№ 47
гр. Бургас , 25.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на шестнадесети
август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Пламен Анг. Синков
Членове:Галина Т. Канакиева
Петя Ив. Петрова Дакова
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева
в присъствието на прокурора Кремена Илиева Стефанова (АП-Бургас)
като разгледа докладваното от Петя Ив. Петрова Дакова Наказателно дело за
възобновяване № 20212000600143 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 424, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от
НПК. Образувано е по искане на осъденото лице КР. Т. Т. за възобновяване
на наказателното производство по внохд № 1079/2020г. по описа на ОС-
Бургас и намаляване размера на наложеното му с влязлата в сила присъда
№69 от 01.06.2020г. по нохд № 3539/2019 г. на РС-Бургас наказание лишаване
от свобода.
В искането се релевира касационно основание по чл. 348, ал.1, т.3 от
НПК /явна несправедливост на наложеното наказание/, което е основание за
възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал.1, т.5 от НПК.
Поддържа се, че при отмерване на санкцията решаващите съдилища не са
отчели недоказаността на обвинението срещу Т. по отношение
противозаконното отнемане на сума в размер на 15 000 лева от владението на
пострадалата И.М., налагащо частичното му оправдаване за тази сума.
Акцентира се върху съществуващи противоречия в показанията на
пострадалите лица – М. и М., дадени от тях в хода на досъдебното
производство и пред съда, на която основа се твърди, че възприетите от двете
инстанции изводи за осъществено от страна на осъдения Т. отнемане на
1
процесната сума от 15 000 лева, са неверни. С позоваване върху мотивите на
председателя на съдебния състав, подписал въззивното решение с особено
мнение, се аргументира несъответствие на тежестта на наложеното на Т.
наказание с обществената опасност на извършеното от него деяние. Сочи се,
че с редуциране стойността на предмета на престъплението - “изключване от
същото на сумата от 15 000 лева“ следва да бъде намален и срокът на
наложеното наказание лишаване от свобода до размера от седем години, в
какъвто аспект е направено и искане за възобновяване на наказателното дело
и изменяване на постановеното въззивно решение.
В съдебно заседание пред АС-Бургас осъденият К.Т. се явява лично и с
назначения му служебен защитник /по негов избор/ – адвокат М.М. от АК-
Бургас, който поддържа искането за възобновяване на делото, съобразно
формулираното в него оплакване за явна несправедливост на наложеното
наказание. Обсъждайки показанията на разпитаните по делото пострадали
лица – свидетелите М. М. и И.М., дадени от тях на различните етапи от
развитие на наказателния процес и приобщени към доказателствената
наличност по съответния процесуален ред, защитникът поддържа твърдение
за недоказаност на обвинението срещу Т. да е отнел на инкриминираната дата
от владението на св.М. сума в размер на 15 000 лева. Изтъква, че
изключването от параметрите на обвинението на посочената сума, обуславя
по – ниска степен на обществена опасност на деянието, за което Т. е осъден,
съответно и налага намаляване на размера на наложеното му наказание
лишаване от свобода. С горните доводи защитникът прави искане за
възобновяване на наказателното дело и намаляване размера на наказанието,
наложено на осъдения Т..
Осъденият Т. прави изявление, че е несправедливо осъден и моли за
отмяна на постановената присъда.
Представителят на АП-Бургас изразява становище за неоснователност
на искането на осъдения Т. за възобновяване на наказателното дело. Сочи, че
всяка от инстанциите по фактите е изложила своите ясни съображения защо
намира определеното наказание от осем години лишаване от свобода за
съответно, справедливо и в резонанс с целите, възведени в чл. 36 от НК.
Намира, че при осъществената от въззивния съд проверка върху атакуваната
2
пред него присъда, същият е извършил задълбочена преценка на
обстоятелствата по делото от значение за индивидуализацията на наказанието
на осъденото лице. Обстоятелството, че решението на въззивния съд е
подписано с особено мнение според прокурора, не обуславя последиците,
които осъденото лице търси, тъй като в мнозинството си решаващият съдебен
състав се е солидаризирал с първостепенния съд по въпроса за
индивидуализацията на санкцията на Т. и отмереният размер е останал
непроменен. Сочи също, че по делото не се установяват обстоятелства, които
да не са били съобразени от решаващите инстанции и които да обосновават
допълнително смекчаване на наказателноправното положение на осъденото
лице. Занижаването на така определения размер на наказанието лишаване от
свобода за срок от 8 години прокурорът счита, че би било неоправдана проява
на толерантност към осъдения, предвид обремененото му съдебно минало и
непостигнатото до момента поправяне и превъзпитаване на последния,
въпреки търпените санкции по предходни осъждания. Солидаризирайки се с
аргументацията на съдилищата за размера на наложеното наказание, както и
намирайки го за справедливо, прокурорът пледира искането на осъдения Т. за
възобновяване на наказателното дело да бъде оставено без уважение.
Бургаският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и
извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери за
установено следното:
Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Същото е
подадено от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК.
Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, при
посочени основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
Разгледано по същество, искането е основателно. Съображенията за
това са следните:
С присъда №69 от 01.06.2020 г., постановена по н.о.х.д. №3539/2019 г.,
Районен съд-Бургас е признал КР. Т. Т. за виновен в това, че за времето от
22:30 часа на 01.03.2013г. до 05:00 часа на 02.03.2013г. в гр.Бургас от
фамилна къща, находяща се на ул.“Г.“ .., в условията на опасен рецидив, по
специален начин, чрез повреждане и чрез разрушаване на прегради, здраво
направени за защита на имот и посредством използване на техническо
3
средство, отнел чужди движими вещи – златни накити, златни предмети,
лични вещи, технически устройства /подробно изброени в присъдата/,
парична сума в размер на 12 000 лева, парична сума в размер на 2 000 евро и
парична сума в размер на 15 000 лева, всичко на обща стойност от 36 787,66
лева, от владението на Митко Стоев М. и Ивелина Миткова М., без тяхно
съгласие и с намерението противозаконно да ги присвои, поради което и на
чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл. 194, ал.1, вр.чл. 29, ал. 1, б.
„а” и б. „б” от НК, го осъдил на лишаване от свобода за срок от осем години,
при първоначален режим на изтърпяване – строг, като на основание чл. 304 от
НПК го признал за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение да е
извършил престъплението след предварителен сговор в немаловажен случай,
в съучастие като съизвършител с Г.М.Я., с правна квалификация по чл. 195,
ал. 1, т. 5, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
Със същата присъда Г.М.Я. е признат за невиновен и е оправдаван по
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.195, ал. 1, т. 3,
т. 4 и т. 5 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
С присъдата съдът се произнесъл и относно направените по делото
разноски, които възложил в тежест на К.Т..
Първоинстанционният съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка
и потвърден с решение №184/15.01.2021г. на Окръжен съд-Бургас,
постановено по внохд № 1079/2020г., с произтичащите от това правни
последици - необжалваемост и юридически стабилитет на присъдата.
Решението на въззивния съд е подписано с особено мнение от председателя
на съдебния състав, който е изразил несъгласие с приетия от мнозинството
предмет на престъплението по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр.
чл. 194, ал.1, вр.чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, за което е осъден Т.. В
мотивите към особеното мнение е аргументирана позиция, че
доказателственият материал по делото не способства извеждане на несъмнен
и категоричен извод за реализирана на инкриминираната дата от Т. дейност
по отнемане на сума в размер на 15 000 лева от владението на пострадалата
И.М..
В депозираното пред БАС искане за възобновяване от осъдения Т., с
релевирано в него оплакване за наличие на касационното основание по чл.
4
348, ал. 1, т.3 от НПК, на практика се развиват доводи за необоснованост на
постановената осъдителна присъда, потвърдена с акт на въззивния съд.
Конкретно се твърди, че обвинението срещу Т. в частта, относно вмененото
му отнемане на сума в размер на 15 000 лева от владението на И.М., не е
доказано по изискуемия в закона несъмнен начин, в каквато връзка се поставя
искане за оправдаването му по това обвинение, формулирано като искане за
„изключване на сумата от 15 000 лева от предмета на престъплението“.
Изтъкнатият недостатък няма как да бъде обсъждан в настоящето
производство, предвид естеството и характера на проверката за наличие на
основания за възобновяване на наказателните дела - чл.422, ал.1, т.5 вр. чл.
348, ал.1, т.1-3 от НПК, сред които соченият порок не фигурира.
Необосноваността не съставлява самостоятелно касационно основание. В
производството по извънреден контрол, каквото се явява настоящото такова,
съдът не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища
по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така
не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на
доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна
инстанция по фактите. Произнасянето на съда е в рамките на приетата по
делото фактология, като предмет на разглеждане са оплакванията за
несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, проверка и оценка на
доказателствата. Ето защо в случая, доколкото изложените в искането
съображения съставляват оплакване за необоснованост, аргументирано чрез
собствена интерпретация на съдържанието на гласните доказателствени
източници, то същите следва да бъдат разгледани само във връзка с
преценката дали последният решаващ съд /въззивният съд/ е обезпечил
обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, дали
не е допуснал превратно тълкуване на доказателствата, не според
действителното им съдържание, дали е събрал и проверил както обвинителни,
така и оправдателни доказателства.
Прегледът на доказателствената дейност на въззивния съд не установи
да са налице пороци, които да съставляват нарушение на процесуалните
правила. В правомощията си на втора инстанция по същество, въззивният съд
е извършил цялостна проверка на невлязлата в сила присъда и като се е
съгласил с установените от първоинстанционния съд фактически положения,
5
е извършил и собствен прецизен анализ на доказателствената съвкупност.
Аргументирал е защо дава вяра на показанията на свидетелите – пострадалите
М. М. и И.М., като е приел, че противоречивите данни, които същите изнасят
на различните етапи от развитие на процеса /в досъдебната фаза и пред съда/
логично могат да бъдат обяснени с изминалия близо седем годишен период
от време – обективен факт, повлияващ трайността на спомените им относно
случилото се на инкриминираната дата, в частност, способността им да
възпроизведат в подробности и коректно броя, вида и характеристиките на
вещите, отнети от дома на М.. Отчитайки непълнотата на сведенията, които
двамата представят при разпита им пред съда, въззивната инстанция е
достигнала до извод, че като пълноценни и обективни следва да бъдат
кредитирани показанията на М. и М., дадени в хода на досъдебното
производство, където същите са разпитани няколкократно и с допълване на
изнесените данни, ясно и подробно са посочили какви именно вещи и суми
пари са били отнети от дома на М. в нощта на инкриминираната дата. Тези
техни показания са били приобщени към доказателствената съвкупност
съобразно реда, указан в чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК, поради което
и съдът не е имал основание да не цени същите като годни източници на
доказателствени факти. Солидаризирайки се с преценката на първата
инстанция за правдивост на съобщеното от М. и М. в показанията им, че сред
отнетите вещи е била и сума пари – 15 000 лева, предадени от М. на баща й за
съхранение, които пари са се намирали в гардероб в жилището, въззивният
съд е приел отсъствие на съществено разминаване в техните показания.
Отбелязал е, че по-късното съобщаване относно наличието в дома на М. на
вещи на дъщеря му, не се явява обстоятелство, разколебаващо извода за
достоверност на показанията им. Констатирал е, че двамата пострадали
никога преди процесния случай не са се сблъсквали с органите на разследване
и поради това нямат опитността и умението да бъдат изчерпателни в данните,
които съобщават в рамките на проведения им първи разпит в хода на
досъдебното производство. Поради това и резонно са допълнили своите
показания при следващите проведени им разпити. Обсъждането, което
първата и въззивната инстанция са извършили на доказателствата по делото,
както и избраният от тях оценъчен подход, не позволяват да се приеме за
основателно оплакването на искателя, че посочените свидетелски показания
са разгледани непълно и едностранчиво, без да се изследва внимателно
6
въпроса за тяхната добросъвестност. Решаващите съдилища не са
кредитирали избирателно тези свидетелски показания, а са проследили
логиката като възпроизведени факти и време на тяхното осъществяване.
Освен това е извършена и съпоставка на данните, които съобщават с
останалите налични по делото доказателствени факти, възпроизведени
посредством другите гласни, а също писмени и веществени доказателства и
доказателствени средства, както и експертните заключения. Аргументирано е
прието, че не е налице доказателствена непълнота по отношение
установяването на предмета на кражбата, доколкото всички вещи са
индивидуализирани с нужната за целите на процеса прецизност, на основата
на които данни е извършена и съдебно счетоводна експертиза, дала
заключение за стойностното им измерение към датата на извършване на
инкриминираното деяние.
Изразеното особено мнение на председателя на въззивния съдебен
състав по въпроса за доказаността на предмета на престъпно посегателство
съобразно параметрите, очертани в обвинителния акт, макар и убедително
защитено, в случая не дава основание да се приеме, че са налице допуснати
нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените,
преодоляването на които да налага удовлетворяване на претенцията на
осъденото лице за възобновяване на наказателното дело. При формиране на
вътрешното си убеждение относно значимите за обвинението фактически
положения, предпоставящи наказателната отговорност на К.Т. за
инкриминираното престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3 и т.4,
вр. чл. 194, ал.1, вр.чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, мнозинството на
съдебния състав е съобразило императивните предписания на чл. 13, чл. 14,
чл. 18 и чл. 107 НПК. В мотивите на въззивното решение съвкупността от
доказателства е обсъдена детайлно, като са изложени и съображения за
кредитирането на едни и отхвърлянето на други доказателствени източници в
необходимия обем. Преценката за неоснователност на развитите от защитата
възражения е мотивирана с ясни и конкретни аргументи, съответни на
изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК.
Независимо, че оплакването за явна несправедливост на наложеното на
Т. наказание е обвързано единствено с тежестта на извършеното от него
деяние, като се поддържа недоказаност на обвинението в пълния му обем,
7
включващ стойностно изражение на отнетото в общ размер от 36 787,66 лева,
по същество то се явява основателно, но на плоскостта на различна от
предложената аргументация.
Постановявайки своя акт, РС-Бургас, като е обсъдил наличните по
делото данни, влияещи на индивидуализацията на наказанието, е определил
същото при условията на чл.54 от НК. Съображенията на първостепенния
съд, на основата на които е мотивирал санкцията на осъдения Т. са били
изцяло възприети от въззивната инстанция, която е достигнала до извод, че
определеното наказание от осем години лишаване от свобода, установяващо
се под средния размер, предвиден за съответното престъпление, е
справедливо и съответства на преследваните по чл.36 от НК цели.
Анализирайки значимите за индивидуализация на наказанието
обстоятелства, решаващите съдилища са направили правилна преценка, че
деянието не се явява изолирана проява в поведението на Т., а разкрива трайно
формирана нагласа у последния към незачитане на правовия ред, гарантиращ
упражняване правото на собственост на гражданите. Горният извод е
обоснован с данните от справката за съдимост на Т., свидетелстващи за
множество предходни осъждания на последния, сред които и такива, които не
са сред обосноваващите по-тежката квалификация на деянието като
извършено при условията на опасен рецидив по букви „а“ и „б“ на чл. 29 от
НК. Правилно като отегчаващо отговорността на Т. обстоятелства е отчетена
също общата стойност на предмета на престъплението - 36 787,66 лева,
многократно надвишаваща размера на установената към инкриминирания
период минималната работна заплата за страната. С нужната тежест и
насоченост, са отчетени и конкретните характеристики на осъществената
деятелност, като е съобразено и обстоятелството, че по отношение на Т. не се
доказва да е извършил престъплението след предварителен сговор и в
съучастие с Г.М.Я., по което обвинение същият е оправдан.
Не със същата прецизност обаче съдилищата са подходили в оценката
на категорията обстоятелства, обосноваващи смекчаване отговорността на
дееца. В частност, касае се за констатираната прекомерна продължителност
на воденото наказателно производство срещу Т., който обективен факт има
своето съществено значение в преценката за справедливост на отмерената
8
санкция. Декларирайки, че отчитат това обстоятелство като смекчаващо
отговорността на дееца, първата и въззивната инстанция очевидно са
подценили неговата тежест, тъй като наказанието от осем години лишаване от
свобода, което са приели да е справедливо, не се явява компенсиращо такова
прекомерната забава на воденото срещу Т. наказателно производство.
Многократно в своята практика ВКС е имал повод да отбележи, че
обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени в рамките на преценката
за "разумност" на срока, са конкретни за всеки отделен случай и са свързани с
фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните
власти и процесуалното поведение на обвиняемия /Решение № 78 от
3.06.2016 г. на ВКС по н. д. № 100/2016 г., II н. о., НК; Решение № 183 от
23.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 116/2010 г., I н. о., НК/. Проследявайки
развитието на процеса по настоящото дело и причините, довели до забавянето
му, съдът установи, че същият е воден почти осем години, считано от
момента на започването на досъдебното производство срещу осъдения Т..
Този срок, както правилно е преценено от решаващите съдилища, е
неразумно дълъг, като видно от данните по делото забавянето се дължи
приоритетно на поведението на компетентните органи, без привлеченото към
наказателна отговорност лице да е допринесло за него по някакъв начин с
поведението си. Горното обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по
приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от
приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на
нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице
да бъде намалено. Тази компенсаторна мярка не следва да бъде игнорирана
или заобикаляна с доводи за обществената опасност на деянието. Дори и при
най-тежките престъпления, надхвърлянето на разумните срокове на
разглеждане на делото задължително се отчита като смекчаващ наказанието
фактор, с което се цели справедливо обезщетяване на ограниченията,
неизбежно понесени от подсъдимия следствие дългия период на неизясненост
на наказателноправното му положение. В настоящия казус се установява, че
осъденият Т. е имал коректно процесуално поведение и не е ставал причина
за неоправдано забавяне на процеса. Ето защо на същия следва да бъде
признато правото да иска намаляване на наказанието, като компенсация за
прекомерната продължителност на воденото срещу него наказателно
9
производство. Отчитайки тежестта и значението на това смекчаващо вината
обстоятелство, съдът прие за обосновано наказанието на осъдения Т. да бъде
редуцирано до размера от седем години лишаване от свобода. Така
определеното по размер наказание в достатъчна степен ще компенсира
осъденото лице за забавата на воденото срещу него производство, като всяко
следващо намаляване на санкцията би се явило в разрез с изискването за
справедливост на същата.
В случая, съдилищата правилно са приели, че продължителността на
наказателното производство няма характера на изключително смекчаващо
обстоятелство, поради което и не е налице основание за приложение на чл.55
от НК.
Намаляването размера на наказанието не повлиява режима на неговото
изтърпяване, който с оглед разпоредбата на чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ от ЗИНЗС
следва да бъде съобразно постановения с присъдата – строг.
По изложените съображения, Апелативен съд Бургас намира, че
искането на осъденото лице К.Т. за възобновяване на делото е основателно
и въззивното решение следва да се измени, само в очертаната от
съобразителната част на настоящото решение насока относно намаляване на
наказанието.
Водим от горното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по внохд № 1079/2020г.
по описа на ОС-Бургас.
ИЗМЕНЯ решение №184/15.01.2021г., постановено по внохд №
1079/2020г. по описа на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдена изцяло
присъда №69 от 01.06.2020 г. по нохд №3539/2019 г. на РС-Бургас, като
НАМАЛЯВА наложеното на КР. Т. Т., ЕГН: ********** за извършено
престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр.чл.195, ал.1, т.3 и т.4, вр. чл. 194, ал.1,
вр.чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК наказание от 8 /осем/ години лишаване от
свобода на 7 /седем/ години лишаване от свобода.
10
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11