О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № …
23.06.2021 г.
Софийският окръжен
съд, гражданско отделение, втори въззивен състав, в закрито съдебно заседание
на 23.06.2021 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
разгледа докладваното от съдия Георгиев гр.д. № 226/2021 г. по описа на Софийския окръжен съд и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 32а
от Правилника за вписванията.
Образувано е по частна жалба от М.Г.Ш., постоянен синдик на “Л. И. К.“ ЕАД (в
несъстоятелност), срещу определение № 11 от
05.03.2021г. на съдия по вписванията при Районен съд – гр. Сливница, с което е
отказано вписване на апортна вноска в капитала на “Л. И. К.“ ЕАД (в несъстоятелност) по
молба вх. № 604/05.03.2021г.
С оглед удостоверената
дата на уведомяване на молителя за отказа (09.03.2021г.), съдът намира, че
подадената на 16.03.2021г. жалба е в срок. Същата изхожда от надлежна страна и
е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално
допустима. Внесена е и дължимата държавна такса за нейното разглеждане.
По съществото на
правния спор, съдът намира следното:
С молба вх. №
604/05.03.2021г. по
описа на Службата по вписванията – гр. Сливница, е поискано вписване по реда на чл. 73, ал. 5 от Търговския закон на апортна
вноска в капитала на “Л. И. К.“ ЕАД (в несъстоятелност), на право на
собственост върху недвижими имоти. Изложени са съображения, че на 04.02.2010 г.
в търговския регистър при Агенция по вписванията е вписано
еднолично акционерно дружество “Л. И. К.“ ЕАД с ЕИК *********, като за покриване стойността на акциите от капитала му, учредителят и едноличен собственик на капитала - „Б- К.“ ЕООД - е
извършил апорт в капитала на „Л. И. К.” ЕАД на правото на собственост върху
осемнадесет недвижими поземлени имота, детайлно описани в молбата. Представени
са документи за собственост на имотите. Посочено е, че апортираните недвижими
имоти са оценени по реда на чл. 72 от ТЗ, а копие от заключението за оценката
на апортираните имоти е приложено към молбата. Също така, молителят изтъква, че,
към момента на апорта, било изпълнено и изискването за представяне на
декларации по чл. 264, ал. 1 ДОПК за липса на данъчни задължения от страна на
двете лица, представляващи апортанта „Б. К.“ ЕООД. Преписи от същите са
представени като приложение към молбата за вписване.
Молителят сочи, че в по- късен момент, но преди
апортът на недвижими имоти да е вписан в Служба по вписванията - гр. С., „Б. К.“
ЕООД е било заличено като търговец от Търговския регистър. Впоследствие, с
решение № 1091 от 29.11.2013 г., постановено по т.д. № 1493/2013 г.,
Варненският окръжен съд е обявил неплатежоспособността на „Л. И. К.“ ЕАД и е
открил е производство по несъстоятелност за това дружество, като го е обявил в
несъстоятелност с решение № 526/28.05.2014 г. по същото дело и е постановил
осребряване на имуществото му.
На последно място, молителят
поддържа, че през 2019 г. съдът определил нов синдик на дружеството в
несъстоятелност, който констатирал необходимостта от вписване на апорта, с
оглед бъдеща продажба на недвижимите имоти по реда на чл. 718 от ТЗ. Моли съда,
на основание чл. 73, ал. 5 от Търговския закон, да впише извършения апорт на
право на собственост върху недвижими имоти в капитала на „Л. И. К.“ ЕАД (в
несъстоятелност).
Към молбата са приложени писмени
доказателства - удостоверение за правосубектност и вписване в търговския
регистър на „Л. И. К.“ ЕАД (в несъстоятелност), нотариално заверен препис от неговия
устав, заверен препис от декларация по чл. 73, ал. 1 от ТЗ със съгласието на „Б.К.“
ЕООД за извършване на апорт на недвижими имоти, заверени преписи от нотариални
актове за покупко-продажба на имотите – предмет на апорта, удостоверения за
данъчната им оценка, както и техни скици от АГКК и заповеди за одобряване на
проекти за ПУП.
С определение № 11 от
05.03.2021г., съдията по вписванията при Районен съд – гр. Сливница е постановил
отказ на поисканото вписване. Изложил е мотиви, че не били представени писмени
доказателства за изпълнение на особените изисквания на закона. Не била
удостоверена датата на вписване на апортната вноска в Търговския регистър, а
приложеното към молбата удостоверение от ТР с история на вписванията не било
заверено по надлежния нотариален ред. Намира, че било нарушено изискването на
чл. 72, ал. 3 от ТЗ, тъй като вписването в имотния регистър било поискано десет
години след отразяването на апорта в Търговския регистър. Заявява, че е
възпрепятстван да изпълни задълженията си по чл. 264 от ДОПК, тъй като
молителят не бил изпълнил и изискването за представяне на декларации по чл.
264, ал. 1 от ДОПК от страна на физическите лица – представители на
дружеството- апортант, доколкото приложените към молбата копия от декларации
били преписи от електронен документ, а не от официален частен документ, както и
че важали само за 2009г., докато апортът бил извършен през 2010г. Счита, че
този недостатък на молбата може да обуслови отговорността на съдията по вписванията,
който е длъжен да съблюдава изпълнението на чл. 264, ал. 1 от ДОПК. Също така
намира, че не може да бъде определена правилно дължимата държавна такса,
доколкото липсват данни за оценката на недвижимите имоти към настоящия момент.
Не бил представен и устав, актуален към момента на вписването в Търговския
регистър, а представеният такъв бил от по- късна дата и с изменения. Като друг
порок на молбата за вписване, съдията по вписванията изтъква, че съгласието на
вносителя по чл. 73, ал. 1 от ТЗ било издадено по реда на чл. 33, ал. 5 от ЗТРРЮЛНЦ, а следвало да бъде представено в оригинал или в официално заверен
препис. Част от осемнадесетте апортирани имота били образувани в резултат от
обединяване на други недвижими имоти. На последно място изтъква, че по отношение
на част от поземлените имоти имало проведена процедура по смяна на
предназначението им от земеделска земя в урбанизирана територия. Същевременно,
имало одобрени КККР за земеделските недвижими имоти в землището на с. Хераково,
но не и на урбанизираната територия на това населено място. Оттук прави извод,
че по отношение на имотите, попадащи в урбанизирана територия, следвало да се
представят скици от общ. Божурище, както и данъчни оценки, в които те са
описани съобразно актуалния им статут. Поради това намира, че приложените към
молбата скици от СГКК-СО, в които имотите са описани като земеделски земи, не
позволява тяхната инндивидуализация, а липсата на данъчни оценки за
урбанизирани имоти не позволява проверка за наличие или липса на данъчни задължения
във връзка с тези имоти. Позовава се на т. 5 от ТР № 7 от 25.04.2013г. по т.д.
№ 7/2012г. на ОСГТК на ВКС, и намира, че, след като не са представени
доказателства за правата на вносителя и изпълнението на особените изисквания на
закона, вписването следва да бъде отказано.
В подадената срещу
определението частна жалба, по която е образувано настоящото производство, се описват
имотите – предмет на апорта. Описва се и фактическата обстановка по делото.
Жалбоподателят оспорва мотивите на обжалваното определение и излага съображения
срещу всеки от тях, като моли съда да го отмени.
Настоящият съдебен
състав намира, че частната жалба е основателна, а обжалваното определение
следва да бъде отменено, поради следните съображения.
Съгласно т. 6 от
Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г.,
ОСГТК, „проверката, която съдията по
вписванията извършва съгласно чл.
32а, ал. 1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на
изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване,
съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват
материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в
закон”. Това означава, че съдията по вписванията може да осъществява
контрол върху подлежащия на вписване акт само в рамките, установени в
Правилника за вписванията, който очертава пределите на неговите правомощия - да
извърши проверка, дали е представен подлежащ на вписване акт по смисъла на чл. 4 и
дали този акт отговаря на изискванията на чл. 6 от
Правилника. Разпоредбата на чл. 32а от Правилника за вписванията не може да се
тълкува разширително и да предоставя възможност на съдията по вписванията да
проверява и други, нормативно непредвидени, предпоставки за извършване на
вписването.
В конкретния случай, с оглед спецификата на
вписването на апортна вноска, е налице такова нормативно изключение (чл. 73,
ал. 5, изречение последно от ТЗ), което овластява и задължава съдията по
вписванията да проверява правата на вносителя. Съгласно трайната съдебна
практика по този нормативен текст (напр. Определение № 266648 от 21.12.2020 г.
на СГС по в. ч. гр. д. № 10487/2020 г., Определение № 99 от 16.02.2016 г. на
ВКС по ч. т. д. № 3410/2015 г., I т. о., ТК) правото на собственост следва да
бъде установено с предвидения за конкретния придобивен способ документ, който
легитимира неговия носител. В случай, че придобивният способ е правна сделка,
за доказване на това право е достатъчно да бъде представен нотариален акт,
удостоверяващ правата на посочения в него собственик върху недвижимия имот -
предмет на непаричната вноска, без да е необходимо да се представят удостоверения
относно вписванията, отбелязванията и заличаванията по партидата на собственика.
Те нямат правно значение за установяване на изискуемите от чл. 73, ал. 5 от ТЗ
права, както и не са свързани с проверката, която е длъжен да извърши съдията по
вписванията, поради което не могат да послужат като основание за отказ на
вписването. В случая към молбата са приложени нотариални актове за имотите –
предмет на апортната вноска, респ. за имотите, от обединяването на които са
образувани апортираните имоти. Поради това съдът намира, че е изпълнено
изискването за надлежно удостоверяване на правата на апортанта, а съдията по
вписванията неправилно е изтъкнал като основание за постановения отказ лисващи
реквизити на представеното удостоверение от търговския регистър с история на
вписванията по партидата на дружеството- приобретател. Както се обоснова по-
горе, единствената изрично предвидена допълнителна проверка, която съдията по
вписванията е оправомощен да извършва по силата на закона, е за правото на собственост
на апортанта, но не и за конкретна дата на вписване на апорта в търговския
регистър, нито за движението по партидата на дружеството, нито за
удостоверенията за тези обстоятелства, техния брой и начина на заверката им (т.
1 от мотивите на обжалваното определение). При това следва отново да се
подчертае, че проверката на собствеността е възложена на съдията по вписванията
по изключение, а правен принцип е, че изключенията се уреждат винаги изрично, като
разширителното им тълкуване е недопустимо. Отнесено към настоящия случай, това
означава, че възлагането на съдебния изпълнител да проверява правата на
вносителя е ограничено единствено до така описаното обстоятелство, без да го
овластява да извършва други свързани проверки или да действа като нотариус. Противно
на изложеното в мотивите на обжалваното определение, законът не възлага на
съдебния изпълнител да следи за изпълнение на другите особени изисквания на
закона - напр. спазване на процедурата по чл. 72 от ТЗ или чл. 264, ал. 1 от ДОПК. По тези въпроси неговата проверка се ограничава единствено до наличието
на съответните изискуеми от закона приложения (декларации, скици, оценки) към
заявлението за вписване – арг. от мотивите към т. 6 от Тълкувателно решение № 7
от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, но не включва анализ на
тяхната доказателствена стойност и правни последици. Поради това неоснователно
съдията по вписванията е изтъкнал като основание за отказа обстоятелства,
свързани с актуалността на оценката на непаричната вноска и на декларациите по
чл. 264, ал. 1 от ДОПК (т. 3 и 4 от мотивите на обжалваното определение). Тези обстоятелства
са част от материалноправните предпоставки за издаването на подлежащия на
вписване акт (устав) и регистрирането му в търговския регистър, поради което и
с оглед разрешението, дадено с т. 6 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013
г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, те не подлежат на проверка от страна
на съдията по вписванията. Във връзка с това, неоснователно е и позоваването на
отговорността, която съдията по вписванията носи по чл. 265 от ДОПК. Видно от
формулировката на тази разпоредба, отговорността му би била ангажирана
единствено в хипотези на непредставяне на декларации или на неспазване
разпоредбата на чл. 264, ал. 4 от ДОПК. В случая такива хипотези не са налице,
тъй като декларации са представени, а, видно от съдържанието им, с тях не е
декларирано наличие на публични държавни и общински задължения по смисъла на
чл. 264, ал. 4, вр. ал. 1 и 2 от ДОПК. Извън горните обстоятелства, съдията по
вписванията не е оправомощен да проверява достоверността на декларациите и
относимостта им към датата на извършване на апорта, а още по- малко - да
изисква представянето им в нотариално заверен препис, след като законът не
съдържа такива изисквания.
Неоснователен е
доводът на съдията по вписванията, свързан с актуалността на оценката на
апортираните имоти и връзката й с дължимата държавна такса за вписването (т. 4 от мотивите
на обжалваното определение). Съгласно чл. 2, ал. 1,
изр. първо от Тарифата за държавните такси, събирани от Агенцията по
вписванията, за вписване на подлежащи на вписване актове и документи се
събира такса върху цената, по която е таксуван актът или документът, или върху
цената на иска в размер 0,1 на сто, но не по-малко от 10 лв. Начинът на формулиране на разпоредбата предполага наличие
на предходно определяне на цената за таксуване на акта, от което съдията по
вписванията е обвързан и което е релевантно за определяне на държавната такса
за вписването. Това тълкуване на разпоредбата съответства на обстоятелството,
че на вписване подлежат вече създадени и породили своите правни последици
актове, чиято цена и изисквания за валидност са проверени и установени от други
компетентни органи, а съдията по вписванията не разполага с правомощие да
променя и актуализира тези техни параметри. Поради това цената, въз основа на
която следва да се определи държавната такса за вписването, е цената на
таксуване на акта (в случая – при вписването му в търговския регистър), но не и
цена, която да бъде определяна ad hoc за целите на вписването. Поради това съдът намира, че таксата за
вписването следва да се определи по отразената в подлежащия на вписване акт
цена на вещното право, без да е необходимо да се актуализира оценката на последното
към настоящия момент. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
внесената такса за вписването съответства на оценката, дадена от вещите лица
(11324821 лв.), която е дори по- висока от тази, по която е таксуван актът
(8605650 лв.).
Неоснователно в т. 2
от мотивите
на обжалваното определение се приема, че предприемането на вписване десет
години след извършването на апорта нарушавало изискването на чл. 72, ал. 3 от ТЗ. Така цитираната разпоредба е неотносима към направения извод. Ако чрез
позоваване на нея се оспорва актуалността на оценката на апортираните имоти,
съображения по този въпрос бяха изложени по- горе. А ако съдията по вписванията
е имал предвид разпоредбата на чл. 73, ал. 5, изр. първо от ТЗ (чийто текст в
действителност е цитирал), настоящият съдебен състав намира, че твърдяното
нарушение не е налице, тъй като тя не ограничава крайния срок след възникване
на дружеството, в който следва да се поиска вписването.
По въпроса, обсъждан в т. 5 от
мотивите на обжалваното определение, съдебната практика (вкл. и на настоящия
съдебен състав) приема, че „подлежащият
на вписване акт е дружественият договор, с който е извършена непаричната
вноска“ (Определение № 262303 от 4.02.2021 г. на СГС по в. ч. гр. д. №
622/2021 г., Определение № 196 от 16.03.2020 г. на ОС - София по в. ч. гр. д. №
5/2020 г.), независимо дали преди или след него има друг такъв. Наистина, едно
търговско дружество не може да има повече от един учредителен акт, дружествен
договор или устав, а всеки последващ акт от съответния вид дерогира предходния.
Затова, от една страна, би трябвало да се впише само реално съществуващия и
действащ към момента на вписването акт. В подкрепа на тази теза е
обстоятелството, че целта на вписването е да породи последиците по чл. 113 от ЗС – осигуряване
на противопоставимост при конкуренция на
права между приобретатели, придобили от един и същ праводател (арг. от мотивите
към т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
7/2012 г., ОСГТК, и Решение № 260035 от 23.10.2020 г. на ВнАС по в. гр. д. №
251/2020 г.). Затова няма смисъл да се вписва предходен акт, след като това
вписване не е в състояние да създаде противопоставимост за период от момента на
създаването на този акт до момента на вписването му.
От друга страна, вписването по чл.
73, ал. 5 от ТЗ е предвидено само в случай на непарична вноска, което показва,
че то цели разгласяване (създаване на публичност) не на самия акт, а на извършения
с него апорт на вещно право върху недвижима вещ. Това съображение обосновава
извод за вписване именно на акта, с който е извършен апортът, а не на някакъв
друг акт (вкл. по- късно създаден, актуален към момента на вписването). В
подкрепа на тази теза е Решение № 86 от 14.06.2010 г. на ВнАС по ч. т. д. №
307/2010 г., ТО, съгласно което „ако едно
и също обстоятелство е предвидено за вписване в търговския и в имотния
регистър, то следва да е посочено еднозначно; допълването на
индивидуализиращите белези на недвижимите имоти може да се извърши по реда на чл. 96а ЗТР чрез ново
вписване, съответно обявяване“.
От трета страна, обаче, съгласно чл.
165, т. 5 от ТЗ, уставът на акционерното дружество съдържа вида и стойността на
непаричните вноски, ако има такива, лицата, които ги извършват, броя и
номиналната стойност на акциите, които ще им бъдат дадени. Разпоредбата е обща
и касае както първоначалния устав, с който се извършва апорт на недвижими имоти
при учредяване на дружеството, така и всеки последващ устав, респ. изменение на
първоначалния такъв. Следователно, всички те следва да имат задължително
посоченото в Търговския закон съдържание, което, при липса на промени в
непаричните вноски, не може да бъде различно. От тази гледна точка и с оглед
целта и смисъла на разпоредбата на чл. 73, ал. 5 от ТЗ, е без значение, кой
устав ще бъде вписан от съдията по вписванията, стига всички те да
удостоверяват по еднакъв начин обстоятелството, заради което законът е
предвидил това вписване, а именно – непарична вноска на вещно право върху
недвижим имот.
В настоящия казус, към молбата за
вписване е приложено нотариално заверено копие от устава на дружеството –
приобретател с последни изменения и допълнения от 22.05.2012г. Съгласно
клаузата на чл. 6, ал. 2 от него, обаче, „към момента на регистрация на
дружеството е записан целият капитал като са внесени 100% (сто процента) от
номиналната стойност на акциите под формата на непарична вноска - недвижими
имоти, собственост на „Би къмпани“ ЕООД, ЕИК *********, а именно: …“ (следва
изброяване на недвижимите имоти, вписването на чийто апорт се иска). Видно е,
че, независимо от извършените промени и актуализации, настъпили между датата на
възникване на дружеството и апорта на имотите от една страна, и датата на
последните изменения и допълнения от друга страна, представеният пред съдията
по вписванията устав отразява непаричната вноска в капитала именно към момента
на регистрацията на дружеството. Поради това съдът намира, че няма никакво
практическо значение, дали ще бъде вписан първоначалният устав на “Л. И. К.“ ЕАД (в несъстоятелност) или актуалния
такъв към настоящия момент, доколкото и двата отразяват едни и същи
обстоятелства относно непаричната вноска. Съответно, представянето на който и
да е от тях удовлетворява изискването на чл. 73, ал. 5 от ТЗ.
Фактически вярна е направената т.
6 от мотивите на обжалваното определение констатация, че предмет на непаричната
вноска са осемнадесет недвижими имота, част от които са образувани в резултат
от обединяване на други недвижими имоти. С нея, обаче, съдията по вписванията
не е свързал никакви правни изводи, а, според настоящия съдебен състав, така
констатираният факт не опорочава подлежащия на вписване акт и не е основание да
се откаже вписването му. Ако се предположи, че съмненията на съдията по
вписванията са били свързани с идентичността на имотите, тя може да бъде
проверена с помощта на приложените удостоверения за идентичност (напр. л. 360,
л. 380 и л. 389 от делото).
Не следва да бъдат
споделени съображенията, изложени в т. 7 от мотивите на обжалваното определение
и касаещи статута на апортираните имоти, процедурата по смяна на
предназначението им, както и свързания с тези обстоятелства въпрос за органа,
който е компетентен да издаде скици на тези имоти. На първо място, по делото
няма данни за обстоятелствата, които съдията по вписванията е приел за служебно
известни, поради което настоящият съдебен състав е възпрепятстван да извърши
проверка на определението в тази му част. На второ място, дори да се приемат за
верни, тези обстоятелства не обосновават така постановения отказ, тъй като по
делото има данни единствено за одобрени проекти за подробни устройствени
планове, засягащи част от апортираните имоти, но не и за промяна на
предназначението на последните от земеделска земя в урбанизирана територия, както
правилно е изтъкнато в жалбата. Освен това, фактът, че за всички апортирани
имоти са издадени скици с идентификатори по КККР, като е цитирана заповедта за
тяхното одобряване, е косвено свидетелство за това, че към настоящия момент те
попадат в територия, за която има одобрени кадастрална карта и кадастрални
регистри, а тяхното предназначение не е променяно, а, съответно – и статутът им.
Поради това не може да се сподели извода на съдията по вписванията, че скиците
и данъчните оценки за тези имоти е следвало да бъдат издадени от друг орган.
На последно място,
съдът изтъква повторно, че, съгласно цитираното по- горе Решение № 86 от
14.06.2010 г. на ВнАС по ч. т. д. № 307/2010 г., ТО, „ако едно и също обстоятелство е предвидено за вписване в търговския и
в имотния регистър, то следва да е посочено еднозначно“. Оттук следва
извод, че, щом апортираните имоти са описани по един начин в устава и са
вписани по този начин в търговския регистър, те следва да бъдат вписани по
същия начин и от съдията по вписванията по реда на чл. 73, ал. 5 от ТЗ, а евентуални
последващи промени (вкл. касаещи промяната на тяхното предназначение и статут)
биха били предмет на последващи вписвания.
По тези съображения
съдът намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде
отменено.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение
№ 11 от 05.03.2021г. на съдия по вписванията при Районен съд – гр. Сливница, с
което е отказано вписване на апортна вноска в капитала на “Л. И. К.“
ЕАД (в несъстоятелност) по молба вх. №
604/05.03.2021г.
ВРЪЩА делото на съдия по вписвания при РС-
Сливница с указание да извърши вписване по реда на чл. 73, ал. 5 от Търговския
закон на апортна вноска в капитала на “Л. И. К.“
ЕАД (в несъстоятелност) на право на
собственост върху недвижими имоти по молба вх. № 604/05.03.2021г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.