Р Е Ш Е Н И Е № 136

гр. Сливен, 28.09.2015  год.

 

В   И М Е Т О  НА  Н А Р О Д А.

СЛИВЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,     в публичното заседание на тридесет и първи август

през две хиляди и петнадесета година в състав:

                                       Административен съдия: СЛАВ БАКАЛОВ

при секретаря                                        В.К.                              и с участието на прокурора          Милена Радева                                                           като разгледа докладваното от                  съдията        административно  дело № 15        по описа за 2015 година, за да се произнесе съобрази:

 

Производството е административно и се движи по реда на чл. 203 и сл. от АПК вр. с чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ.

Образувано по искова молба с цена на иска 60 000 лева, против ГД „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието и Министерство на правосъдието, предявен от Р.С.В., към настоящия момент изтърпяваща наказание „лишаване от свобода” в Затвора гр. Сливен. В исковата молба се твърди, че от постъпването й в затвора м.12.2001 г. е извършвала физиологичните си нужди в кофа, тъй като в килиите в затвора в гр. Сливен нямало тоалетна и постоянен достъп до течаща вода. Стаите се заключвали вечер и до сутринта не се отваряли. Когато имало претърсване също били заключвани килиите, а когато някой от изтърпяващите наказание не отидел да се храни, също бил заключван, като била принудена да задоволява физиологичните си нужди пред останалите лица в килията. През лятото в определеното време за престой на открито, също била възпрепятствана да посещава санитарен възел и да ползва  течаща вода. Счита, че това представлявало унизително отношение, в резултат на което търпяли неимуществени вреди и негативни преживявания в продължителен период от времето. Това довело до увреждане на здравословното й състояние, тъй като заболяла от различни заболявания. Счита, че подобни условия противоречат на изискванията за хуманно отношение към изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“. Моли съда да осъди ответниците да й заплатят обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни преживявания, психо-емоционален дискомфорт с интензивен характер и унизено човешко достойнство от незаконосъобразното бездействие на ГД „Изпълнение на наказанията” и Министерство на правосъдието да оборудват заключените килии и местата за престой на открито със санитарни възли, в размер на 60 000 лева за периода от 29.12.2001 г. до 29.12.2014 г., ведно със законната лихва от 29.12.2001 г. до окончателното изплащане на дължимото обезщетение.

В съдебно заседание лично и чрез служебния си защитник адв. С.Р. ***, поддържа предявените искове. Претендира за направените по делото разноски.

Ответниците по иска – Министерство на правосъдието и ГД ”Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието, чрез представител по пълномощие – юрк. П.С. считат, че иска е недопустим, тъй като между същите страни на същото основание и със същия предмет е разглеждан иск, по което има влязло в сила съдебно решение № 56/11.07.2012 г. по адм. д. 261/2011г. на Административен съд Сливен, потвърдено с решение № 8637/17.06.2013г. по адм. д. № 10626 /2012г. по описа на ВАС. Освен това счита, че искът е недопустим, тъй като не са конкретизирани незаконосъобразните действия или бездействия извършени от административния орган и не е посочен конкретен размер на претенцията към всеки един от ответниците. Твърди, че Министерство на правосъдието не е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск, тъй като осъществявало общо ръководство и контрол върху дейността по изпълнение на наказанията. По същество счита, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не бил доказан. Счита, че нямало категорично изискване във всяко помещение да е изграден санитарен възел, като на лишените от свобода бил осигурен достъп до общия санитарен възел, който достъп бил предоставян през времето когато са заключени в килиите, чрез сигнализация чрез почукване на вратата. Счита, че ползването на кофа за физиологични нужди било лично решение на всяко едно лице, а не изискване на администрацията на затвора. Счита, че санитрно-хигиенните условия в помещението, в което била настанена ищцата, свързани с дискомфорта от липса на санитарен възел, не надхвърляли по степен и интензитет обичайните, които съпътстват изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“, така че да бъдат квалифицирани като „изтезание, нечовешко или унизително отношение“, причиняващи страдание и унижаващи достойнството“ по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. Възразява, че претендираните от ищцата вземания са погасени по давност. Всеки от ответниците претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Сливен, счита че исковата претенция е частично недопустима, поради силата на присъдено нещо, както и частично погасена по давност. В останалата част намира исковата претенция за допустима, но неоснователна, тъй като не била доказана, тъй като не се доказало безспорно наличието на всички кумулативно изискуеми елементи на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и не се установило незаконосъобразно бездействие от страна на администрацията или длъжностните лица при Затвора Сливен, тоест такова при нормативно установено задължение и възможност за действие. В чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС било регламентирано, че: „на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода”. Предвид наличието на отлагателен срок обаче за влизане в сила на посочената разпоредба, тези нормативно въведени изисквания не били задължителни към периода на исковата претенция, нито към настоящия момент. Счита, че настаняването в затвора може да създаде у човека психологически дискомфорт и неудобства, но не винаги те били основание за уважаване на иска по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Претърпените страдания трябвало да са по-големи от неизбежните елементи на страдания или унижения, свързани с определена форма на закононаказателно въздействие. Посочените минимални стандарти за третиране на лишените от свобода имали препоръчителен характер. Счита, че исковата претенция се явява недоказана и следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Съдът, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от Писмо рег. № 188/2001 от 20.02.2015 г. на Началника на Затвора гр. Сливен, Р.С.В. *** на 11.12.2001 г. в качеството на обвиняема по сл. дело № 429/2000 г. по описа на СТСлС, с взета мярка за неотклонение "задържане под стража". С присъда от 13.07.2004 г. по НОХД № 539/2002 г. на Софийски градски съд е призната за виновна в съучастие за предумишлено убийство и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК й е наложено наказание в размер на 19 г. лишаване от свобода. Съдът е определил първоначален "строг" режим за изтърпяване на наказанието и е приспаднал времето на предварителното задържане на лицето от 25.11.2000 г. Присъдата е влязла в законна сила на 09.03.2006 г. и изпратена за изпълнение на 10.04.2006 г., от която дата е поставена на определения първоначален режим. На основание чл. 51 - 54 от ППЗИНЗС всички лишени от свобода, настанени в затворническо общежитие от закрит тип, без значение на режима на който са поставени, се настаняват в помещения, които вечер задължително се заключват. Ищцата е настанена в жилищно помещение разположено на втори жилищен етаж. Спалното помещение, което лицето обитава - стая 312, е с квадратура от 16 кв. м. и не е обитавала друго жилищно помещение след преразпределението й в общежитие от закрит тип, с изключение на времето когато в отделението е извършван ремонт. В същото помещение са настанени общо 4 осъдени. Помещението има два прозореца с размери 130/145, трикамерно ПВЦ и стъклопакет, който осигурява пряк достъп до дневна светлина и приток на пресен въздух, като отоплението е локално парно. Спалното помещение е оборудвано с отделно легло за всеки настанен, индивидуално шкафче за съхранение, стенна окачалка, маса и стол. Изкуственото осветление се осигурява от луминесцентна лампа, която позволява нормална осветеност. Спалните помещения се заключват след вечерна проверка в 20 часа и се отключват в 5,30 часа. В края на коридора на етажа има санитарен възел с площ 32 кв.м.- баня с 8 бр. душове, 4 бр.тоалетни, умивалник с 8 броя чешми. Изпълнява се утвърден ежедневен график за ползване на топла вода в рамките на 20 мин. във всяка група, а в почивни дни по едни час във всяка от групите.

От показанията на разпитаните свидетели Д.П.С., С.Г.И. и В.Г.А., които през процесния период също като ищцата са настанени в една група в Затвора Сливен, а със свидетелката А. ищцата е в една и съща килия от началото на 2008 г., става ясно, че режимът им е бил еднакъв – килиите се заключват нощем от 19.30 ч. до 05.30 ч. сутринта, след това от 07.30 ч. до 09.30 ч. за престой на открито, като затворничките, които не желаят престой на открито остават заключени в килията. По време на закуска, обяда и вечерята килиите отново се заключват, когато някой остане в тях. Помещенията се заключват и когато се извършва претърсване или е необходимо за осигуряване на охраната при сбивания или саморазправи между лишените от свобода. Ползването на тоалетна по време на всяко заключване на помещенията следвало да се осъществи след сигнализиране, чрез почукване на вратата, до постовия, но постовият надзирател не винаги отговарял на чукането, поради което ищцата В. била принудена да удовлетворява физиологичните си нужди в кофа в килията. През времето, когато затворничките не били заключени достъпът до тоалетна не бил ограничен, но затруднен, тъй като тоалетните представляват 4 клекала без врати, а затворническата група на етажа е от около 60 човека и обикновено ползването на санитарния възел било свързано с притеснения, скандали и чакане на опашка.  Престоят на открито се осъществявал в двора на затвора, където също нямало тоалетна. Свидетелите сочат, че многократно се е налагало през нощта В. да използва кофа, защото постовия надзирател не е отговарял на повикванията и по този начин не й е осигуряван достъп до санитарен възел и течаща вода. Кофата покривала с капак, но въпреки това в килията се разнасяла неприятна миризма. Чукането по вратата на помещението през тъмната част от денонощието водело до недоволство от останалите лишени от свобода, скандали и опити за саморазправа.

В приложеното по делото Медицинско свидетелство на ищцата, изготвено на 24.02.2015 г. от медицинският фелдшер при Затвора - гр. Сливен, е посочено, че В. е в добро общо състояние, проследявано активно в условията на затвора. Включена на диетичен режим. Не приема постоянна медикаментозна терапия.

При постъпването й в затвора е представила медицинска документация-епикриза от проведено лечение в МВР Болница гр. София за периода от 04.06.2001 г. до 11.06.2001 г. с диагноза „Личностово разстройство от хистеричен тип. Дисоциативно разстройство. Агравационно и защитно поведение". Проследявана е в условията на затвора от общопрактикуващ лекар, психиатър, гинеколог, офталмолог и дентист. През март 2009 г. в ГО на МБАЛ „Х.Д."*** е направено терапевтично абразио по повод „Хиперполименорея". Лекувана в СБАЛЛС при затвора София от 29.06.09 г. до 31.08.2009 г. с Дг. „Раздразнимо дебело черво; Хемороидес инфламата ет сангвината; Анемия секундария". Поради персистиращите разнородни оплаквания на л.св.В., които са от различни органи и системи при отчетена параклиника в норма и липса на регистрирани заболявания при проведени консултативни прегледи, й е предложена консултация с психиатър. Такива са проведени на 14.01.2011 г. и 11.03.2011 г. На 20.04.11 г. хоспитализирана в НО- СБАЛЛС при затвора гр.София и се завръща на 29.04.11 г. с диагноза „Параноидно разстройство на личността", без ЛКК становище и преценка за представяне на ТЕЛК. Подава молба до МЦ за представяне на психиатричен ТЕЛК и жалба с искане за връщане в болницата гр. София с цел „долекуване". По повод представяне на психиатричен ТЕЛК й е разяснено необходимостта от пролежаване в специализирана болница при затвора гр. Ловеч, което л.св. В. отказва на 10.05.11 г. Месец по късно на същото предложение при нова консултация на 10.06.2011 г. с психиатър отново отказва. Не провежда лечение за психиатрично заболяване.

Поради продължаващите обилни психосоматични оплаквания, „променящи се от положението на тялото", по данни на л.св. В., и избирателният прием на медикаменти при своевременно копиране на оплакванията й в условията на затвора „без ефект", многократно посещава за консултации и прегледи МЦ, без да се съобразява с установения график и изразява претенции относно кой да я преглежда.

На 06.06.11 г. са проведени пълни лабораторни изследвания на л.св. В. - в норма, проведен тест за окултни кръвоизливи - отрицателен. На 06.06.11 г. консултирана с офталмолог поради проблеми със зрението. На 11.08.11 г. проведена консултация с оториноларинголог по повод „хроничен фарингит", без оплаквания и терапия. На 16.08.11 и 06.10.11 г. консултирана с гинеколог, уточнена диагноза „Менопауза" и проведена ехография на млечни жлези - без терапевтична преценка за лечение. Консултирана с невролог на 30.09.11 г.- без терапия. Консултирана с кардиолог на 25.10.11 г. и на 08.11.11 г. с ендокринолог- без терапия.

На 24.08.2011г. представена на специализиран ТЕЛК по психични заболявания гр. Бургас, след което е освидетелствана от ТЕЛК - общи заболявания при МБАЛ „Д-р Ив.Селимински" АД гр.Сливен на 09.11.11г., оценена като работоспособна без процент НТР. Лишената от свобода В. обжалва решението на ТЕЛК - гр. Сливен пред НЕЛК - гр. София, където е представена на 09.02.12 г., и с ЕР № 0088 от същата дата потвърждава ЕР на ТЕЛК-Сливен по всички поводи и отново преценена като „работоспособна". В епикризата от пролежаването в СБАЛЛС гр.София по повод представянето пред НЕЛК (06.02.12 г.-14.02.12г.) е посочено и отразено: „Личностово разстройство; Дисоциативно разстройство; Агравитационно и защитно поведение".

Консултирана с ортопед по повод болки в рамото и прилежащата става, приложена локална терапия на 13.03.12 г. Контролни прегледи проведени на 03.05.12 г. и 10.05.12 г. Нова консултация с ендокринолог на 05.06.12 г. след проведени изследвания на хормони от 25.05.12 г. - без необходимост от провеждане на лечение. Пълни лабораторни изследвания проведени на 22.11.12 г.- в норма. Нова консултация с УНГ на 20.12.12 г. с предписан биопарокс и гинеколог на 28.12.12 г.- без терапия. Консултирана с ендокринолог на 23.01.13 г. и с офталмолог на 22.10.13 г.

За 2014 г. консултирана с гинеколог на 24.02.14 г. с взета цитонамазка и с ортопед на 25.02.14 г, с офталмолог на 18.03.14 г.(предписани очила) и проведена нова ехография на мл. жлеза на същата дата. На 29.03.14 г. консултирана с невролог по повод палпаторна болка в шийна област, с гинеколог на 14.04.14 г. и с ортопед на 21.05.14 г. и на 28.05.14 г. (поставена вътреставно медикаментозна терапия). Нова консултация с гинеколог на 07.07.14 г.. Консултирана с УНГ отново на 17.07.14 г.- изписан биопарокс. Проведена аудиометрия на 29.07.14 г. - нормален слух.

Хоспитализирана по повод непрекъснати оплаквания от болки в раменна става в СБАЛЛС при затвора гр.София от 14.08.14 г. до 09.09.14 г. с проведено лечение и физиотерапия. След завръщането си консултирана с гинеколог на 17.09.14 г.и на 19.11.14 г.. По настояване на л.св. В. провежда изследване за остеопороза на 11.10.14 г.- в норма. Нова консултация с ортопед на 17.12.14 г.

За 2015 г. по повод продължаващи различни оплаквания консултирана с гинеколог на 04.02.15 г., взета цитонамазка и проведена нова ехография на млечна жлеза на 05.02.15 г. Настоява за нови консултации с УНГ, хирург, ендокринолог и провеждане на физиотерапия в болницата при затвора гр. София.

Диспансеризирана в условията на затвора с диагнози: „Личностово и дисоциативно разстройство; Раздразнимо дебело черво; Хемороидес инфламата ет сангвината."

От Затвора гр. Сливен е изискан медицинския картон на В., който е приет като доказателство по делото. С оглед направеното искане от страна на ищцата е назначена и комплексна съдебно - медицинска експертиза, която е приета като доказателство по делото. Всеки от лекарите в състава на експертизата е извършил преглед на ищцата и е проучил медицинската документация представена по делото. От заключението на експерта лекар – г. д-р Б. се установява, че ищцата е с нормален гинекологичен статус, не страда от гинекологично заболяване, поради което липсват и не са налични специфични симптоми и оплаквания към момента на изготвяне на експертизата и направеният допълнителен гинекологичен преглед и УЗ-изследване. На ищцата Р.  С.В.  е извършвано на пробно абразио поради обилно кьрвене от влагалище, след което е назначена хормонална терапия. Не съществува причинна връзка между посоченото състояние и нормалните гинекологични статуси, установени при всички направени гинекологични прегледи и необходимостта да се въздържа от удовлетворение на физиологичните й нужди, както и във връзка с
необходимостта да ползва за тях кофа в помещението, в което изтърпява
наказание „лишаване от свобода". Ищцата не страда от изявени гинекологични заболявания, а диагнозата посочена от хистологичния резултат при абразио пробатория е преходен период в живота на жената в тази възраст, повлияващ се добре от хормонална терапия. Невъзможността да се ползва санитарен възел и достъп до течаща вода, при удовлетворяване на физиологичните нужди, както и удовлетворяването на същите нужди в кофа, обща за всички обитавали килията, няма отношение към описаните по-горе състояния.

От заключението на експерта лекар – х. д-р П., след извършен актуален хирургичен преглед и ехографско изследване, се установява, че по отношение на хирургичните заболявания, от които е страдала ищцата, са вземани своевремени мерки и е провеждано адекватно и компетентно лечение, прилагана е диета щадяща стомашно чревния тракт. Назначавани са периодично кръвни и чревни тестове, хормонални изследвания на хормони на щитовидна жлеза, които не показват патологични промени както и лабораторни данни за кървене от гастроинтестиналния тракт. Откликвано е своевременно на оплакванията и са били извършвани всички необходими изследвания и консултации със специалисти за диагностициране и лечение на възникналите здравословни проблеми. Към момента установените заболявания на ищцата по делото, са компенсирани и не изискват оперативно лечение. Експертизата приема, че появата на хемороидални възли   не могат да се свържат пряко с ползването на кофи за уриниране и липса на течаща вода, но при определени условия е възможно да се обострят, което е свързано с дискомфорт, лека до умерена степен , парене и кървене на ясна кръв след дефекация. Ползването на кофи за облекчаване на физиологичните нужди и достъп до течаща вода не способства появата на хемороидални възли. В момента на прегледа липсват патологични промени от страна на щитовидна жлеза и дебелото черво.

Според експерта лекар – у. д-р Б. ищцата е урологично здрава. При извършения преглед не са установени патологични изменения на уретрата. Извършената ехография на паренхимни органи не показва патологични
отклонения. Според вещото лице честото уриниране на Р.В. се дължи на стрес инконтиненция, за което следва да се назначи медикаментозна терапия. В съдебно заседание експерта уточнява, че нуждата от често уриниране е свързана с комплекс от симптоми свързани с възрастта на ищцата, а не с някакво конкретно заболяване.

И тримата експерти са категорични, че медицинската документация относно ищцата е редовно водена.

На 18.08.2011 г. ищцата Р.В. предявила иск с правно основание чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди срещу Министерство на правосъдието и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за нанесените й неимуществени вреди за периода от м. ноември 2000 г. до 15.08.2011 г. както следва: 20 000 лева, заради претърпени неимуществени и морални вреди и унижения от ползването на кофа за физиологични нужди и 180 000 лева, заради претърпени физически болки, нечовешки страдания, необратимо увреждане на здравето й и поставяне живота й в опасност, поради условията при които изтърпявала наложеното й наказание в следствените арести в Пазарджик, Пловдив и Стара Загора, в конвойните в Пазарджик, Пловдив и Стара Загора /ж.п. гарите/, в КСПСП-София, в следствения арест на ул. "Майор Векилски" № 2  и в затвора в гр. Сливен.

С решение № 56/11.07.2012 г. по адм. д. № 261/2011 г. на Административен съд Сливен, потвърдено с решение № 8637/17.06.2013 г. по адм. д. № 10626 /2012 г. по описа на ВАС, предявеният иск е отхвърлен.

Горната фактическа обстановка се установява от приложените и приети по делото писмени доказателства между които няма противоречие и си кореспондират, както и от заключението на изслушаната съдебна експертиза, което като обосновано и компетентно изготвено съдът възприема изцяло. При установяване на фактите по делото съдът дава вяра на показанията на свидетелите Д.П.С., С.Г.И. и В.Г.А., които макар и лишени от свобода и непосредствено потърпевши от условията в Затвора гр.Сливен, последователно и еднозначно пресъздават фактите относно тези условия. Тези обстоятелства, относно режима на лишените от свобода и достъпа до санитарен възел и течаща вода, се подкрепят и от показанията на свидетелите – служители на Затвора Сливен, като единственото различие е относно обстоятелството дали постовия откликва на почукванията на лишените от свобода или не. Относно това обстоятелство съдът дава вяра на показанията на свидетелите – лишени от свобода, тъй като не беше установено от свидетелите на ответниците защо е необходимо лишените от свобода да разполагат с кофи за физиологичните си нужди при условие, че им се предоставя достъп до санитарен възел при поискване, каквито бяха изложените твърдения. Съдът не цени показанията на св.Р.П., която няма непосредствени впечатления от условията при които ищцата изтърпява наказанието лишаване от свобода и възпроизвежда преди всичко обстоятелства относно своето битие, а не това на ищцата.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

Предявеният иск за заплащане на обезщетение за периода от 29.12.2001 г. до 15.08.2011 г. е недопустим. Съгласно чл.299 ал.1 от ГПК спор разрешен с влязло в сила решение не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Настоящият случай не попада в изключенията на тази правна норма, поради което искът в частта относно която е налице произнасяне с решение № 56/11.07.2012 г. по адм. д. № 261/2011 г. на Административен съд Сливен по иск между същите страни и на същото основание, се явява недопустим и на основание чл.299 ал.2 от ГПК производството по делото следва да бъде прекратено в тази му част.

Според разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1 от ЗОДОВ, като исковете се разглеждат по реда на чл. 203 и сл. от АПК, към който препраща и изричният текст на чл. 1, ал.2 от ЗОДОВ. Според чл. 4 от ЗОДОВ Държавата в лицето на своите органи дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Поради това отговорността се характеризира като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия. Във фактическия състав на отговорността на държавата се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или общината по реда на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ.

В тази връзка искът предявен против ответника Министерство на правосъдието е неоснователен. Пасивната процесуална легитимация на ответника се определя към момента на предявяване на исковата претенция. Към датата на подаване на исковата молба от ищцата ГД “Изпълнение на наказанията“, а не Министерство на правосъдието е органът осъществяващ прякото ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби по арг. от чл.12 ал.1 от ЗИНЗС. Следователно Министерство на правосъдието, срещу което е предявен иска не е пасивно легитимирано да отговаря по този иск, с който се претендира обезщетение от незаконосъобразна административна дейност на служители на ГД “Изпълнение на наказанията“. Пасивната процесуална легитимация на ответника е сред положителните процесуални предпоставки за възникване на правото на иск и липсата й в случая обуславя неоснователност на иска, предявен срещу Министерство на правосъдието. Насочването на иска за обезщетение за вреди по ЗОДОВ срещу ненадлежен ответник е въпрос на основателност, а не на допустимост на същия иск, поради което когато се претендират вреди от ненадлежен ответник, тази претенция се явява неоснователна. Следва да се има предвид, че в нормата на чл.159, т.2 от АПК законодателят е предвидил като основание за оставяне без разглеждане на жалбата -  "оспорващият е неправосубектен", но не е регламентирано основание за оставяне без разглеждане "неправилно посочен ответник", като в този смисъл няма изискване и в разпоредбите на чл. 127 - чл. 130 от ГПК, поради което такова основание не следва да се извежда по тълкувателен път. В този смисъл е определение, постановено по адм.дело. № 5553/2014 г., IV о. на ВАС. Ето защо искът, предявен срещу Министерство на правосъдието следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

От доказателствата по делото се установи наличието на всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответната страна – ГД “Изпълнение на наказанията“. Ангажираните свидетелски показания от ищцата са в унисон с констатациите на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание в изготвения доклад до българското правителство приет на 9 март 2007 г. за посещението на комитета в Затвора Сливен от 10-21.09.2006 г., когато е и последното посещение на КПИ в това място за лишаване от свобода. Докладът е относим към предмета на делото, доколкото констатациите в него съответстват на ангажираните по делото доказателства и от ответника не са ангажирани доказателства, посредством които да се установи, че условията в Затвора Сливен са променени в периода 2011 г. – 2014 г. В този смисъл, видно от свидетелските показания, а и от данните в справката, изготвена от ВНД Началник Затвора Сливен, мерки за подобряване на условията, включително и ремонтни дейности в затвора не са извършвани. Съгласно посочения по-горе доклад, затворничките имат достъп през деня до общи санитарни помещения в коридорите, но през нощта в килиите трябва да ползват кофи (§85 от доклада).

По своята същност непозволеното увреждане представлява сложен юридически факт, включващ следните елементи: деяние, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата. Под деянието се разбира конкретна външна проява на едно лице, изразено както в действие, така и в бездействие. То е противоправно, когато противоречи на правните норми. Исковите претенции за ограничен достъп до санитарен възел и ограничен достъп до течаща вода следва да се разгледат като едно цяло, а именно да се прецени как са се отразили на ищцата тези условия, при които е изтърпявала наказанието си лишаване от свобода, през процесния период.

Съгласно чл. 3, ал.1 от ЗИНЗС осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания на жестоко и нечовешко отношение. Съгласно чл. 3, ал.2, т.2 и т.3 от същия закон за изтезания, жестоко и нечовешко отношение се смятат: 2. умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето; 3. унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Разпоредбите на чл.3 и на чл. 43, ал.2 и ал.4 от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тези законови гаранция са реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищцата изтърпява наказанието си лишаване от свобода.

В този смисъл са и Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955 година, и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите, а именно: т.12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност; т.13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.

В този смисъл е и практика на Върховен административен съд и Върховен касационен съд (решение № 16851/16.12.2013г. постановено по адм.дело№ 5524/2013г. на ВАС, решение № 10166 от 11.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 15508/2011 г., решение № 6667 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 13664/2012 г., решение № 104 от 20.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5895/2007 г., решение № 538 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008 г., решение № 15 от 29.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007 г.), в която се приема, че липсата на постоянен достъп до санитарен възел е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице.

В случая е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД “Изпълнение на наказанията“, защото органите, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание са длъжни да осигуряват на осъдените лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на психическото им здраве, нито на човешкото им достойнство. Аргумент в тази насока са разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и чл. 29, ал.1 от Конституцията на Република България, според която никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, нечовечно или унижаващо отношение. Поради това следва да се приеме, че основно задължение на упражняващия ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода държавен орган – ГД „Изпълнение на наказанията“ - е да следи и да предотвратява всяко унижаване на човешкото достойнство на лицата, чиято лична свобода е ограничена с наложеното им наказание. Същият нормативен регламент подробно е развит и в цитираните по-горе в настоящото решение разпоредби на чл. 3, ал.2, т.2 и т.3 от ЗИНЗС. Съгласно чл.20, ал.3 изр. второ от ППЗИНЗС в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Действително съгласно § 6 от ПЗР на ППЗИНЗС (сега § 9 от ПЗР на ППЗИНЗС), тази норма влиза в сила три години след приемането на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерския съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Тази програма в действителност е приета с Протокол № 32.47 на Министерския съвет от 08.09.2010 г., което означава, че чл. 20 влиза в сила на 8 септември 2013 г. т. е. за част от периода, за който се претендират вредите, чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС не е част от действащото национално право.

Въпреки това обстоятелство неправилно процесуалният представител на ГДИН твърди, че за претендирания период липсва национална норма, задължаваща затворническата администрация да осигурява на лишените от свобода постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Това е разпоредбата на чл.3 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Същата конвенция е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 07.09.1992 г и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на РБ съставлява част от националното право и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. По аргумент на по-силното основание от изречение последно на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, в случаите, в които липсва вътрешноправна норма, разпоредбата от Конвенцията намира директно приложение и регулира поведението на всички публичноправни и частноправни субекти на територията на РБългария.

Съгласно чл. 3 от Конвенцията никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. По делото се установява, че в процесния период ищцата е била принудена във времето когато е под ключ да ползва кофа вместо тоалетна в помещение, в което се намират и други хора, независимо от броят им, без да е осигурена каквато и да е възможност (преграда) за изолиране по някакъв начин от останалите в стаята в такъв деликатен момент, което причинява значително неудобство на всеки нормален човек и накърнява достойнството му. Ищцата в посочения период безспорно е била подложена на унижения по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, доколкото удовлетворяването на физиологични нужди наред с още 3-4 човека в кофа не е част от правилата за изтърпяване на наказанието, а понесеното от ищцата унижение определено превишава унижението, което е присъщо в такава ситуация поради самия факт на осъждането и привеждането в изпълнение на наказанието "лишаване от свобода".

Конкретно установените факти по делото относно ограничения достъп до санитарен възел и течаща вода водят до извода, че килията, в която е настанена ищцата (както и всички килии на етажа) не отговаря на посочените по-горе изисквания, тъй като в нея няма санитарен възел, а за нейните обитатели е бил препятстван достъпа до санитарен възел и течаща вода както през по-голямата част от денонощието, а именно през нощта, така и при хранене, престой на открито и при претърсване. В разрез с всякакви нормални етични стандарти и човешко отнасяне ищцата е била принудена да облекчава физиологичните си нужди в кофа, която се намира в същото помещение, с площ от 16 кв. м., обитавано от 4-5 души. Ищцата е била принудена да извършва тези физиологични нужди пред очите на другите затворнички, толкова, доколкото по делото не се твърди и липсват доказателства, че мястото, където са се намирали кофите е било преградено по какъвто и да е начин. Тези неблагоприятни условия пряко водят до унизително и недостойно отношение към лишената от свобода. Действително по делото не се установи, че тези условия са причинили заболяванията, от които е лекувана ищцата в затвора, но експертите не изключват вероятността при определени условия тези заболявания да се обострят.

Освен противоправното деяние за наличието на непозволено увреждане следва да се установи настъпила вреда, която е в пряка причинна връзка с причиненото деяние. Вредата представлява смущение, накърняване правата на човека, представляващи неговата душевност и психично състояние. В конкретния случай по делото са събрани доказателства, които конкретно установяват емоционалното и психичното състояние на ищцата по време на претендирания период в Затвора Сливен, следствие на липсата на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, през по-голямата част от денонощието. Поставянето на В. в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС, само по себе си представлява третиране способно да породи у нея емоционално, морално страдание, неудобство и безпокойство, каквито тя твърди. Настоящият съдебен състав намира, че липсата на елементарен битов стандарт, свързан с принудата да се облекчава в кофи в същото помещение, където спи, без преграда, пред очите на останалите обитателки на килията и липсата в същия период на течаща вода, са от такова естество, че предизвикват у всяко нормално психически здраво човешко същество твърдяните от ищцата страдания, които обосновават и настъпила неимуществена вреда за нея. С оглед на изложеното и след като се вземе предвид кумулативния ефект от установените по делото неблагоприятни за ищцата хигиенни условия, чието осъществяване пряко накърнява човешкото й достойнство и само по себе си представлява унизително третиране, както и установения факт, че през времето, когато ищцата е имала достъп до санитарен възел и течаща вода, той също е ограничаван поради обстоятелството, че всички затворнички на този етаж едновременно следва да ползват тоалетната и банята, както и това, че топлата вода се е пускала веднъж дневно, в кратък времеви период едновременно за къпане и пране, следва да се направи извода, че ищцата действително е претърпяла твърдяните от нея неимуществени вреди. Съдът счита, че фактите установени по делото водят до извода, че у всяко психично здраво човешко същество тези условия не му позволяват спокойно биологично съществуване и биха произвели негативните емоционални преживявания- трудност, неудобство, срам, които ищцата твърди, че е преживяла и обосновават извод за наличие на унизително отнасяне.

Не се установи твърдението на ищцата, че условията при които е изтърпявала наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора гр. Сливен са довели до влошаване на здравословното и състояние. От изслушаната по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза се установи, че относно заболяванията на ищцата е провеждано редовно и своевременно лечение, като самите заболявания нямат причинна връзка с условията при които същата изтърпява наложеното й наказание. От медицинската документация приложена по делото е видно, че ищцата е подлагана на редица медицински прегледи и изследвания, с оглед заявените от нея оплаквания, от което следва че затворническата администрация е изпълнила задълженията си относно опазване здравето на ищцата.

С оглед на изложеното исковата претенция срещу ГД “Изпълнение на наказанията“ се явява доказана, но същата е частично основателна, по отношение на претендирания размер на обезщетението. Съгласно чл. 52 от ЗЗД при неимуществените вреди съдът определя обезщетението по справедливост. Ето защо и с оглед характера на деянието извършено от служителите на ответника, естеството и степента на претърпените морални страдания, както и времето на престой на ищцата в тези условия  от 16.08.2011 г. до 29.12.2014 – близо три години и четири месеца, съдът счита, че справедливото обезщетение е в размер на 3 300,00 лева, за целия период. В останалата част до общия претендиран размер от 60 000,00 лева, искът срещу ГД “Изпълнение на наказанията“ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Неоснователно е възражението на ответниците, че в предявеният иск не е конкретизиран размера на претендираното обезщетение спрямо всеки от ответниците и за всяка от твърдените вреди. В исковата молба подробно е посочен периода, за който се претендира обезщетението, условията при които лишените от свобода изтърпяват наказанието и вредите, чието обезщетяване се претендира. Посочен е и общия размер на претендираното обезщетение. Това е достатъчно за определяне предмета на иска, както и за  ответниците да ангажират своята защита. Следва да се има предвид, че практиката на съдилищата за даване на указания на ищците за разделяне на исковете за присъждане на обезщетения по ответници, периоди и така, че да отразяват всеки проблем, пред който са били изправени поотделно, и едва след това да се пристъпи към разглеждането на всеки от тези искове отделно, е разкритикувана в Решение от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото на Нешков и други срещу България, до такава степен, че е прието, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е ефективно средство за защита по смисъла на чл.13 от ЕКПЧ.

Неоснователно е възражението направено от пълномощника на ответниците и представителя на ОП Сливен за погасяване по давност на предявения иск. На първо място тези страни не уточниха за кой период считат, че иска е погасен по давност, а освен това съгласно указанията дадени в 4. Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. По делото не се установи незаконните действия на ГД “Изпълнение на наказанията“ да са преустановени, поради което не е започнала да тече и погасителната давност за иска за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди.

По делото не са направени разноски от ищцата и не следва да се присъждат. С оглед неоснователността на иска, предявен срещу Министерство на правосъдието се явява основателно искането на този ответник за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Нормите на чл. 10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника ГД “Изпълнение на наказанията“ за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.

Съгласно чл.78 ал.6 от ГПК когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо ГД “Изпълнение на наказанията“ следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Административен съд гр.Сливен държавната такса за производството в размер на 10 лв., от внасянето на която ищцата е освободена и заплатеното от бюджета на съда възнаграждение на вещите лица в размер на 600 лв.

 Ръководен от изложените съображения,  и на основание чл.203 ал.1 от АПК съдът

 

Р   Е  Ш  И :

 

ПРЕКРАТЯВА производството по адм.дело № 15/2015 г. на АдмС Сливен в частта относно иска предявен от Р.С.В., ЕГН **********, изтърпяваща наказание „лишаване от свобода” в Затвора гр. Сливен против ГД „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието и Министерство на правосъдието за претърпени неимуществени вреди за периода от м.12.2001 г. до 15.08.2011 г., поради недопустимост на предявения иск.

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Р.С.В., ЕГН **********, изтърпяваща наказание „лишаване от свобода” в Затвора гр. Сливен срещу Министерство на правосъдието с правно основание чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за нанесени неимуществени вреди, като неоснователен.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София да заплати на Р.С.В., ЕГН **********, изтърпяваща наказание „лишаване от свобода” в Затвора гр. Сливен, обезщетение в размер общо на 3 300,00 лева (три хиляди и триста лева), ведно със законната лихва, считано от 29.12.2014 г. до окончателното изплащане, за претърпени неимуществени вреди - преживяно унизително и недостойно отношение, в следствие противоправно бездействие на служители на ГД „Изпълнение на наказанията“, изразяващо се в неосигуряване на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода в периода от 16.08.2011 г. - 29.12.2014 г., като ОТХВЪРЛЯ иска до пълния му размер от 60 000,00 лева (шестдесет хиляди лева), като неоснователен.

ОСЪЖДА Р.С.В., ЕГН **********, изтърпяваща наказание „лишаване от свобода” в Затвора гр. Сливен, да заплати на Министерство на правосъдието разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 (триста) лева.

ОСЪЖДА  Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София да заплати по сметка на Административен съд Сливен сумата от 610 лв. (шестстотин и десет лева) представляващи държавна такса и заплатено възнаграждение на вещи лица.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото, пред Върховния Административен съд.

 

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: