РЕШЕНИЕ
№ .................
гр. София, 13.03.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на осемнадесети
февруари през две хиляди деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 16291 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 151422 от 26.06.2019 г., постановено по ГД
№ 8626 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 124 състав, по предявения от С.И.Д. срещу
Прокуратурата на Република България иск с правно основание по чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на С.И.Д. сумата от 9400,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от повдигането на
обвинение на 10.11.2010 г. за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 2, вр. чл. 195, ал. 1,
т. 3, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр.
с ал. 1 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила присъда на 23.01.2017 г.,
постановена по НОХД № 710 по описа за 2011 г. на Софийски районен съд, 15
състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.01.2017 г. до
окончателното плащане. СРС се е произнесъл и относно дължимостта
на разноските, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК съразмерно с
уважената, респ. отхвърлената част от иска.
Решението на СРС е обжалвано от ответника Прокуратурата
на Република България. Въззивникът поддържа, че в обжалваната част решението на
първоинстанционния съд е неправилно и необосновано. Излагат се доводи, че в
разглеждания случай не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки,
обуславящи основателността на иска, а именно претърпени от ищеца неимуществени
вреди, както и причинно-следствена връзка между тях и поведението на органите
на досъдебното производство и обвинението. Сочи се, че прокуратурата не следва
да носи отговорност за задържането на ищеца по реда на ЗМВР. Поддържа се, че
СРС не е взел предвид обстоятелството, че ищецът е осъждан 9 пъти за извършени
от него престъпления. Според жалбоподателя, СРС не е взел предвид и че в
процесния период спрямо ищеца са водени множество наказателни производства.
Излагат се подробни съображения и срещу присъдения размер на обезщетението за
неимуществени вреди. Сочи се, че продължителността на наказателното
производство в неговата досъдебна фаза е около 2 месеца, който срок е разумен, продължителността
на съдебната фаза не зависела от органите на държавното обвинение, като в тази
връзка влияние оказвало и поведението на процесуалните представители на другия
подсъдим. Ето защо въззивникът отправя искане до СГС като въззивна инстанция за
отмяна на първоинстанционното решение, като вместо него постанови друго, с
което исковата претенция да бъдат отхвърлена в цялост, а при условията на евентуалност
– да бъде намален размерът на присъденото обезщетение.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемата страна С.И.Д..
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена
в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния
съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е
ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да
при-ложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.
Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно
разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата
част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Разгледана по същество, жалбата е отчасти основателна,
респективно обжалваното решение е частично неправилно, по следните съображения:
Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно
основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Основателността на исковата претенция е обусловена от
установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: 1. спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение за извършване на
престъпление от общ характер; 2. лицето да е било оправдано или образуваното
наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление;
3. ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди; и 4. между незаконното
действие на правозащитните органи и понесените от ищеца неимуществени вреди да
е налице причинно-следствена връзка. Елементите от посочения фактически състав
трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищцата – по
арг. от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК.
Спорни в настоящото въззивно производство, предвид
релевираните от насрещните страни доводи, са въпросите за наличието на
претърпени неимуществени вреди, както и дали е налице причинно-следствена
връзка между тях и действията на разследващите органи и обвинението, както и размера
на дължимото на ищеца обезщетение за претърпени в следствие воденото срещу него
наказателно преследване, приключило с влязла в сила оправдателно решение по НАХД
№ 20943 по описа за 2012 г. на СРС, НО, 4 състав, неимуществени вреди (болки и
страдания). Предвид липсата на доводи относно наличието или липсата на другите
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, този въпрос не може да бъде пререшаван от въззивния съд (по арг. чл. 269 от ГПК).
По отношение на претърпените от ищеца имуществени
вреди е необходимо да се акцентира върху следното. На първо място ищецът е
ангажирал доказателства за тяхното установяване чрез разпита на свидетеля Н.С.М..
Освен това, в практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди
по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се дължи и когато не са ангажирани доказателства
за тях, тъй като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010
г. на ВКС по гр.д. № 273/2009 г., III г.о., ГК; Решение № 457 от 25.06.2010 г.
на ВКС по гр.д. № 1506/2009 г., IV г.о., ГК). В тези случаи обезщетението
следва да се определи по реда на чл. 162 от ГПК.
На следващо място, отношение на причинна зависимост
(причинно-следствена връзка) е налице между такива два юридически факта, при
които вторият факт (следствието) възниква във времето след първия (причината) и
е негова закономерна последица, т. е. вторият в темпорално отно-шение
факт възниква след и заради първия и ако не беше първият факт, вторият факт няма-ше да намери проявление в обективната действителност.
Между тези два факта е налице безусловно необходима връзка на обективна
генетична последователност. За да е налице пряка причинна връзка деянието
трябва да е решаващо, вътрешно необходимо (не случайно) свързано с резултата. В
цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда,
като вредата закономерно да произтича от деянието. В този смисъл е и трайно установената
съдебна практика (напр. Решение № 945 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. №
3026/2008 г., IV г. о., ГК). В разглеждания случай не може да има съмнение, че причина
за търпените от ищеца неимуществени вреди са именно действията по разследване,
осъществени от разследващите органи, повдигането и поддържането на обвинение от
страна на прокуратурата. Това е така, тъй като именно това са органите
натоварени от държавата да изпълняват функции по извършване на разследване,
привличане на конкретно лице към наказателна отговорност, повдигане и
поддържане на обвинение. В тази връзка несъстоятелен е доводът в жалбата, че
прокуратурата не следва да носи отговорност за продължителността на
наказателното производство в неговата съдебна фаза, тъй като там
ръководно-решаващият орган е друг. Това е така, тъй като решението дали да бъде
повдигнато обвинение пред съд или не срещу определено лице, както и
продължаващото поддържане на обвинението, подаването на протест срещу
оправдателната присъда и липсата на активно процесуално поведение по оттеглянето
му е от правомощията именно на прокуратурата.
По отношение на размера на претендираното обезщетение.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се
определя по справедливост от съда. В тази връзка следва да бъдат съобразени
разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. относно понятието „справедливост“ по
смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които същото не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на това заместващо
обезщетение.
Конкретно по иск с правно основание по чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ, какъвто е разглежданият в настоящото производство, такива правно
релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно
или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения
или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното преследване,
вкл. дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; видът
и продължителността на наложената мярка за неотклонение, другите евентуално
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и данни
за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото му обвинение се
е отразило негативно на здравословното му състояние – физическо и психическо
здраве, конкретните преживявания на ищеца, на контактите и социалния му живот,
на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за
професионални изяви и развитие в служебен план, и изобщо цялостното отражение
на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му –
семейство, приятели, професия, обществен отзвук, вкл. предизвикан от
оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите, и пр. Обезщетението за
неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя
глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този
смисъл неимуществените вреди са конкретно определими
и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на
необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по
размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост
и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не
следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за
обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди (в този смисъл Решение
№ 223 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на ВКС; Решение № 298/04.07.2011 г. по гр. д. № 1152/2010 г.
на ВКС, ГК, IV ГО; Решение № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на
ВКС, ГК, IV ГО; Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3 / 2004 г. на ОСГК на ВКС).
Установява се въз основа на събраните по делото
доказателства, че НОХД № 710 по описа за 2011 г. на СРС, НО, 15 състав (копие
от което е приложено по делото, ведно с ДП № 433/2009 г. по описа на СДВР, пр.
пр. № 3182/2009 г. по описа на СРП) е образувано срещу ищеца С.И.Д. за това, че
за времето от 13:30 часа до 22:10 часа на 01.02.2009 г., в гр. София, кв.
„Борово“, ул. ******в съучастие като съизвършител със
С.А.О., чрез повреждане на преграда здраво направена за защита на имот – нагъване
на метална предна лява врата в областта на ключалката, противозаконно са отнели
чуждо моторно превозно средство – лек автомобил марка „ВАЗ“, модел „2102“, с ДК
№ ******на стойност 540,00 лв. от владението на И.Ц.Ц.без
негово съгласие с намерение да го ползват, като е изоставен на същата дата на
ул. „Топли дол“, пред № 2А в гр. София без надзор – престъпление по чл. 346,
ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1 и т. 3, вр.
с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което се предвижда наказание лишаване
от свобода от 1 до 10 години. Досъдебната фаза на наказателното производство,
считано от датата на привличането на ищеца като обвиняем и провеждане на
разпита му, се е развила и приключила в периода от 10.11.2010 г. до 19.01.2011
г., а съдебната му фаза – от 19.01.2011 г. до 23.01.2017 г., когато е влязло в
сила решението, постановено по ВНОХД № 4059 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VIII състав, с което ищецът е оправдан за посоченото деяние.
Основание за постановяване на оправдателното решение е изводът на съда за неустановеност
в конкретния случай обвиняемият (ищецът) да е реализирал поведение, консумиращо
признаците на вмененото му престъпление.
Според събраните в процеса писмени доказателства, вкл.
съдържащите се в НОХД № 710 по описа за 2011 г. на СРС, НО, 15 състав и ВНОХД №
4059 по описа за 2016 г. на СГС, НО, VIII състав (приложени по настоящото дело)
съдебни книжа, на 10.11.2010 г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем и е
разпитан в това си качество за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1 и т. 3, вр. с чл.
195, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК по ДП № 433/2009 г. по описа на СДВР, пр.
пр. № 3182/2009 г. по описа на СРП. По отношение на ищеца в хода на
наказателното производство в неговата съдебна фаза е взета мярка за
неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 50,00 лв., която е внесена. На 19.01.2011 г. СРП е внесла в СРС обвинителен акт
срещу ищеца с обвинение по чл. 346, ал. 2, т. 1, вр.
с ал. 1 и т. 3, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от
НК, въз основа на който е образувано НОХД № 710/2011 г. на СРС, 15 състав,
по което е постановена процесната оправдателна присъда.
Срещу последната на 23.06.2016 г. е подаден протест от СРП, въз основа на който
е образувано ВНОХД № 4059/2016 г. по описа на СГС, НО, VIII въззивен състав. По
посоченото ВНОХД е постановено окончателно решение на 23.01.2017 г., с което
атакуваната присъда на СРС е потвърдена. Видно от доказателствата, по НОХД на
СРС са проведени 23 открити съдебни заседания, като в последното от тях (проведено
на 16.06.2016 г.) прокурор от СРП е заявил, че не поддържа повдигнатото спрямо
подсъдимите обвинение, а по ВНОХД – едно, в което прокурор от СГП е заявил, че не
поддържа протеста, че присъдата на СРС е правилна и моли СГС да я потвърди, но
не оттегля протеста, счита, че в хода на съдебното следствие не е събрано нито
едно доказателство, дори косвено такова, което да обоснове обвинителната теза.
При тези данни и доказателства се налага приемането на
извод, че наказателното преследване срещу ищеца в разглеждания случай е
продължило 6 година, 2 месеца и 13 дни.
От показанията на свидетеля Н.С.М., майка на ищеца, се
установява, че поради повдигнатото срещу ищеца обвинение същият бил обиден,
отчаян, затворил се вкъщи, не излизал с приятели, жена му се карала, че не
работи. Според свидетеля, повдигнатото обвинение било пречка ищецът да работи в
страната и в чужбина, защото постоянно го викали в МВР. По време на процесното
наказателно производство в полицията викали ищеца и във връзка с други случаи.
Показанията на свидетеля М.въззивният съд цени като
логични, последователни, безпротиворечиви и в
съответствие с останалите доказателства по делото при съобразяване разпоредбата
на чл. 172 от ГПК предвид отношенията, в които се намират свидетелят и ищеца
(майка и син).
Обобщено съобразно изложеното конкретно установените и
релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства
са, както следва: за престъплението, за което е привлечен като обвиняем ищецът,
се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 10 години, т. е.
наказателното преследване срещу ищеца е било за престъпление, което е тежко умишлено
по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; наказателното производство се е проточило във
времето – същото се е развило и приключило след повече от шест години, при
което не може да се приеме, че е спазен принципът за разглеждане и решаване на
делото в разумен срок; по отношение на ищеца в хода на съдебното производство е
взета мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 50,00 лв. – втората
по вид и тежест, и то в незначителен размер, която е отменена на 16.06.2016 г.;
по отношение на ищеца във връзка с осъщественото спрямо него наказателно
преследване не са създадени неудобства за него и за неговото семейство,
по-големи от обичайните в такива случаи, като за противното не са ангажирани
доказателства. В тази връзка следва да се отбележи, че предвид приложената спрямо
ищеца МНО и липсата на други мерки за процесуална принуда, приложени спрямо ищеца,
повдигнатото срещу последния обвинение не е представлявало обективно
препятствие същият да работи и да пътува извън страната с разрешение на
съответния орган.
Като съобрази всички установени по делото релевантни
обстоятелства въззивният съд, при извършване на съответната оценъчна дейност,
вземайки предвид конкретните обективни обстоятелства, които случаят разкрива,
достигна до извод, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 6000,00
лв. От него следва да се приспадне полученото вече от ищеца в размер на 1000,00
лв. по реда на Глава IIIа от ЗСВ
обезщетение за неразумна продължителност на наказателното преследване, според
декларираното в исковата молба от самия него. Ето защо въззивният съд намира
исковата претенция за основателна до размера на сумата от 5000,00 лв. При това
положение обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която предявеният
иск е уважен за разликата над сумата от 5000,00 лв. до пълният предявен размер
от 9400,00 лв. Решението следва да се отмени и в частта относно присъдените
разноски, както следва: за разликата над сумата от 31,91 лв., както и за
разликата над 580,00 лв. В останалата част първоинстанционното решение следва
да се потвърди.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1
и 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство имат и
двете страни. Въззивникът и въззиваемият не
претендират такива. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв,
вр. чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв
във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за
минималните адвокатски възнаграждения въззивният съд определя възнаграждение на
адв. К. Д.Д. сумата от
580,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната от него
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца С.И.Д. във въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от
ГПК, доколкото цената на предявения иск е над 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 151422 от 26.06.2019 г., постановено по ГД №
8626 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 124 състав, в частта, с която на основание по чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.
София, ул. „******е осъдена да заплати на С.И.Д., ЕГН **********, с адрес: *** разликата
над сумата от 5000,00 лв. до пълния предявен размер от 9400,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
повдигането на обвинение на 10.11.2010 г. за престъпление по чл. 346, ал. 2, т.
1, вр. с ал. 2, вр. чл.
195, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, за което бил оправдан с влязла в сила
присъда на 23.01.2017 г., постановена по НОХД № 710 по описа за 2011 г. на Софийски
районен съд, 15 състав, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
23.01.2017 г. до окончателното плащане, в
частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Прокуратурата на Република
България е осъдена да заплати на С.И.Д., ЕГН ********** разликата над сумата от
31,91 лв. – разноски в исковото производство, както и в частта, с която на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. К. Д.Д. от САК разликата над
сумата от 580,00 лв. до пълния присъден размер от 800,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищеца С.И.Д. в първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.И.Д., ЕГН ********** срещу Прокуратурата
на Република България, с адрес: гр. София, ул. „******осъдителен иск с правно
основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над сумата от 5000,00 лв.
до пълния предявен размер от 9400,00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от повдигането на обвинение на
10.11.2010 г. за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1, вр.
с ал. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от
НК, за което бил оправдан с влязла в сила присъда на 23.01.2017 г., постановена
по НОХД № 710 по описа за 2011 г. на Софийски районен съд, 15 състав, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2017 г. до окончателното
плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 151422 от 26.06.2019 г., постановено по ГД
№ 8626 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 124 състав в останалата
част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр.
София, ул. „******на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв да заплати на адв. К. Д.Д. от САК, с личен адв. №
**********, със съдебен адрес:***, офис 35 сумата от 580,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната
от него безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца С.И.Д. във въззивното
производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по правилата
на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК в едномесечен
срок от получаване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.