Р
Е
Ш
Е
Н
И
Е
Номер
57 Година
02.02.2015 Град Пловдив
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски окръжен съд – търговско
отделение, ХVІ състав,
На
двадесети януари Година две хиляди и петнадесета,
В публичното заседание в
следния състав:
Председател: ГАЛЯ КОСТАДИНОВА
Секретар К.М.
като разгледа
докладваното от съдията търговско дело номер 956 по описа за 2013
година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове по чл.
422 във вр. с чл.124 ал.1 от ЗЗД, чл.365 ЗЗД, чл.121 ЗЗД, чл.101 ЗЗД, чл.92 ЗЗД, чл.86 ЗЗД.
„И АР БИ
ЛИЗИНГ” ЕАД ********* гр. София /законен правоприемник в хода на делото на
първоначалния ищец „ И АР БИ АУТО ЛИЗИНГ” ЕООД в резултат на преобразуване –
вливане/ моли съда да признае за установено по отношение на „МЕГАСТАР – БГ”
ЕООД ЕИК ********* гр. Пловдив, Й.И.Г. ЕГН **********, О.Г.Г. ЕГН ********** и М.Г.Г.
ЕГН **********, всички от гр. Пловдив, че дължат солидарно заплащане на сумите
общо от 55 816.56 евро по
Споразумение от 24.09.2010г., сключено между страните, с нотариална заверка на
подписите с рег. № 6182 от 24.09.2010г. на Нотариус А.К. с рег. № *** на НК,
представляващи: 2.44 евро неплатен остатък от вноска № 12 с падеж 10.09.2011г.
по погасителен план по част ІІ на чл.2 от споразумението; вноски с номера от 13
до 21 включително от по 1 323.84 евро всяка с падежи от 10.10.2011г. до
10.06.2012г. включително, дължими по погасителен план на част ІІ, чл.2 от
споразумението; 22 210.19 евро незаплатена обявена за предсрочно изискуема
остатъчна сума по погасителния план по част ІІ, чл.2 от споразумението – колона
неизплатени просрочения към вноска № 21; вноски с номера от 12 до 21
включително в размер от по 871.94 евро и падежи от 10.09.2011г. до
10.06.2012г., дължими по част ІІ на чл.4 от споразумението; 13 969.92 евро
обявен за предсрочно изискуем остатък по чл.3 във вр. с чл.4 от споразумението
– неизплатени неустойки, към вноска № 21, ведно със законна лихва върху всяка
главница от сезиране на съда по гр.д. № 11152/2013г. на ПРС ХІХ с. до изплащане
на сумите, както и ДА ОСЪДИ ответниците да заплатят направените разноски в
заповедното и в настоящото исково производство.
Твърди, че между
страните е сключено писмено споразумение с нотариална заверка на подписите към
Договор за лизинг № 006419 от 13.02.2008г. с предмет движими вещи. Страните
признават в споразумението, че поради виновно неизпълнение на договора за
лизинг от длъжника, той е развален от ищеца в качеството на лизингодател с
Уведомление изх. № 8634 от 17.09.2009г., считано от 22.09.2009г. Със
споразумението се установява, че лизингополучателят дължи към датата на
прекратяване на договора сумата общо от 63 905.63 евро. Поради последващи
плащания страните са приели, че към датата на подписване на споразумението
задълженията по договора за лизинг са 44 309.99 евро. Със споразумението
длъжникът и съдлъжниците се задължават да платят солидарно сумата от
44 309.99 евро в срок до 10.11.2013г. по погасителен план по чл.2, ведно с
годишна лихва в размер на 8 %. Съставен е погасителен план за конкретните
вноски по вид, размер и техния падеж. Страните уговарят заплащане на неустойка
за неизпълнение на договора за лизинг в размер на 29 184.41 евро в срок до
10.11.2013г. по погасителен план по чл.4 от споразумението с годишна лихва в
размер на 8 %. В погасителния план са посочени месечните вноски по вид, размер
и падеж. Твърди, че длъжниците не са плащали редовно поетите задължения, поради
което при условията на чл.9 от споразумението, считано от 30.06.2012г., ищецът
е обявил дължимите до края на уговорения срок суми за предсрочно изискуеми.
Отправил е нотариална покана с рег. № 3852 от 18.07.2012г. с даден допълнителен
срок от пет дни за заплащане на целия дълг, включително и на предсрочно
изискуемите вземания. Поканата е връчена на 09.08.2012г., в дадения срок и след
това задълженията не са платени, поради което е подадено заявлението по чл.417
от ГПК.
Уточнява,
че липсата на представителна власт на лицата, подписали договора от името на
ищеца, е без правно значение, защото липсва възражение от негова страна след
узнаването за сключеното споразумение, то е осчетоводено. Действието изрично се
потвърждава тук. Възразява, че е честа търговска практика свързаните с
дружеството физически лица да поемат солидарна отговорност за изпълнение на
задълженията. Солидарните съдлъжници са подписали споразумението доброволно,
без принуда. Поисканата от ищеца допълнителна гаранция е целесъобразна и има
икономическа логика, защото до подписване на споразумението се е стигнало
поради неизпълнение на договора от лизингополучателя чрез плащане. Споразумението
е търговска сделка и не може да бъде унищожена поради крайна нужда и явно
неизгодни условия. Уговорените лихви са действителни, защото споразумението е
самостоятелен договор,а не анекс към договора за лизинг. Лихвата се дължи преди
падежите и е възнаградителна. Не признава възраженията за недължимост на
неустойката и нейната прекомерност. Възразява, че сумите по делото не са
платени. Сумата от 189 233.15лв. е платена както по споразумението, така и
по друг договор за лизинг - № 006419 – 002 от 24.09.2010г. Този договор не е
предмет на делото, той е самостоятелен. Страните са свободни да договарят
съдържанието. Липсва забрана да се предостави ползването на собствена вещ с
уговорка да бъде изкупена – това е обратен лизинг. За сключването на този договор важи казаното
за споразумението – ищецът след узнаването не се е противопоставил и се ползва
от него. Възразява, че не са нарушени императивни норми на закона, и този
договор, както и споразумението, са действителни, проявили са правно действие и
обвързват всички страни, включително физическите солидарни длъжници. За
лизингополучателя договорът е подписан от едноличния собственик на капитала,
който управлява дружеството, поради което не е необходимо отделно негово
решение. Не признава възраженията за унищожаемост поради крайна нужда и явно
неизгодни условия. Възразява, че за отношенията се прилагат правилата за
търговски сделки. По евентуалното възражение за прихващане: Не признава, че дължи връщане на сумите. Ангажира
доказателства, претендира разноски, представя справка по чл.80 от ГПК.
Ответниците
не признават исковете по основание и размер. Възразяват, че лицата, подписали
споразумението от името на ищеца в качеството на негови пълномощници Т.Г.Н. и М.К.В., не са разполагали с
представителна власт за това действие, поради което ищецът не е бил надлежно
представляван, споразумението е сключено без наличие на представителна власт,
не е потвърдено и като такова е нищожно. Възразява, че за ответните физически
лица споразумението е нищожно, защото:
Има
накърняване на добрите нрави. Споразумението е сключено поради неизпълнение на
договор за лизинг от 13.02.2008г. По него лизингополучатели са две юридически
лица. ФЛ не са страни по договора за лизинг от 2008г., но те поемат задължения
за изплащане на дълга по този договор; не са участвали при сключване на
договора за лизинг от 2008г. и възникване на задължения по него, но им е
вменено плащане на такива задължения. Подписване на споразумението от
физическите лица като съдлъжници е поставено като условие от ищеца, за да бъде
подписан след това Договор за финансов лизинг № 006419 - 002 от 24.09.2010г.,
по който ответникът – ЮЛ, да може да придобие правото на ползване на активите.
Твърдят, че това е втори договор за финансов лизинг за същите активи, предмет
на договора от 2008г. Възразяват, че законодателят допуска фигурата на
солидарна отговорност, но приложението следва да се съобрази с добрите нрави и
да не се стига до злоупотреба с права както е в случая. Противоречи на добрите
нрави ФЛ, които не са търговци, да бъдат третирани като такива и заставяни да
поемат облигационни задължения, присъщи на търговците. На още по – голямо
основание е недопустимо на ФЛ да се вмени вече възникнало задължение на
търговци при упражняване на дейността им, като се отчете, че тези ФЛ не са
участвали и не са могли да се договарят и оттук да влияят на условията при
възникването, срочността на изпълнение, ликвидност и изискуемост, защото не са
били страни по това правоотношение.
Има
използване на господстващо положение от ищеца спрямо подчинено такова на
длъжника и свързаните с него лица – те са били принудени да приемат всички
условия на кредитора, за да бъде сключен договора за лизинг от 2010г. Това е
злоупотреба както с господстващото положение, така и с факта на свързаност
между търговеца и ФЛ – солидарни длъжници, които не биха сключили сделката в
полза на търговеца, ако нямаха качеството на свързани с него лица. Поетите от
солидарните съдлъжници задължения по споразумението са без получаване на
насрещна престация за техния патримониум, защото са такива по прекратен договор
за лизинг от 2008г. Те са били заставени да обезпечат задълженията по
споразумението с ипотека върху собствени недвижими имоти в полза на кредитора,
което е било целта му – да получи реално обезпечение на вземанията си, въпреки
че такава уговорка няма в договора за лизинг от 2008г. ФЛ гарантират
задълженията на търговец по търговска сделка и за това споразумението
противоречи на добрите нрави.
Възразяват,
че споразумението е унищожаемо като сключено при крайна нужда и при явно
неизгодни условия. Крайната нужда е връзката на зависимост, определена от
кредитора, между сключване на споразумението и на договора за лизинг от 2010г.
ФЛ са били принудени да подпишат споразумението, за да гарантират встъпване на
търговеца в новия лизингов договор.
Неизгодните условия се изразяват във факта на поемане само на негативите
на възникнали чужди задължения без получаване на насрещна престация.
Възразяват,
че клаузите за лихва върху главницата са недействителни като противоречащи на
императивни норми на закона. Уговорената лихва не е за забава, а е
възнаградителна, разсрочена е за целия период под формата на анюитетни вноски.
Този подход е присъщ на банковите институции, но ищецът не е банка. Възнаградителна
лихва се дължи по договори за кредит, за паричен заем и други, сключвани с
банки, но не и по споразумение като настоящото, което установява задълженията
на страните и посочва срокове и начин на плащане. Същото важи и за уговорената
неустойка и нейното олихвяване с възнаградителна лихва.
Възразяват,
че има уговорено задължение за лихва върху лихва и то е недействително.
Задължението е уговорено като общ дълг от 44 309.99 евро, където се включва просрочена лихва и неустойка за
забава. След това целият дълг се олихвява, включително просрочената лихва от
3 173.85 евро, както и 1 368.55 евро неустойка за забава. По този
начин е уговорена и лихва върху неустойката – върху неустойката е начислена
лихва за забава.
Възразяват,
че уговорената със споразумението неустойка не е предвидена в договора за
лизинг по основание и размер, поради което признанието за нейното съществуване
е без правна стойност. Размерът на неустойката не е посочен в установителната
част на споразумението, поради което задължението не е признато от страните.
Призната е само неустойка за забава от 1 328.55 евро.
За
ФЛ неустойката е прекомерна, защото превишава повече от два пъти размера на
законната лихва за забава и ако се приеме, че се дължи, следва да се редуцира.
Евентуално
се възразява, че: сумата се търси по споразумение, а не по договор за лизинг от
2008г., поради което при нищожно/унищожаемо споразумение не може да се присъди
по договора за лизинг.
При
доказано основание, задълженията по размер са по – малки. Същите са погасени
чрез заплащане на сумата от 189 233.15лв.,
защото между страните няма друго основание, на което да се плаща от
ответниците. Възразяват, че договорът за финансов лизинг от 2010г. не е такова
основание, защото той също е недействителен.
Договорът
за финансов лизинг от 2010г. е нищожен: 1. поради противоречие с императивни
норми на закона: сключен е като финансов лизинг, но с него не се дава мандат на
лизингодателя да закупи посочена от лизингополучателя вещ. С него ищецът
предоставя за ползване своя вещ с клауза за изкупуване, което е недопустимо и
противоречи на закона – такъв договор не е за финансов лизинг. 2. поради липса
на съгласие, защото лицата, които са го пописали от името на ищеца, не са
разполагали с надлежно учредена представителна власт – казаното за пълномощните
по споразумението важи и тук. 3. поради заобикаляне на закона – под формата на
разрешеното средство договор за финансов лизинг се цели забранен резултат –
лизинговане на собствена вещ. 4. поради накърняване на добрите нрави спрямо ФЛ
– договорът е между юридически лица – търговци. Такива договори освен на закона
се основават и на търговската практика, налагаща неписани правила и специфични хипотези на
валидност на действията, които не са присъщи на ФЛ и сделките между тях. В
случая ФЛ стават страни по търговска сделка без да имат качеството търговци, за
тях важат тези правила и са принудени да подпишат общи условия към договора,
които изрично са предназначение за ЮЛ. Ищецът има общи условия към договорите с
ФЛ, но не такива е предоставил на ответниците като съдлъжници. По този начин ФЛ
са заставени да участват като съдлъжници с цел търговеца да подпише договор за
лизинг.5. поради липса на съгласие за сключване на договора от
лизингополучателя – липса решение на собственика на капитала чрез органа общо
събрание, за сключване на договора и неговите клаузи, поради което липсва воля.
Такава воля липсва и за общите условия, защото не са предоставяни на страните
преди сключване на договора за запознаване и обсъждане, а след това и
одобряване чрез решение на собственика на капитала. 6. поради невъзможен
предмет - вещта е собственост на
лизингодателя, а не на трето лице, което създава изначална обективна
невъзможност за предмета на договора и изпълнение задълженията на лизингодателя
да закупи и предостави вещта по договора; 7. поради привидност – относителна
симулативност: под формата на договор за лизинг да се прехвърли собствеността
върху актива: договорът е втори по ред, преди него първият договор е от 2008г.,
но е бил прекратен преди упражнено право на изкупуване, поради което, с цел
придобиване на актива, се сключва втори договор за лизинг. За това целта не е
лизинговане, а прехвърляне на собствеността.
Договорът
за финансов лизинг от 2010г. е недействителен поради унищожаемост: общите
условия са подписани при крайна нужда и са явно неизгодни: страните не са
запознати с тях, подписването е формално , не са имали възможност за промени. В
тях се съдържат изключително благоприятни за ищеца хипотези и явно неизгодни за
ответниците условия.
Има
неравноправни клаузи за потребител – физическо лице, каквито са ответниците ФЛ,
които са техен адресат. Кредиторът има право да се освободи от договорните
задължения по своя преценка, съгласно клаузите на ОУ, докато за ФЛ такава
възможност не е предоставена. Поради нищожност на ОУ спрямо ответните ФЛ, такъв
е и целия договор.
Евентуално,
при уважаване на исковете за дължимост на претендираните от ищеца суми,
ответниците правят възражение за прихващане със сумата от 129 240.21лв.,
представляваща недължимо платена от ответниците на ищеца по договора за
финансов лизинг от 2010г., който е нищожен.
Ангажират
доказателства, претендира разноски, представят справка по чл.80 от ГПК.
Съдът,
след преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните,
приема за установено следното:
На
13.02.2008г. между първоначалния ищец преди преобразуването му – „И Еф Джи Ауто
Лизинг” ЕООД от една страна като лизингодател, от друга ответникът „Мегастар –
БГ” ООД като лизингополучател и „Мегастар” ЕООД – солидарен длъжник, е сключен
Договор за лизинг № 006419 – 001, с който лизингодателят се е задължил да
придобие и да предостави на лизингополучателя нови товарни автомобили – три
броя, модел Ивеко Сталис, всеки на цена без ДДС 69 500 евро, от доставчик
„Торино моторос индъстриъл виъкълс” АД, и три броя нови хладилни полуремаркета,
всеки модел Кроне Куул Лайнер на цена без ДДС 53 200 евро, от
доставчик Кроне БГ ЕООД, при доставна
цена общо 368 190 евро, първоначална вноска 36 819 евро, за срок от
60 месеца, с остатъчна стойност 18 409.50 евро, при 60 месечни вноски и
уговорена лихва, както и комисионна за управление 3 008.50 евро; неустойка
за забавено плащане от 0.1 % на ден върху просрочената сума на база
действителен брой забавени дни, с изискване за издаване на запис на заповед, без
право на сублизинг. Вноските се дължат по размер и падеж по погасителен план към
договора от 10.03.2008г., ежемесечно до 10 – то число, до 10.02.2013г. Всяка
вноска е 6 242.62 евро и включва различни по стойност главница и лихва.
Страните
са съставили и подписали Приемо – предавателен протокол за предаване на
активите от ищеца на ответника – лизингополучател, където са описани придружаващите
го документи, който няма дата, но за този факт няма спор.
На
17.09.2009г. ищецът е отправил до лизингополучателя – ответник уведомление за
това, че не е платил по договора 63 703.38 евро с ДДС, включваща дължимите
до тази дата вноски, застраховки и други разходи, договорна лихва за забава от
падежа на задължението до 09.08.2009г. Даден е срок за доброволно плащане от три
дена от получаване на поканата с неустойката и е направено волеизявление за
едностранно прекратяване на договора, ако сумата не се заплати, като
прекратяването е от деня, следващ изтичане на дадения срок. Представена е
товарителница за връчване на уведомлението на 18.09.2009г.
Към
датата на сключване на договора за лизинг от 2008г., лизингополучателят е ООД.
Негови съдружници са лицата М.Г.Г. с 2000лв. от капитала, Й.И.Г. с
1 000лв. и О.Г.Г. с 2 000лв. Тримата съдружници са били и управители.
На 27.11.2009г. е вписано заличаване на съдружниците и управителите М.Г. и Й.Г..
Вписано е прехвърляне на дружествените дялове на Й.Г., която остава ЕСК и
управител и до момента.
Съдлъжник
„Мегастар” ЕООД към момента е заличен от ТР търговец – не съществува. Заличаването
е вписано на 27.06.2014г. и е в резултат на открито за това дружество производство
по несъстоятелност с Решение № 226 от 21.05.2013г. на ПОС по т.д. № 721/2012г.,
с което е обявено в неплатежоспособност с начална дата 30.09.2010г., открито е
производство по несъстоятелност, обявено е в несъстоятелност, прекратена е
дейността му, производството е спряно поради липса на имущество. Решението е
вписано на 23.05.2013г. ЕСК и управител в „Мегастар” ЕООД до 27.11.2009г. е бил
М.Г., след което е прехвърлил дяловете си на Й.Г., заличен е като управител и
на негово място е вписана Г..
По
делото няма спор за роднинската връзка между ответните физически лица по права
линия от първа степен и по съребрена линия от четвърта степен.
Следователно
ответниците – физически лица, подписали спорното по делото споразумение в това
качество, са бивши съдружници, имали това качество в дружеството –
лизингополучател ООД към датата на сключване на договора за лизинг, датата на
възникване за задълженията и датата на разваляне поради неплащане, които са
прехвърлили дяловете си на Й.Г., останала съдружник и управител, след
прекратяване на лизинговия договор. Дружествата с ограничена отговорност са
търговци, съчетаващи капиталово дружество със силен личен елемент на участие.
Тази обвързаност дава обяснение защо физическите лица са се съгласили по реда
на чл.101 от ЗЗД в лично качество да встъпят в споразумението като съдлъжници и
да отговарят за неплатените задължения по договора за лизинг юридическото лице.
Тези факти опровергават тезата на ответните ФЛ, че не са могли и не са
участвали при сключване на първоначалния договор за лизинг и оттук възможността
да се договарят и да влияят на условията му при възникването, срочност на
изпълнение, ликвидност и изискуемост, защото те са били управители и съдружници
в дружеството – лизингополучателя. В това качество персонално са конституирали
двата основни органа на длъжника – общо събрание и управители, имащи право да
взимат решения за задължаване на дружеството и определяне на търговската му
дейност.
Встъпването
по реда на чл.101 от ЗЗД не изисква наличие и доказване на основание. То може
да бъде резултат на съглашение между кредитора и новия съдлъжник или по
съглашение между длъжника и съдлъжника, одобрено от кредитора. При встъпването
в дълг по чл.101 от ЗЗД вътрешните отношения между длъжника и съдлъжника нямат
правно значение и не предопределят действителността на встъпването в дълг.
Вътрешните отношения и причините за това касаят регресните претенции, ако би
имало такива. Встъпилите в дълга по чл.101 ЗЗД физически лица в лично качество
са сторили това, тъй като те са били съдружници в дружеството при сключване на
първоначалния договор и възникване на задълженията.
На
24.09.2010г. настоящите страни подписват Споразумение към Договор за лизинг №
006419 – 001/13.02.2008г., с нотариална заверка на подписите, както и с
участието на „Мегастар” ЕООД. По него длъжник е първия ответник –
лизингополучателят, а останалите са съдлъжници.
В споразумението страните признават сключване на договора за лизинг от
2008г. и едностранното му прекратяване от ищеца с уведомлението от 17.09.2009г.
по реда на чл.87 от ЗЗД поради неизпълнението му. Признато е договорното
задължение общо от 63 905.63 евро, представляващо: 47 390.95 евро
просрочена главница с ДДС; 3 173.85 евро просрочена лихва; 1 368.55
евро договорна неустойка за забава от датата на падежа на посочените задължения
до 22.09.2009г.; 11 972.28 евро данъци, застраховки и други
административни разходи. Прието е, че
след прекратяване на договора до
подписване на споразумението ищецът е извършил необходими разходи с активите –
данъци, застраховки и такси, в размер на 6 396.95 евро, а от прекратяване
на договора до споразумението длъжникът е извършил частични плащания в размер
на 23 662.59 евро. На 30.09.2009г. кредиторът е получил плащане по щета
във връзка с увреждане на актива от 2 330 евро. С тези суми страните прихващат
до размера на по – малката и са приели, че дължимият остатък на паричните
задължения по прекратения договора за лизинг
е 44 309.99 евро.
Това
е посочена в т.6 от споразумението, но без конкретизиране на вида погасени
задължения и реда, в който го правят. Или от общо установените като неплатени
63 905.63 евро главница, лихва, неустойка, разходи, не посочват кои
задължения прихващат и погасяват по вид и размер и остатъкът от 44 309.99
евро какво е – лихва, неустойка, разходи, главница. На основание чл.76 ал.2 от ЗЗД съдът приема, че следва да се приложи последователността за погасяване на
задълженията съгласно законовия ред, при липса на изразена за това воля, според
който погасяват се разноски, лихви и
главница на края. В резултат на този ред са погасени след прихващането разходите
от 11 972.28 евро; просрочената лихва от 3 173.85 евро; договорната
неустойка за забава от падежа до 22.09.2009г., изчислена също като лихва, от
1 368.55 евро; и част от главницата от 42 390.95 евро. Остатъкът
44 309.99 евро следователно е неплатената по договора за лизинг главница.
Страните
се съгласяват и приемат сумата от 44 309.99 евро да бъде платена в срок до
10.11.2013г. по погасителен план на 38 равни месечни вноски, при заплащане и „на
фиксирана годишна лихва в размер на 8 %” върху нея. В чл.2 има таблица за
разсроченото плащане, според която вноските се дължат от 10.10.2010г. до
10.11.2013г., на 10 – то число всеки месец; всяка вноска е в размер на
1 323.84 евро и включва остатъка от главницата от 44 309.99 евро и
начислената лихва за целия период общо от 5 996.07 евро. Или по чл.2 се
дължи 50 306.06 евро общо.
Следователно
задължението по чл.2 е редовно уговорено плащане, което не накърнява добрите
нрави и е действително, защото с него се предвижда разсрочване на остатъка от
дължимите по прекратения договор за лизинг суми за главница с предвидена лихва
от 8 % на година. Тук ответниците не съобразяват, че уговорените условия и
начин на плащане са чрез спогодба по чл.365 от ЗЗД, при която ликвидират един
спор чрез взаимни отстъпки, в резултат на което могат, по аргумент от ал.2 на
чл.365 от ЗЗД, да създадат, да изменят или да погасят правоотношения за това.
Спогодбата е вид договор, с който се преуреждат права и задължения по старо,
вече възникнало, правоотношение като се видоизменят с цел ликвидиране на спора
– възможно е да има новиране, опрощаване, прихващане, даване вместо плащане и
т.н. След сключването й задължението се променя и става такова, каквото е
уговорено със спогодбата по вид, размер, основание, условия за плащане.
Увеличаване на размера на задължението с размера на годишна лихва от 8% поради
разсрочването му не противоречи на императивна норма, то е в рамките на чл.9 от ЗЗД и е действително. Има еквивалентност, защото сумата от 44 309.99 евро
е вземане с настъпил падеж, кредиторът няма да я получи веднага /чл.66 ЗЗД/, а
на части за две години. Няма императивна норма, според която само банката да
начислява лихва. Това може да става свободно – чл.86 чл.240 ал.2 ЗЗД, чл.9 ЗЗД.
С
чл.8 от споразумението е предвидено, че при забавено или липсващо плащане на
задължението по чл.2, се дължи неустойка за забава от 0.1 % на ден върху
просрочената сума на база на действителен брой дни за забава. След като
спогодбата е вид договор, то със сключването й може да се създадат нови
задължения, намиращи основание в нея, каквото е това по чл.8 – неустойка по
договор /чл.92 ЗЗД/ при забава на вноските почл.2. Няма начисляване на лихва
върху лихва, защото лихвата по чл.2 от 8% на година представлява „оскъпяване”
на главницата поради разсрочването й, т.е. това е цената на разсрочването, а по
чл.8 вече е уговорено отнапред обезщетението, макар и под формата на процент от
сумата, ако има забавено плащане, без необходимост от доказването му. Аргумент
в тази насока е факта, че оскъпяването на остатъка с годишната лихва е
изчислено и включено в месечната вноска, която вече представлява дължима
главница по споразумението, и чл.5, че срокът по погасителния план е уговорен в
полза на длъжника, т.е. той може да плати преди срока, но на сумите по
погасителния план - заедно с оскъпяването на дълга.
С
чл.3 от споразумението е уговорено, че се дължи плащане „неустойка за
неизпълнение по договора в размер на 29 184.41 евро”, в срок до
10.11.2013г. Неустойката по чл.4 от споразумението е за 38 равни месечни
вноски, заедно с възнаградителна лихва от 8 % на година върху нея. В чл.4 в
таблица са посочени падежите за неустойката и те са идентични на казаните от
10.10.2010г. до 10.11.2013г., т.е. на 10 – то число всеки месец. Вноската е в
размер на 871.94 евро на месец и включва сума за неустойка и сума за лихва.
Така
уговореното в чл.3 задължение вече е нищожно, защото е без правно основание.
Страните са приели, че договорът за лизинг е развален едностранно поради
виновно неизпълнение, и по него неплатеното задължение е 63 905.63 евро, а
след прихващането – 44 309.99 евро. Лизингът е договор с продължително
изпълнение, развалянето е за в бъдеще и по правни последици се приравнява на
прекратява. При такъв развален договор за в бъдеще може да се иска и да се
търси плащане само на онези задължения на договорно основание, които са
възникнали до датата на прекратяването му и не са заплатени, както в случая
остатъка от главници за вноски от 44 309.99лв., неплатени на падежите и
като такива забавени. Не може след прекратяване на договора да се уговаря за
първи път договорно задължение, че за това прекратяване се дължи неустойка,
както е направено с чл.3 от споразумението. Неустойка за прекратяване за в
бъдеще в резултат на едностранно разваляне може да се иска само ако в самия
договор, до развалянето, има такава клауза.
Неустойката,
според чл.92 от ЗЗД, е уговорено отнапред, предварително и с договора
обезщетение за пълно или частично неизпълнение, преди факта на неизпълнение.
Такова обезщетение не може да се уговаря „със задна дата” след като договорът
прекрати действието си, в случая след като е развален. Такава „уговорка” е
нищожна.
Може,
съгласно чл.88 от ЗЗД, кредиторът, при развален договор, да търси обезщетение
за претърпените в резултат на развалянето вреди. Това обезщетение се посочва и
доказва по общите правила на чл.82 от ЗЗД. То не е законово предвидена
„неустойка”. Такова обезщетение може да бъде обект на спогодбата, но там трябва
това да бъде заявено ясно като основание на вземането.
Ето
защо, уговаряйки със споразумението, след като договорът вече е развален, да се
плаща неустойка за неизпълнението на договора, както са направили страните в
чл.3, представлява уговаряне на задължение без основание. Не може след
развалянето да се уговори плащане на нестойка за неизпълнението, дало основание
да се развали договора. Тази уговорка е нищожна, поради което на основание
чл.26 ал.4 от ЗЗД договорът - спогодба в тази част няма действие и неустойка от 29 184.41 евро по чл.3,
както и лихва по чл.4 върху нея поради разсрочването й, не се дължи. Налице е
частична нищожност на споразумението по отношение на тези клаузи. Направените
плащания за неустойка и такива във връзка с нейната забава по споразумението са
без правно основание и следва да бъдат отчетени като плащания по чл.2.
Становището
на ищеца, че търси сумите по спогодбата, което е самостоятелно основание за
преуреждане на дълга, не е съобразено чл.365 ал.1 от ЗЗД, който изисква вече
съществуващ спор или бъдещ спор, т.е. възникнало валидно правоотношение, дало
основата и рамките на спора. В случая със спогодбата страните са уредили спора
си по повод разваления договор относно останалите неплатени по договора суми
при нови за плащане условия. Те могат чрез взаимни отстъпки да уредят
отношенията, но не и да създадат задължения без правно основание. Като вид
договор, спогодбата се подчинява на общите изисквания на закона да има
основание на престациите и еквивалетност между тях.
С
чл.9 на споразумението е уговорено право на ищеца до обяви всички суми за
предсрочно изискуеми, ако длъжниците забавят плащането на една вноска.
На
18.07.2012г. ищецът отправя нотариална покана, връчена на всички отвеници на
09.08.2012г., с която ги уведомява за дължимите към 30.06.2012г. суми,
неплатени на падеж, и заявява, че упражнява правото по чл.9 като обявява всички
вземания за предсрочно изискуеми. Даден е срок за доброволно плащане.
От постъпилите
преписи на материали по ч.гр.д. № 6853/2014г. на РС – Пловдив, ІV гр.с., се
констатира, че по заявление на ищеца от 03.07.2013г., придружено с документ за
внесена ДТ от 2% върху материалния интерес, съдът е издал Заповед за изпълнение
№ 4496 на 30.04.2014г., с която е разпоредил на ответниците да заплатят
солидарно сумите, предмет на делото, и въз основа на нея е издаден и получен
изпълнителен лист. На 04.07.2014г. всеки ответникът е подал възражение, че не
дължи. Представил е призовка за доброволно изпълнение, която е връчена на 26 и
на 27.06.2014г., поради което възраженията са подадени в срока. Заявителят е
получил на 04.08.2014г. съобщение от съда за постъпилото възражение с указание
за предявяване на иск в рамките на месец. Такъв е предявен в рамките на
месечния срок на 02.09.2014г. Ищецът разполага с изпълнителен лист за сумите,
но поради подаденото възражение и повдигнатия с него спор се нуждае от силата на
пресъдено нещо на съдебното решение, което обосновава наличие на правен интерес
от предявените установителни искове и оттук допустимостта им.
От
изслушаното основно и допълнително заключение по ССчЕ на в.л. И.Й., което
страните не оспорват, изготвено след запознаване с материалите по делото и
оглед на счетоводните документи при страните, компетентно и безпристрастно,
което съдът кредитира, се доказва, че
ответниците са плати по споразумението общо 59 993.30лв. Ищецът е начислил
по чл.8 неустойки за забавено плащане на вноските по чл.2 и чл.4, които са
платени. Те са съответно в размер на 2 698.67лв. и 4 537.94лв. Сумите
за тях са включени в общия размер на плащанията от 59 993.30лв. Неустойката
по чл.8 за забавено плащане на сумите по чл.2 от 2 698.67 лв. е начислена
от ищеца и платена от ответниците на правно основание.
Следователно,
при дълг по чл.2 от споразумението от 50 306.06 евро, което е
98 390.10лв., и начислени и платени неустойки от 2 698.67лв., се сформира
задължение от 101 088.77 лв. Платени са 59 993.30лв., следователно
остатъкът по чл.2 е 41 095.47лв. или 21 011.78 евро месечни вноски по
чл.2, които се дължат.
Останалите
възражения на ответниците по действителността на споразумението са
неоснователни. Както се каза, физическите лица са напуснали дружеството –
лизингополучател съдружници, роднини по между си, което дава правно обяснение
за встъпването им по чл.101 от ЗЗД при изплащане на дълг, възникнал, докато са
били съдружници.
Изискването
да се уреди плащане на стария дълг по лизинга, за да бъде сключен нов договор
между същите страни, не представлява нарушаване на добрите нрави. Напротив –
добросъвестността изисква преди поемане
на ново парично задължение да се реши въпроса със старите натрупани задължения.
По делото няма доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод
за упражнено влияние върху волята на съдлъжниците при сключване на
споразумението. Такъв извод не може да се обоснове от показанията на св. Г. Г.,
който е в родство с ответниците – съпруг и баща, участвал при учредяване на
договорна ипотека върху семейно имущество в полза на ищеца за обезпечаване на
задълженията. Показанията му сочат, че ищецът е искал преди да сключи нов
договор за лизинг с ответниците първо да уреди въпроса за старите задължения.
Както спогодбата, така и новия договор, са сключени през септември 2010г., а
неплатените задължения по разваления договор са от септември 2009г. В това
искане на кредитора не може да се открие нарушаване на морала и на императивни
норми. Сключването на нов договор за ползване на обектите е въпрос на търговска
преценка, необходимост и възможности да се плаща от лизингополучателя. Съдът
отчита, че дадените по делото показания от св. Г. не съвпадат изцяло с тези,
които е дал на 06.03.2014г. по т.д. № 631/2013г. на ПРС ХVІІс., съгласно
представения тук препис от протокола на л.237 – 241. От него става ясно, че
между страните са водени разговори преди деня на подписване но документите пред
нотариуса, в резултат на което е уговорен 9 – месечен гратисен период, т.е.
спогодбата, договорът и ипотеката не са представени в деня на сделката за
запознаване и прочит.
Правните
фигури „монополно положение” и „господстващо положение” са уредени от Закона за
защита на конкуренцията – чл.19 – чл.21, и дават защита като гарантират конкуретна
и равноправна среда след търговците от един и същи отрасъл, например на няколко
лизингодатели, отдаващи под лизинг сходни обекти. Нямат приложение по отношение
съконтрахентите на търговците. Институтите са насочени към „вътрешна” защита
между търговци от един бранш за равни условия на търговиця, а не за защита на
клиентите им от тях. За това не намират в случая приложение.
Ищецът
е търговец по правно – организационна форма. Договорът за лизинг е търговска
сделка по смисъла на чл.1 ал.1 от ТЗ. Поради тези обективни и субективни
признаци, съгласно чл.286 и чл.287 от ТЗ, сделката е търговска и за
лизингополучателя и солидарните длъжници. Първоначалният лизингополучател и
неговият съдлъжник са търговци по правно – организационна форма. Следователно
задължението е възникнало от търговска сделка и правилата за нея следва да се
приложат и към спогодбата, защото тя урежда последиците от разваляне на
търговска сделка. Встъпването на бившите съдружници по чл.101 от ЗЗД за
остатъка от дълга, който не е платен, не ги прави „потребители” по смисъла на
ЗЗП, тъй като обекта на спогодбата не е вещ за лично потребление на физическите
лица. За това и към спогодбата се прилага чл.297 от ТЗ, изключващ унищожаването
при крайна нужда и явно неизгодни условия на търговска сделка, както и чл.309
от ТЗ, забраняващ намаляване на неустойка поради прекомерност по търговски
сделки.
След
като сделката и споразумението са търговски, се прилага чл.301 от ТЗ, според
който при действие от името на търговец без представителна власт се приема, че
търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след
узнаването, както и чл.293 от ТЗ, че при порок на формата страна не може да се
позове на недействителност, ако от поведението й може да се заключи, че не оспорва
действието на договора. В случая дори пълномощниците на ищеца да не са били
с редовно учредена представителна власт
от законните представили към датата на сделката, то след като се иска
изпълнение и плащане, е явно, че действията се потвърждават. Трябва да се
съобрази, че възражение за липса на представителна власт има правен интерес да
направи само страната, чието изявление страда от порок, не и насрещната.
Няма
твърдение и не се доказва, че лизингополучателят разполага с достатъчно
имущество, с което да гарантира изпълнение на големите си по размер задължения
към ищеца, съгласно чл.133 от ЗЗД. При липса на такива гаранции е оправдано
кредиторът да иска и да получи разрешените от ЗЗД обезпечения, гаранции и
привилегии за изпълнение - както по чл.101 от ЗЗД, така и по чл.149 от ЗЗД. При
встъпване в дълг, поръчителство и учредяване на ипотека за чуждо задължения
третото лице винаги сключва договор с кредитора, по който насрещна престация от
кредитора не се дължи по закон. Платилият чужд дълг разполага с регресна
претенция към длъжника. Встъпилите в дълга съдлъжници и учредилият ипотека
свидетел Г. се намират в близко родство, поради което са свързани лица по пар.1
т.1 от ДР на ТЗ. Дружествата по договора от 2008г. са били в съсобственост
между ответниците – роднини, т.е. това са „семейни” дружества, поради което
личната гаранция за възникналите задължения, при липса на данни ответникът – ЮЛ
да има достатъчно имущество, не води до нарушаване на добрите нрави.
Възраженията,
основани на предоставените на съдлъжниците – физически лица, общи условия на
договор за лизинг за юридически лица, са без правно значение за делото, защото
предметът му не е обоснован с клауза от общите условия. За исковете по делото
ищецът не е обосновал вземанията с хипотеза на общите условия, те в случая не
са част от фактическия състав, поради което дали са действителни или не е
ирелевантно и стои извън предмета на делото.
На
24.09.2010г. страните сключват втори Договор за лизинг № 006419 – 002 за същите
вещи при изрично посочване, че те са употребявани и че са собственост на ищеца,
който е посочен за техен доставчик. Доставната цена е 242 573 евро, срокът
на ползване е 47 месеца от 10.10.2010г., остатъчната стойност е 18 409.66
евро, има уговорена лихва, която оскъпява размера на вноската и се включва в
нея. Предвидена е неустойка при забава от 0.1 %. По погасителен план вноските
се дължат ежемемесечно до 10 – то число, от 10.10.2010г. до 10.08.2014г., в
размер на 1 617.15лв. до 10.06.2011г. и по 6 820.03 евро от
10.07.2011г. до края.
От
заключението на ССчЕ се установи, че по втория договор за лизинг от 2010г. са
платени 129 249.21 лв. – виж подробна таблица на в.л.Й. от лист 217 до
лист 226 от делото, съдържаща пълно, точно и подробно проследяване на тези
плащания. Тази сума е обект на възражението за прихващане на ответниците.
Посоченото осчетоводяване – както на сумата от 59 993.30лв. по спогодбата,
така и на сумата от 129 249.21 лв. по договора от 2010г., е само в
счетоводството на ищеца. При ответника - лизингополучател осчетоводяването на
сумите се различава по основание. Той е осчетоводил 189 233.51лв. и този
сбор съвпада като сума при двете страни. Но ответникът е осчетоводил плащанията
от 189 233.51лв. само като плащания по втория договор за лизинг от
24.09.2010г., не и като плащания по спогодбата. Виж подробното описание, дадено
от в.л. Й., за осчетоводените от ответното дружество плащания от лист 227 до
лист 232.
Възражението за прихващане не може да се уважи, защото не
се доказва нищожност на договора за лизинг от 2010г. по направените възражения,
както и неговата унищожаемост. Платените по него суми са на правно основание и
са били дължими.
Част от възраженията, направени за този договор, са
идентични на тези за спогодбата. Въпросите са принципни, направените изводи
важат и тук, поради което не следва да се повтарят.
Новите възражения са две. Неоснователно е възражението за
нищожност поради липса на решение на общото събрание на „Мегастар БГ” ЕООД да
бъде сключен такъв договор. Както се посочи, от 27.11.2009г. това дружество е
ЕООД. Едноличният собственик на капитала е управител и това е Й.И.Г., която
участва при сключване на договора, както и в лично качество като съдлъжник. Тя,
съгласно чл.147 от ТЗ, съвместява и упражнява правомощията на двата органа –
общо събрание и управител, в резултат на което няма трети субект, от чието
решение да зависи сключване на договора или не. Изразеното съгласие от ЕСК и
управител в договора чрез подписването му означава, че има воля и е взел решение
за сключване на договора.
Дали един договор е за финансов или за оперативен лизинг
зависи от съществените елементи на съдържанието му, но и при двата, съгласно
чл.342 ал.3 от ТЗ, законът позволява уговаряне на клауза за изкупуване. От
съдържанието на договора от 2010г. става ясно, че това е договор за оперативен
лизинг с клауза за изкупуване. Няма спор, че обектът на лизинга вече е бил
собственост на ищеца, защото го е придобил в резултат на възлагане от първия
ответник по първия договор от 2008г., поради което към 2010г. вещите са налични
в патримониума му. Това ясно е посочено и в договора, въпреки че е използвана
„бланка”, където се говори за доставна стойност и за доставчик. Важното е
липсата на мандат и повторно кредитиране за закупуване на вещ. В закона няма забрана
лизингодателят да предостави за ползване свои вещи и това не води до нищожност
на договора, а до сключване на договор за оперативен лизинг с клауза за
изкупуване.
Както се посочи, общите условия на договора от 2010г. не са
основание за извършените плащания по него, поради което не се включват във
фактическия състав на възражението за прихващане и стоят извън делото. И тук
важи казаното, че договорът на основание чл.286 и чл.287 от ТЗ е търговски по
обективен и субективен признак, сделката е търговска и за съдлъжниците. Те
нямат качеството на потребител по ЗЗП, поради което наведените въз основа на
този закон възражения са неоснователни.
Няма симулация – с договор за лизинг да се прикрива договор
за покупко – продажба, защото това не може да се приеме за доказано от
съвкупната преценка на доказателствата на плоскостта на изложената от
ответниците теза. При относителната симулация, каквато се твърди, следва да
липсва воля за явната сделка като има такава само за прикритата. В случая това
означава в отношенията им лизингополучателят да се счита за собственик на
вещите. На първо място ответниците не разполагат с начало на писмено
доказателство – т.нар. контра летер, поради ограничението в доказването по
чл.164 ал.1 т.6 от ГПК. Описаните от тях факти не водят до извод за симулация,
а говорят за сериозни затруднения при обслужване на договора, довели до
прекратяване на първия, спогодба за неплатените по него суми и сключване на
втори поради желанието да се ползват вещите за търговската дейност. По данни на
мотивите на решението по т.д. № 631/2013г. на ПСО ХVІІ с., макар и невлязло в
сила, ищецът поради неизпълнение е прекратил и договора за лизинг от 2010г.,
което не би сторил при една симулация, а ответниците са върнали вещите, което
не биха направили, ако във вътрешните си отношения се считат за собственици.
При лизинг с клауза за изкупуване месечните възнаграждения за ползване се
изчисляват като калкулират себестойността с цел остатъчната стойност, при
упражнено право, да може да се заплати, но и винаги съществува риск при
невъзможност за плащане договорът да се прекрати, т.е. да не се стигне до
упражняване на правото на изкупуване. Трябва да се отчита, че макар и
оперативен, лизингът не е договор за наем, поради което месечното вноска не се
приравнява на месечния пазарен наем на същата по вид вещ.
Или, с оглед изложеното, по делото се доказа, че
претенциите на ищците са основателни за сумата от 41 095.47лв. или
21 011.78 евро, представляваща остатък на неплатени вноски по чл.2 от
Споразумението и в този размер установителните претенции ще се уважат, а за
разликата ще бъдат отхвърлени. Съдът приема, че сторените по споразумението
плащания на суми по чл.4 и на неустойка върху забавените суми по чл.4, тъй като
са платени без основание, следва да се отчетат като плащане по чл.2. Те са
погасили по – старите задължения по чл.2, предмет на делото. Това са 2.44 евро
неплатен остатък от вноска № 12 с падеж 10.09.2011г. по погасителен план по
част ІІ на чл.2 от споразумението; вноски с номера от 13 до 21 включително от по
1 323.84 евро всяка с падежи от 10.10.2011г. до 10.06.2012г. включително,
дължими по погасителен план на част ІІ, чл.2 от споразумението, както и част от
предсрочно изискуемите вноски общо от 22 210.19 евро като непогасен и се
дължи остатъка от предсрочно изискуеми вноски от 21 011.78 евро.
За остатъка от сумите по чл.2 – поради
плащане; по чл.4 – не се дължат поради нищожност. Възраженията за прихващане с
направените плащания по втория договор за лизинг от 2010г. са неоснователни,
защото плащанията са на правно основание.
При този изход на делото следва да се разпределят
разноските както в заповедното, така и в настоящото исково производство и да се
присъдят по съразмерност на страните. Възражението на ответниците за
прекомерност на възнаграждението за един адвокат на ищеца е неоснователно,
защото материалният интерес е над 100 000лв. /111 123.43лв./; платеното
възнаграждение е 3 160.02лв., което не надхвърля размера по чл.8 ал.1 т.5
от НМАВ, а е по – малко от еднократния минимален размер / 3 530лв. + 0.1 %
за разликата над 100 000лв./.
Ищецът доказва разходи:
пред ПОС ДТ от 2 183.35лв.; депозит вещо лице 300лв.; уговорено и
платено възнаграждение от 3 160.02лв. Пред ПРС: ДТ от 2 183.35лв.; уговорено и платено
възнаграждение за едни адвокат от 1 850лв. Общо 9 676.72лв., от които
по съразмерност се дължат от ответниците 3 578.45лв. разделно, по равно от
всеки един от по 894.61 лв.
Ответниците доказват разходи от 300лв. платен депозит за
вещо лице. За възнаграждение за правна помощ по делото няма доказателство. С
договора на лист 88 то е уговорено в размер на 2 700лв., но платимо по
банков път. До ход по същество не се ангажираха доказателства за изплащане. В
списъка по чл.80 от ГПК се сочат 1 500лв., но плащане не се доказва нито в
брой чрез депозирана разписка, нито по банков път – извлечение от банкова
сметка ***. Следователно ищецът дължи плащане на разходи от 189.06лв. по съразмерност
на отхвърлените искове.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл.422 във вр. с чл.124 ал.1 от ГПК по отношение на „МЕГАСТАР – БГ”
ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. Пловдив, район Централен, бул. „Христо Ботев” № 82, Й.И.Г. ЕГН **********,***, О.Г.Г. ЕГН **********,***,
и М.Г.Г. ЕГН **********,***, , за всички ответници съдебен адрес ****, чрез
адвокат И.К., че дължат на „И АР БИ
ЛИЗИНГ” ЕАД ********* /законен правоприемник в хода на делото на първоначалния
ищец „ И АР БИ АУТО ЛИЗИНГ” ЕООД в резултат на преобразуване – вливане/ със
седалище и адрес на управление гр. София 1766, район Витоша, ул. „Околовръстен
път” № 260, съдебен адрес ****, солидарно
заплащане на сумата от 21 011.78 евро с левова равностойност
41 095.47 лв., представляваща остатък за неплатени предсрочно изискуеми
вноски по чл.2 от Споразумение от 24.09.2010г., сключено между страните, с
нотариална заверка на подписите с рег. № 6182 от 24.09.2010г. на Нотариус А.К.
с рег. № *** на НК, ведно със законна лихва върху главницата от сезиране на
съда по гр.д. № 11152/2013г. на ПРС ХІХ с. до изплащане на сумите, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над уважения размер от
21 011.78 евро остатък по чл.2 от Споразумение от 24.09.2010г., сключено
между страните, с нотариална заверка на подписите с рег. № 6182 от 24.09.2010г.
на Нотариус А.К. с рег. № 171 на НК, до
предявения от 2.44 евро неплатен остатък от вноска № 12 с падеж
10.09.2011г. по погасителен план по част ІІ на чл.2 от споразумението; вноски с
номера от 13 до 21 включително от по 1 323.84 евро всяка с падежи от
10.10.2011г. до 10.06.2012г. включително, дължими по погасителен план на част
ІІ, чл.2 от споразумението; 22 210.19 евро незаплатена обявена за
предсрочно изискуема остатъчна сума по погасителния план по част ІІ, чл.2 от
споразумението – колона неизплатени просрочения към вноска № 21; вноски с
номера от 12 до 21 включително в размер от по 871.94 евро и падежи от
10.09.2011г. до 10.06.2012г., дължими по част ІІ на чл.4 от споразумението;
13 969.92 евро обявен за предсрочно изискуем остатък по чл.3 във вр. с
чл.4 от споразумението – неизплатени неустойки, към вноска № 21, ведно със
законна лихва върху всяка главница от сезиране на съда по гр.д. № 11152/2013г.
на ПРС ХІХ с. до изплащане на сумите.
ОСЪЖДА на
„МЕГАСТАР – БГ” ЕООД ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, район Централен, бул. „Христо
Ботев” № 82, Й.И.Г. ЕГН **********,***, О.Г.Г.
ЕГН **********,***, и М.Г.Г. ЕГН **********,***,п., за всички ответници съдебен
адрес ****, чрез адвокат И.К., да заплатят
на „И АР БИ ЛИЗИНГ” ЕАД ********* /законен правоприемник в хода на делото
на първоначалния ищец „ И АР БИ АУТО ЛИЗИНГ” ЕООД в резултат на преобразуване –
вливане/ със седалище и адрес на управление гр. София 1766, район Витоша, ул.
„Околовръстен път” № 260, съдебен адрес ****, направените разходи в настоящото производство и в заповедното
производство по гр.д. № 11152/2013г. на ПРС ХІХ с., в размер на
3 578.45лв. разделно, по равно от всеки един от ответниците по 894.61 лв.
ОСЪЖДА „И АР БИ
ЛИЗИНГ” ЕАД ********* /законен правоприемник в хода на делото на първоначалния
ищец „ И АР БИ АУТО ЛИЗИНГ” ЕООД в резултат на преобразуване – вливане/ със
седалище и адрес на управление гр. София 1766, район Витоша, ул. „Околовръстен
път” № 260, съдебен адрес ****, да
заплати на „МЕГАСТАР – БГ” ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, район Централен, бул. „Христо Ботев” № 82, Й.И.Г. ЕГН **********,***, О.Г.Г. ЕГН **********,***,
и М.Г.Г. ЕГН **********,***,, за всички ответници съдебен адрес ****, чрез
адвокат И.К., направените по делото разноски за отхвърлените претенции от
189.06лв.
Решението може да се обжалва пред Апелативен съд гр.
Пловдив с въззивна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Решението да се обяви.
Окръжен съдия: