Р Е Ш
Е Н И
Е № .....
Гр.
София, 26.04.2022 г.
В И
М Е Т О Н А
Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на шестнадесети декември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Мл. съдия : Калина
Станчева
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 12728 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 166651от 03.08.2020
г. на СРС, 48 с - в, по гр. д. № 78941/2018 г. са отхвърлени предявените от предявения от М.Т.П., ЕГН **********, срещу „К.И.И.Б."
ЕАД, ЕИК *********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,
ал.1 ГПК - за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата
от 1 014, 30 лв., представляваща задължение по договор за заем от 02.11.2007 г.,
сумата от 288, 97 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва
за периода 10.12.2007 г. - 10.10.2008 г., сумата от 412, 25 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 10.01.2008 г. - 15.04.2011 г., сумата от 134, 41 лв. разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 15.09.2011 г. по гр. д. № 17990/2011 г. на СРС, 47 с - в. Ищецът е осъден за заплащане
на разноски.
Срещу решението е подадена
въззивна жалба от ищеца М.Т.П.,
чрез представителя му, с доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на
материалния и процесуален закон. Поддържа, че СРС неоснователно е приел, че са
извършени валидни изпълнителни действия от съдебният изпълнител, годни да
прекъснат давностния срок. Необоснован е извода на съда, че не е изтекъл и
двугодишния срок по чл. 433, т. 8 ГПК. Ищецът поддържа, че СРС не е съобразил
решението с постановките, възприети в ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС относно действията предприети в хода на съдебното изпълнение,
които прекъсват давността. Сочи, че насрочването на дата за извършване на опис,
връчване на показана за доброволно изпълнение,
изпращането на уведомление и съобщения, проучването на имуществото и т.
н. не са действие, които прекъсват давността. Поддържа още, че последното валидно
извършени изпълнително действие е налагането на запор на банковите сметки на
ищеца на 22.05.2013 г. След тази дата не са предприемани изпълнителни действия,
поради което производството следва да се приеме, за прекратено по право на
22.05.2015 г. Излага доводи, че всички подадени от взискателя молби за опис на
вещи от 15.12.2015 г., налагане на запори от 12.09.2017 г., насрочване на опис
от 29.07.2019 г. са подадени по вече прекратено изпълнително дело и не могат да
се съобразяват, тъй като са извършени по вече прекратен изпълнителен процес, като
за да настъпи ефекта на прекратяване на делото не е необходимо да се издава
нарочно постановление от страна на съдебния изпълнител. След този момент
предприетите изпълнителни действия не пораждат правни последици. Подаването на
молби по вече прекратеното изпълнително дело няма за последица прекъсването на
давностния срок. Сочи, че по задължителен начин в ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д.
№ 2/2013 г. на ОСГТК е разрешен въпроса от кой момент започва да тече давността
и това е момента на последното изпълнително действие. Поддържа, че последното
валидно извършени действие е по налагане на запор на трудовото възнаграждение
на ищеца на 22.05.2013 г., поради което давността за вземането от договор за
кредит е изтекла на 22.05.2018 г. Моли решението да бъде отменено, а
претенцията - изцяло уважена. Претендира разноски.
Въззиваемият - ответник „К.И.И.Б." ЕАД, чрез
представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор, подаден в срока по чл. 263 ГПК, като поддържа, че е неоснователна, а решението е изцяло законосъобразно и
съобразено с материалния закон и събраните по делото доказателства. При
постановяване на решението съдът е съобразил практиката на ВКС по прилагане на
давността за вземанията. Поддържа, че в ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС се
посочени неизчерпателно действията, които прекъсват давността. Сочи, че в
случая погасителната давност е била прекъсвана многократно с предприетите
действия от предходния взискател „БНП П.П.Ф.С. А“, клон България и от
настоящият взискател „К.И.И.Б." ЕАД. Излага доводи, че ЧСИ не е
бездействал, а е предприемал необходимите действия в хода на производството за
удовлетворяване на вземането. Оспорва се твърдението, че поради бездействие на
взискателя в периода 22.05.2013 г. – 11.05.2015 г. е настъпила перемция и
изпълнителното производство е прекратено по право. Позовава се на постановките
на ППВС № 3/1980 г., според които образуването на изпълнителното производство
прекъсва течението на давността, като сочи, че ТР № 2/2015 г., с което е
възприето различно тълкувания на прекъсването на давностните срокове, е прието
едва на 26.06.2015 г. и следва да се прилага след този момент. По тези и
допълнителни съображения, моли да се отхвърли жабата, да се потвърди решението.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за
прекомерност на разноските на ищеца за адвокат по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът
като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното :
В рамките на проверката по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. По неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в
жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни
норми.
При извършената по реда на въззивният контрол
проверка, настоящият състав намира, че решението е валидно и допустимо, а
делото е решено след обсъждане на събраните доказателства и при изяснена от СРС
фактическа обстановка.
В допълнение към
изложеното от СРС и като съобрази становищата на страните във въззивното
производство, настоящият състав намира следното :
В
производството се установява, че в полза на „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е издаден
изпълнителен лист от 15.09.2011 г. по ч. гр. д. № 17990/2011 г. на Софийски
районен съд, 47 състав, с който ищецът М.Т.П. е осъден да заплати
на сумата от 1 014, 30 лв. - главница, дължима по договор за заем от 02.11.2007
г., ведно със законната лихва върху
главницата от 29.04.2011 г., сумата от 288, 97 лв., представляваща лихва за
периода от 10.12.2007 г. до 10.10.2008 г., сумата от 412, 25 лв.,
представляваща лихва за периода от 10.01.2008 г. до 15.04.2011 г., както и
сумата от 134, 31 лв., представляваща разноски по делото, на основание заповед
за изпълнение от 10.05.2011 г. издадена по посоченото по – горе дело. Заповедта
е влязла в сила на 13.08.2011 г. и съдът е издал изпълнителен лист на
15.09.2011 г.
Както основателно
сочи и СРС, разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда
защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни
действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. От тези факти ищецът - длъжник черпи права, изключващи изпълняемото право
(погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла давност, плащане,
прихващане и др.).
В случая по делото
е безспорно обстоятелството, че изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение, в
хипотезата на чл. 416 ГПК. На основание последната норма, във връзка с чл.
404, т. 1 ГПК, влязлата
в сила заповед за изпълнение е основание за издаването на изпълнителен лист.
Според ГПК (в сила от 01.03.2008 г.), заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни
основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения съдът намира, че
разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК намира приложение
и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо, че съдебно дирене не се провежда, какъвто е и
процесния случай.
Въззивният състав
споделя изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение - чл.
416 ГПК се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът
не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън
случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани. Влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със стабилитет и спор между същите страни на същото основание за това вземане е
недопустим. Изброените правни последици приравняват влязлата в сила заповед на силата на пресъдено нещо, с изключение на правозасилващото действие на
СПН, която е материалноправна последица, характерна за влязлото в сила решение. Тъй като ефектът е като на окончателно разрешен правен
спор за съществуване на вземането с влязло в сила решение, въззивният съд също
намира, че в разглежданата хипотези ще се приложи разпоредбата на чл. 117, ал.
2 ЗЗД - срокът на новата давност ще е пет години.
Въззивният състав
споделя и изводите на СРС, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение на 13.08.2011
г. (след изтичане срока за възражение по чл. 114 ГПК) давността е прекъсната и
от тази дата, е започнала да тече нова давност.
На
следващо място от приетото като доказателства копие на изпълнително делото се
установява, че въз основа на издадения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № 20118410410254 при ЧСИ Н.М., с рег. № 841 на
КЧСИ, по молба на взискателя „БНП П.П.Ф." ЕАД от 02.12.2011 г. В молбата
ЧСИ е овластен от взискателя по чл. 18 ЗЧСИ, да извършва всички изпълнителни
действия по делото.
Ищецът
релевира довод, че поради непредприемане на действия от страна на взискателя на
първо място изпълнителното производство се е прекратило по право, при
настъпване на т. н. „перемция“ и освен това, поради непредприемане на действия
по прекъсване течението на давността, правата на ответника за изпълнение
относно вземането са се погасили по давност с изтичането на общата 5 годишна
давност за вземането.
По този въпрос настоящият състав намира
следното :
Съгласно
мотивите към т. 10 на ТР № 2/26.VІ.2015 г. на ОСГТК на ВКС по
тълк. дело № 2/2013 г., „за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва
еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се
прекъсва многократно - с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Взискателят е този, които чрез своите действия и активност следва да поддържа висящността на изпълнителния
процес - като заявява извършване на конкретни изпълнителни действия,
внася съответните такси и
разноски за извършването им и иска прилагане на нови изпълнителни способи“.
„Съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той
съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни
изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични
вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат
осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника
от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането
му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане
на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.“
В
заключение, според възприетото от ВКС тълкуване, в изпълнителният процес
давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По
смисъла на мотивите на цитираното тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на
всяко ново изпълнително действие за принудително
изпълнение. Смисълът вложен в даденото от ВКС тълкуване е, че
доколкото в гражданското
право давността е правна последица на
бездействието, ако кредиторът няма правна възможност да действа - давност не тече.
На следващо място и в доктрината и съдебната практика несъмнено се приема,
вкл. и преди постановяването на ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че
в случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради т. нар. „перемпция“ и
то по силата на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал
постановление в този смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие.
Поради
това и според даденото от ВКС тълкуване, новата давност започва да тече не от датата на
постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на
предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. (в този смисъл
също решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016
г., ГК, ІV ГО на ВКС).
В
същото време с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.
дело № 2/2013 г. е обявено за изгубило сила ППВС№ 3/1980 г., в
което се застъпваше тезата, че с образуването на изпълнителното производство давността за
вземането се прекъсва, а докато
трае изпълнителното производство давност не тече.
В
заключение, ако се съобрази постановката относно прекъсване течението на
давността, възприето в посоченото по - горе ТР, следва да се приеме, че действие с ефект да прекъсне 5 - годишния давностен срок за вземането представлява
подаването на редовна молба за
образуване на изпълнително дело на 02.12.2011 г., в която взискателят е посочил изпълнителен способ за събиране на вземането.
От прекъсването течението на давността, започва да тече нова давност.
На
следващо място, от приложеното изпълнително дело се установява, че на
22.05.2013 г. са изпратени запорни съобщения за запор на банкови сметки на
длъжника в различни банки (л. 34-50 от изп. дело). Като е съобразил
постановките на Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. дело № 3/2015
г. на ВКС, ОСГТК, т. 5, СРС е приел, че запорът се счита за наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от
третото задължено лице, съгласно изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл.
507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като
законът не свързва това действие със съществуването на вземането. В случай, че
по сметките на длъжника няма наличност запорът може да бъде реализиран и
вземането на взискателя да бъде удовлетворено след постъпването на суми по тези
сметки.
В
процесния случай запорните съобщения са получени от всички банки, като най - късно
полученото е на 29.05.2013 г., от който момент се счита и за наложен запора
върху банкови сметки. На 03.06.2013 г. „Обединена Българска Банка“ АД е
отговорила, че длъжникът има открита банкова сметка, ***. На 04.06.2013 г. е
постъпил отговор и от „П.И.Б." АД, а на 11.06.2013 г. е постъпил отговор
от „Райфайзенбанк" АД, като и двете банки признават запорираните вземания,
но сочат, че липсва авоар по банковите сметки на длъжника. Въззивният съд
споделя изводите на СРС, че в случая давността е прекъсната, с налагането на
запорите на сметки на длъжника, но считано от датата на най-късно полученото
съобщение на 29.05.2013 г., от която дата е започнала да тече нова погасителна
давност.
За
разлика от СРС обаче, въззивният състав намира, че разпорежданията на ЧСИ Н.М.,
първото от които е от 30.10.2014 г. (след това на 13.10.2016 г., на 01.01.2017
г. и 21.09.2017 г.), с които се насрочват описи на движими вещи на длъжника, не
съставляват същински изпълнителни действия, които прекъсват течението на
давността.
Безспорно
извършването на опис на вещ е
валидно изпълнително действие (както е посочено и в мотивите към т. 10 на ТР №
2/2015 г. на ОСГТК на ВКС). То поставя началото на изпълнителния способ
изпълнение върху движими вещи - глава 42 ГПК. Насрочването на опис обаче,
не е същинско изпълнително действие, а представлява техническа дейност, извършена от съдебния изпълнител, по подготовка на същинското
изпълнително действие. Поради това настоящият състав намира, че
насрочването на опис не е част
от фактическия състав по извършване на описа и не представлява валидно
изпълнително действие, от категорията на тези, които прекъсват течението на
давността. Освен това съдът намира за основателно възражението на ищеца, че по изпълнителното дело липсват доказателства насрочените
описи да са били действително осъществени от ЧСИ. Възраженията на ищеца
в тази насока съдът намира за основателни.
В
заключение, според настоящият въззивен състав, насрочването на описи на движими вещи, собственост на
длъжника, не е от естество да прекъсне давността, доколкото не представлява валидно действие
по изпълнението.
Не
съставлява валидно изпълнително действие и конституираните на ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД с постановление от
06.11.20215 г. като взискател в производството, предвид цесията от 15.05.2015
г., посредством която е придобил вземанията срещу ищеца. Това е процесуално
действие на ЧСИ в изпълнителния процес по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК.
В
случая въззивният състав намира, че от момента на последното изпълнително
действие 29.05.2013 г. - (запор на банкови сметки) до следващата молба, с която
е искано предприемане на изпълнителни действия от новият взискател - 15.12.2015
г. - искане за извършване на опис на имущество на длъжника, са изминали повече
от две години, поради което е налице хипотезата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, според която изпълнителното производство се прекратява по
право, когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години.
Следователно в разглежданата хипотези изпълнителното производство е
прекратено ех lege на 29.05.2015 г., на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Последицата от настъпване на перемцията, е
че след прекратяване на изпълнителния процес по право, извършените действия по
изпълнението не пораждат правни последици, а направени от взискателя искания
или служебно предприетите от ЧСИ действия за реализиране на изпълнителен
способ, не прекъсват погасителната давност за вземането.
Както се посочи и по - горе, новата давност започва да тече не от датата на постановлението за
прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемане на
последното валидно изпълнително действие. Следователно новата 5 - годишна давност за вземането ще започне да тече от последното валидно
изпълнително действие, наложените запори на 29.05.2013 г., и до предявяване на
иска на 14.12.2018 г. давността за вземането ще е изтекла.
Само за пълнота и във връзка с възраженията на ответника в производството
следва да се посочи следното : Дори да се възприемат постановките на ППВС № 3/1980 г.,
според което с образуването на изпълнителното
производство се прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не
тече, новата 5 - годишна давност за вземанията ще започне да тече най
- рано от прекратяване на изпълнителното
дело, настъпило ех lege на 29.05.2015 г. В
този случай давността ще изтече към 29.05.2020 г., в хода на производството
пред СРС, поради което вземането отново ще е погасено.
Този извод следва от установената от ВКС константна съдебна практика по
приложението на чл. 116, б. „б” ЗЗД, според която
погасителната давност се счита прекъсната с
предявяването на иск от носителя на спорното вземане - кредитора, чрез
осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск) или респ. чрез
предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването
на отрицателен установителен иск няма за
последица предвиденото в чл. 116, б. „б.“
ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ ЗЗД действие
(решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО;
решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №
99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение № 705/29.10.2010
г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, ГК, І ГО; решение № 99/10.05.2013 г. по гр.
д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО и др.).
При съобразяване на възприетите
от ВКС постановки, следва, че давността при предявяване на отрицателен
установителен иск по чл. 439 ГПК не се прекъсва с
депозиране на исковата молба. Обратното би означавало, че с
реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по
изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност,
какъвто не е смисълът на разглежданите правни норми.
По изложените съображения в съвкупност въззивният съд, за разлика от СРС приема, че процесните вземания са погасени по давност.
Понеже крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, обжалваното решение следва да се отмени, а предявените искове - да се уважат в цялост.
Предвид промяната изхода
от спора, решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден за
заплащане на разноски в полза на ответника.
В полза на ищеца следва
да се присъдят направените пред СРС разноски в размер на 74 лв. държавна такса
и 380 лв. адвокатски хонорар.
По
разноските пред СГС :
При този изход на спора, право на разноски има въззивникът - ищец. Съдът
присъжда в негова полза 380 лв. адвокатски хонорар и 37 лв. държавна такса за
въззивната инстанция. Не са налице основания за намаляване на адвокатския
хонорар поради прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№ 166651от 03.08.2020 г. на СРС, 48 с - в, по гр. д. № 78941/2018 г., с което са отхвърлени
предявените от предявения от М.Т.П., ЕГН **********,
срещу „К.И.И.Б." ЕАД, ЕИК *********, отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за признаване за установено, че ищецът не
дължи на ответника сумата от 1 014, 30 лв., представляваща задължение по
договор за заем от 02.11.2007 г., сумата от 288, 97 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 10.12.2007 г. - 10.10.2008 г.,
сумата от 412, 25 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода 10.01.2008 г.- 15.04.2011 г., сумата от 134, 41 лв.
разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 15.09.2011 г. по гр. д.
№ 17990/2011 г. на СРС, 47 с - в по изп. д. № 20118410410254 при ЧСИ Н.М., с рег. № 841
на КЧСИ и ищецът е осъден за заплащане на
разноски в полза на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА за
установено, на основание чл. 439, ал.
1 ГПК, че М.Т.П., ЕГН ********** не дължи на „К.И.И.Б." ЕАД, ЕИК *********
сумата от 1 014, 30 лв., представляваща задължение по договор за заем от
02.11.2007 г., сумата от 288, 97 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода 10.12.2007 г. - 10.10.2008 г., сумата от 412, 25 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
10.01.2008 г. - 15.04.2011 г., сумата от 134, 41 лв. разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 15.09.2011 г. по гр. д. № 17990/2011 г. на СРС, 47
с-в по изп. д. № 20118410410254 при ЧСИ Н.М., с рег. № 841 на КЧСИ.
ОСЪЖДА „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК ********* да
заплати на М.Т.П., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски по
делото, както следва : за СРС - 74 лв. държавна такса и 380 лв. адвокатски
хонорар, а за СГС - 380
лв. адвокатски хонорар и 37 лв. държавна такса за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.