РЕШЕНИЕ
№ 291
гр. Карлово, 18.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320100786 по описа за 2023 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание чл. 124, ал. 1, предл. второ от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД;
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
Ищицът - С. К. М. твърди, че на 24.03.2023г. сключил договор за кредит
„Б.К.” с представител на дружеството „А.Ф.” ООД. Предмет на договора бил
отпускане на револвиращ кредит с максимален размер от 300.00 лева, който
се усвоявал чрез международна кредитна карта. Валидността на картата била
две години, след което се подновява. „А.Ф.” ООД е финансова институция по
чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ, поради което може да предоставя кредити и се явява
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Съобразно чл. 4, ал.1 от договора -
срокът на кредита бил 6 години, при фиксиран годишен лихвен процент от
43.20%, като върху усвоения размер се дължал и дневен лихвен процент от
0.12; общата сума включвала главницата, догоговорна лихва; такси за
ползване на картата, посочени в тарифа и ГПР на заема – 46.18%. Нямало
погасителен план и размер на възнаградителната лихва, както и
разпределение на вноските по задължения. В чл. 12, ал. 2 била упомената
поредност при погасяването. Договорът за потребителски кредит бил
1
недействителен, тъй като не били спазени редица разпоредби от Закона за
потребителския кредит (ЗПК).
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК, въз основа на договор за кредит,
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне
на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК
уреждали формата и съдържанието на договора. В случая не били спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Така не били упоменати - условията
за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент;
не бил регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора”
(възнаградителна лихва), като не било посочено каква част от погасителната
вноска представлява главница и каква - лихва, такси и пр.
Нарушена била и т.10 на ал. 1. В договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 46.18%. В този порядък твърди,
че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно
тези обстоятелства липсвал. Посочен бил лихвен процент по заема (който е
фиксиран), отделен дневен лихвен процент, както и годишно оскъпяване по
заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР. Твърди, че
ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
2
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по
начин, различен от законовия, е недопустимо (в материалноправен смисъл).
Тези съставни елементи обаче, както било посочено оставали неизвестни, при
което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в тарифата към заема, освен
лихвения процент били предвидени и такси за теглене на пари в брой от
банкомати в страната и чужбина, както и за неоснователно оспорена
транзакция. Не можело да се направи еднозначен извод, че тези разходи били
включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не
бил ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват,
следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е
включено в тях. Според чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9, договорът е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания
водило до настъпване на последиците по чл.22 от ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване. В
случая не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 от ЗПК, поради
което договорът за кредит е недействителен.
МОЛИ съда, на основание чл. 124, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 22 от ЗПК, да
признае за установено по отношение на „А.Ф.” ООД, че договор за кредит
„Б.К.”, сключен на 24.03.2023г. е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл.
11, ал.1, т. 9, т.10 от ЗПК. Претендира за направените по делото разноски.
Ответното дружество – „А.Ф.” ООД изцяло оспорва предявения иск.
Твърди, че финансовият продукт „Б.К.“ е револвиращ кредит, който се
предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя
страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж
сключили договор за кредит по продукта „Б.К.“ кредитополучателите сами
взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. „Б.К.“
като финансов продукт НЕ е вносков продукт, по който задължението от
Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/седмични вноски, както
3
били масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „Б.К.“ сами решавали как да усвоят сумата - в брой
на ATM-устройство и/или онлайн, както и сами решавали кога да усвоят
сумата - в случай че кредитополучател реши през даден месец да не усвоява
суми, то той не дължи нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит
дължи уговорената договорна лихва, която се начислява на ден върху
усвоената сума.
Твърди, че на 24.03.2023 г. С. К. М. е сключил с „А.Ф.” АД - Договор за
кредит „Б.К.“, по силата на който „А.Ф.” АД е кредитодател, а С. К. М. -
кредитополучател. По силата на Договора дружеството е предоставило на С.
К. М. револвиращ кредит в максимален размер от 300 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент -
платежна карта, а кредитополучателят се е задължил да го ползва и върне
съгласно условията на договора. Към дата на изготвяне на настоящия отговор
на искова молба, ищецът не изпълнявал редовно задълженията си по
сключения от него договор за кредит, като към настоящия момент е налице
неплащане на значителен размер на задълженията.
Възразява срещу искането на ищеца целият договор да бъде обявен за
недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се
обявяват за нищожни. Счита, че претенциите на ищеца са напълно
неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително,
доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да
бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да
влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било
възможно и без тяхното съдържание. Съображенията за неоснователността на
исковете са следните:
1. По отношение на твърдението за нарушаване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради неупоменаване на условия за прилагане на
лихвен процент, индекс или референтен лихвен процент, не е регламентиран
размерът на „печалбата на кредитора“, като не е посочено каква част от
погасителната вноска представлява главница и каква- лихва, такса и пр.
намира за напълно неоснователни твърденията на ищеца, че не били
упоменати условията за прилагане на лихвен процент, индекс или референтен
лихвен процент, не е регламентиран размерът на „печалбата на кредитора“
4
(възнаградителна лихва), като не е посочено каква част от погасителната
вноска предсталява главница и каква- лихва, такса и пр. В чл. 4, ал. 1, т.2 от
Договора ясно е уговорен между страните Фиксиран годишен лихвен процент
по заема: 43.2%, но неправилно ищецът посочвал в исковата молба, че освен
фиксирания годишен лихвен процент се дължал и дневен лихвен процент. В
посочената т.2 било уточнено, че върху усвоения размер на кредита
кредитополучателят дължал дневен лихвен процент в размер на 0.12%, като
лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница, като
за изчислението й се приемал, че календарният месец е с продължителност от
30 дни, т.е. посоченият годишен лихвен процент (43.2%) се формирала от
броя календарни дни в месеца (30 дни) умножени по месеците в календарната
година (12 месеца), които били умножени по посочения дневен лихвен
процент (0.12%). Така се получавал като размер на фиксираният годишен
процент, посоченият в Договора, а именно 43.2%. Неотносимо към процесния
договор било твърдението на ищеца, че не били упоменати условията за
прилагане на лихвен процент. Съдебната практика била константна и
приемала, че при посочен фиксиран за целия период на договора лихвен
процент по заема, какъвто е определен и в договора, предмет на спора по
настоящото дело, не е необходимо да се посочват условия за прилагането му.
В случай че съдът не вземе предвид посочената константна практика, моли,
да вземе под внимание, че в договора е уточнена базата, върху основа на
която се начислява лихвеният процент, а именно: дневен лихвен процент в
размер на 0.12%, който се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена
главница от кредитния лимит. Съдебната практика приемала, че няма
уговорка за прилагане на лихвен процент при липса на конкретизация върху
каква основа се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на
кредита или върху остатъчната главница, т.е. следва да става ясно как е
разпределен лихвеният процент във времето - върху цялата дължима
главница или е съобразно поетапното й намаляване, както и дали фиксираната
лихва е уговорена за целия срок на договора, или само за определен период от
него. В договора ясно била посочена основата, върху която се начислява
лихвата - върху усвоената и непогасена главница от кредитния лимит и
фиксираната лихва е уговорена за целия период на договора. Счита, че така
посочените условията за прилагане на лихвен процент не влизат в
противоречие с целта на изискването в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а дори
5
напротив, дават ясна представа за условията за прилагане на лихвения
процент. Ищецът би могъл да направи проверка как е образувана дължимата
лихва и дали същата отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран
размер или не. С оглед изложеното искането на ищеца следва да бъде
отхвърлено като напълно неоснователно.
Кредитодателят е информирал предварително ищеца за всички условия
по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още с
предоставянето на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно
изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Ищецът е получил допълнителната
защита, която му е гарантирана от закона, като кредиторът му я е предоставил
в степента, в която й е дължима съобразно императивните правни норми на
ЗПК. Ищецът вече информиран, е имал свободата да реши дали предложените
му условия го устройват и дали да се обвърже с тях. В случай, че ги е счел за
неблагоприятни или нарушаващи усещането й за равноправие и
справедливост, то той е можело изобщо да не встъпва в договорни отношения
с дружеството, но въпреки това го е направил. Дори, да е счел, след
подписване на договора, че условията не го устройват, то той е имал и срок за
отказ от договора. В конкретния случай, същият е бил доволен от
предложените му условия, предвид факта, че нито е отказал да подпише
договора, нито е направил отказ, дори напротив - веднага е усвоил
предоставения му кредитен лимит.
Намира за неправилно ищецът да твърди, че неупоменаването на индекс
или референтен лихвен процент е нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 от ЗПК. Договорената възнаградителна лихва в размер от 43.2% е с
фиксиран размер, поради което не е налице основание от кредитодателя да се
изисква посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан
с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, т.к. такава промяна в лихвения
процент по договора не е предвидена - ясно е посочено в договора, че
лихвеният процент е фиксиран. Неоснователно е и твърдението на ищеца, че
не е регламентиран размерът на „печалбата на кредитора“ (възнаградителна
лихва). Липсата на отделно записване на общия размер на договорната лихва
не води до недействителност на договора, т.к. такова самостоятелно
изискване за съдържанието на договора за потребителски кредит не е
6
предвидено в чл. 11 от ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща
гл. VI - Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи от ЗПК. Освен това, в договора ясно е посочен какъв е
размерът на дължимата договорна лихва за целия срок на договора.
Твърди за неоснователно твърдението, че е налице нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК с непосочването каква част от
погасителната вноска предсталява главница и каква - лихва, такса и пр.
Продуктът „Б.К.“ е револвиращ, следователно няма как да има предварително
изготвен погасителен план и погасителни вноски, тъй като с подписване на
договора кредиторът няма как да знае кога кредитополучателят ще реши да
усвоява суми от кредитния лимит, в какви размери и дали изобщо ще усвои
суми. Доколкото в договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент и
ГПР, като не е предвидено заплащане на суми, дължими при различни
лихвени проценти, то не е било необходимо, а и в случая е невъзможно да се
посочва последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по ДиректИ.
2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити, в договора за
кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Неправилни били и изложените в исковата молба аргументи, че от
изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК можело да се
направи извод за недействителност на Договора. Чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК
изисква от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му. В настоящия случай това е изпълнено и
изискуемата информация фигурира изцяло в процесния договор за кредит в
чл. 4, ал.1, т.2, където е посочено, че размерът на годишния лихвен процент е
43.2%, както и че същият е фиксиран, които се явяват и представляват и
условията за прилагането му. Предложеното от ищеца тълкуване на правната
норма е разширително и не отговаряло на смисъла на чл. 22 от ЗПК.
Лихвеният процент в процесния договор е посочен съобразно законовите
7
изисквания, а чл. 22 от ЗПК посочва конкретни и изчерпателно съдържащи се
в самия него разпоредби, при нарушение на които договорът за
потребителски кредит би се явил недействителен. С други думи, в процесния
случай не ставал въпрос за липсващ лихвен процент и не следва същият да се
приравни на неуговорен или неточно определен. Допълнително,
недействителността, предвидена в чл. 22 от ЗПК засяга непълноти в договора,
водещи до по-ниска степен на информираност на потребителя относно
неговите права и задължения по договора, а не до невъзможност за
изпълнение на самия договор. Посочените в чл. 22 от ЗПК законови
разпоредби не засягали съществено съдържание на договора, без което той не
би могъл да съществува поради невъзможност да се изпълни, а съдържание,
без което потребителят не би разполагал с достатъчно информация относно
своите права и задължения. Въпреки това, в настоящия случай е налице е
пълна яснота относно финансовата тежест, която поема кредитополучателят
чрез сключването на оспорения договор за потребителски кредит. Твърди, че
договорът е сключен през март 2023г., а ищецът повдига въпроса за
недействителност на договора след близо четири месеца след като е сключил
договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква причина
ищецът се позовава на недействителност не непосредствено след сключването
на Договорра и какъв е правният й интерес за това. Счита, че към настоящия
момент такъв липсва, поради което искът се явявал напълно недопустим.
Завеждането на това дело изключително категорично навежда на идеята за
недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от закона права и
възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел
неоснователно обогатяване. Към момента на подаване на настоящия отговор
на исковата молба шцецът бил в неизпълнение на договорните си отношения
спрямо „А.Ф.“ АД, а именно след първоначалното усвояване на целия кредит
е извършил едно единствено плащане в размер на 306.12 лв., няколко дни
след което отново е усвоил целия кредитен лимит т.е. 300 лв. и не е извършил
нито едно плащане оттогава, като дори не се е погасил усвоената главница.
Такова поведение не следва да бъде толерирано.
Предвид релевираните аргументи за нарушение на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК и искането на ищеца за прогласяване на
недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК били изцяло
неоснователни и следвало да бъдат изцяло отхвърлени.
8
2. По отношение на твърдението за нарушаване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т.10 от ЗПК поради липсва на ясно разписана методика за
формиране на ГПР, включително кои компоненти са включени в него и дали
таксите за теглене и тази за неоснователно оспорване на транзакции били
включени при формиране на ГПР намира следното:
Твърденията на ищеца, че в договора не е ясно посочено при какви
условия е изчислен ГПР, счита също за напълно неоснователни. Договорът в
чл.4, ал.1, т.4, ясно и категорично били написани допусканията за изчисление
на ГПР, както ЗПК изисква, с оглед на което твърдението на ищеца са
напълно недоказани и не отговарящи на обективната истина и моля същите да
бъде изцяло отхвърлено. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът
следва да съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин“. Законът за потребителския кредит не съдържал
изискване като условие за валидност на договора за кредит да бъде описана
методиката на формиране на годишния процент на разходите по кредита.
Такова изискване е налице само по отношение на референтния лихвен
процент (чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК) като основа за изчисляване на приложимия
към договора за кредит променлив лихвен процент съгласно § 1, т. 6 от ДР на
ЗПК, но в случая, уговореният лихвен процент по кредита не е променлив, а
фиксиран, поради което не е необходимо договорът да съдържа ясна и
разписана изчислителна процедура (формула), в която се посочват видът,
количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти.
Видно от Договора бил посочен размер на ГПР от 45.9%, който е в границите,
определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК (не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения), а взетите предвид допускания са
описани в чл. 4, ал. 1, т.4 от Договора. Съдебната практика приемала, че не е
необходимо договорът да съдържа изброяване на компонентите, включени в
ГПР, т.к. тези компоненти са изрично посочени в закона. В настоящия случай
бил посочен размер на ГПР, при изчислението на който са взетите предвид
допускания по определения в Приложение № 1 начин и същите са ясно
разписани в самия договор, точно както изисква ЗПК. Кредитодателят е
спазил всички законови изисквания при изготвяне на процесния договор за
9
кредит. В ЗПК нямало изискване кредитодателят да разписва методиката за
формиране на ГПР в Договора когато лихвеният процент е фиксиран и
посочването на ГПР. С описани допусканията за изчисляване на ГПР, давал
по ясен и разбираем начин възможност на потребителя да се ориентира
относно общите разходи по кредита. Кредитодателят също така нямал
задължение по ЗПК да включва в договора и формулата за изчисление на
ГПР. Ето защо счита, че твърденията на ищеца са необосновани и абсолютно
невярни и същите следва да бъдат изцяло отхвърлени.
3. Намира за неправилно ищецът твърди, че не ставало ясно дали
таксите за теглене и тази за неоснователно оспорване на транзакции са
включени при формиране на ГПР, като това представлява нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът следвало да се прогласи
за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Чл.19, ал.1 от ЗПК гласял:
„Годишният процент ни разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сюиочване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит“. Параграф 1, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към ЗПК казва, че „Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни па кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, ши в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Видно от посочените законови текстове, в ГПР
се включвали разходите, които били известни за кредитора.
В тази връзка твърди, че съгласно приложимата Тарифа за ползване на
платежния инструмент, ищецът дължал единствено такси за теглене на
банкомат в страни от ЕС и извън ЕС, т.е. няма как в допускането за
изчисление на ГПР да се включи усвояване в чужбина, при положение, че
10
договорът се сключва в България, т.е. дали ищецът някога през „живота“ на
кредита ще усвоява пари в брой на ATM в чужбина е обстоятелство, което не
било известно за кредитора към дата на сключване на договора за кредит, че
да бъде включена тази такса в изчисленията за ГПР. Аналогично, кредиторът
нямало как да знае дали ищецът ще прави оспорване на трансакции, които ще
се окажат неоснователни, че да се начисли такса за неоснователно оспорване
- както вече няколко пъти посочихме, при този тип продукти кредиторът не
знае и не разполагал с информация дали изобщо кредитополучателят ще
усвои пари и ако да - кога и в какъв размер, че да включи този разход в
изчислението за ГПР. И двете посочени такси от ищеца били такИ., които не
били предварително известни за кредитора, че ще се случат, за да може
последния да ги включи в изчислението на ГПР.
Видно от приложената Тарифа, ищецът не дължал такси за теглене на
пари в брой от ATM на територията на България, както се твърди абсолютно
невярно в исковата молба. Въпреки че посочените такси не следвало да бъдат
включени при изчисление на ГПР - изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, се съдържало в чл.
11, ал. 1, т. 14 от ЗПК, като съгласно чл. 22 от ЗПК неспазването му не води
до недействителност на договора за кредит. Предвид горното и съдебната
практика непосочването поотделно на отделните елементи, включени в
годишния процент на разходите и общата дължима от потребителя сума, не
съставлявало основание за недействителност на договора по чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК. Ето защо, релевираните аргументи за нарушение на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК били абсолютно неверни и искането на ищеца за
прогласяване на недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК не
били основателни и следвало да бъдат отхвърлени изцяло.
Твърди, че ищецът усвоил целия му предоставен кредитен лимит от 300
лв. два пъти. На 01.04.2023г. е усвоил 300 лв., на 18.04.2023г. е постъпила
сума в размер на 306.12лв., с която било погасено задължението по договора
към 18.04.2023г., но на 25.04.2023г. ищецът отново е усвоил още 300 лв. по
договора, но след тази дата не е извършил нито едно плащане. В тази връзка
напълно несъстоятелно било искането на ищеца да предоставя документи за
извършените плащания, т.к. същият не е правил плащания за погасяване на
задължението си по Договора, а е направил едно плащане. В този смисъл,
11
признава, че ищецът е извършил едно единствено плащане от 306.12 лв. на
18.04.2023г., като платежното за това плащане може да предостави
единствено той.
Моли съда, да отхвърли изцяло исковата претенция на ищеца като
неоснователна и недоказана и да присъди на „А.Ф.“ АД направените в хода на
делото съдебни разноски, вкл. и заплатено възнаграждение за процесуален
представител.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
След справка в Търговския регистър, съдът намира, че по отношение на
посочения ответник е налице промяна във в правната форма на управление от
ООД в АД, като въпреки, че искът е насочен към „А.Ф.” ООД, от ответната
страна не е постъпило възражение и отговорът е подаден от „А.Ф.” АД
Предявен е иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит
поради неправилно посочване на годишния процент на разходите като един
от реквизите по договора във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП.
Искът би могъл да бъде уважен, ако в договора не е посочен процент на
разходите, който да отговаря на действителните разходи по договора за
кредит. В настоящия случай от представения по делото Договор за кредит
„Б.К.“ от 24.03.2023г., неоспорен от страните, според който на ищеца е
отпуснат револвиращ кредит, усвояван чрез кредитна карта, при: кредитен
лимит от 300 лева; неопределен срок на действие на договора; фиксиран
лихвен процент: 43.2% върху усвоената част от кредитния лимит годишно;
0.12% от усвоената сума на ден. В чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора е посочен
годишен процент на разходите от 46.18%, който е определен при допускане,
че кредитът се погасява редовно, и е усвоен пълен размер на кредитния лимит
незабавно след сключване на договора.
В чл. 22, ал. 1 от договора е уредено, че ако кредитополучателят не
плати „общото задължение“ до уговорения падеж, който съгласно чл. 3, ал. 2
от договора е 5-то число от текущия месец, той е длъжен до изтичане на
срока на падежа по чл. 3, ал. 2 от договора да заплати част от общото
12
задължение в размер на 15% от усвоената и непогасена главница.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора между страните понятието „общо
задължение“ включва цялата усвоена и непогасена главница, начислената
върху нея и непогасено договорна лихва, неустойки за неизпълнение на
договорни задължения, лихва за забава и разходи за събиране на просрочени
задължения, в случай че такИ. са начислени, и дължима застрахователна
премия, съгласно Раздел XI от настоящия договор, в случай че такава е
сключена. Това означава, че на практика, ако не върне абсолютно целия
усвоен кредитен лимит, за ищцата е възниквало задължение да заплати поне
15 % от него и да осигури поръчител.
За длъжника е предвидено задължение - чл. 15 от Договора, в рамките
на пет дни от активиране на платежния инструмент да предостави едно от
следните обезпечения - банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят
следва до отговаря на конкретно посочени в договора изисквания - да е
физическо лице, навършило 21 години и да представи служебна бележка от
работодател за размера на трудовото възнаграждение, като брутния му доход
да е в размер на по-малък от 1500 лева; да работи по безсрочен трудов
договор от минимум 6 месеца; да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с „А.Ф.” АД, както и други изисквания във
връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на
това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 10% от
стойността на главницата, която се начислява за всяка просрочена месечна
погасителна вноски.
Съдът намира, че посочените клаузи, тълкувани в своята съвкупност
водят до извод за неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК при
прилагане на правилата за формулиране на уговорките по кредита на ясен
език и по разбираем начин съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Несъответствието не
следва от твърдяното от ищеца разбиране, че елементите на годишния
процент на разходите следва да са подробно разписани, тъй като такова
изискване законът не поставя. То обаче идва от комбинацията между
използваните в договора термини „кредитен лимит“ и „фиксиран лихвен
процент“, както са дефинирани в закона. Съгласно § 1, т. 5 от ЗПК
„фиксиран“ е този лихвен процент, при който „кредиторът и потребителят
уговарят един поС.ен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или
13
уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди от
продължителността на договора за кредит, през които се прилага само
определеният фиксиран лихвен процент.“ Ако са уговорени различни
проценти за различни периоди на договора, то лихвеният процент по кредита
е „фиксиран“ само за отделните периоди, през които лихвеният процент е
определен изключително с помощта на определен фиксиран процент,
определен в договора и независещ от други обстоятелства. В случая
механизмът на начисляване на лихвата по сключения между страните договор
е напълно различен – за първия месец годишният лихвен процент е 43.2%, но
след това са възможни два сценария – в първия кредитът се изплаща напълно
(т.е. говорим за кредит с едномесечен срок) и в този случай няма нови
разходи, като потребителят може да го усвои отново, а във втория – при
частично плащане от поне 15%, лихвата се увеличава с еднократната
неустойка от 10% от неусвоената сума. Ответникът в лицето на „А.Ф.” АД не
е посочил изрично на съответните места в договора, че в този случай
лихвеният процент ще бъде по-висок, а изрично в чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора
е посочен само един фиксиран лихвен процент, като по този начин кредиторът
въвежда потребителя в заблуждение относно действителната лихва, предвид,
че в чл. 2, ал. 1 от договора се говори за кредитен лимит, който е безсрочен.
Така потребителят остава с впечатление, че дори и да върне част от
задължението си по начин, по който общият размер на „общи разходи по
кредита“ ще остане под лимита от 300 лева, то той ще продължи да дължи
само лихва от 43.2%, а систематичното тълкуване на договора всъщност ясно
посочва, че това не е така.
Следователно в случая е налице хипотезата на чл. 22 от ЗПК във връзка
с чл. 10, ал. 1 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК – уговорките за определяне на
лихвения процент по договора за кредит са формулирани неясно и оставят
потребителя с убеждението, че дори и да върне част от задължението си, няма
да има по-различна лихва за него от уговорените 43.2% годишно, а реално се
плащат повече. С това на практика потребителят е подведен и относно
размера на годишния процент на разходите по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй
като този процент се формира и от размера на лихвата по договора. Съдът на
Европейския съюз е признал в т. 62 – 67 от Решението от 20 септември 2018г.
по дело C‑448/17 EOS KSI Slovensko, че именно ясното запознаване на
потребителя с цифровите параметри на договора за кредит (лихва и ГПР) са
14
съществени елементи при избора на кредитор и формиране на решението
дали въобще да се ползва кредит, и поради това потребителят трябва да е
ясно и недвусмислено информиран какъв е размерът на задължението му.
Като не е посочил ясно, че лихвеният процент по договора за кредит се
променя в зависимост от начина на изплащането му съгласно чл. 22 от
договора между страните, ответникът е формулирал клаузата относно
лихвения процент неясно и е въвел потребителя в заблуждение, а това води до
нищожност на договора за потребителски кредит в съответствие с чл. 22 от
ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 1 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК.
Доколкото нищожността се преценява към деня на сключване на договора, то
обстоятелството дали и доколко ответникът е начислявал неустойки по чл. 20
от договора за кредит, е без значение. Искът следва да се уважи.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищеца, съгласно чл. 78,
ал. 1 от ГПК. Същата е доказала такИ. в размер на 50.00 лева държавна такса
и е поискала адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв за адв.
С. П. като материално затруднено лице. Същото следва да се съобрази в
съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 1 от наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, като съдът го определя в размер на 400.00
лева, които да се присъдят на процесуалния представител, а на ищеца да се
присъдят 50.00 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. К. М. от с. В., ул.
******* с ЕГН ********** иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1, предл.
второ от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД; чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 11, ал.
1, т. 9 и 10 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП, по отношение на „А.Ф.” ООД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, район „Т.”, ж.к.
„*****” ул. ******, представлявано от управителя Ц.П.К., че сключеният
между „А.Ф.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
****, район „Т.”, ж.к. „*****” ул. ****** и С. К. М. от с. В., ул. ******* с
ЕГН ********** - договор за кредит „Б.К.”, сключен на 24.03.2023г. не
обвързва страните като НИЩОЖЕН, поради липса на законови реквизити –
15
недвусмислено посочване на действителен лихвен процент и годишен
процент на разходите.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „А.Ф.” ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ****, район „Т.”, ж.к. „*****” ул.
******, представлявано от управителя Ц.П.К. да плати на С. К. М. от с. В., ул.
******* с ЕГН **********, сумата от 50.00 лева, представляваща разноски по
делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 2 от
ЗАдв, „А.Ф.” ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
****, район „Т.”, ж.к. „*****” ул. ******, представлявано от управителя
Ц.П.К., да плати на адв. С. Ж. П., вписан в АК – П., с адрес на кантората: гр.
П., пл. ******, сумата от 400.00 лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
16