Мотиви по В.Н.О.Х.Д.№5390/2018г.
по описа на СГС, НО, VII-ми въззивен състав
С присъда №2527 от 12.04.2016г. по Н.О.Х.Д.№17197/2014г. по описа на СРС, НО,
102-ри състав на осн. чл.303, ал.2 от НПК е признал подсъдимия Д.И.Д. за виновен в извършването на престъпление по чл.206, ал.1, пр.1 от НК за това, че на 28.12.2012г. в гр.София, ул.“********противозаконно присвоил чужди движими
вещи – паричната сума във валута - в размер на 500 евро с левова равностойност
977,92лв. /деветстотин седемдесет и седем лева и деветдесет и две стотинки/, собственост
на „М.**“ ЕООД, които владеел (били му дадени на
28.12.2012г. с разходен касов ордер като командировачните средства за пътуване
извън страната по Заповед №015821 от 28.12.2012г.). При приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК СРС наложил на подсъдимия наказание
„Лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ месеца, чието изпълнение на осн.
чл.66, ал.1 от НК отложил за срок от 3 /три/ години. Като резултат от
осъждането, на Д. са възложени
направените по делото разноски. Съдът е оправдал подсъдимия по
първоначално повдигнатото му обвинение по чл.201, пр.1 от НК да е извършил
присвоителното престъпление като длъжностно лице.
Срещу съдебния
акт на СРС е постъпил бланкетен въззивен протест. В него прокурорът изразява
недоволство от постановената присъда, която определя като неправилна, тъй като
от събраните в хода на производството доказателства по категоричен начин се
установява участието на Д. във
вмененото му именно с обвинителния акт престъпление. В протеста не се правят
доказателствени искания.
По делото е
постъпила и въззивна жалба от подсъдимия чрез упълномощения му защитник – адв.Р.Т.
– РАдК, който приема присъдата в оправдателната й част за законосъобразна и
обоснована, а в осъдителната - за неправилна, постановена при нарушение на
съдопроизводствените правила. Настоява се Д.
да е осъден по непредявено му с обвинителния акт обвинение, каквото е това по
чл.206, ал.1 от НК. В тази насока на разсъждения, защитата посочва, че СРС е
бил обвързан от обвинението, обективирано от СРП в обвинителния акт. В жалбата
не се съдържат доказателствени искания.
По делото е
постъпило допълнение към протеста. В този прокурорски акт се набляга на
задължението на Д., обективирано в
длъжностната му характеристика да използва предоставените му парични средства
само по предназначение. Поради това прокурорът оспорва извода на съда, че
подсъдимият не е имал качеството „длъжностно лице“, предвид заеманата от него
длъжност „шофьор на международни превози“. Игнорира се и тезата, че подсъдимият
евентуално е бил със съзнание, че получава част от неизплатеното му трудово
възнаграждение. Прокурорът констатира и противоречие в мотивите към съдебния
акт касателно фактическото основание, на което е била предадена на подсъдимия
инкриминираната сума пари. Предвид наведените съображения, се моли за
постановяване на нова присъда, с която подсъдимият Д. да бъде признат за виновен за престъпление по чл.201, пр.1 от НК.
В допълнение
към въззивната жалба, след изготвяне на мотивите близо две години по-късно,
защитата отново настоява подсъдимият да е осъден по непредявено му обвинение,
което по своему е процесуално нарушение. Набляга се на установените по делото
твърдения на Д., че е уведомил
прекия си ръководител, че няма да продължи да изпълнява трудовите си
задължения, ако не му бъде заплатено трудовото възнаграждение. Поради това, в
допълнението към въззивната жалба се приема, че Д., подписквайки се на РКО е смятал, че получава част от заплатата
си. Поради тези съображени, отново се настоява за отмяна на присъдата в
осъдителната й част.
Представителят
на СГП в пледоарията си пред въззивния съд счита, че по безспорен начин е установено,
че с деятелността си подсъдимият е осъществил именно вмененото му престъпление по
чл.201, ал.1 от НК. Подчертава, че Д. е
работел в „М.**“ ЕООД като в длъжностната му характеристика изрично е посочено
служебното му задължение да използва предоставените му парични средства по
предназначение. Обвинението вижда подкрепа на извода си за длъжностното
качество на Д. в показанията на св.Д.,
св.К. и св.Т., командировъчната заповед, РКО и извършената графическа
експертиза. Поради тези съображения като погрешни се оценяват правните изводи на
СРС за осъждане на подсъдимия за престъпление по чл.206, ал.1 от НК. Моли се за
отмяна първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която Д. да бъде осъден именно за
престъплението, за което е внесен обвинителния акт от СРП.
От своя
страна упълномощеният защитник на Д. – адв.Т. акцентира на
липсата на подпис върху заповедта за командироване, за да
придобие качеството „длъжностно лице“ подзащитния му, на което и първият съд е
основал мотивите си, а също и на задължителната съдебна практика. На следващо
място, командировъчната заповед се приема да не отговаря на заложените в чл.5,
ал.1 и ал.2 от Наредбата за служебните командировки и специализациите в чужбина
изисквания, тъй като не е разписана от ръководител, а със запетая от неизвестно
лице, без да е положен печат. Защитата набляга на доказания в съдебното
производство факт, че работодателят е
дължал трудово възнаграждение на Д.
като получените от него 500 евро с РКО, последният е счел за част от дължимите
му суми. Неизплатеният остатък от заплатата защитата определя като основание
подсъдимият да напусне работата си. По-насетне, подчертавайки резултатния
характер на престъпленията /в цялата си защитна реч адв.Т. говори за две
престъпления/ се настоява за дружеството да няма настъпили вреди, тъй като Д. е действал със съзнанието, че
получава трудовото си възнаграждение, т.е няма умисъл. По тези съображения, процесуалният
представител на Д. отново пледира за
отмяна присъдата в осъдителната й част и цялостно потвърждаване в
оправдателната й част
Подсъдимият Д. се явява лично пред въззивния съд в заключителното по делото съдебно
заседание. Не добавя нищо към защитната реч на защитника си. В предоставената му последна дума моли да
бъде оправдан.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VII-ми въззивен
състав, след като обсъди доводите във
въззивния протест и жалба и допълненията към тях, изложените в съдебно
заседание от страните, след като
подложи на анализ доказателствените материали, събрани по делото и извърши
цялостна служебна проверка на присъдата, съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намира, че същата е постановена при напълно изяснена фактическа
обстановка, но при неправилно приложение на материалния закон на установените
по делото факти.
Настоящият въззивен състав, предвид
постановената от него присъда, която обосновава само длъжностното качество на
подсъдимия, не намира основания за съществено ревизиране фактология, приета от първия съд, изразяваща се в следното:
Подсъдимият Д.И.Д. е роден на ***г***, българин, български
гражданин, с настоящ адрес:***, неженен, със средно специално
образование, безработен, с ЕГН:**********, неосъждан.
Въз основа на трудов договор
№72/29.06.2012г. подсъдимият Д.Д. бил назначен на
длъжност „Шофьор международни
превози“ в ,,М. 21“ EOOД. Съгласно клаузите на договора работникът
трябвало дa изпълнява длъжността съобразно с изискванията на длъжностната
характеристика, с която трябвало предварително да се запознае, което и станало
на 02.07.2012г. На Д. билo
определено основно трудово възнаграждение в размер на 180 евро, което трябвало
дa се изплаща no левовата равностойност нa централния курс нa БНБ, по банков
път с периодичност нa изплащането веднъж месечно, в края на месеца, следващ
месеца, за който се дължи, като работникът бил съгласен трудовото му
възнаграждение дa се превежда no банковата му сметка в избрана от работодателя
банка. Трудовият договор с Д. бил сключен зa
неопределено време, с 6-месечен изпитателен срок в полза на работодателя. B
длъжностната характеристика служебните задължения на работника включвали
основно управление на автомобилите нa дружество „М.**“ ЕООД и съответно
транспортиране с тях нa различни стоки в чужбина, спазване на вътрешнофирмените
зaпoвeди и разпоредби, свързани с изпълнението нa вътрешни и международни
превози; спазване на изискванията на Закона и Правилника за движение no
пътищата в РБългария, вътрешнофирмените документи no безопасност на движението
и охрана на труда, както и съответните законови уредби в страните, през които преминава;
използване на повереното превозно средство само no предназначение, във връзка с
конкретната превозна задача, възложена от „М.**“ ЕООД, като от момента на
получаване на пътния лист, a зад граница - от момента на получаване на
разпореждане за изпълнение на заявката за превоз, за шофьора възниквали
задължения във връзка със съответния курс, между които и задължението да носи
отговорност за товара и предаването му пo предназначение в съответствие със
заявката на превоза и превозните документи, както и да използва предоставените
му парични средства и кредитни документи само пo предназначение.
Ha 04.12.2012г. между подсъдимия и
дружеството „М.**“ ЕООД било сключено допълнително споразумение
№158/04.12.2012г., пo силата на което се изменяло основното трудово
възнаграждение на Д. от 180 евро на
230 евро, a всички останали условия на трудовия договор оставали непроменени.
Към 28.12.2012г. „М.**“ ЕООД дължало на
подсъдимия Д. трудово възнаграждение
за срок oт 6 месеца в размер на 1 161.67лв. /хиляда сто шестдесет и един лева и
шестдесет и седем стотинки/
Ha 28.12.2012г. била издадена Заповед №24842/28.12.2012г.,
подписана oт Валентин Христов - ръководител на първа бригада пo експлоатация нa
автомобилите /починал/, с кoятo подсъдимия
Д. и св.Б.П.били командировани с влекач/ремарке с Инт. № ДKH 15003/ВН6287ВК
във ФРГермания с пътен лист 11987, като бил определен и маршрут, без да е
посочена сумата за кoмaндиpoвкa. Кoпие от заповедта трябвало да се връчи на
лицето зa изпълнение, както и дa бъде подписана oт него.
Ha същата дата /28.12.2012г./ нa
ocнoвaниe посочената кoaндиpoвъчнa зaпoвeд, нa подсъдимия Д. е бил даден аванс в брой, в размер нa 500 евро, зa кoeтo същият
неправилно се е подписал /в гpaфa „ръководител“/ нa издадения РКО. Документът
бил съставен от св.З.Ю.– счетоводител, а в графата касиер се разписала св.Г. Т.,
които изпълнявали съответните длъжности за „СО МАТ“ АД, но обслужвали и
дейността и на „М.**“ ЕООД.
След кaтo получил авансово сумата oт 500
евро oт касата нa „М.-21“ ЕООД от св.Г. Т. около 15,00 часа на 28.12.2012г., подсъдимият Д. не се явил в уречения ден, час и
място, oткъдeтo трябвало да тръгнат със cв.П. зa РГермания, пopaди което и
кaмиoнa останал в гapaжa, a курса за РГермания не се осъществил. Подсъдимият Д. cв.П. не подписали цитираната заповед.
Ръководителят нa бригадата С.И.информирал
управителя на „М.**“ ЕООД - св.Д.Д., че подсъдимия не cе е явил на работа, считано oт 28.12.2012г. До Д. билo изпратено писмо №1/03.01.2012г.
нa дoмaшния aдpec, с кoeтo на осн. чл.193 oт KT били поискани обяснения относно
причините зa неявяването мy нa работа, но същият не бил намерен на посочения
адрес, a друг адрес не бил известен. Със Заповед №1/28.01.2013г. трудовото
правоотношение с Д. било прекратено
едностранно, кaтo нa осн. чл.193, ал.3 oт KT същият бил дисциплинарно уволнен.
Ha 28.12.2012г. св.А.К., изпълнявaщ
длъжността „диспечер нa транспортни средства“ и зам. ръководител нa първа
бригада, към кoятo cc числял и подсъдимия, no нареждане нa ръководителя нa
експедиционната дейност подал заявление за случая в 07 PYП-СДВР.
Видно от зключението нa изготвената и
приета съдебно-оценителна експертиза, oбщaтa стойност нa инкриминираната
пapичнa сума във валута към мoмeнтa нa деянието - 28.12.2012г. е 977.92лв. /деветстотин
седемдесет и седем лева и деветдесет и две стотинки/ a минималната работна заплата
за страната прсз м.декември 2012г. е в размер на 290.00лв.
От заключението на изготвената и приета
графическа експертиза от първия съд, подписът нa мяcтoтo зa „pъкoвoдитeл“ в PKO
№4022 44947 oт 28.12.2012г. e положен от подсъдимия Д., a в заповед №015821/28.12.2012г. няма подпис на същото лице.
Така изложената фактическа обстановка и
този съд прие за установена въз основа на събраните гласни доказателства посредством показанията на свидетелите -З.Ю., М.Д.,
А.К., приобщени на осн. чл.373, ал.1, вр. чл.371, т.1 от НПК от досъдебното
производство, а също и на св.Д. Д., св.Г.Т., св.Н..С.и св.Б.П., разпитани в
хода на проведеното съдебно следствие пред първата инстанция.
И настоящия съдебен състав няма
основания да се дистанцира от показанията на който и да било от горецитираните
свидетели, тъй като липсват предпоставки изложеното от тях да цели насочване на
делото в една или друга посока. Съдът взе предвид при преценката за относимост
и достоверност главно изтеклия период от време касателно разпитваните пред съда
свидетели. Въпреки това следва да се обърневнимание, че първият съд
преобладаващо е преразказал съдържанието на изложеното от свидетелите, което е
ненужно.
На преден план, както правилно е
отбелязъл и районния съд стоят показанията на св.Д. Д. /управител/ и св.А.К.
/диспечер/, за които няма основания да бъдат дистанцирани в мотивите от съда.
Същите са запознати сравнително най-добре с реда за командироване на шофьорите,
назначени на работа към „М.**“ ЕООД. Това следва от съответните длъжности,
които са заемали двете лица. В този смисъл не се оспорва по делото /вж. и
показанията на св.П., св.С./, че практиката в дружеството е била за вoдaчитe,
които трябва да пътуват зa чужбина да се издава зaпoвeд за командированс и РКО,
с пoдпиc oт прекия pъкoвoдитeл, издал зaпoвeдтa и съответния водач на МПС. В
най-общ план тази процедура намира опора и в заявеното от останалите свидетели,
в частност – св.Б.П., св.Г. Т.. Че цялата процедура по една или друга причина
не е спазена, в случая не се спори, но изводимо от материалите по делото, Заповед №015821 от 28.12.2012г. е подписана от прекия
ръководител /без значение дали е със запетая или не/, а РКО, удостоверяващо
връчването на сумата за аванс на Д. –
от него и съответните счетоводител и касиер. Важен нюанс в показанията на св.Д.
е, че насочват към това тези два документа да са неразривно свързани /вж. в
тази насока и показанията на св.М.Д., св.Г. Т., св.Б.П./. Прави впечатление и
идентичната дата, на която са издадени двата документа и категоричните
твърдения както на счетоводителката /св.С., св.Ю./, така и на касиерката /св.Т./
защо и по какъв повод е връчена авансово сумата от 500 евро, което оборва по
категоричен начин предположението на подсъдимия /наведено в доводите на
защитата/, същият да е приел сумата като част от дължимото му трудово
възнаграждение. Дължимостта на последното е безспорна /вж. показанията на св.Д./,
но същата описва друг ред за получаване на трудово възнаграждение – по банков
път, което с оглед характера и вида на престацията е обичайна практика.
Съдът, подобно на първата инстанция, се довери и на показанията на св.Г. Т.,
св.З.Ю.и св.Н.С., тъй като допринасят за установяване начина на счетоводно
оформяне на РКО №4022 44947/28.12.2012г. за курса от РБългария до РГермания, а
също навеждат и хронологията на съставяне на изискуемите за път документи за
шофьорите на дружеството и най-вече с оглед длъжностите им - за изплащане на
определените аванси на водачите. Трите свидетелки са напълно независими, като
споделят обстоятелства във връзка с работата си, без да дават субективни
оценки, или съзнателно да насочват към виновно поведение на подсъдимия. При
все, че част от тях са бивши вече служители на „СО МАТ“ АД или „М.**“ ЕООД. Описаното
в мотивите на база на показанията на трите свидетелки насочва към това РКО да е
счетоводно оформено от св.Ю., като касиерката Т. в случая е предоставила срещу
подпис инкриминираната от обвинението сума на подсъдимия. Обстоятелството, че
подписът на св.Т. е на мястото на този „за гл.счетоводител“ не променя
еднозначните изводи на този съд относно надлежното връчване на сумата от
500евро на подсъдимия на посочената в РКО и заповедта за командироване дата. В
частност св.Т. е напълно категорична, че Д.
няма как да получи сумата, без да се разпише на удостоверителен документ,
независимо че в случая това е станало на друго, а не на мястото, указано в РКО.
Твърдения, които намират категорична подкрепа в заключението на
съдебно-графическата експертиза.
Липсват основания за дистанциране и от показанията на св.М.Д., чийто твърдения от
досъдебното производство, приобщени на осн. чл.373, ал.1, вр. чл.371, т.1 от НПК насочват към потвърждение
на тезата, че дружеството-работодател не е изплатило на подсъдимия Д. дължимото му за определен период
назад трудово възнаграждение. Безспорно правилно са оставени настрана от
доказателствената съвкупност показанията на Д. в частта, че причината да не
бъдат изплатени заплатите на подсъдимия-шофьор, е непредставянето на банкова
сметка, ***азателства – справката от „С.Б.“ АД. Последната в дейстителност не
удостоверява движение в банковата сметка на подсъдимия за периода oт
01.08.2012г. дo 20.03.2013г. Всъщност за проблеми при заплащането от страна на
„М.**“ ЕООД насочват и показанията на св.Б.П..
В заключение, не може да бъде установена недостоверност и в показанията на
цитирания по-горе свидетел - П., управлявал съвместно превозното средство
заедно с подсъдимия. Неговите показания съдържат нормалната за изтеклия период
от време забрава на факти. Неопровержимо е и заявеното от него, че не се е
разписал върху заповедта за командироване, подобно на подсъдимия, което обаче
не изключва според СГС знанието му относно това, че ще пътува в чужбина /в
заповедта има вписан неговия служебен №/ съвместно с подсъдимия, че е взел
аванс за курса, подобно на Д.. Това
трудно може да бъде прието да не се е случило и във връзка с другия водач на
товарния автомобил – подсъдимият Д.,
при все че двамата са имали аналогични задължения и са изпълнявали една и съща
дейност съвместно на един камион.
Горната фактология, този, а и
предходният съд изведоха и посредством приобщените към доказателствения
материал по делото писмени доказателства: РКО №*********/28.12.2012г. за сумата от 500 евро (л.12 от досъдебното производство), Заповед №015821 за командироване от 28.12.2012г. (л.13 от досъдебното производство), трудов договор
№72/29.06.2012г. на подсъдимия Д. (л.15-18 от досъдебното производство), справка от гл.юрисконсулт на „М.**“ ЕООД за дължими
възнаграждения на подсъдимия (л.29 от досъдебното производство), длъжностна характеристика за длъжността „Шофьор международни превози“ (л.52-55 от съдебното производство) и приобщените в
хода на съдебното дирене Заповед №1/28.01.2013г. за прекратяване на трудовия
договор на подсъдимия и други документи от трудовото досие на подсъдимия (л.32-57 от съдебното производство).
Процесуално ненужно е било според
въззивния съд назначаването на съдебно-оценителна експертиза на инкриминираната
от обвинението сума, твърдяна да е присвоена от подсъдимия, при възможността
същата да бъде лесно изчислена при фиксирания курс на БНБ на лева към еврото.
Въпреки това, основания за дискредитацията й (л.40-41 от
досъдебното производство), по делото липсват.
Като обективно, всестранно и пълно може
да се определи и заключението по съдебно-графическата експертиза (л.86-88 от съдебното производство), поради това
даващо основания за безкритичното й приемане. Според обективираното в
съдържанието й, подписът в обследвания РКО №*********/28.12.2012г. на мястото на „ръководител“ е положен от
подсъдимия, докато в Заповед №015821 за командироване от 28.12.2012г. няма
такъв, изхождащ от Д..
Констатация за необремененото съдебно
минало на подсъдимия Д. към датата на извършване на деянието, СРС вярно е направил направи въз
основа на приложената и приета по делото, като писмено доказателство справка за
съдимост (л.44-45 от досъдебното
производство), а също и инкорпорирана в хода на първоинстанционното
съдебно следствие.
Извън изчерпателно изброените по-горе
писмени доказателства, съдът изключи от доказателствените си изводи приложените
по делото други документи, които счете за несвързани и излизащи извън предмета
на доказване по чл.102 от НПК и в този смисъл неотносими.
На основата на така изяснената
фактическа обстановка, СГС намира от правна страна следното:
Подсъдимият Д.И.Д. е осъществил от обективна
страна състава на престъплението
по чл.201, пр.1 от НК, в каквато насока му е повдигнато обвинение от СРП.
Тук е мястото да се отбележи, че срещу
подсъдимия няма повдигнати две обвинения, както се настоява в защитната реч на
адв.Т. пред СРС, СГС и във въззивната жалба, съответно по едното от които Д. да е осъден, а по другото –
оправдан. Подсъдимият е предаден на съд единствено и само за длъжностно
присвояване /престъпление по чл.201, пр.1 от НК/, което районния съд при
правилно установена фактическа картина е счел, че изпълва състава на друго
присвоително престъпление – по чл.206, ал.1, пр.1 от НК, поради липса на
длъжностно качество на подсъдимия.
Настоящият
съдебен състав намира, че събраните по делото доказателства са достатъчни, за
да бъде признат подсъдимия Д. за
виновен в това, че на 28.12.2012г. в гр.София,
ул.“Самоковско шосе“ №1, и то именно в качеството си на длъжностно лице –
назначен с договор №72/29.06.2012г. на длъжност „Шофьор международни превози“
е присвоил чужди пари – на „М.**“ ЕООД в
размер на 500 евро с левова равностойност 977,92лв. /деветстотин седемдесет и
седем лева и деветдесет и две стотинки/, връчени в това му качество - били му
дадени на 28.12.2012г. с разходен касов ордер като командировачните средства за
пътуване извън страната, командирован със Заповед №015821 от 28.12.2012г.
Длъжностното присвояване по цитирания законов текст
разкрива следните особености:
Предмет на престъпно посегателство са пари, вещи или
ценности, връчени на субекта или поверени му именно в оглед особеното му
качество. Изпълнителното деяние при присвояването се изразява във външно проявена
промяна на отношението на дееца към повереното му имущество, което той владее
за сметка на определено дружество, организация или лице, изразено в
противозаконно разпореждане с поверената вещ в свой личен интерес или в интерес
на другиго. Своенето се изразява в промяна на отношението на дееца към чуждата
вещ като към своя и се манифестира с предприемане на действия по окончателно
разпореждане с нея - в свой или чужд интерес. В този смисъл е ТР №50/1980г. на
ОСНК. Противозаконното юридическо или фактическо разпореждане винаги предполага
ощетяване на патримониума на дружеството, респективно на физическото лице,
предало владението. Да „владее” означава предоставяне на вещта на дееца на
някакво основание.
Субект на престъплението по този законов текст се
явява длъжностно лице, на което средствата са връчени в това му качество или
поверени му да ги пази или управлява като интересуваща процеса е първата
хипотеза. Въззивният съд, за разлика на предходния, прие за безспорно
установено по делото обстоятелството (с оглед всички събрани в хода на
досъдебното и съдебно дирене доказателства), че на визираната от СРП дата (28.12.2012г.), подсъдимият Д. е имал качеството и попада в категорията на длъжностно лице по смисъла
на чл.93, т.1, б.“б” от НК. Чрез нарочна легална дефиниция в наказателния закон
е отразено кои правни субекти биха могли да бъдат третирани като такива с оглед
наказателноправното значение на това понятие. Така съгласно нормата на чл.93,
т.1 от НК длъжностни лица са единствено тези, които чрез акт на възлагане
изпълняват (със заплата или безплатно, временно или постоянно) определени
категории дейности в определени организационно обособени структури.
Изброяването на законодателя е изчерпателно и правен субект, непопадащ под нито
една от отразените категории не би могъл да се третира като „длъжностно лице”
по смисъла на НК. В такава насока е и задължителната за съда практика на
висшата инстанция /ППл на ВС № 3 от 25-27.06.1970 г. по н. д. № 3/1970г., ТР №
73 от 23.12.1974г. по н. д. № 66/1974 г., ОСНК на ВС, ТР№3 от 28.12.1977г. по
н.д.№68/1975г., ОСНК на ВС и много др/, обосноваваща длъжностно качество.
По отношение на визираното като ощетено юридическото
лице „М.**” ЕООД, подсъдимият Д. е бил назначен въз основа на трудов договор №72/29.06.2012г.
на длъжността „Шофьор международни превози“ /допълнен с споразумение
№158/04.12.2012г./. Въззивният съдебен състав, за
разлика от предходния, намира, че в конкретния случай, именно в качеството му
на „Шофьор международни превози“ в дружеството, на подсъдимия Д. са били определени, респективно възложени конкретни функции, пряко свързани
с пазене имуществото на юридическото лице /чл.93, т.1, б.“б”, предл.1 от НК/. В
този смисъл част от задълженията му са били
“да използва поверените му парични средства и кредитни документи
само по предназначение /т.29 от длъжностната характеристика/. Пак според същия
документ, т.III
„Отговорности за длъжността“ подсъдимият Д.
е носил и материална отговорност, както за повереното превозно средство и
оборудването към него, така и за получените парични средства /аванси/ и
използването им по предназначение. Подсъдимият е бил напълно запознат с
длъжностната си характеристика, считано след 02.07.2012г., надлежно
удостоверено чрез подписа му.
Настоящият съдебен състав се съобразява със
задължителните указания в ТР№73 от 23.12.1974г. по н.д.№66/1974г., ОСНК на ВС,
че длъжностното качество на дадено лице следва да се преценява на базата на
конкретните факти и във всеки един случай поотделно и само длъжността „шофьор“
не може да направи Д. длъжностно лице, тъй като определящо е дали му е
поверено с оглед това му качество, респ. за пазене/управление имущество /в тази
насока вярна е констатацията на СРС за позоваване на р.№203 от 06.11.2017г. по н. д.№598/2017г., н. к., І н. о. на ВКС/.
Районният съд е насочил пространните си разсъждения
към това да е нарушен реда за командироване на подсъдимия, поради което и
същият няма как да е получил паричната сума, визирана по-горе във връзка с
работата си /длъжността „шофьор“/. Неоспорими са в тази насока доводите на
първата инстанция, подкрепени със съдебно-графическата експертиза и показанията
на свидетелите /в частност и св.П., св.Д., св.К./, че Д. не се е подписал върху Заповед
№015821 от 28.12.2012г. и че същата не е изговена в съответствие с разписаните
изисквания по чл.5, ал.1 и ал.2 от Наредбата за служебните командировки и
специализациите в чужбина /св.Т., св.С., св.Д./. В случая в действителност основанието
за връчване на сумата е Заповедта, а не РКО, но според доказателтвата по делото
е безспорно доказано, че последният документ е подписан от подсъдимия, макар и
не на правилното място /на ръководител/, но и категорично носи достатъчно
реквизити на първичен счетоводен документ /№, дата, основание, сума, подписи и
т.н/. Не се променя доказателствената стойност на този документ и от
неправилното полагане подписа на една от служителките на мястото на друга – св.Т..
Всъщност именно РКО е документа, удостоверил връчване на инкриминираната сума
на Д., предназначена за нуждите на
ежедневната му работа, за полагането на която е сключил трудовия договор.
Приемането на която и да било друга версия противи на нормалната житейска
логика, в частност това лице да получава пари с РКО, в който е посочен № на
заповед за командироване в чужбина, за заплата, за други нужди или просто така.
Неоспорима е
съдебната практика, че няма несъмнена задължителност връчването или
поверяването на имуществото да е станало с формален писмен акт. Това може да
стане и по друг начин. Достатъчно е длъжностното лице да е встъпило в
изпълнение на функциите си по пазене или управление на имуществото /р.№244-82-І
и р.№565-78-I, според които служител, на когото с устна заповед на ръководителя
на учреждението, предприятието или организацията е възложено да пази обществено
имущество и да изпълнява функциите на материалноотговорно лице, има качеството
на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1, б."б" НК и може да
бъде субект на длъжностно присвояване по чл.201 - 205 от НК/, т. е. за
връчването не се изисква наличието на нарочен писмен документ. Достатъчно е длъжностното
лице да е встъпило в изпълнение на функциите си по пазене или управление на
имуществото. В случая, според материалите по делото, подсъдимият не само е
приел сумата, подписал се е, за да удостовери това, не е направил изрично
заявление, че е „възприема“ като част от дължимото му трудово възнаграждение и
е разходил същата по неустановен начин, въпреки че е бил с ясното съзнание за
нейното предназначение. Нещо повече, не се е явил на работа.
Изпълнителното деяние на престъплението се изразява
в предприемане на акт на противозаконно фактическо или юридическо разпореждане,
(законодателно обозначено като присвояване) с повереното имущество от страна на
субекта и последната обективна особеност е, че длъжностно присвояване е
резултатно престъпление, като негов престъпен резултат е причиняването на
имотна щета на собственика на имуществото, което настъпва в резултат на акта на
имуществено разпореждане. Инкриминираната парична сума, собственост на
ощетеното юридическо лице – „М.**” ЕООД е била връчена в качеството му на длъжностно лице, за да я пази и
упражнявала фактическа власт, да я използва във връзка с възложената му
предстояща командировка извън страната и да ги отчете по надлежния урегилиран в
дружеството ред. С неотчитането на дружеството на аванса от 500 евро,
подсъдимият се е разпоредил с предмета на престъплението като не само не се е
явил на работа, но и присвоил сумата, предоставена му във връзка с работата му,
довело като резултат до прекратяване на трудовото му правоотношение. Обстоятелството,
че Д. не се е явил на работа и че не е изпълнил
възложената му със заповедта за командироване работа в чужбина не променя
категоричния факт, че същият е получил аванса именно във връзка с пътуването си
и впоследствие не го е отчел. Занието за това се извежда по дедуктивен път и от
показанията на св.П., който е изпълнявал аналогична на тази на подсъдимия
длъжност и също не е получавал трудовото си възнаграждение за определен период
от време. В този смисъл и тезата на защитата, че вреда за дружството няма, е
несъстоятелна. Това, че от своя страна дружеството е дължало определени суми на
подсъдимия за заплати не дава автоматична въможност за прихващането им.
По отношение на субективната страна на длъжностното присвояване, настоящият съдебен състав
споделя изводите на първостепенния съд, че престъплението е извършено и
реализирано умишлено /при пряк умисъл/, но в случая според СГС интелектуалният
момент включва съзнанието на дееца и за това, че предметът на престъплението е
имущество /пари/ на работодателя, че същият му е връчен в длъжностното му
качество, че в резултат на разпореждането имуществото ще премине в полза на
него самия и, че това излиза извън предоставените му правомощия за разпореждане
с имуществения предмет, а волевият – целта на дееца противозаконно да се
разпореди с предмета на престъплението.
В настоящия случай подсъдимият Д. според този съд е съзнавал противообществения
характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е
искал тяхното настъпване /чл.11, ал.2, пр.1 от НК/. Съзнавал е, че
инкриминираните вещи /паричната сума от 500евро/ му е връчена като аванс във
връзка с възложената му работа, при това въз основа на длъжностното си качество
/шофьор/, че те са били собственост на работодателя, както и че извършва
противозаконно разпореждане с тях и по този начин лишава собственика им от
възможността да ги ползва и да се разпорежда с тях. В този смисъл във случая е
налице именно присвоително деяние, а не неизпълнение на трудовоправни
задължения (в този смисъл р.№419 от 27.11.2000г. по н. д.№ 384/2000г., III н.о).
Тезата, твърдяна както пред СРС, а така и пред
настоящата инстанция, че подсъдимият е мислил, че на база на РКО му се
предоставя част от трудовото му възнаграждение, е неоснователна. Видно от
приобщените по делото неоспорими доказателства /декларация от 02.07.2012г. на Д./, начина на изплащане на трудовото възнаграждение
на работещия в „М.**“ ЕООД подсъдим е било по банков път, с определена
периодичност. Дори и да приемем, че Д. не е получил копие от Заповедта за командироване,
това не изключва категорично установеното у него знание /вж. показанията на св.П.,
св.Ю./, че не е получавал паричната си престация за положения през месеца труд,
знаел е за къде ще пътува и че процесната сума пари е предназначена именно като
аванс във връзка с това пътуване, а не като част от дължимата му 1161,67лв.
сума за заплата. Отделно от това, следва да се подчертае, че знанието на
подсъдимия относно характера на предоставената му по РКО сума следва и от
факта, че изплащането на трудовото му възнаграждение е било определено да става
в национална валута съобразно фиксинга на БНБ, въпреки че е определена в евро в
трудовия му договор. Освен това в РКО, за който не се спори да е подписан от подсъдимия,
липсва отразяване на основание – заплащане на трудово възнаграждение или др.
подобни, на база на което Д. да е направил извода, за който настоява защитата.
По-насетне, неосносими са и виждания от рода, че РКО е подписано от подсъдимия
на неправилно място /вместо над името на Д./ на мястото за ръководител, тъй като такъв така или иначе е налице.
Всъщност по думите на св.П., причината да не бъде осъществено съвместното им
пътуване с подсъдимия извън граница, е неявяването му на работа. Поради това,
според въззивния съд Д.
е съзнавал, че се разпорежда в собствен интерес с паричната сума, връчени му
във връзка със службата и въпреки това е осъществил това фактическо действие в
нарушение на служебната си компетентност (ППВС 3-70, Р. 459-91-I, Р. 133-77-II,
Р. 366-76-II и др.).
Предвид
изложеното, СГС не споделя съображенията на първата инстанция за признаване на Д. за виновен в извършване на
престъплението по чл.206, ал.1 от НК, поради недоказаност длъжностното качество
на същия като намира, че същият е субсумирал с деятелността си именно
престъплението по чл.201, пр.1 от НК, поради което и на осн. чл.303, ал.2 от НПК
подсъдимият следва да бъде признат за виновен и осъден по така повдигнатото
обвинение, което от своя страна наложи отмяна на присъдата на СРС на осн. чл.334, т.2 и т.6, вр. чл.336, ал.1, т.1 от НПК и постановяване на нова, осъдителна
такава.
По
наказанието:
За престъплението по чл.201, пр.1 от НК законодателят
предвижда наказание „Лишаване от свобода“ до 8 /осем/ години като е предоставил по преценка на съда и
налагането на „Конфискация“
до една втора от имуществото на виновния и „Лишаване от права“ по чл.37,
ал. 1, т.6 и т.7 от НК.
Към смекчаващи отговорността
обстоятелства този съдебен състав се съгласява с първата инстанция относно
чистото съдебно минало на подсъдимия и акуратното му процесуално поведение пред
СРС, даденото съгласие за приобщаване показанията на свидетелите от досъдебното
производство с оглед ускоряването му и вероятно емоционално взетото решение за
присвояване на сумата, заради дължими суми от трудовото му възнаграждение. Настоящият
съдебен състав не установи отегчаващи вината обстоятелства. Към тази категория
не може да бъде споделено виждането на СРС да бъде причислена липсата на
критичност към извършеното, доколкото процесуалната позиция на подсъдимия в
хода на цялото производство е, че е невинен.
Отговорността на подсъдимия Д. се смекчава обаче главно от
изтеклия период от време, който надвишава независимо от причините, предвид
неголямата сложност на престъплението по чл.201, пр.1 от НК и разкриването му, границите на разумния срок. Следва да се има
предвид, че деянието, за което беше осъден Д.
датира от м.декември 2012г., обвинителния акт е внесен за разглеждане от СРС,
НО, 102-ри с-в на 12.09.2014г. след като веднъж съдебното производството е било
прекратено поради приети за съществени процесуални нарушения от СРС. Поради
стоящи извън поведението на подсъдимия причини, съдебното производство е продължило
повече от година и половина. Съдът в този му състав, разбира се, отчете и
обстоятелството, че процесът е бил на няколко пъти забавян, поради неявяване на
свидетели, но тези факти, не могат да се противопоставят на горенаведените,
довели до забавяне разглеждането на делото пред първата инстанция. Основното
забавяне обаче се обективира в забавеното
изготвяне на мотивите за срок от над две години, обстоятелство, което следва
да бъде отчетено при определяне на справделиво наказание на
подсъдимия Д..
В такава насока съгласно практиката
на ВКС и ЕСПЧ, изтеклият неразумен срок на продължаване на производство спрямо
подсъдимия представлява смекчаващо вината обстоятелство, поради
което и нарушаване правото на справедлив процес в разумен срок следва да бъде
компенсирано. Адекватна и справедлива компенсация се явява съразмерното
смекчаване на наказателната отговорност на подсъдимия /в този смисъл р.№711 от
22.10.2007г. по н.д.№481/2007г. на III-то н.о. на ВКС, решение на ЕСПЧ по
делото Бочев срещу България, решенията по допустимост по делата Пфайфър срещу
България и Х. и И.срещу България/.
Съпоставяки гореизброените смекчаващи вината на
подсъдимия Д. обстоятелства, СГС
намира, че са налице основания за приложение на чл.55, ал.1 от НК и това е
така, защото съдът е задължен да приложи чл.55, ал.1 от НК и да определи
на подсъдимия по-лекото по вид наказание, само когато направи фактическа констатация, че са налице
изключителни/изключително по своя характер смекчаващи/о обстоятелства/о или че
има многобройни смекчаващи обстоятелства, всяко от които само за себе си не
може да се оцени като изключително, на следващо място - правен извод, че и най-лекото наказание, предвидено в закона, е
несъразмерно тежко, защото има значително по-ниска степен на обществената
опасност на деянието и дееца от типичната за този вид престъпност с оглед
конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които е извършено
престъплението, особеностите на деянието и дееца, подбудите за извършване на
престъплението и другите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Тези две
условия са дадени в закона кумулативно. Те трябва да са налице едновременно. В
конкретния казус настоящата инстанция преценява изтеклия срок от датата на
извършване на престъплението до датата на постановяване на присъдата от
въззивния съд като изключително смекчаващо вината обстоятелтво, поради което и
резонно осъждането на Д. следва да е
при приложение на чл.55 от НК.
Предвид горното, съдът в този му състав
прие, че при наличие на предпоставките по чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК, предвиденото в чл.201, пр.1 от НК наказание „Лишаване
от свобода” без минимум следва да бъде заменено с по-лекото такова в чл.37,
ал.1, т.2 от НК – „Пробация” със следните пробационни мерки:
- Задължителна регистрация по настоящ
адрес:*** два пъти седмично
- за срок от 6 /шест/ месеца –
чл.42а, ал.2, т.1, вр. ал.1, вр. ал.3, т.1, вр. ал.4, вр. чл.42б, ал.1 от НК;
- Задължителни периодични срещи с
пробационен служител за срок от 6 /шест/
месеца - чл.42а, ал.2, т.2, вр. ал.1, вр. ал.3, т.1, вр. ал.4, вр. чл.42б,
ал.2 от НК.
Предвид задължителния характер на
първите две пробационни мерки по чл.42а, ал. 2, т. 1 и т.2, вр. ал.4 от НК, настоящият състав е на становище, че с
оглед характера на престъплението, тяхното прилагане за срок от минималния срок
от по 6 /шест/ месеца би изиграло своето
поправително-възпитателно въздействие върху подсъдимия. По отношение на първата
пробационна мярка и на основание чл.42б от НК, градският съд прецени, че Д. следва да се явява и подписва при
съответния пробационен служител най-малко два пъти седмично. Не се налага,
именно с оглед изтеклия период от време, прилагане на някоя от останалите
пробационни мерки спрямо подсъдимото лице. Този срок беше съобразен от съда и
предвид характера и вида на професията на подсъдимия – шофьор, която налага
мобилност.
Въззивната инстанция е на становище, че определеното по
вид наказание на подсъдимия Д. в първата алтернатива на чл.55, ал.1, т.2,
б.“б“ от НК за престъплението
по чл.201, пр.1 от НК ще окаже нужния възпитателно-поправителен и възпиращ
ефект не само върху личността му, но и върху другите склонни да извършват
такива престъпления лица, в каквато насока е и основния смисъл на генералната и
специална превенция по чл.36 от НК.
Настоящият съдебен състав, предвид определянето на
наказанието при условията на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК, не
намери основания за налагане на възможните допълнителни наказания, предвидени в
чл.201 от НК, не само тъй като толкова години след деянието не биха имали
какъвто и да било ефект, но като отчете липсата на данни за налично имущество,
професията, упражнявана от Д. и т.н.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на осн. чл.334,
т.6, вр. чл.338 от НПК, присъдата на първата инстанция беше потвърдена в частта
досежно произнасянето по разноските, които предвид крайния осъдителен извод
резонно на осн. чл.189, ал.3 от ППК са възложени на подсъдимия.
Правилно е произнасянето на първата
инстанция и относно осъждането на Д.
на осн. чл.190, ал.2 от НПК, вр. чл.11 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, да заплати държавна
такса в размер на 5,00лв. /пет лева/ за служебно издаване на изпълнителен лист.
Мотивиран от гореизложените
съображения, СЪДЪТ постанови
присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
.....................................
ЧЛЕНОВЕ:
1....................................
2...................................