Определение по дело №315/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 101 от 08.11.2013 г., постановено по гр. д. № 1143/2013 г., К.районен съд е осъдил „П. п. – К.” Е. Г. да заплати на Р. Р. Д. от гр. К. следните суми: сумата 5 179.64 лева, ведно със законната лихва от 03.07.2013 г., представляваща неизплатени нетни трудови възнаграждения, както следва: м.юни 2012 г. – 475.13 лева, м.юли 2012 г. – 475.13 лева, м.август 2012 г. – 475.13 лева, м.септември 2012 г. – 475.13 лева, м.октомври 2012 г. – 475.13 лева, м.ноември 2012 г. – 475.13 лева, м.декември 2012 г. – 475.13 лева, м.януари 2013 г. – 475.13 лева, м.февруари 2013 г. – 475.13 лева и м.март 2013 г. – 903.47 лева, както и сумата 234.24 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на нетните трудови възнаграждения за месеци от юни 2012 г. до март 2013 г. в размер на законната лихва, за периода от 20-то число на текущия месец до 25.04.2013 г. включително. С решението си съдът е осъдил „П. п. – К.” Е. Г. да заплати по сметка на РС – К. сумата 257.19 лева, представляваща държавна такса по делото.

Против така постановеното решение е постъпила въззивна жалба о‗ „П. п. – К.” Е. Г., чрез неговия представител по пълномощие, който го обжалва в срок като неправилно. В жалбата се признава, че въззивникът дължи на въззиваемия претендираното трудово възнаграждение за месеците от юни 2012 г. до март 2013 г. включително общо в размер на 5 179.64 лева, по силата на сключен между страните трудов договор. Поддържа се също в жалбата, че страните са се уговорили как да се извършат всичките плащания помежду им, тъй като са съществували традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения, които винаги са се уреждали помежду им доброволно и извънсъдебно. Излагат се доводи, че издадената заповед за изпълнение е била обезсилена, поради което предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК е недопустим, поради преклудиране правото на ищеца да води иск по реда на чл.422 от ГПК. В съдебно заседание съдът допуснал изменение на иска от установителен в осъдителен такъв, като в тази връзка счита, че с определението си за насрочване на делото съдът е следвало да прекрати производството по същото. Счита, че с определението си за даване ход на делото съдът допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване на правото на защита на въззивника, изразяващо се в невъзможност в едномесечния срок да дадат отговор на редовна искова молба с правилно правно основание, а не с погасено такова правно основание. По изложените съображения моли съда да отмени като неправилно обжалваното решение и да отхвърли предявения осъдителен иск. Претендира разноски. В съдебно заседание прави възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от въззиваемия Р. Р. Д., чрез представителя му по пълномощие, в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Претендират се разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, констатира следното:

Атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Производството по делото е образувано по предявен първоначално установителен иск, с правно основание чл.422 от ГПК, за съществуване на вземане на ищеца Р. Р. Д. от ответника „П. п. – К.” Е. Г. в размер на 5 179.64 лева, представляващо размера на неизплатени нетни трудови възнаграждения, както следва: м.юни 2012 г. – 475.13 лева, м.юли 2012 г. – 475.13 лева, м.август 2012 г. – 475.13 лева, м.септември 2012 г. – 475.13 лева, м.октомври 2012 г. – 475.13 лева, м.ноември 2012 г. – 475.13 лева, м.декември 2012 г. – 475.13 лева, м.януари 2013 г. – 475.13 лева, м.февруари 2013 г. – 475.13 лева и м.март 2013 г. – 903.47 лева, както и в размер на 234.24 лева, представляващо обезщетение за забавено плащане на нетните трудови възнаграждения за месеци от юни 2012 г. до март 2013 г. в размер на законната лихва, за периода от 20-то число на текущия месец до 25.04.2013 г. включително, за което вземане е издадена заповед № 332/ 26.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 702/2013 г. по описа на К.йския районен съд.

В съдебно заседание на 25.09.2013 г. по искане на ищеца съдът е допуснал, на основание чл.214 от ГПК, изменение на така предявения иск от установителен в осъдителен. В тази връзка, установено е по делото, че с определение № 456 от 05.07.2013 г., постановено по ч.гр.д.№ 702/2013 г., К.йският районен съд е обезсилил заповед № 332/26.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, поради непредставяне от страна на заявителя (ищец в това производство) на доказателства, че е предявил иск за установяване на вземането си в указания срок.

Предвид установеното по – горе, неоснователен е поддържания във въззивната жалба довод, че съдът е следвало да прекрати производството по делото, тъй като поради обезсилване на издадената заповед за изпълнение предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК е недопустим. В случая издадената заповед за изпълнение е била обезсилена и ищецът вече няма интерес от установителната защита, поради което може да направи изменение на иска от установителен към осъдителен иск до приключване на делото в първата инстанция. Общото правило на чл.214, ал.1 от ГПК се прилага и при предявен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК. Впрочем, в този смисъл е налице и þадължителна съдебна практика – решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по чл.290 от ГПК.

В случая, издадената заповед за изпълнение е била обезсилена след завеждане на исковата молба и именно поради нейното обезсилване ищецът е направил допустимо изменение на иска в първото заседание. В тази връзка, доводът, че с определението си за насрочване на делото съдът е следвало да прекрати производството по същото е несъстоятелен и поради това, че към датата на определението за насрочване – 04.07.2013 г., заповедта за изпълнение не е била обезсилена.

Все във връзка с горното, неоснователен е и довода, че с даване ход на делото първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до ограничаване на правото на защита на въззивника и изразяващо се в невъзможност в едномесечния срок да даде отговор на редовна искова молба с правилно правно основание, а не с погасено такова правно основание. Основание на иска представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и съществуването на спорното право, чиято защита търси по реда на исковото производство. В случая, липсва каквато и да е промяна на основанието на иска, а е променен само неговия петитум, като ищецът е имал възможност и с представения по делото писмен отговор е взел становище по релевантните за иска обстоятелства. Още повече, че с въззивната жалба не се правят доводи, различни от изложените в отговора и не се правят доказателствени искания, поради което довода за допуснати процесуални нарушения, освен неоснователен е и ирелевантен, доколкото не би могъл да обуслови неправилност на решението само на това основание.

Установено е по делото, че между страните е бил сключен трудов договор, както и че „П. п. – К.” Е. Г. не е заплатило на Р. Р. Д. нетно трудово възнаграждение, както следва: за м.юни 2012 г. – 475.13 лева, за м.юли 2012 г. – 475.13 лева, за м.август 2012 г. – 475.13 лева, за м.септември 2012 г. – 475.13 лева, за м.октомври 2012 г. – 475.13 лева, за м.ноември 2012 г. – 475.13 лева, за м.декември 2012 г. – 475.13 лева, за м.януари 2013 г. – 475.13 лева, за м.февруари 2013 г. – 475.13 лева и за м.март 2013 г. – 903.47 лева. Всъщност, обстоятелството, че „П. п. – К.” Е. гр. К. дължи на ищеца по делото (въззиваем пред тази инстанция) горепосочените суми не се оспорва от въззивника (ответник по иска) както в представения пред първата инстанция писмен отговор, така и във въззивната жалба. Единственият довод във въззивната жалба е, че страните са се уговорили как да се извършат всичките плащания помежду им, тъй като са съществували традиционно добри служебни и трудови взаимоотношения, които винаги са се уреждали помежду им доброволно и извънсъдебно.

По отношение на така релевирания във въззивната жалба довод следва да се посочи, че същият не само не обуславя неправилност на обжалваното решение, а напротив – потвърждава както наличието на процесното задължение, така и неизпълнението му от страна на въззивника. Ирелевантно за спора е твърдяната от въззивника уговорка, постигната между страните, за начина на извършване на всички плащания между тях, доколкото същата не лишава ищеца от правото му да търси изпълнение на претендираното задължение по съдебен ред. Още повече, че задължението на въззивника да изпълни задължението си за заплащане на претендираното трудово възнаграждение не е изпълнено и към настоящия момент.

Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявения осъдителен иск, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. При този изход на делото на въззиваемия се следват съответни разноски. В тази връзка, предвид направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемия възнаграждение за адвокат, настоящият състав, като съобрази размера на заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция – 1 150 лева, обжалваемия интерес – 5 413.88 лева, обстоятелството, че е подаден отговор на въззивната жалба, както и липсата на обстоятелства, обуславящи фактическа и правна сложност на делото, по- голяма от обикновената, намира, че заплатения от въззиваемия адвокатски хонорар е прекомерен, тъй като действителната правна и фактическа сложност на делото не обуславя адвокатско възнаграждение в размер, по – голям от трикра‗ния размер на възнаграждението, посочено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка, разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения посочва, че за защита по трудови дела възнаграждението е 150 лева.

Поради изложеното, следва на въззиваемия да се присъдят разноски за адвокат в размер на 450 лева, представляващи трикратния размер на възнаграждението, посочено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 и чл.78, ал.5 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 101 от 08.11.2013 г., постановено по гр.д.№ 1143/2013 г. по описа на К.йския районен съд

ОСЪЖДА „П. п. – К.” Е. със седалище и адрес на управление в Г., У.П. М. № 58, ЕИК *********, да заплати на Р. Р. Д. от Г., ж.к.”В. № 1. вх.Б, .2, А., с ЕГН *, направените за въззивната инстанция разноски в размер на 450 лева.

Решението подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от съобщението му на страните.

Председател : Членове : 1. 2.