Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …………….
гр. София, 23.03.2018
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на двадесет и втори февруари
през две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС С. АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с. АНДРЕЙ Г.,
при
секретаря Таня Митова и в присъствието на прокурора Калина Накова, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВНОХД № 4360 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
присъда от 27.02.2017 г. по НОХД № 20420/2014
г. на Софийски районен съд (СРС) – Наказателно отделение (НО), 94-ти състав,
подс. В.В.В. е признат за виновен в това, че на 18.08.2014 г., в гр. София, ж. к.
„Овча купел”, в близост до магазин „Кауфланд”, като непълнолетен, но можещ да
разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, е
отнел чужди движими вещи – синджир от злато, 14 карата, плетка тип „Картие”, с
тегло от 8 грама, на стойност 268.08 лв. (двеста шестдесет и осем лева и осем
стотинки), и кръст от злато, 14 карата, с тегло около 4 грама, на стойност
134.04 лв. (сто тридесет и четири лева и четири стотинки), или всички вещи на
обща стойност 402.12 лв. (четиристотин и два лева и дванадесет стотинки), от
владението на Т.П.С., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил
за това сила (издърпал силно от врата на пострадалата С. синджира и кръста) – престъпление
по чл.198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, поради което и на основание чл.
54, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК го е
осъдил на наказание „лишаване от свобода“, в размер на една година, чието
изпълнение, на основание чл. 69, ал. 1, вр.чл. 66, ал. 1 от НК, е отложил за
срок от три години. Приспаднал е, на основание чл. 59 от НК, времето, през
което подсъдимият е бил задържан по настоящото производство по реда на ЗМВР, с
мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е търпял мярка за неотклонение
„домашен арест“. Осъдил е подсъдимото лице, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК,
да заплати направените по делото разноски, от които 180 лева в полза на
държавния бюджет, по сметка на СДВР, а 385 лева - в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на СРС, както и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК,
да заплати пет лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
Недоволен
от така постановената присъда е останал служебният защитник на подс. В. - адв. И.А.,
САК, който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, подава въззивна жалба. В нея се твърди,че
първоинстанционната присъда е незаконосъобразна, необоснована и неправилна.
Обобщено, поддържа се, че присъдата е изградена върху предположения, а не върху
доказателствата, събрани и проверени в хода на съдебното следствие. Прави се
анализ на показанията на свидетелите, като се застъпва становището, че тези наА.Х.
и А.М.изграждат достоверно алиби на подс. В., което не се оборва от останалите
свидетелски показания. Поддържа се позиция за незаконосъобразност на проведеното
процесуално-следствено действие „разпознаване“, като в тази връзка се посочват
доводи от показанията на свидетелите Т.С., Н.С.и М.. Изтъква се като довод за
незаконосъобразност и показването на снимки преди самото разпознаване. Желае се
отмяна на осъдителната присъда и постановяване на нова, оправдателна.
С
подадената въззивна жалба не се правят искания за събиране на доказателства от
въззивния съд.
В разпоредително
заседание от 29.09.2017 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след
като се запозна с въззивната жалба и с приложените материали по делото, прецени,
че за правилното изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на
подсъдимия и/или свидетел/и, изслушване на вещо/и лице/а, както и ангажирането на
нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага
провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, а именно наказуемо с наказание „лишаване от свобода” повече от пет
години, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание е
задължително.
В съдебното заседание пред
въззивната инстанция, подс. В. не се явява, като съдът е дал ход на делото в
отсъствието на подсъдимото лице, по реда на чл. 269, ал. 3, т. 1 от НПК, в условията
на т. нар. „задочно производство“. Към същото е пристъпено едва след изчерпване
на всички процесуални възможности за установяване местонахождението на подсъдимия
и неговото призоваване. Съобразено е и обстоятелството, че последният сам, със
своето поведение, е дал причина да не може да бъде намерен, за да бъде призован,
предвид факта, че е напуснал известния по делото адрес, без да уведоми съда за
актуалния си адрес.
В откритото съдебно заседание пред
въззивната инстанция, представителят на СГП изразява желание въззивната жалба
на подсъдимия да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
първоинстанционната присъда да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна.
Застъпва становище, че деянието на подсъдимото лице е доказано със свидетелски
показания, както и с извършеното процесуално - следствено действие разпознаване,
което, макар и оспорено от защитата, правилно и обосновано е било кредитирано
от страна на първоинстанционния съд. Според прокурора, показанията на
пострадалото лице и на св. Н.С., подкрепящи обвинението, законосъобразно са
били съпоставени от страна на първия съд с тези на св. М.. Последният, в
качеството му на непредубеден и незаинтересован от изхода на делото свидетел, е
опровергал защитната позиция на подсъдимия и неговия чичо – св.Х.. В заключение
се посочва, че като е обсъдил подробно цялата доказателствена съвкупност,
първият съд е достигнал до правилен и законосъобразен извод за вината на
подсъдимия. По отношение на наложеното на подсъдимия наказание се изразява
становище, че последното е справедливо, като се предлага присъдата да бъде
потвърдена в цялост.
Защитникът на подсъдимия В. – адв. А.,
САК, поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея. Посочва, че по делото
не е установена с категоричност вината на подзащитния му. Намира, че
извършеното процесуално - следствено действие разпознаване е било опорочено, а
алибито на подзащитния му не е било опровергано. Напротив, последното е потвърдено
от разпитаните по делото свидетели, които с категоричност са посочили, че
подсъдимият е упражнявал трудова дейност и е живеел на място, различно от
мястото, на което е установено, че е извършено процесното престъпно деяние.
Твърди, че първоинстанционният съд се е позовал съвсем избирателно на част от
показанията на разпитаните свидетели, като е извадил изрази от контекста им и е
установил факти, които не кореспондират с цялостното обсъждане на събрания доказателствен
материал. По изложените съображения, според защитата единствената справедлива
присъда по отношение на подсъдимия би била оправдателната, за което отправя
съответното искане към въззивния съд.
Тъй като подсъдимият не се явява
пред въззивния съд, същият не упражнява правата си по лична защита и на
последна дума.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във
въззивната жалба, както и доводите и възраженията на страните, направени в
съдебното заседание и след като въз основа на императивно вмененото му
задължение извърши цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт, по
отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната жалба е подадена в срока
по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320
от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
За да постанови обжалваната присъда,
СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното производство писмени
доказателствени средства и писмени доказателства. Съобразил е събраните пред
него и на досъдебното производство относими гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, заключения на способите на доказване – експертизи, а
именно : гласни доказателствени средства
– показанията на свидетелите Т.С. (включително и от досъдебната фаза, приобщени
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК), Н.С.(включително и дадени в хода
на досъдебното производство и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК), М., М. (включително и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК),
Г. (включително и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК) и Х.,
обясненията на подсъдимото лице ; писмени
доказателства и доказателствени средства – протокол за разпознаване, заповед
за задържане на подсъдимия по реда на ЗМВР, справка за съдимост на подсъдимото
лице и др. ; веществени доказателствени
средства – снимки от проведеното разпознаване, оформени във фотоалбум ; способи на доказване – изготвените по делото съдебно - оценителна
и комплексна съдебно -психологическа и
психологична експертиза на подс. В..
Пред настоящата съдебна инстанция не
бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и събрани нови
доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради своите фактически
и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и проверени в хода
на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които намери за
достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни
изводи по фактите.
Въззивният съд намира, че вътрешното убеждение на
районния съд по съставомерните факти е формирано въз основата на правилен
анализ на събраните по делото доказателствени материали, като споделя доводите
и съображенията му относно показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени доказателствени
средства и използвания способ на доказване - експертизи. Първостепенният съд е
кредитирал в основни линии показанията на разпитаните по делото пред него
свидетели (с изключение на показанията на
чичото на подсъдимия – св. Х., приети от съда за недостоверни), както и заключението на приетите експертизи, а също и посочените по-горе писмени доказателства и доказателствени
средства, като на базата на така събрания и проверен доказателствен материал е
изградил своето вътрешно убеждение, относно фактическата обстановка по делото,
която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав.
С оглед горното,
въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за промяна на
установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от една страна,
пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, а от
друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на
доказателствения материал.
Настоящата инстанция не установи
възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до съществено
различни изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния съд, която
се изразява в следното :
На 18.08.2014 г., около 20.00 ч.,
св. Т.С. вървяла към дома си, на връщане от магазин „Кауфланд“, в ж. к. „Овча
купел“. Пред свидетелката вървели дъщеря ѝ – св. Н.С., и малката ѝ
внучка. Свидетелката Т.С. вървяла след тях, като в двете си ръце носела чанти с
покупки. На врата си последната носела златен синджир, плетка тип „Картие“, с
тегло около 8 грама, на който имало висулка – златен кръст, с тегло около 4 грама.
Срещу свидетелките се движели подс. В. и още едно, неустановено по делото лице.
Двамата се разминали със св. Н.С.и детето, които вървели напред, а при
разминаването си със св. Т.С., подс. В. забелязал златния накит на врата
ѝ, протегнал се, стиснал бижуто и го дръпнал силно от врата на
пострадалата, при което синджирът се скъсал. Подсъдимият го взел и избягал
заедно с неустановеното по делото лице от мястото на
произшествието. Свидетелките Т.С. и Н.С., както и други, намиращи се на мястото
лица, започнали да тичат след подсъдимия и неустановеното по делото лице, но не
успели да ги настигнат.
Общата стойност на отнетите от св. Т.С.
вещи възлиза на 402.12 лева, от които стойността на златния синджир възлиза на
268.08 лева, а на златния кръст - на 134.04 лева.
Подсъдимият В. е психично здрав,
като, макар и непълнолетен към датата на деянието, е могъл да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, като няма
основание да се приеме, че е действал в условията на лекомислие или увлечение.
Подсъдимият В.В.В. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, с основно образование, живущ ***, ЕГН **********.
Към момента на извършване на
деянието същият е неосъждан.
Така възприетата от въззивния съд
фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира изцяло с
установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Настоящата инстанция констатира, че не е допуснато
нарушение при изграждане на вътрешното убеждение на първостепенния съд.
Доказателственият анализ, е извършен при пълно спазване на процесуалните
правила, установени в НПК, като е анализирана цялата доказателствена
съвкупност, без да са игнорирани отделни доказателства и/или доказателствени
средства. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната
логика. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен
начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е
извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява
съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Както събраните пред първия съд
доказателства, така и доказателственият материал, събрания в хода на
досъдебното производство и приобщен по делото по предвидения за това
процесуален ред, са относими към предмета на доказване по делото и сочат именно
към възприетите факти.
Без да бъдат преповтаряни изводите
на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с оглед на доводите и
възраженията на защитата, както и в съответствие със законово вмененото му
задължение за служебна проверка на правилността на присъдата в цялост, да
посочи следното :
Обосновано съдът от първа инстанция
е установил, че времето, мястото, механизма и предмета на инкриминираното
деяние се установяват по един безспорен начин от показанията на св. Т.С.,
дадени пред първоинстанционния съд, допълнени с показанията ѝ от
предходната фаза на процеса, приобщени към доказателствения материал по делото
по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. Тези показания въззивната
инстанция, също както първата, оценява като еднопосочни, детайлни и
кореспондиращи с останалия доказателствен материал, с оглед на което им се
доверява. Настоящият съдебен състав намира, че констатираните различия и
липсата на спомен по време на разпита на свидетелката пред първоинстанционния
съд, относно някои обстоятелства, за които последната е дали информация по
време на проведения ѝ разпит пред органите на разследването (относно точната
дата на развилите се събития и конкретното описание на извършителя на деянието),
са несъществени и не внасят съмнение в достоверността на изложеното от
свидетелката пред съда. Същите са обясними, с оглед изминалия период от време
от момента на осъществилите се събития до проведения разпит на свидетелката в
съдебно заседание. В тази връзка, следва да се отбележи, че фактът на
извършеното спрямо пострадалата инкриминирано деяние се потвърждава и от
показанията на св. Н.С.(пряк очевидец на инцидента). Последната, по време на
разпита си пред съда, пресъздава развитието на събитията в съответствие с
разказаното от св. Т.С., с пояснението, че не е успяла да възприеме лицето на
извършителя. При преценка достоверността на показанията на посочената
свидетелка, настоящият съдебен състав намира, че не се разкрива
предубеденост или заинтересованост в свидетелстването на лицето, независимо от
обстоятелството, че последната е в близка роднинска връзка с пострадалото лице,
с оглед на което ги възприе с доверие.
Въззивният съд, противно на доводите
на защита, счита, че следва да бъдат кредитирани с доверие и показанията на
пострадалото лице в частта, в която последното дава сведения за авторството на
инкриминираното деяние. В съдебно заседание пред първоинстанционния съд, св. Т.С.
заявява с категоричност, че разпознава подсъдимия, като лицето, което на
инкриминираната дата е издърпало и скъсало синджира от врата ѝ, след
което избягало с него. Същата, по време на разпита си в съдебно заседание пред
първоинстанционния съд, дава сведения, че е имала възможност да възприеме пряко
лицето на нападателя си, като е дала подробно описание на външния му вид пред
орган на разследването, непосредствено след деянието, докато спомените са
ѝ били все още съвсем ясни. Пред първия съд посочва, че е разпознала
подсъдимото лице още на досъдебната фаза на процеса пред разследващите органи. Идентичността
между възприетото от св. Т.С. лице и подс. В. се установява и посредством проведения
способ на доказване „разпознаване“, обективиран в протокол за разпознаване на
лица и предмети от 29.08.2014 г. Противно на
възраженията на защитата, застъпени във въззивната жалба, настоящата инстанция
намира, че процесното разпознаване е извършено в съответствие с изискванията на
процесуалния закон. То е извършено в присъствието на две поемни лица - свидетелите
М. и Г., които са разпитани по делото. Подсъдимият е бил съпоставен с още три
лица, със сходни на неговата външност белези. По време на разпознаването, разпознаващата
свидетелка е посочила конкретни белези, по които е разпознала подсъдимия, като
автор на извършеното срещу нея инкриминирано деяние. По отношение на
възражението на защитата, че проведеното процесуално - следствено действие е
опорочено, доколкото преди извършването му на разпознаващия свидетел – св. Т.С.,
са били показани снимки, на които последната е разпознала нападателя си,
въззивната инстанция намира, че отговор на последното е даден още в мотивите на
обжалваната присъда. Също както първата инстанция, настоящият съдебен състав
счита, че обстоятелството, че на пострадалата свидетелка предварително, преди
самото разпознаване, са били показвани снимки, не води само по себе си до опорочаване
на извършеното от нея разпознаване на подсъдимия на живо. Това е така,
доколкото се установява, включително и от изложеното от св. Т.С., че не ѝ
е била показана само една снимка, и то именно на подсъдимия. Напротив, според
показанията на лицето са ѝ били показани множество фотоснимки, от които
тя сама е посочила лицето, което според нея и е извършило грабежа. С оглед
това, не би могло да се приеме по никакъв начин, че върху свободната ѝ
воля и непредубедеността ѝ е оказано каквото и да е неправомерно влияние.
Според настоящия въззивен съдебен състав, няма процесуална пречка на пострадало
от инкриминирано деяние лице да бъдат показани предварително множество снимки
на най-различни лица, сред които, ако последното разпознае извършителя на
престъплението, да го посочи, а след това да бъде извършено и разпознаване „на
живо“ на това лице, по предвидения за това процесуален ред. Противно на
доводите на защитата, това по никакъв начин не води до порок на извършеното разпознаване,
още повече и когато по време на самото разпознаване, пострадалият заяви, че е
познал дееца по конкретни негови белези, които вижда в момента, а не въз основа
на спомен и образ, които има за това лице от снимка. Предвид горното, според
въззивния съд, в случая, независимо от това, че на св. Т.С. са били показвани
предварително множество снимки, на които същата е разпознала автора на
извършеното срещу нея престъпление, впоследствие проведеното разпознаване не е
опорочено. Последното е извършено „на живо“, по време на което разпознаващата с
категоричност е посочила именно подсъдимия, като извършител на деянието, посочвайки
конкретните белези, въз основа на които го е разпознала и които белези са
изнесени от нея и в разпита ѝ в процесуалното ѝ качество на
свидетел, преди показването на снимките.
За да достигне до извода за
процесуална годност на проведеното процесуално - следствено действие
„разпознаване“, законосъобразно първоинстанционният съд е разпитал като
свидетели посочените в протокола за разпознаване лица, участвали при провеждането
му, в качеството им на поемни лица – свидетелите С. М. и Г. Г.. По отношение на
показанията на св. М., настоящият съдебен състав подходи с особено внимание,
доколкото последният е дал сведения по време на разпита си пред съда, че няма
конкретни спомени за случая и че не разпознава подсъдимото лице, както и че е
имало случаи при които се е подписвал на документи в качеството си на поемно
лице, без реално да е присъствал на извършваните процесуално - следствени
действия. С оглед възраженията на защитата за опорочаване на извършеното
разпознаване, доколкото от показанията на св. М. не се установява с
категоричност, че последният е взел участие в процесното разпознаване, въззивният
съд намира за нужно да отбележи, че липсата на спомен в показанията на
разпитания свидетел е била законосъобразно отстранена от страна на районната
инстанция, чрез прочитане на дадените от него показания, в хода на досъдебното
производство. В тях свидетелят е потвърдил обстоятелството, че реално е
участвал при провеждането на въпросното разпознаване. Тези показания, преценени
в съвкупност с показанията на св. Т.С., че разпознаването е било проведено в
присъствието на двама-трима свидетели от мъжки пол, обуславят доверието, с
което въззивният съд приема изложеното от св. М. пред органа на разследването. И
настоящата инстанция, подобно на първата, прие, че последният в действителност
е взел участие в действието по разследване „разпознаване“.
Този съдебен състав възприе с
доверие и показанията на другото поемно лице – св. Г.. Същият, по време на
разпита си пред първоинстанционния съд, макар да посочва, че няма ясни спомени
за извършеното в негово присъствие процесуално - следствено действие, след
предявяване на протокола от последното потвърждава факта, че той го е подписал.
Отделно, дава сведения, че не се е случвало да е подписвал документи за
разпознаване, без реално да е присъствал на извършването му. Подобно на
районния съд, въззивната инстанция намира за несъществено констатираното
несъответствие в показанията на свидетеля, относно мястото на извършване на
деянието (според свидетеля грабежът е осъществен в превозно средство). Това е
така, тъй като, в качеството си на поемно лице, свидетелят следва да дава
информация за реда, по който е проведено процесното съответното действие по
разследването, а не сведения за конкретното престъпно посегателство, което не е
било пряко възприето от него. С оглед горното, въззивната инстанция кредитира
изцяло изготвения протокол за разпознаване, намирайки, че последният е съставен
съобразно изискванията на чл. 169 – чл. 171 от НПК, поради което представлява
годно доказателствено средство за отразените в него обстоятелства. Този извод,
противно на застъпените от защитата доводи по време на съдебните прения пред
настоящата инстанция, не се разколебава и от обстоятелството си, че в
показанията си св. Т.С. е посочила, че свидетели на разпознаването са били лица
от мъжки пол, а видно от протокола за разпознаване, последният е изготвен от
разследващ полицай – Д.Д.. В тази връзка, следва да отбележи, че пред съда св. Т.С.
заявява, че няма конкретни спомени за присъствието на полицейски служител по
време на извършеното разпознаване, като относно свидетелите (визираща присъствалите
на мястото поемни лица) потвърждава, че са били от мъжки пол.
Поради всичко изложено и като отчете
категоричността, с която пострадалата е посочила автора на извършеното спрямо
нея престъпление, както и обстоятелството, че не е налице мотив за
недобросъвестно насочване на разследването от страна на пострадалото лице към подс.
В., доколкото по делото не се установи двамата да се срещали и познавали преди
извършването на инкриминираното деяние, въззивният съд прие, че показанията на св.
Т.С. са надежден доказателствен източник за авторството на деянието, който не
се опровергава от останалите ангажирани по делото доказателствени източници.
Във връзка с гореизложеното, тази инстанция, също както първоинстанционния съд, не възприе с довери изнесеното от страна на св. Х. (чичо на подсъдимото лице). Показанията на свидетеля, с които последният отрича обстоятелството племенникът му да е участвал в осъществяването на процесното инкриминирано деяние, посочвайки, че подсъдимият е работил заедно с него и сина му целодневно, всеки ден (без да посочва конкретен период), на хотела на св. М., въззивният съд прецени за недостоверни, имащи за цел да подкрепят поддържаната от подсъдимия защитна версия. В подкрепа на горния извод се явява обстоятелството, че с показанията си св. М. опровергава поддържаната от свидетеля и подсъдимото лице теза. Макар да потвърждава посоченото от св. Х., че последният е осъществявал ремонтни дейности на хотела му през 2014 г., както и че е виждал св. Х. да води да работят на обекта и други хора (най-вече с ромски произход), заявява, че последният е идвал сутрин, като работил най-късно до към 14.00 ч. след което изчезвал. Свидетелят М. с категоричност отрича да познава и да е виждал подсъдимото лице. На показанията на св. М., като отчете обстоятелството, че последният се явява безпристрастен и незаинтересован от изхода на делото свидетел, въззивният съд се довери, като ги намери за обективно и добросъвестно изнесени.
Предвид посоченото въззивният съд
намери за недостоверни депозираните пред първоинстанционния съд обяснения на
подс. В.. В тях подсъдимото лице твърди, подобно на показанията на св. Х., че
не е извършил инкриминираното деяние, защото е работил с чичо си на хотела на св.
М.. Този съдебен състав отчете факта, че обясненията на подсъдимия се
характеризират с двойствена правна природа, като от една страна се явяват устно
доказателствено средство, а от друго - основно средство за реализиране правото
на защита. Основният аргумент за преценката на въззивния съдебен състав, обаче,
се основава на категоричното опровергаване на обясненията на подсъдимото лице от
показанията на свидетелите Т.С. и М.. Поради това, правилно първоинстанционния
съд не ги е ползвал при изграждане на фактическите си изводи.
Констатацията
за съдебното минало на подсъдимото лице към датата на инкриминираното деянието,
законосъобразно районният съд е направил въз основа на приложената по делото
справка за съдимост.
Подобно
на първата инстанция, настоящият съдебен състав кредитира изводите на
експертите, изготвили заключението на КСППЕ на подсъдимото лице, като намира
последната за обосновано и компетентно изготвена, въз основа на научен подход и
отговаряща в пълнота на поставените задачи. От процесното експертно заключение
се установява, че подс. В. е психично здрав, като по време на инкриминираното
деяние е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи
постъпките, като деянието не е извършено поради увлечение или лекомислие.
Въззивният съд не намери основание да се съмнява в обективността,
безпристрастността и наличието на специални познания на вещите лица, изготвили
експертизата, поради което намира за правилен извода на СРС да даде вяра на
експертното заключение, при преценка на обстоятелството дали подсъдимият е
наказателноотговорно лице, по смисъл на чл. 31, ал. 2 от НК.
Като
изготвена с необходимите за целта специални знания, съдът кредитира и
изготвената в хода на досъдебното производство и приети в съдебната фаза на
процеса оценителна експертиза. От заключението ѝ настоящият съдебен
състав гради фактическите си изводи относно единичната и общата стойност на
инкриминираните вещи.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния
обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата
да формират еднозначни изводи по фактите, и споделя направения в мотивите към
присъдата анализ на наличните доказателствени материали, с посочените
изключения.
Като
цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими
процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, при
условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на
принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко
посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на
„ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд
срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна
фаза на процеса писмени доказателства и писмени доказателствени средства.
Въззивният
състав служебно констатира, че правото на защита на подс. В. не е било нарушено
в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички
изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на
правото на защита от страна на подсъдимия – редовно връчване на обвинителния
акт, гарантиране на участието му в процеса, на правото му да дава обяснения, да
представя доказателства и да прави доказателствени искания, да се ползва от
адвокатска помощ, каквато служебно му е осигурена, както и възможност да се
изказва последен и да обжалва актовете на съда, накърняващи законните му права
и интереси, от които права подсъдимото лице пълноценно се е възползвало.
Събраните
на двете фази на процеса писмени, гласни и веществени доказателствени средства,
писмени доказателства и заключенията на законосъобразно извършените експертизи очертават
една константна логична верига от обективни и субективни факти, от които по
несъмнен начин се установява както самото деяние, неговия механизъм, предмет и
начин на извършване, така и съпричастността към същото на подс. В., обратно на
въведените във въззивната жалба твърдения за липса на достатъчно доказателства,
от които да се изведе категоричен извод за участието на подсъдимия в
инкриминираното деяние.
Предвид
всичко изложено, въз основа на така направения анализ на доказателствата и въз
основа на установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил
правилни правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на
върховната съдебна инстанция на РБ,
досежно съставомерността на инкриминираното деяние, като го е подвел напълно
законосъобразно под състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК,
доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на
инкриминираната дата и място от подс. В. осъществява, от обективна и субективна
страна, състава именно на това престъпление.
От
обективна страна са налице всички признаци на престъпния състав.
Предмет
на престъплението са движими вещи – синджир от злато, 14 карата, плетка тип
„Картие”, с тегло от 8 грама, на стойност 268.08 лв. (двеста шестдесет и осем
лева и осем стотинки) и кръст от злато, 14 карата, с тегло около 4 грама, на
стойност 134.04 лв. (сто тридесет и четири лева и четири стотинки), всички вещи
на обща стойност 402.12 лв. (четиристотин и два лева и дванадесет стотинки). От
показанията на св. Т. С. се установява, че златните накити са ѝ принадлежали,
т. е. били са чужди по отношение на подсъдимия.
Установява
се още, че на 18.08.2014 г., в гр.София, ж. к. „Овча купел”, в близост до
магазин „Кауфланд”, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си, подс. Владимиров е отнел
от владението на св. Т.С. инкриминираните вещи, като употребил за това сила –
издърпал силно от врата на пострадалата златния ѝ синджир с намиращата се
на него висулка (златно кръстче), с което е осъществил и двата акта от изпълнителното
деяние на грабежа.
Престъплението
е довършено, тъй като подсъдимият е успял както да прекъсне властта на
досегашния владелец, така и да установи своя трайна такава върху инкриминираните
вещи, с което е реализиран престъпният резултат от инкриминираното деяние.
Всичко
това обуславя наличието на така необходимата за осъществяване на престъплението
по чл. 198, ал. 1 от НК функционална връзка между употребената принуда и
отнемането на вещите. В конкретния случай силата е била насочена към предмета
на деянието, т. е. върху самите вещи, а не към владелеца на вещта, като без
съмнение така употребената сила е била използвана, за да бъдат отнети вещите от
досегашния им владелец, при това, с цел прекъсване на неговата фактическа власт
и установяване на трайна такава от страна на дееца.
От
субективна страна, престъплението по чл. 198, ал. 1 от НК е възможно само при
пряк умисъл, предвид специалната цел и присвоителното намерение, указани в
неговия състав. В конкретния случай, подсъдимият, макар и непълнолетен, с оглед
кредитираното от двете съдебни инстанции експертно заключение, по време на
инкриминираното деяние е могъл да разбира свойството и значението на
извършеното и да ръководи постъпките, като деянието не е извършено поради увлечение
или лекомислие. В тази връзка, последният е съзнавал, че вещите, предмет на
престъплението са били чужди и са се намирали във владение на трето лице – св. Т.
С., както и че последната не е била съгласна да ѝ бъдат отнети.
Подсъдимият е съзнавал още, че преодолява това несъгласие чрез упражнената от
него принуда, изразяваща се в насилствено издърпване на инкриминираните златни
накити от врата на пострадалата, като е целял именно тяхното отнемане, с
намерение противозаконно да ги присвои.
Мотивиран от горното, настоящият
съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни, обосновани и
доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и
субективна страна, на вмененото на подсъдимия инкриминирано деяние.
По
изложените съображения, правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 303,
ал. 2 от НПК, подс. В. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по
чл.198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК.
По
отношение вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на
подсъдимия, следва да се отбележи, че за осъществяване на инкриминираното
престъпно деяние санкционната част на разпоредбата на чл. 198, ал. 1 от НК
предвижда наказание „лишаване от свобода“, за срок от три до десет години.
Обосновано първоинстанционният съд е заключил, че доколкото към момента на
извършване на деянието подс. В. е бил непълнолетен (на седемнадесет години),
приложима спрямо него се явява специалната разпоредба на чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, според която предвиденото наказание е „лишаване от свобода“, за срок до три
години.
Индивидуализирайки
размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подс. В., районният
съд правилно е отчел като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото
съдебно минало на подсъдимия към дата на деянието, а като отегчаващи – лошите му
характеристични данни, извеждащи се от последващите му осъждания. Така
очертаният баланс между смекчаващите и отегчаващи отговорността на подс. В.
фактори е мотивирал районния съд да приеме, че разпоредбата на чл. 55 НК се
явява неприложима спрямо него, като наказанието му е определено по общите
правила на чл. 54 от НК, с отчитане на редукцията по чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК,
а именно „лишаване от свобода“, в размер на една година.
Тези
изводи се споделят и от въззивния съд, доколкото в конкретния случая не са
налице многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, нито
такива, които да имат изключителен характер. Такива не са посочени от защитата,
нито във въззивната и жалба, нито в откритото съдебно заседание пред въззивния
съд, а и настоящият състав не констатира наличието им при извършената служебна
проверка.
Настоящият
съдебен състав, след извършване на собствена преценка на относимите спрямо
индивидуализиране на наказанието на подс. В. обстоятелства, прецени, че
изводите на първостепенния съд се явяват правилни и обосновани. Съдът служебно
не установява и явна несправедливост и завишаване на наказанието. Така
определеното наказание на подсъдимия е справедливо и съответно на обществената
опасност на конкретното деяние и деец.
Правилно
и на основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено реалното изпълнение на така
определеното наказание „лишаване от свобода“, за срок от три години. Въззивният
съд, подобно на първоинстанционния, приема, че в конкретния случай са налице
предпоставките за приложение на института на отлагане на изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода”, съобразно разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Чистото съдебно минало на дееца и размерът на наложеното наказание
(ненадвишаващо три години) очертават формалните предпоставки, визирани в
посочената правна норма. Съдът се съгласява с изводите на първата инстанция, че
за поправянето и превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да
бъде изолирано от обществото, чрез постановяване на ефективно изтърпяване на
така определеното наказание „лишаване от свобода“. За да се изпълнят целите на
специалната и генералната превенция в този случай, не е необходимо оказване на
въздействие от по-интензивен тип, чрез въдворяването на подсъдимия в място за
лишаване от свобода. Визираните в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК цели на
наказанието сочат, че същото следва да осигури, по възможно най-балансиран,
ефективен и приемлив за обществото и личността на осъдената начин, едновременно
поправително, превъзпитателно и предупредително действие върху осъденото лице и
превантивно и предупредително въздействие върху останалите членове на
обществото. Въпреки липсата на протест, целящ влошаване на наказателно –
правното положение на подсъдимия, въззивният съд намира за необходимо да
отбележи, че напълно споделя вярната и точна преценка на първият съд, че не се
налага изолирането на подсъдимия от обществото в местата за лишаване от свобода
и откъсването му от обичайната му социална среда. Евентуална такава би се явила
разрешение, непропорционално на извършеното престъпление, което би излязло
извън законноустановените цели на наказанието, би ги надхвърлило и изопачило.
При подсъдимия не са формирани престъпни навици (чисто съдебно минало). С оглед
личността му (младата му възраст към момента на консумиране на престъплението и
трудовата му заетост), законоустановените цели на наказателната репресия са
постижими и без ефективното изтърпяване на наказанието. При това,
предоставеният изпитателен срок на условно осъждане притежава и силно възпиращо
- превантивна функция, изразяваща се в потенциалната възможност за привеждане в
изпълнение на наложеното наказание в случай, че подсъдимият, в рамките на
определения му изпитателният срок, извърши ново престъпление. Съдът намира това
обстоятелство за достатъчно обвързващо за подсъдимото лице, в контекста на
наложеното му наказание, както и силно мотивиращо бъдещото му законосъобразно
поведение, в аспекта на необходимостта от спазване на законите.
Воден
от изложените съображения, въззивната инстанция намира за вярно и точно
решението на първоинстанционния съд да отложи за срок от три години
изпълнението на така определеното наказание „лишаване от свобода“, на основание
чл. 66, ал. 1 от НК, считано от влизане на присъдата в сила. При определяне на
размера на изпитателния срок, районният съд е съобразил характеристичните данни
на подсъдимия, като едновременно с това отчел и обстоятелството, че законодателят
изрично свързва ролята на условното осъждане с преобладаващото му значение за
поправяне на подсъдимия, като въз основа на това законосъобразно е приел, че
именно такъв размер отлагателен срок, ще окаже максимално поправително и
продължително възпитателно - превантивно въздействие върху подсъдимото лице и
останалите членове на обществото.
Вземайки
предвид всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така
отмереното наказание е справедливо и съответно на обществената опасност на
конкретните деяние и деец и отговаря в пълна степен на изискванията на
наказателната репресия и на принципите на българското наказателно
законодателство. Чрез него биха се изпълнили визираните в чл. 36 от НК цели на
генералната и на специална превенция, като същевременно същото не се явява
несъразмерно тежко и се явява достатъчно за осигуряване нужния възпитателно -
поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на подсъдимия, но и
върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е и основният
смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 от НК. В същото време, ще
се даде възможност на подс. В. да се поправи и превъзпита, без да бъде
демотивиран от едно ненужно тежко наказание.
Правилно
съдът е постановил, че при евентуално привеждане в изпълнение на наложеното на
подсъдимия наказание „лишаване от свобода“, на основание чл. 59, ал. 1 от НК, следва
да бъде приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан по
настоящото производство с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и
„домашен арест“, включително по реда на ЗМВР.
По отношение
на присъдата в частта ѝ, в която подсъдимият е осъден да заплати
направените по делото разноски, настоящият съдебен състав прецени, че същата е
правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде потвърдена. С оглед
осъдителния характер на постановената първоинстанционна присъда, разноските по
делото правилно са възложени на осъдения подс. В., в съответствие с
разпоредбата на чл. 189, ал. З от НПК. Същите са правилно изчислени в общ
размер от 565 лв.
За
прецизност следва да се отбележи, че разноските в размер на 180 лв., които са
сторени в хода на досъдебното производство, следва да се заплатят по сметка на
СДВР, а разноските в размер на 385 лв., които са направени в хода на съдебното
производство, следва да бъдат заплатени в полза на бюджета на съдебната власт,
по сметка на Софийски районен съд. В настоящата инстанция разноски не бяха
направени и такива не следва да бъдат присъждани в тежест на подсъдимия.
Правилно
и законосъобразно е осъдено подсъдимото лице, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, да заплати и сумата от пет лева, за издаване на изпълнителен лист, в
случай на липса на доброволно изпълнение.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с
оглед изложените съображения същата следва да бъде
потвърдена, а въззивната жалба - да бъде оставена без уважение, като
неоснователна.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда от
27.02.2017 г., по НОХД № 20420/2014 г.
на СРС –НО, 94-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или
протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.