последната се доказва
пряко от това одобреното от С. споразумение, имащо значението на влязла в сила
присъда, която е задължителна за всички. Следователно. И без възражение на
ответника съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността на тези два привидни
договора за заем, защото тази им нищожност е от значение за правния спор по предявените
от ищеца първоначални главни искове по чл. 424 ГПК по делото за несъществуване
в полза на ответника на присъдените му, въз основа на тези договори за заем, процесни вземания, с влезлите в сила заповеди за изпълнение
по чл. 417 ГПК (ТР 1/2020 от 27.04.2022 г. ОСГТК на ВКС).
И
персонално симулативната сделка е нищожна и не
произвежда никакви прави последици (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД). Поради това всеки заинтересован може да се позове на действителното
положение на нещата, без ограничение във ввремето,
защото възможността да се разкрие симулацията не е някакво особено право, което
се погасява по давност, а пряка последица от действителното състояние на нещата.
В уговорката по прикритото съглашение могат да участват и лица, които не са
страна по привидната сделка, какъвто е случая при персоналната симулация. При
нея две лица постигат съгласие да сключат договор, но искат да прикрият истинската
страна по него и се уговарят като страна в него да фигурира трето лице, което
привидно изпълнява ролята на едната страна. Налице е привидна сделка с привидна
страна, съответно и прикрита сделка между истинската и явната страна. При
персонална симулация скритото съглашение е между явната страна и действителната
(истинска) страна. При всяка
симулация страните се съгласяват да изповядат договора по начин, по който е
написан. Привидността се състои именно в това - страните се съгласяват да
изповядат договора по определен начин, но нямат воля да бъдат обвързани по този
начин (Р 79-2012-III г.о.). Такъв е и случая.
При
него с одобреното горепосочено споразумение, имащо значението на влязла в сила
присъда, е признато за установено със сила на пресъдено
нещо по отношение на всички, включително и на страните по делото, които са
обвързани от това споразумение съгласно чл. 413, ал. 1 и 3 НПК, независимо, че
не са били страни в наказателното производство, в което е одобрено, че
действителен заемодател на ищеца и по двата процесни
договора за заем е третото лице -, а не ответника, който е посочен в тях.
Следователно. С това споразумение се доказва несъмнено, че тези заеми са персонално
привидни/симулативни сделки. Поради това са нищожни,
защото ответникът е бил подставено при същите лице на действителния заемодател
по същите – третото лице -, което е нямало разрешение по ЗБ (отм.),
респективно ЗКИ, да ги извършва по занятие (чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД). А след
като е така и тези привидни заеми, обективирани в
ипотечните актове, са нищожни, въз основа на тях не са възникнали въобще, поради
което и несъществуват към датата на приключване на съдебното дирене по делото,
присъдените на ответника, въз основа на тях, процесни
вземания срещу ищеца с влезлите в сила заповеди за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителни листове по чл. 418 ГПК, за принудително събиране на които са
образувани и неприключили горепосочените изпълнителни дела (чл.
424 ГПК). Тази им привидност, поради което нищожност, се установява
пряко от одобреното от С. горепосочено споразумение, имащо значението на влязла
в сила присъда, която е задължителна за всички, включително и за страните по
делото, защото в същото е признато за установено със сила на пресъдено нещо, че действителен заемодател по тях е третото
лице -, а не ответникът (чл. 413, ал. 1 и 3 НПК).
Поради това за същата нищожност на тези заеми съдът следи служебно (ТР 1/2020
от 27.04.2022 г. ОСГТК на ВКС). Само на това основание предявените първоначални
главни искове по чл. 424 ГПК за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищецът не му дължи присъдените въз основа на тях процесни вземания, се явяват основателни и следва да се
уважат (чл. 424 ГПК).
Този
извод не търпи промяна от обстоятелството, че от същото споразумение се установява,
че тези привидни заеми прикриват действителния заемодател по тях - -. Не само
защото, не на последния, а на ответника, който е подставено по тях лице, ищецът
е бил осъден без основание, поради нищожността им, да заплати присъдените му, въз
основа на тях, процесни вземания, с влезлите в сила
заповеди да изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителни листове по чл. 418 ГПК. Но
и защото, тези прикрити договори за заем между него и горепосоченото трето
лице, което е действителен заемодател по тях, са също нищожни, но на посоченото
от ищеца в исковата му молба друго основание по чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, защото
противоречат/нарушават забраната на чл. 2, ал. 5 ЗКИ.
Според нормата на чл.
17, ал. 1 ЗЗД, ако страните прикрият сключеното между тях съглашение, с едно
привидно съглашение, се прилагат правилата относно прикритото, само ако са
налице изискванията за неговата действителност. А по въпроса могат ли договори за
заем, които са елемент от състава на престъплението по чл.252 НК и са сключени
в нарушение на ЗБ (отм.) и ЗКИ, да породят
валидно облигационно правоотношение между страните, е налице задължителна
съдебна практика. Според същата, такива договори за заем, които са елемент от
състава на престъплението по чл. 252 НК и са сключени в нарушение на
разпоредбите на чл. 1, ал. 4, т. 1 ЗБ (отм.) и
чл. 2,ал. 5 ЗКИ (каквито са и прикритите от процесните договори за заем – горепосочени заеми между
ищеца и горепосоченото трето лице), са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – поради противоречие със закона, и не
пораждат валидно облигационно правоотношение между страните (така
Р № 171/24.07.2017 г. по гр.д. № 3733 по описа за 2016 г. на IV г.о. и Р № 192/13.12.2017
г. по гр.д. № 4439 по описа за 2016 г. на IV г.о. на ВКС).
Ето защо и тези прикрити от процесните два заема заеми
между ищеца и действителния заемодател по тях – третото лице -, са също
нищожни, но на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, защото са елемент от състава
на горепосоченото престъпление по чл. 252 НК, в извършването на което същият
заемодател - е признат за виновен и наказан с одобреното от С. споразумение,
имащо значението на влязла в сила присъда. Поради това и тези прикрити заеми не
са породили валидно облигационно заемно правоотношение между ищеца и това трето
лице - – действителен заемодател по същите, на който ответникът е бил само
подставено лице/сламен човек.
Възраженията
и доводите за противното на пълномощника му в отговора, че процесните
договори за заем били сключени между ищеца и ответника, който бил юридическо
лице и не бил представляван при сключването им от това трето лице -, са
неоснователни, защото по делото е установено несъмнено от същото одобрено от С.
горепосоченото споразумение, имащо значението на влязла в сила присъда, че
същите процесни два договора за заем са персонално
привидни, тъй като ответникът е бил при сключването им с ищеца само подставено лице,
прикриващ действително предоставилото на ищеца заемите по тях трето лице - -. Поради
това същите два процесни договора за заем са нищожни
на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и не са породили поради това валидни
облигационни заемни правоотношения между страните по делото, нито пък такива са
породили прикритите от тях договори за заем между ищеца и третото лице -,
защото последните са също нищожни, но на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Възраженията
и доводите за противното на пълномощника на ответника в отговора, че процесните договори за заем били обикновени и се
подчинявали на обикновената гражданско-правна уредба на чл. 240 ЗЗД, поради
което не били нарушавали нито общото, нито специалното законодателство, тъй
като в тях не била налице възнаградителна лихва, за да
имало някаква база за твърдения за нарушаване на специалното законодателство на
ЗБ (отм.) и ЗКИ, освен което юридическите
лица не носели наказателна отговорност и посочената присъда нямала действие по
отношение на ответника и процесните договори за заем,
са неоснователни. Тези договори са елемент от състава на резултатното престъпление
по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във вр. с ал. 1, пр. 1 и
чл. 20, ал. 2 НК, в извършването на което е признато за виновно и наказано горепосоченото
трето лице - с
одобреното споразумение, имащо значението на влязла в сила присъда, която е
задължителна за всички, включително и ответника, независимо, че е не е бил
страна в това производство, в което е постановена (чл. 413, ал. 1 и 3 НПК).
А именно и само третото лице -, а не ответникът, е посочено в същото споразумение,
имащо значението на влязла в сила присъда, като истинският заемодател по процесните два договора за заем, сключени с ищеца. Същото
споразумение, имащо значението на влязла в сила присъда, е задължително и за
настоящия граждански съд относно това дали е извършено това деяние, неговата противоправност и виновността на дееца за същото (чл.
413, ал. 2 НПК и чл. 300 ГПК). Поради това и
ответникът не може да оспорва сега установеният със сила на пресъдено
нещо с това споразумение елемент от състава на същото горепосочено престъпление
по чл. 252, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК,
че по посочените в него договори за заем, сред които са и процесните,
сключени с ищеца, действителният заемодател по същите - е получил значителни неправомерни
доходи от лихви и неустойки за забава в общ размер от 982 176 лева – л.
127 (чл. 413 НПК, чл. 300 ГПК, Р 288-2013-III
н.о.). А банковият кредит е вид заем (Р 33-2018-II
н.о.). Поради това сключването му по чл. 240 ЗЗД от физически
лица е правомерно само доколкото не представлява система от подобни сделки,
сключвани по занятие, които да са източник на доход, без съответно разрешение по
ЗКИ (Р 493-2015-III н.о.). Именно
поради това законодателят не е инкриминирал в чл. 252 НК единичната банкова сделка/заем,
а поредицата от такива извършвани по занятие сделки от този вид от физически
лица (Р 560-2005-I н.о.).
Възраженията
и доводите на пълномощника на ответника в отговора му, че понеже горепосоченото
трето лице -, което било осъдено с одобреното от С. горепосоченото
споразумение, имащо значението на влязла в сила присъда, не било представител
на ответника по време на сключване на процесните два заема,
същото споразумение нямало действие по отношение на ответника, нито по
отношение на законния му представител, са неоснователни, защото противоречат на
чл. 413, ал. 1 и 3 НПК.
При
този изход на делото по предявените от ищеца първоначални главни искове по чл.
424 ГПК, съдът не следва да се произнася по предявените от него в обективно
съединение с тях евентуални искове по чл. 439 ГПК, защото условието (отхвърляне
на главните му искове по чл. 424 ГПК), от сбъдването на
което е обусловил произнасянето по същите, не се е сбъднало. Поради това тези му
първоначални евентуални искове следва да се оставят без разглеждане, а
производството по делото по същите да се прекрати (в този смисъл и Опр. № 82-2009-I т.о.).
Уважаването
обаче на първоначалните главни искове по чл. 424 ГПК, обуславя произнасянето на
съда по предявените от ответника в обективно съединение с тях насрещни евентуални
искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 34 ЗЗД,
защото условието (уважаването на главните искове по чл.
424 ГПК) се е сбъднало.
По предявените от
ответника евентуални насрещни искове
Според нормата на чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.
Този фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо, при начална липса на основание, каквато е налице и при получаване
на престация по нищожна сделка (т. 1 ППВС 1/1979 г.).
Това следва и от нормата на чл. 34 ЗЗД, според която, в относимата
й за случая част, когато договорът бъде признат за нищожен, всяка от страните
трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.
В случая предявилият
тези насрещни искове ответник твърди, че е предал, а ищецът получил от него на
18.01.2008 г. 6000 лева по договора за заем от 18.01.2008 г., а на 23.092.2008
г. и 1900 евро по договора за заем от 23.09.2008 г. Така е вписано и в представените
от ищеца с първоначалната му искова молба два ипотечни акта, с които тези
договори са обезпечени (л. 12-14).
Така е посочило и вещото лице в т. IV-1 и 4 от заключението
на назначената служебно по делото съдебно-икономическа експертиза, а ответникът
е и осчетоводил според същата предоставянето на тези заеми на ищеца по
договорите в счетоводството си, видно от т. 1 ЗСИЕ (л. 237-238).
Предоставянето на ищеца
на същите суми в заем обаче е елемент от състава на извършеното от третото лице
- горепосочено престъпление по чл. 252, ал. 2 НК. За същото то е признато за
виновно и наказано с одобреното от С. горепосочено споразумение, имащо
значението на влязла в сила присъда, а с нея е признато за установено със сила
на пресъдено нещо, че не ответникът, а именно това трето
лице - е предоставило в заем на ищеца на 18.01.2008 г. сумата от 6000 лева и на
23.09.2008 г. сумата от 1900 евро по процесните договори
за заем (л. 121). А тази присъда е
задължителна не само за страните по делото, но и за съда относно това деяние,
неговата противоправност и виновността на
горепосоченото трето лице за същото (чл. 413 НПК и чл. 300 ГПК). Поради това съдът намери за несъмнено установено по
делото от това споразумение, че тези суми не са били предоставени от ответника
на ищеца по процесните нищожни договори за заем, а от
третото лице - (чл. 413 НПК и чл. 300 ГПК).
Поради това само последното е материално-правно легитимирано от чл. 34 ЗЗД да
иска връщането им от ищеца. Само на това основание насрещните искове на
ответника по делото за осъждането на ищеца да му върне същите суми, поради
нищожност на договорите за заема им, се явяват недоказани още в своето
основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с
чл. 34 ЗЗД, т. 1 ППВС 1/1979 г.). Тези му насрещни искове за връщането им обаче,
се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят и защото е основателно
възражението по чл. 120 ЗЗД на процесуалния представител на ищеца в подадения
му в срок отговор на тези насрещни искове, за погасяване им по давност. Резултатът
от нищожността на процесните договори за заем от
18.01.2008 г. и от 23.09.2008 г. е в това, че давността за връщане на дадените
по тях в заем суми започва да тече от получаването им от ищеца на 18.01.2008
г. и на 23.09.2008 г. Това е ясно посочено
в т. 7 от мотивите на ППВС № 1/1979 г., според които, с оглед на това, че при този
първи фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото
извършване на престацията, давностният
срок започва да тече от деня на получаването й. Получаването в случая от ищеца
на заемните суми от 6000 лева и от 1900 евро по процесните
договори за заем е съответно на 18.01.2008 г.
и на 23.09.2008 г. Поради това, дори и ответникът да бе доказал по
делото, че той, а не горепосоченото трето лице, ги е предоставило на ищеца,
петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД за
погасяването им по давност, е изтекъл съответно на 18.01.2013 г. и на
23.09.2013 г. А насрещните си искове за връщането им ответникът е предявил с
отговора си по делото на 28.05.2021 г., след изтичане на този давностен срок. Поради това и на това основание, като
неоснователни, поради погасяването им по давност още на 19.01.2013 г. и на
24.09.2013 г., тези му насрещни искове за осъждането на ищеца да му върне тези
суми, следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни (чл. 110 ЗЗД).
По разноските за
производството
При този изход на
делото по първоначалните главни искове по чл. 424 ГПК и по евентуалните
насрещни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр. с
чл. 34 ЗЗД, само ищецът има право да му се присъдят сторените по тях разноски
по делото, но в същото няма данни той да е сторил такива, нито е налице негово искане
за присъждането им, поради което такива не му се и присъждат с настоящото
решение, и с оглед на диспозитивното начало в процеса
(чл. 6, ал. 2 и чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК). При този изход на
делото по първоначалните главни искове по чл. 424 ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати дължимата се за същите държавна такса от 498.03 лева, от
предварителното внасяне на която ищецът е бил освободен с определение от
29.03.2021 г. по делото (чл. 78, ал. 6 ГПК). Поради
прекратяването му по първоначалните му евентуални искове по чл. 439 ГПК, само
ответникът има право да му се присъдят сторените по същите разноски, но в
делото няма данни ответникът да е сторил разноски по тези първоначални
евентуални искове по чл. 439 ГПК, поради което такива не му се присъждат при
прекратяване на делото по същите (чл. 78, ал. 4 ГПК, в този смисъл и Опр. № 89-2010-I т.о., и Опр. №
82-2009-I т.о.). При този изход на делото по евентуалните насрещни искове,
предявилият ги ответник няма право и поради това не му се и присъждат сторените
по тях разноски от общо 918.64 лева (от които 388.64 лева
внесена за същите искове държавна такса и 530 лева платено възнаграждение за
вещото лице, тъй като съдебно-икономическата експертиза е назначена служебно по
делото само за отговори на възникналите по същото въпроси по насрещните искове
на ответника – л. 211) (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Воден от горните
мотиви, С. районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, по този първоначален главен иск по чл. 424 ГПК, по отношение на -,
с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, че -, с ЕГН **********, с адрес ***,
не му дължи сумата от 6000 лева за главница от невърнат заем по договор за заем
от 18.01.2008 г., обезпечен с учредена с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 41, том I, рег. № 444, дело № 38/25.01.2008 г. на
нотариус - с рег. № - в Нотариалната камара и район на действие – района на С.
районен съд, с 1400 лева неустойка и законна лихва върху главницата от
29.12.2009 г. до изплащането й, както и сумата от 748 лева разноски по делото,
за които парични задължения са издадени на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист
по чл. 418 ГПК по ч.гр.дело № 108 по описа за 2010 г. на С. районен съд, и е образувано
изпълнително дело № 882 по описа за 2016 г. на Ч. с рег. № - в КЧ. и район на
действие – района на С. окръжен съд.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, по
този първоначален главен иск по чл. 424 ГПК,
по отношение на - с п.а., че - с п.с., не му дължи сумата от 1900 евро
за главница от невърнат заем по договор за заем от 23.09.2008 г., обезпечен с
учредена с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 33, том IV,
рег. № 7313, дело № 572/23.09.2008 г. на нотариус - с рег. № - в Нотариалната
камара и район на действие – района на С. районен съд, с 300 евро неустойка и
законна лихва върху главницата от 29.12.2009 г. до изплащането й, както и
сумата от 936.20 лева разноски по делото, за които парични задължения са
издадени на 06.01.2010 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по чл. 418 ГПК по
ч.гр.дело № 137 по описа за 2010 г. на С. районен съд, и е образувано изпълнително
дело № 881 по описа за 2016 г. на Ч. с рег. № - в КЧ. и район на действие –
района на С. окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от - с
п.с., евентуални първоначални искове по чл. 439 ГПК, за признаване, в случай на
отхвърляне на първоначалните му главни искове по чл. 424 ГПК, за установено по
отношение на - с п.а., че не му дължи, поради погасяването им по давност,
всички суми по издадения на 06.01.2010 г. изпълнителен лист по чл. 418 ГПК въз
основа на заповед от 06.01.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 108 по описа за 2010 г. на С.
районен съд, за принудително събиране на които е образувано изпълнително дело №
882 по описа за 2016 г. на Ч. с рег. № - в КЧ. и район на действие – района на С.
окръжен съд, а именно: сумата от 6000 лева главница по договор за заем от
18.01.2008 г., обезпечен с учредена с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 41, том I, рег. № 444, дело № 38/25.01.2008 г. на нотариус - с рег. №
- в Нотариалната камара и район на действие – района на С. районен съд, с 1400
лева неустойка и законна лихва върху главницата от 29.12.2009 г. до изплащането
й, както и че не му дължи, поради погасяването им по давност, и всички суми по
издадения на 06.01.2010 г. изпълнителен лист по чл. 418 ГПК въз основа на
заповед от 06.01.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.дело № 137 по описа за 2010 г. на С. районен
съд, за принудително събиране на които е образувано изпълнително дело № 881 по
описа за 2016 г. на Ч. с рег. № - в КЧ. и район на действие – района на С.
окръжен съд, а именно: сумата от 1900 евро - главница по договор за заем, обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
№ 33, том IV, рег. № 7313, дело № 572/23.09.2008 г. на нотариус - с рег. № - в
Нотариалната камара и район на действие – района на С. районен съд, с 300 евро
нестойка и законна лихва върху главницата от 29.12.2009 г. до изплащането й.
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователни, и поради погасяването им по давност, предявените от - с
п.а., евентуални насрещни искове чл. 55, ал. 1, пр. 1, във вр.
с чл. 34 ЗЗД, за осъждане на - с п.с., в случай на уважаване на първоначалните му
главни искове по чл. 424 ГПК, да му върне, по следната банкова сметка ***: ***,
предоставените му без основание, поради нищожност на договорите, сума от 6000
лева по договора за заем от 18.01.2008 г., обезпечен с учредена с нотариален
акт за учредяване на договорна ипотека № 41, том I, рег. № 444, дело №
38/25.01.2008 г. на нотариус - с рег. № - в Нотариалната камара и район на
действие – района на С. районен съд, и сума от 1900 евро по договор за заем от
23.09.2008 г., обезпечен с учредена с нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 33, том IV, рег. № 7313, дело № 572/23.09.2008 г. на нотариус - с
рег. № - в Нотариалната камара и район на действие – района на С. районен съд.
ОСЪЖДА
- с п.а., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на С.
районен съд, сумата от 498.03 лева за дължима се държавна такса за предявените
първоначални главни искове по чл. 424 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: