РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. Стара Загора, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Неделина Минчева
при участието на секретаря Е.Ат. Д.а
като разгледа докладваното от Неделина Минчева Гражданско дело №
20245530102811 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка със ЗПК
за обявяване нищожност на клаузата за неустойка, обективирана в чл.11 от Договор за
кредит №......г., като противоречаща на добрите нрави, съединен с осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за сумата от 20,00лв., представляваща неоснователно
заплатена неустойка по процесния договор.
Искът е предявен от Р. Р. К. от гр.Стара Загора срещу „Сити Кеш“ ООД гр.София. С
исковата молба се твърди, че на ...г. ищцата е сключила с ответното дружество Договор за
кредит №......., за сумата 300,00лв., при фиксиран лихвен процент по заема 44,5%, годишен
процент на разходите - 56,68%. Съгласно чл.5 договорът за заем следвало да бъде обезпечен
с банкова гаранция или поръчител, като при неизпълнение на условията визирани него,
кредитополучателят дължал неустойка, визирана в чл.11, в размер на 88,69лв., изплащана
разсрочено заедно с погасителната вноска. Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но
не дължал плащания за неустойка. За да заобикалят материалноправните изисквания,
регламентирани в чл.19, ал.4 от ЗПК, фирмите за бързи кредити поставяли изисквания, на
които кандидатстващите за кредит не можели да отговорят. Чрез предвиждането на
неустойки за неосигуряване на обезпечение и на такси за осигуряване на фирми-гаранти,
небанковите финансови институции си осигурявали допълнителна печалба, която вече била
калкулирана с договорената възнаградителна лихва. Преценката за действителността на
клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението и при спазване на критериите, заложени в т.3 от
1
Тълкувателно решение на ОСТК на ВКС по тълк.дело №1/2009г. По силата на чл.92 от ЗЗД
неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от
неизпълнението и обезпечавала изпълнението на договора, като можела да има и
санкционна функция. Предвидената неустойка в размер на 88,69лв. била загубила
присъщата си обезщетителна функция, доколкото тя била близо 30 % от заетата сума в
размер на 300,00,00лв., без да зависела от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя
водела до скрито оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. В конкретния договор
били предвидени ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не можел да
изпълни договорното си задължение. Явно било, че кредитодателят не е търсил
обезпечение, тъй като бил поставил ограничения и бил дал и неизпълнимо кратък срок за
осигуряване на поръчители - три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване
за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48 и
разпоредбата на чл.16 ЗПК и преддоговорното задължение на кредитора за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя и целяло да предпази потребителите от
свръхзадльжнялост и неплатежоспособност. На практика клауза, която предвиждала, че се
дължи неустойка при неосигуряване на поръчители прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото
си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната
неустойка. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на
условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им
препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността. Неустойката се кумулирала
към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По
същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го
обогатявала неоснователно.
Ищецът моли съда да прогласи за недействителна клаузата на чл.11 от Договор за
кредит №.......г. като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи
материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК относно същественото
съдържание на потребителските договори за кредит, както и да осъди ответното дружество
да му заплати сумата от 20,00лв., платена без основание неустойка по Договор за кредит
№.......г.
В законоустановения срок ответникът е подал писмен отговор, с който заявява, че
оспорва исковата молба като предявена в условията на злоупотреба с права, нередовна и
неоснователна. Налице било злоупотреба с права и основание за прилагане на чл.213 ГПК.
Ищецът бил подал пред Районен съд - Стара Загора две напълно идентични искови молби, с
2
които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, по сключените между
страните общо два договора и по тях били образувани гр.д. №.....г. и гр.д. №....г.
Процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди
другата страна, като в нейна тежест се възлага заплащането на разноски в прекомерен
размер. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи
дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за
добросъвестност, което страните си дължат по силата на чл.3 от ГПК. Предвид изложеното
моли съда да съедини реда на чл.213 ГПК горепосочените дела в едно производство и
постанови едно общо решение по тях. При условията на евентуалност, в случай на
самостоятелно разглеждане, моли в полза на ищеца да не бъдат присъждани разноски за
повече от едно производство съгласно многобройната практика на съдилищата, както и на
СЕС. За доказване на твърденията за осъществена злоупотреба с права, моли съдът да
извърши служебна справка за броя и вида на образуваните в Районен съд - Стара Загора
съдебни производства от настоящия ищец срещу ответното дружество, като се изискат и
приложат по настоящото дело останалите искови молби на ищеца с цел доказване на
идентичността между отделните производства.
Неоснователни били претенциите на ищеца за обявяване недействителността на
неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, нарушаваща договорното равноправие между страните и чл.11, т.9 и т.10
ЗПК, както и за връщане на платени суми по договора. Клаузите на Договор за
потребителски кредит №... били съобразени с всички изисквания на ЗПК, по отношение на
формирането на ГПР били спазени всички закрепени в ЗПК изисквания. Уговорената
неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Той бил сбор от разходите, които
представлявали цената за предоставената на потребителя услуга, а неустойката обслужвала
неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор, като
двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща правна характеристика и функция.
Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът е бил наясно към
датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката била индивидуално
договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава би била
дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж.
Неверни били твърденията, че неустойката представлявала добавка към възнаградителната
лихва. Обстоятелството, че страните договорили неустойката да бъде изплащана на части с
падежите по договора не водело до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в
полза на ищеца, тъй като разпределяла задължението му във времето с падежни дати
същите, като за главница и лихва. С индивидуално уговорените параметри по договора
потребителят е бил наясно предварително и е имал възможността да се откаже без каквито и
да било последици за него, както още при сключване на договора, така и след това.
Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на
кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на
3
искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. ЗПК предвиждал
единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е извършил
такава проверка на кредитополучателите си и липсата й не можела да бъде нищожност на
клауза, с която се уговаряла неустойка. Оспорената от ищеца неустойка е била уговорена
като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си обезпечение.
Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца,
който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е подробна
информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен европейски
формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки, и е разполагал с цели 14 дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК без никакви други отрицателни
последици. Очевидно било с оглед процесуалното поведение на ищеца и фактическата
обстановка на казуса, че той е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл.12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от
неправомерното си поведение. Неустойката е имала предварително определен начален и
краен момент и била с фиксирани параметри за срока на договора и противоречие с добрите
нрави не били налице. В периода от 2023г. до 2024г. ищецът е сключил общо 4 договора с
ответното дружество, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита и това опровергавало твърденията на ищеца, че
клаузите накърнявали добрите нрави. В случая вместо да упражни някое от договорните и
законоустановените си права още при сключване на първия договор с ответното дружество -
да се откаже от договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение
или за замяната му с друг вид, потребителят по своя инициатива е сключил още 3 договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. От тази фактическа
обстановка ставало ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това завежда искове за
недействителност и връщане на платените суми над главницата. Отделно от
недобросъвестността на кредитополучателя, гореизложените факти водели и до явния извод,
че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй
като ищецът се е запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на
ответното дружество в периода от 2023г. до 2024г., като по всеки кредит е получавал
преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при
безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. От неоснователността
на установителния иск за обявяване на нищожност следвало и неоснователност на иска за
връщане на даденото по клаузата за неустойка, поради което в полза на кредитодателя било
налице валидно правно основание да получава и задържи плащанията по договора.
Едновременно с това, към исковата молба не били представени никакви доказателства за
плащане на процесните суми.
Моли съда да отхвърли исковите претенции като неоснователни. Претендира разноски
4
и прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
ищцовата страна.
В съдебно заседание ищцата е подала молба по реда на чл.214 ГПК за увеличение на
размера на предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, като същият да се счита
предявен за сумата от 88,69лв. Съдът е допуснал изменението в размера на предявения иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит №...г., сключен
между страните, ответникът в качеството си на кредитор е предоставил на ищцата, като
кредитополучател потребителски кредит в размер на 300,00лв., който кредит ищцата се е
задължила да върне на 11 седмични вноски при фиксиран лихвен процент в размер на 44,5%
и годишен процент на разходите – 56,68%. Съгласно чл. 5, ал.1 от същия договор – страните
са се споразумели, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с едно от изброените
обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на
последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер
на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: При един поръчител – осигурителният доход следва да е
в размерна не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; При
двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в
размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; Да не са
поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; Да не са
кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице
неизпълнение; Да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; Да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход.
Съгласно чл.5, ал.2 от договора – кредитополучателят следва да представи обезпечението по
ал.1 в срок до три дни от сключване на договора. Оспорената от ищеца клауза на чл.11, ал.1
гласи, че ако кредитополучателят не представи договореното в чл.5 от договора обезпечение
в тридневен срок от сключването на договора или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в
размер на 88,69лв., като съгласно ал.2 на същата клауза, неустойката се заплаща разсрочено,
съобразно посочен в приложение №1 към договора начин. Видно от цитираното Приложение
№1, дължимата неустойка е разсрочена на вноски, като всяка вноска по неустойката е
дължима заедно със съответна вноска по кредита.
С оглед установяване фактите по делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза.
От заключението на вещото лице по същата се установява, че посоченият в договора размер
на годишния процент на разходите по кредита – 56,68% включва единствено договорената
5
между страните възнаградителна лихва, като в посочения размер не е включена договорната
неустойка. При включване на сумата от договорната неустойка в годишния процент на
разходите, размерът на последния би възлязъл на 478 %. Вещото лице установява, че във
връзка с процесния договор за кредит, ищцата е заплатила на ответното дружество сума в
размер на 407,00лв., от които – неустойка в размер на 88,69лв., договорна лихва в размер на
18,31лв. и главница в размер на 300,00лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
По иска за недействителност на чл.11 от Договор за кредит №907912 от 07.08.2023г.
Ответникът „Сити Кеш“ ЕООД представлява финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая.
Така ответникът следва да бъде определен като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК, а
ищецът като потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК. Предвид това процесния договор
попада в легалната дефиниция на чл.9, ал.1 ЗПК и по отношение на него са приложими
правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съдът намира, че атакуваната клауза е недействителна.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които клаузата на чл.11 от договора
възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер
/300,00лв. – по-малко от половината от една минимална работна заплата/. Предвид това, не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция за всички суми по договора /за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или едно/две лица -
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към
тях така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати. Самият кредитор, в Приложение 1 от Договора, изначално
разсрочва вземането за неустойка като при формирането на вноската добавя сумите по
неустойката и то към момента на сключване на договора. В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване
на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за
неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Формалното посочване на
размер на ГПР, който не отговаря на действителния такъв се равнява на непосочване на ГПР
и представлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като потребителят бива поставен в
неравностойно положение и пред него се създават пречки да направи правилна
6
икономическа оценка на ползваната кредитна услуга. Това обстоятелство сочи на
недействителност на целия договор за потребителски кредит, а от там и на атакуваната
клауза. Предвид разрешението на ТР № 1/27.04.2022 г. по ТД №1/2020 г. ОСГТК на ВКС,
съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки
или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна ако нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства.
Отделно следва да се приеме, че разглежданата неустойка накърнява добрите нрави,
съгласно чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко
следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза
извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Принципно няма пречка
размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма
адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава
изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение.
Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на
процесната неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора.
Съгласно разрешението на т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк.дело
№1/2009г. ОСТК на ВКС, Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
Предвид изложеното, клаузата на чл.11 от Договора за кредит №.....г. се явява нищожна
и предявеният иск за прогласяването й като такава се явява основателен и следва да бъде
уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД Когато договорът бъде признат за нищожен или
бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е
получила от нея. Установи се по делото, че във връзка с недействителната клауза на чл.11 от
Договора за кредит, ищцата е заплатила сумата в размер на 88,69лв., без основание, която
сума, предвид цитираните разпоредби на ЗЗД и ЗПК подлежи на връщане. Поради това и
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД се явява изцяло основателен и следва да
бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищцата следва да бъдат
присъдени направените от нея разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
Ето защо следва да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата в размер на
100,00лв. за държавна такса и 400,00лв. за възнаграждение за вещо лице.
7
По делото е представен Договор за правна помощ, по силата на който процесуалният
представител на ищеца – адв. Е. Г. И. - АК Пловдив се е задължила да представи на същия
безплатна правна помощ, по реда на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата. Съгласно чл.38,
ал.2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл.36, ал.2 и осъжда другата страна да го заплати.
От страна на ответника бяха наведени съображения за злоупотреба с права, предвид
завеждането на няколко дела между страните по повод няколко договора за кредит.
Ответникът счита, че ищцата завежда отделна искова молба за всеки от договорите за кредит
с цел да генерира повече разноски и умишлено да увреди кредитора. Счита, че исковете
следва да бъдат разгледани в едно производство и да се присъдят разноски за един иск.
Цитира многобройна практика. Съдът намира, че дори и всички искове по всеки от
договорите за кредит да бъдат разгледани в едно производство, то възнаграждение за
адвокат се дължи за всеки от предявените искове, поради което отговорността за разноски не
следва да се намали в зависимост от броя на делата. Така би било и в случай, че разноски се
дължат на ответника. Следва да се отбележи, че в страната е налице многобройна практика
по въпросите, които се решават в настоящото производство, а именно по нищожността на
клаузи от договори за кредит. Познавайки тази практика ответникът може да предприеме
действия за извънсъдебно уреждане на спора, или за корекция на договорите, които предлага
на своите клиенти. След като това не е сторено, то за потребителя не остава друга
възможност, освен да оспори договора по съдебен ред. Независимо колко договори оспорва,
адвокатът на ищеца полага труд за всеки от заведените искове, като излага аргументи,
изготвя преписи от документите, прави доказателствени искания. Неоснователно е искането
на ответника да бъде лишен от възнаграждение процесуалният представител на ищеца с
оглед факта, че води и други такива дела.
Предвид изложеното, като съобрази фактическата и правна сложност на делото и
ползвайки като ориентир посочените в чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца в размер на 600.00лв. с ДДС, която сума следва да бъде осъдено
ответното дружество да заплати на адв. Е. И..
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.11 от Договор за кредит №.......г., сключен
между Р. Р. К., ЕГН **********, с адрес .......и „СИТИ КЕШ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от
Николай Пенчев Пенчев.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
8
гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев да заплати
на Р. Р. К., ЕГН **********, с адрес ........, сумата в размер на 88,69лв. (осемдесет и осем
лева и 69 стотинки), представляваща платена без основание неустойка по Договор за кредит
№........г., както и сумата в размер на 500,00лв. (петстотин лева), представляваща сторени по
делото разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.„Славянска“ №29, ет.7, представлявано от Николай Пенчев Пенчев да заплати
на адв.Е. Г. И., АК Пловдив, сумата в размер на 600,00лв. (шестстотин лева) с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Старозагорски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
9