Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/27.10.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
VIII
състав, в открито
съдебно заседание, проведено на първи октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря
Величка Велчева,
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 18973 по
описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано
по предявени от „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, срещу В.Н.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***1,
обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца по
Договор за кредит „Бяла карта“ № 531920
от 31.01.2018 г., сключен с „Аксес Файнанс“ ООД, прехвърлени в
полза на заявителя „АКПЗ“ ООД с Приложение № 1 от 26.02.2019 г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. вземания, както следва: сумата 300 лв., представляваща
дължима главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда - 09.09.2019 г. до окончателно изплащане на вземането, сумата 23.76 лв., представляваща
договорна лихва за периода 02.02.2018 г. – 06.06.2018 г., сумата 24.88 лв., представляваща законна лихва
за периода 07.06.2018 г. – 30.08.2019 г., за което е издадена Заповед за
изпълнение № 7014/10.09.2019 г. по ч. гр. д. № 14430 по описа за 2019 г. на
ВРС, XXV
състав.
Твърди се в исковата молба, че ищецът
е подал заявление по реда на чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение,
като срещу издадената такава е постъпило възражение, в тази връзка у ищеца се е
породил правният интерес да предяви установителния иск.
Сочи се, че между „Аксес Файнанс“
ООД и ответника бил сключен Договор за
кредит „Бяла карта“ № 531920 от 31.01.2018 г., по силата на който
ответникът получил платежен инструмент – кредитна карта, издадена от „Интеркарт Файнанс“ АД. Съгласно чл. 8 вр.
с чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, кредитополучателят дължи договорна лихва при
фиксиран годишен лихвен процент 43.20 %. Излага се, че е настъпила предсрочна
изискуемост на задълженията на основание чл. 21, ал. 1 от Договора, на 06.06.2018 г., която е обявена на кредитополучателя чрез
изпращане на текстово съобщение на посочения в договора телефонен номер. От
този момент кредитополучателят дължи и лихва за забава. Процесните
вземания били прехвърлени на ищеца с Приложение № 1 от
26.02.2019г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
11.11.2016 г.
Моли се за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по реда на чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба
от ответника В.Ч., с който се оспорват предявените искове като неоснователни.
Потвърждава се, че между „Аксес Файнанс“
ООД и ответника бил сключен Договор за
кредит „Бяла карта“ № 531920 от 31.01.2018 г. Сочи се, че на ответника
не е връчено уведомително писмо за извършената цесия, поради което се оспорва
прехвърлянето на вземането. Оспорва да му е предоставена сума от 300 лв. и той
да е усвоил сума в такъв размер. Счита, че да се говори за предсрочна
изискуемост при прекратен договор, е недопустимо. Възразява, че не са налице
доказателства за уведомяването за настъпване на предсрочна изискуемост. Оспорва
да е уведомен, включително чрез кратко текстово съобщение. Ответникът не е
представил подписани на всяка страница съобразно чл. 11, ал. 2 ЗПК Общи
условия. Липсва и погасителен план, отговарящ на реквизитите в чл. 11, т. 2 ЗПК. Поради това, се възразява, че договорът е недействителен с оглед
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Поддържа се, че не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
Възразява се за прекомерен размер на договорените лихва, неустойка и ГПР и в
противоречие на закона и добрите нрави. Сочи се, че не става ясно по какъв
начин ГЛП се отразява на размера на погасителните вноски. Оспорва се и вземането за законна
лихва. Обръща се внимание, че посредством уговорената неустойка се заобикаля
чл. 33, ал. 1 ЗПК. Няма доказателство извършвани ли са от „Аксес
Файнанс“ ООД разходи за извънсъдебно събиране. Моли
се за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените от ответника
разноски.
В проведеното по делото открито
съдебно заседание на 01.10.2020 г. ищецът се представлява от процесуалния му
представител – юрк. Методиев, който поддържа
становище за основателност на предявените искове и моли същите да бъдат уважени
изцяло.
Ответникът се представлява от адв. Райна Друмева, преупълномощена
от адв. К.Т., която поддържа становище за
неоснователност на исковите претенции и моли същите да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК.
По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № 14430/2019 г. по описа на
ВРС, XXV състав, от което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за
сумите, предмет на установителния иск, като срещу
заповедта е постъпило възражение от ответника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и
искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
В производството на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК е прието за
безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че между „Аксес Файнанс“ ООД и ответника В.Ч.
е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 531920/31.01.2018 г.
С приложение № 1/26.02.2019 г. към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 11.11.2016 г. цедентът „АКСЕС ФАЙНАНС” ООД е прехвърлил на цесионера „А.З.К.Н.П.З.” ООД /към настоящия момент ЕООД/
вземанията, произтичащи от процесния договор за
кредит № 531920 от 31.01.2018 г. Представено е и потвърждение за сключена
цесия, издадено от „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД. Ето защо съдът приема, че извършената
цесия е валидна, поради което ищецът се легитимира като кредитор на вземанията
по договора, включително и за изтеклите лихви, в който смисъл е и разпоредбата
на чл. 99, ал. 2 ГПК.
Видно от представеното пълномощно, „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД е упълномощило „А.З.К.Н.П.З.”
ООД с правата да уведоми по законоустановения ред всички
длъжници по всички вземания на дружеството, които са цедирани, съгласно сключения на 11.11.2016
г. Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, включени в което и да
е подписано Приложение № 1 между страните, неразделна част от този рамков
договор.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен
да съобщи на длъжника прехвърлянето. В случая обаче този кредитор изрично е упълномощил
новия кредитор да извърши нужното уведомяване – нещо, което законът не
забранява и което е допустимо в гражданските отношения. Ето защо следва да се
приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия с факта на
получаване на уведомлението за прехвърленото вземане в рамките на настоящото
производство /към исковата молба е приложено уведомление – покана за доброволно
изпълнение – л. 28 от делото/, в който смисъл са и задължителните разрешения,
дадени в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 123/24.06.2009 г. по т.
д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о. В този смисъл съдът намира за
неоснователни направените възражения от страна на процесуалния представител на
ответника относно легитимацията на ищеца по силата на договора за цесия.
Не е спорно, а и от приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“
/л. 12 от делото/ се установява, че картодържателят В.Н.Ч.
е получил от издателя „Айкарт“ АД, чрез „Аксес Файнанс“ ООД, процесната платежна карта „Бяла карта“, с номер 531920.
От страна на процесуалния представител на ответника са направени
възражения за недействителност на договора, на основание чл. 22 ЗПК, доколкото
ищецът не е представил подписани от ответника на всяка страница, съобразно чл.
11, ал. 2 ЗПК, Общи условия и доколкото липсва погасителен план, отговарящ на
реквизитите на чл. 11 ЗПК. Тези възражения съдът приема за неоснователни по
следните съображения. На първо място, ответникът не е оспорил обстоятелството,
че Общите условия са му били предоставени от кредитодателя,
съответно, че е положил подписа си под последната им страница. В този смисъл и
предвид обстоятелството, че всички релевантни за настоящото производство
моменти – главница, падеж на плащането, възнаградителна
лихва, обезщетение за забава и техният размер, са индивидуално посочени в
договора, който е подписан на всяка страница от страна на кредитополучателя,
съдът приема, че само по себе си обстоятелството, че Общите условия към
договора не носят подписа на ответника на всяка страница, не може да доведе до най-тежния порок, а именно недействителност на договора за
кредит. Още повече, че ответникът не е оспорил съдържанието на тези Общи
условия, а и то по никакъв начин не се отразява върху правната сфера на
ответника /както се посочи и по-горе, настоящите претенции са във връзка със
самия договор и основанията им произтичат от клаузите в него/. На следващо
място, съдът приема, че съгласно характера на сключения договор, към същия не
може да бъде приложен съответен погасителен план, така както е по останалите
стандартни договори за кредит. И това е така, доколкото кредитодателят
не може предварително да знае в кой момент кредитополучателят ще реши да
усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, съответно
не разполага с правото да определя това. Такъв погасителен план е несъвместим с
целите на договора /предоставяне на револвиращ кредит
под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна
кредитна карта Бяла карта/, поради което и така направените възражения не могат
да бъдат споделени от съда.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят може по всяко
време да усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит. В
ал. 2 е уговорено, че през целия срок на валидност на този договор
кредитополучателят се задължава да заплаща текущото си задължение до всяко 2-ро
число на текущия месец. В ал. 3 е уредено кои задължения се включват в т. нар.
„текущо задължение“ на кредитополучателя.
Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора същият е сключен за неопределен
срок. За първите 60 календарни дни, считано от датата на активиране на
кредитната карта и в случай че тя е активирана до 06.03.2018 г., годишният
лихвен процент по заема е 0 %, след което уговореният лихвен процент е в размер
на 43.2 % /ГПР е в размер на 45.9 %/. Върху усвоеният размер на кредита
кредитополучателят дължи дневен лихвен процент в размер на 0.12 % /чл. 4, ал. 2
и ал. 4 от договора/.
В този смисъл следва да се посочи, че
уговореният годишен процент на разходите не противоречи на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Ето защо следва да
се приеме, че възражението в тази насока е неоснователно. В случая
уговореният процент на разходите не надвишава повече
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
независимо че е близък до този размер. В този смисъл и уговарянето на ГЛП в
размер на 43.2 % не може да се приеме за прекомерен и съответно противоречащ на
добрите нрави. Направените възражения за нищожност
на клаузите за начислената възнаградителна лихва,
съответно за прекомерност на изискуемите лихви, за неоснователни. За
предоставените под формата на кредит суми кредитополучателят дължи и
съответните възнаградителни лихви. И това всъщност е
иманентна характеристика на всеки договор за кредит.
Съгласно заключението на вещото лице Е.Т. по допуснатата и приета без
възражение от страните съдебно-счетоводна експертиза, на 03.02.2018 г. е
изтеглена от картата сума в размер на 300 лв., с което теглене е усвоена цялата
сума по договора за кредит. Извършено е едно единствено плащане на дата
11.10.2018 г. в размер на 150 лв., с която сума са погасени следните задължения
– за разходи по събиране по чл. 21, ал. 4 от договора – 19.76 лв., за законна лихва
по чл. 21, ал. 3 от договора – 10.24 лв., за разходи по събиране по чл. 21, ал.
5 от договора – 120 лв. Според вещото лице, остатъкът от неплатената главница
се равнява на 300 лв. Размерът на договорната лихва за периода 02.02.2018 г. – 06.06.2018 г. вкл.
се равнява на 23.76 лв. Обезщетението за забава върху главницата 300 лв. за
периода 07.06.2018 г. – 30.08.2019 г. се равнява на 37.49 лв.
В същото време съдът намира, че с извършеното единствено плащане в
размер на 150 лв. кредиторът неправомерно е отнесъл сумата в размер на 19.76
лв. и сумата в размер на 120 лв. като разходи по събиране на задълженията по
договора на основание чл. 21, ал. 4 и 5 от договора. И това е така, доколкото
съдът приема, че посочените клаузи от договора с потребителя са неравноправни и
противоречат на добрите нрави. Ал. 4 на чл. 21 от договора предвижда, че при
забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1
кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за
действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лв. за всеки ден до
заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12. ал. 1. В
случай че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение по чл. 15
от договора, но заплати 15 % от кредитния лимит, съгласно чл. 12, ал. 1, до
5-то число на съответния месец, същият не дължи разходите за действия по
събиране на задълженията по настоящата алинея, но дължи неустойката по чл. 20
от договора в размер на 10 %. Съгласно чл. 21, ал. 5 от договора, след
настъпване на предсрочната изискуемост кредитополучателят дължи еднократно
заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител, което
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението
на кредитополучателя.
Съобразно изложеното вземането за
разходи за извънсъдебно събиране по чл. 21, ал. 4 от
договора възниква под условие за настъпил
падеж на главното задължение – дължи се при забава на плащането на текущото задължение.
Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, каквато в случая е претендирана
наред с това вземане. Така с уговарянето му на практика се постига заобикаляне
на ограничението на чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Ето защо съдът приема, че
подобна клауза противоречи на чл. 33 ЗПК, тъй като преследва забранена от
закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Освен това разходите
на кредитодателя за събиране на задълженията /в това
число изпращане на смс-и, писма, покани и електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори и др./, по естеството си са такива
по управление на кредита. Поради това заплащането им от потребителя влиза в
колизия и със забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съобразно
която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
По същият начин стои
въпросът и с предварително определената такса в размер на 120 лв., определена в
чл. 21, ал. 5 от договора. Следва да се отбележи още и че същата се дължи след
настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. В настоящия
случай съдът приема, че макар да са били налице предпоставките за обявяване на
предсрочна изискуемост, съгласно чл. 21, ал. 1 от договора, то същата не е
надлежно обявена, доколкото видно от представената справка за изпратените
съобщения до длъжника /л. 75 от делото/, съобщението от 06.06.2018
г., с което „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД е обявило задължението по кредита за предсрочно
изискуемо, е недоставено на абоната /отбелязано е, че номерът е несъществуващ/.
По тези съображения съдът
приема, че с плащането на сумите в общ размер от 139.76 лв. /отнесени като
заплащане на разходи за събиране на вземания/ ответникът всъщност е погасил
наличните му задължения за законна лихва в размер на 11.04 лв. /както посочва
вещото лице в заключението си, именно това е остатъкът за плащане на това
задължение към този момент/, а с останалата сума - 128.72 лв. /139.76 – 11.04 = 128.72
лв./ - задължението по главницата, в съответствие и с реда за погасяване на
задълженията, определен в чл. 76 ЗЗД. Защото удържането на изначално недължими
суми и неотчитането на това обстоятелство неправомерно би нарушило правната
сфера на потребителя и би довело до неоснователно обогатяване за ищеца. Така
след извършеното плащане непогасеният остатък от главницата възлиза на сумата 171.28
лв. /300 лв. – 128.72 лв. = 171.28 лв./, до който размер предявеният иск е основателен и
следва да бъде уважен, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 09.09.2019
г. до окончателното й изплащане. За разликата над 171.28 лв. до претендираните 300 лв. искът е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По отношение на иска за възнаградителна лихва съдът намира същият за основателен и
следва да бъде уважен в пълен размер, а именно за сумата 23.76 лв., съгласно и коментираното
заключение на вещото лице по изслушаната експертиза. Видно от приложената
справка към експертизата /л. 97 от делото/, тази лихва е начислена за периода
02.05.2018 г. – 06.06.2018 г. и е в рамките на
исковия период 02.02.2018 г. – 06.06.2018
г., като при начисляването й са съобразени уговорките между страните, съгласно
сключения договор за кредит /за първите 60 дни кредитът е неолихвяем,
след което е започнало начислението на определената възнаградителна
лихва/.
Нещо повече. Независимо,
че предсрочната изискуемост на кредита не е надлежно обявена на ответника, то в
съответствие с чл. 21, ал. 2 от договора, кредиторът е спрял да начислява
договорната лихва по чл. 4, ал. 1, т. 2, доколкото е счел, че са настъпили предпоставките
за предсрочна изискуемост. Това обстоятелство в случая ползва ответникът,
доколкото сумата, която се претендира от него, е в минимален размер – след 06.06.2020 г. кредиторът не търси заплащане на възнаградителна лихва.
Нужно е да се отбележи още
и следното – в случая възраженията за ненадлежно обявяване на предсрочната
изискуемост на вземанията по кредита по никакъв начин не се отразява на дължимостта на претендираните вземания.
И това е така, предвид характера на договора за кредит и факта, че целият
кредитен лимит е усвоен от кредитополучателя, поради което и съгласно чл. 3,
ал. 2 от договора /цитиран по-горе в изложението/ последният дължи заплащане на
ползваните суми, в това число и лихвата за ползването им. Ето защо, на практика,
за целите на настоящото производство е ирелевантно
дали предсрочната изискуемост е обявена или не. Позоваването на това
обстоятелство дори е в полза на ответника, от който не се претендира възнаградителна лихва, след като вече са настъпили
предпоставките за предсрочна изискуемост на вземането.
По отношение на иска за
обезщетение за забава за периода 07.06.2018 г. – 30.08.2019 г. съдът намира
следното: кредиторът е отнесъл част от плащането на ответника, извършено на
11.10.2018 г., за погасяване на вземането си за законна лихва в размер на 10.24
лв., както посочва и вещото лице. Съгласно заключението, към датата на
плащането – 11.10.2018 г. начисленото задължение за законна лихва е в общ
размер от 21.28 лв. Следва да се приеме, че към датата на плащането и съобразно
разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е погасено натрупаното задължение като лихва
за забава /както се посочи и по-горе, с неправомерно събраните от ответника
суми всъщност е погасен наличният остатък от задължението за законна лихва към
11.10.2018 г. в размер на 11.04 лв./. След тази дата – тоест в периода
12.10.2018 г. – 30.08.2019 г. обезщетението следва да се начислява единствено
върху дължимият остатък от главницата, а именно върху сумата 171.28 лв. /за
чието плащане ответникът продължава да е в забава/, а не върху сумата 300 лв.
/следва да се отчетат извършените плащания, погасяващи главницата, а не
разходите за събиране на вземанията/. С помощта на програмния продукт Апис Финанси съдът изчисли, че дължимото обезщетение върху
посочената сума 171.28 лв. за периода 12.10.2018г. – 30.08.2019 г. възлиза на 15.36
лв. До този размер и за посочения период искът е основателен и следва да бъде
уважен. За разликата над 15.36 лв. до претендираните
24.88 лв. и за периода 07.06.2018 г. – 11.10.2018г. искът е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Предвид
изхода на спора, отговорността за разноски следва да бъде разпределена по
следния начин:
В заповедното
производство ищецът претендира разноски в общ размер от 55.77 лв. /за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение/, така както са
посочени и в издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. След извършените
изчисления съдът приема, че в полза на страната следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 33.66 лв., съразмерно с уважената част от предявените
искове, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
В настоящото
производство ищцовото дружество претендира разноски
за държавна такса /131.41 лв./, депозит вещо лице /200 лв./ и юрисконсултско възнаграждение, което съдът, съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, ангажирания в
производството доказателствен материал и проявената
процесуална активност от страна на процесуалния представител – юрк. Методиев, определя на сумата 300 лв., в съответствие с
чл. 25, ал. 1 НЗПП, който размер е съизмерим и с възнаграждението на
процесуалния представител на ответната страна. С оглед крайния изход на делото,
съдът приема, че от общо дължимите в производството разноски – 631.41 лв. в
полза на страната следва да бъдат присъдени такива в размер на 381.05 лв., на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената част от предявените
искове.
По
делото ответникът е представляван от адв. К.Т.. Както
в заповедното производство, така и в исковото производство, са представени
съответни договори за правна защита и съдействие от 18.10.2019 г. и
17.01.2020г., в които е посочено, че е
оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА –
осъществена е безплатна адвокатска защита в полза на материално затруднено
лице. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА при осъществяване на безплатна адвокатска
защита и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В този случай
съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Предвид посоченото и
отчитайки размера на минимално дължимото адвокатско възнаграждение, а именно
300 лв., съдът приема, че за всяко производство в полза на адв.
Т. следва да бъдат присъдени разноски в размер на по 118.95 лв., на основание
чл. 38, ал. 2 ЗА, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че В.Н.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***1, дължи н. „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, сумата 171.28 лв. /сто седемдесет и един лева и двадесет
и осем стотинки/, представляваща дължима главница по Договор за кредит
„Бяла карта“ № 531920 от 31.01.2018 г., сключен от ответника В.Ч. с „Аксес Файнанс“ ООД, вземанията по
който са прехвърлени в полза на заявителя „АКПЗ“ ООД с Приложение № 1 от
26.02.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 11.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 09.09.2019
г. до окончателно й изплащане; сумата 23.76 лв. /двадесет и три лева и
седемдесет и шест стотинки/, представляваща договорна /възнаградителна/
лихва за периода 02.02.2018 г. – 06.06.2018 г., както и сумата
15.36 лв. /петнадесет лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща
обезщетение за забава /законна лихва/ върху главницата за периода 12.10.2018 г.
– 30.08.2019 г., на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 4 ГПК, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 7014/10.09.2019
г. по ч. гр. д. № 14430/2019 г. по описа на ВРС, XXV състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу В.Н.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***1, обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415, ал. 4 ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че В.Н.Ч.
дължи н. „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД следните суми: сумата 128.72 лв., представляваща разликата над 171.28 лв. до 300 лв.,
претендирана като главница по Договор за кредит „Бяла
карта“ № 531920 от 31.01.2018 г., сключен от ответника В.Ч. с „Аксес Файнанс“ ООД, вземанията по
който са прехвърлени в полза на заявителя „АКПЗ“ ООД с Приложение № 1 от
26.02.2019 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 11.11.2016г., както и сумата 9.52 лв., представляваща
разликата над 15.36 лв. до 24.88 лв., претендирана
като обезщетение за забава /законна лихва/ върху главницата по договора за
кредит, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска и за периода 07.06.2018г. – 11.10.2018
г., които вземания също са предмет на Заповед за изпълнение №
7014/10.09.2019 г., издадена по ч. гр. д. № 14430/2019 г. по описа на ВРС, XXV състав.
ОСЪЖДА В.Н.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***1,
да заплати н. „А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:***, сумата 33.66 лв. /тридесет и три лева и шестдесет и шест
стотинки/, представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № 14430/2019
г. по описа на ВРС, ХХV състав, съдебно-деловодни
разноски, както и сумата 381.05 лв. /триста осемдесет и един
лева и пет стотинки/, представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове, на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА
„А.З.К.Н.П.З.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адв. К.Т., Адвокатска колегия – гр. Варна, със съдебен
адрес:***, офис 1, сумата 118.95 лв.
/сто и осемнадесет лева и деветдесет и
пет стотинки/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказване на
правна защита и съдействие на ответника В.Н.Ч., ЕГН **********, в
заповедното производство по ч. гр. д. № 14430/2019 г. по описа на ВРС, ХХV състав, както и сумата 118.95 лв. /сто и
осемнадесет лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказване на правна защита и съдействие на ответника В.Н.Ч., ЕГН **********, в
настоящото производство, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, съразмерно с
отхвърлената част от предявените искове.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: