№ 93
гр. Шумен, 19.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Татяна Св. Тодорова
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20223600500061 по описа за 2022 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на разглеждане са въззивна жалба срещу решение № 260233/13.05.2021 г.
по гр.д. № 1596/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен и въззивна жалба срещу решение
№ 260424/31.12.2021 г. по същото дело, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка на първото от решенията, като двете жалби са депозирани от И.А. Н.,
действащ чрез пълномощника си адв. И. Т. от ШАК.
Жалбоподателят намира решенията за неправилни, незаконосъобразни,
противоречащи на събрания доказателствен материал и постановени при съществени
процесуални нарушения от страна на съда по съображения, подробно изложени в жалбите
му, с оглед на което моли въззивният съд да ги отмени и постанови друго, с което да
отхвърли изцяло исковите претенции и му присъди извършените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемите Е.Ш. Х. и Н. Б. Х., действащи чрез
пълномощника адв. Г. Г. от ШАК са депозирали отговори на въззивните жалби, в които ги
оспорват като неоснователни и молят за оставянето им без уважение, както и за присъждане
на извършените деловодни разноски.
Третото лице помагач А. Н. А. не е изпратил отговор по жалбите.
Въззивните жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
1
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовни и допустими.
Разгледани по същество, същите са частично основателни, поради
следното:
Предмет на първоинстанционното производство са предявени от въззиваемите
срещу жалбоподателя обективно и субективно съединени искове по чл.108 от ЗС, с петитум,
след като установи спрямо ответника И.А. Н., че ищците Е.Ш. Х. и Н. Б. Х. са собственици
на по 1/4 ид.ч. всеки един, или на общо 1/2 ид.ч. от ПИ № 027006 – полска култура, с площ
17.139 дка, ІV категория, м. „Чаир Йоню“ от землището на с. Т., общ. Х., обл. Ш. и от ПИ №
014026 – полска култура, с площ от 25.715 дка, ІІІ категория, м. „Гората Т.“ от землището на
с. Т., общ. Х., обл. Ш., съдът да осъди ответника да им предаде владението на посочените
идеални части от описаните имоти, които държи без основание.
В исковата си молба ищците са навели твърдения, че заедно с Р. Н. Х., Н. Н. А. и А.
Н. А. са съсобственици, в качеството им на наследници на А.Х.М., починал на 19.11.1985 г.,
на процесните имоти, собствеността върху които им възстановена с решение №
10/13.11.1992 г. на ОПК – Х., за което е издаден и н.а. № 52, т. V, д. № 3349/1994 г. на ШРС.
Р. Н. Х., Н. Н. А. и А. Н. А. са внуци на А.Х.М. и наследници по заместване на починалата
преди наследодателя негова дъщеря Б. Х.Х., като всеки от тях е наследил по 1/6 ид.ч. от
имотите. В нотариалния акт погрешно като собственик е бил отразен и Н. А. Е. – съпруг на
Б. Х.Х., починал на 25.02.2017 г. Ищците са преживяла съпруга и син на сина на общия
наследодател Б. Х. Х., починал на 30.08.2012 г., като всеки от тях е наследил по 1/4 ид.ч. от
процесните имоти. Без знанието на ищците, сънаследникът А. Н. А. е предоставил целите
имоти за временно ползване на ответника и негов син И.А. Н. за срок от 32 години, срещу
годишна арендна цена в размер на 7лв./дка, по силата на договор за отдаване на земеделска
земя под аренда, вписан под акт № 136, т.4, вх.рег. № 3188/16.05.2016 г.. Ищците не приемат
и не са приемали сключения договор за аренда и никога не са получавали арендни плащания
по него. Към момента същите са лишени от владението върху притежаваните от тях ид.ч. от
процесните имоти, тъй като ответникът ги държи по силата на сключения договор за аренда
без противопоставимо право да ги ползва, предвид факта, че договорът за аренда е сключен
от съсобственик, който притежава по-малко от половината от вещта и поради това е
непротивопоставим на останалите съсобственици заедно или поотделно, освен ако те са го
приели изрично или мълчаливо. При изложената фактическа обстановка за ищците се
поражда правен интерес за предявяване срещу ответника на иск по чл.108 от ЗС за
ревандикиране на собствените им по 1/4 ид.ч., или общо 1/2 ид.ч. от процесните имоти.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът е оспорил предявените искове като
изцяло неоснователни, по съображения, че ищците са били уведомени от арендодателя за
сключения договор за аренда, който е и вписан в съответната ОСЗ, и са получавали
припадащия им се дял от арендата. През 2018 г. същите са отказали получаване на
следващата им се сума, което е довело да изпращане на нотариални покани и превод на
сумата по банков път.
С определение № 2911/24.09.2019 г. като трето лице помагач на страната на
2
ответника е бил конституиран А. Н. А., който е оспорил исковете като неоснователни по
същество.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск по чл.108 от ЗС, като с
решението си е приел за установено, на основание чл.108 от ЗС, в отношенията между
ищците Е.Ш. Х. и Н. Б. Х. и ответника И.А. Н. , че ищците са собственици на 1/2 ид.ч. от
ПИ № 027006 по плана на с. Т., намиращ се в местността „ Чаир Йоню „, площ 17.139 дка,
начин на трайно ползване – полска култура, ІV категория, при граници и съседи: имоти №№
027007, 027018, 027019, 027005 и 000106 и от ПИ № 014026 по плана на с. Т., намиращ се в
местността „ Гората Т. „, площ 25.715 дка, начин на трайно ползване – полска култура, ІІІ
категория, при граници и съседи: имоти №№ 014028, 014027, 014006, 014025 и 000915;
обявил е за нищожен сключения между А. Н. А. и И.А. Н. на 16.05.2016 г. договор за
отдаване на земеделска земя под аренда, вписан акт № 136, т. 4, вх. рег. № 3188/16.05.2016
г., като сключен при условията на чл.26, ал.1, пр.ІІІ от ЗЗД, поради накърняване на добрите
нрави и е осъдил ответника И.А. Н. да предаде на ищците Е.Ш. Х. и Н. Б. Х. владението
върху 1/2 ид.ч. от описаните имоти, като е посочил, че решението е взето с участието на
третото лице помагач А. Н. А..
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното
решение е валидно.
Същото е недопустимо в частта, в която е прогласен за нищожен, сключения между
А. Н. А. и И.А. Н., на 16.05.2016 г. договор за отдаване на земеделска земя под аренда,
вписан акт № 136, т. 4, вх. рег. № 3188/16.05.2016 г., като постановено свръх петитум – без
да е предявен нарочен иск за нищожност на договора за аренда на основание чл.26, ал.1,
пердл. ІІІ от ЗЗД, т.е. при липса на положителна процесуална предпоставка, обуславяща
надлежно упражнено право на иск, за която съдът следи служебно. Ето защо, в посочената
част решението следва да се обезсили поради недопустимост. В останалата част, решението
не страда от сочения порок и е допустимо.
По същество, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени
поотделно и в съвкупност, се установи следното:
С н.а. № 52, т. V, н.д. № 3394/03.11.1994 г. на ШРС за собственост на недвижим
имоти по решение на ОПК – Х. и по ЗСПЗЗ, за собственици на процесните имоти са
признати Б. Х. Х. – за 1/2 ид.ч., Р. Н. А., Н. Н. А., А. Н. А. и Н. А. Е. – за по 1/8 ид.ч.. Б. Х.
Х. е починал на 30.08.2012 г. и е оставил за наследници по закон ищците Е.Ш. Х. –
преживяла съпруга и Н. Б. Х. – негов син. Н. А. Е. е починал на 25.02.2017 г. и оставил за
наследници по закон Н.А. Е. – преживяла съпруга и Р. Н. Х. – дъщеря, Н. Н. А. – син и А. Н.
А. – син, последните трима посочени като съсобственици в цитирания нотариален акт.
От приложените удостоверения за наследници се установява, че Б. Х. Х., Р. Н. А., Н.
Н. А. и А. Н. А. са наследници по закон на А.Х.М. / Х. Х.ов М. /, ЕГН **********, б.ж. на
гр. Ш., починал на 18.11.1985 г., като първият е негов син, а останалите трима – негови
внуци, деца на дъщеря му Б. Х.Х., ЕГН **********, починала на 20.02.1979 г..
3
С писмен договор за отдаване на земеделска земя под аренда от 16.05.2016 г., с
нотариална заверка на подписите рег. № 3130/16.05.2016 г., вписан в АВ под вх. рег. №
3188/16.05.2016 г., акт № 136, т. 4, д. № 1585/2016 г. и регистриран в ОСЗ – с. Х. под №
72401004880, посоченият като съсобственик на процесните имоти А. Н. А. ги е предоставил
изцяло на ответника И.А. Н. – негов син за временно възмездно ползване за срок от 32
години, считано от 16.05.2016 г., срещу годишна арендна цена в размер на 7.00 лева на
декар, палатима до 30.09. на съответната стопанска година.
На л.37 – 39 от първоинстанционното дело са приложени нотариална покана,
уведомление и 2 бр. разписки, от които се установява, че на 07.12.2018 г. ответникът е
поканил ищцата да получи дължимия й се дял от рентата за стопанската 2017/2018 г. за
имотите й в с. Т., като поканата е връчена при условията на чл. 47, ал.1 от ГПК.
На л. 40 от делото е приложена операционна бележка № 41 от 10.12.2018 г. за
извършен от ответника превод на сумата от 150.00 лева по сметка на ищцата, с посочено
основание – рента за 2017/2018 г..
На л.87 е приложена операционна бележка от № 42 09.09.2020 г. за извършен от
ответника превод на сумата от 150.00 лева по сметка на ищцата, с посочено основание –
рента за 2019/2020 г..
На л.89 – 92 е приложено извлечение от банкова сметка на ищцата в „ Банка ДСК „
ЕАД за периода 01.01.2018 г. – 10.08.2020 г., от което се установява, че по същата се били
преведени от ответника две суми от по 150.00 лева, първата от които - на 10.12.2018 г., с
основание рента за 2017/2018 г. за Е.Ш. Х., а втората – на 16.10.2019 г., с основание рента за
2018/2019 г. за Е.Ш. Х. и Н. Б. Х..
На л.88 от делото са приложени 2 бр. касови бележки за паричен превод, видно от
които на 12.08.2020 г. ищцата е превела по сметка на ответника сумата от 300.00 лева, без
посочено основание за плащането й.
На л.101 и 102 от делото са приложени покана за паричен превод и известие, от
които се установява, че на 08.04.2021 г. ищцата е превела на ответника сумата от 150.00
лева, с основание „връщане на рента за 2019 – 2020 г.“, чието получаване той е отказал.
По делото са разпитани свидетелите Х. Е. М. и Г.И.Р. / майка на ответника и
съжителстваща на семейни начала с третото лице помагач /, от показанията на които се
установява, че процесните земи са били обработвани първоначално от третото лице помагач,
а в последствие от ответника, който ги стопанисва и в момента, както и, че последният е
заплащал рента за арендуваните земи. Свид. Р. твърди, че след смъртта на наследодателя на
ищците ответникът им превеждал рентата за земята по банкова сметка на ищцата, разкрита
в „ Банка ДСК „ ЕАД със съдействието на свидетелката, за превод на полагащата се на
ищцата пенсия от съпруга й.
Във въззивното производство е представена операционна бележка № 51/07.10.2021
г., за извършен от ответника превод по банкова сметка на ищцата в размер на 150.00 лева, с
основание „ рента 2020/2021 „.
4
При така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:
За успешно провиждане на защитата си при иск по чл.108 от ЗС ищецът следва да
установи, при условията на пълно и главно доказване, че е носител на претендираното право
на собственост върху вещта и, че същата се държи без правно основание от ответника. От
своя страна, ответникът следва да установи в своя полза наличието на правно основание да
държи вещта.
В конкретния случай, между страните не се спори, че ищците и арендодателя на
ответника по договор за аренда от 16.05.2016 г. са съсобственици на спорните имоти, като
ищците притежават по 1/4 ид.ч. от всяка от двете ниви. По отношение дела на арендодателя
А. Н. А., ищците твърдят, че е син на Б. Х.Х. и Н. А. Е., както и, че Н. А. Е. е бил
неправилно посочен като съсобственик на имотите, тъй като съпругата му Б. Х.Х., дъщеря
на общия наследодател А.Х.М. е починала поради него, поради което преживелият я съпруг
Н. А. Е. е извън кръга на наследниците по заместване по смисъла на чл.10, ал.1 от ЗН. С
оглед на това, считат, че А. Н. А. е носител на право на собственост върху 1/6 ид.ч. от
процесните имоти. От събраните по делото доказателства обаче не се установява с
категоричност, нито се твърди от ответника, че удостовереното в н.а. 52, т. V, д. №
3349/1994 г. на ШРС право на собственост върху спорните имоти за всеки от посочените в
акта лица произтича от правото на наследяване на А.Х.М., нито, че Н. А. Е. и Б. Х.Х. са
имали сключен граждански брак, който факт не може да се предполага поради
обстоятелството, че двамата имат общи деца, а именно: Р. Н. Х. – дъщеря, Н. Н. А. – син и
А. Н. А. – син. Предвид горното, удостовереното в нотариалния акт и представените
удостоверения за наследници, съдът приема, че арендодателят на ответника А. Н. А. е
носител на право на собственост върху 4/32 ид.ч. – по силата на н.а. № 52, т. V, д. №
3349/1994 г. на ШРС и на 1/32 ид.ч. – по наследство от баща си Н. А. Е., или общо върху
5/32 ид.ч. от правото на собственост върху всеки от двата имота.
На следващо място, не е спорно между страните и се установява от събраните по
делото доказателства, че ответникът не е носител на правото на собственост върху
процесните имоти и ги владее изцяло на основание сключения между него и баща му А. Н.
А. договор за аренда от 16.05.2016 г..
Спорът между страните е дали цитираният аренден договор е противопоставим на
ищците и представлява ли противопоставимо на същите основание ответникът да
упражнява фактическата власт върху собствените им по 1/4 ид.ч. от процесните ниви.
В тази връзка и с оглед на наведените в жалбата доводи, следва да се отбележи, че
настоящата инстанция споделя изцяло практиката на съдилищата, включая на ВКС,
съобразно която съдът не дължи служебно произнасяне относно действителността на
договор поради противоречие с добрите нрави при липса на възведено изрично възражение
за нищожност на същия на посоченото основание в срока по чл.131 от ГПК, респ. на
нарочен иск. С оглед на изложеното и като съобрази, че процесният договор е сключен в
изискуемата от закона форма и съдържа всички задължителни по закон елементи от
фактическия състав на договор за аренда, както и липсата на надлежно предявено
5
възражение за неговата нищожност, заключава, че същият е валиден и е породил целените
от страните правни последици.
Досежно противопоставимостта на договора на ищците, се установи, че същият е
сключен при действието на чл.3 от Закона за арендата в земеделието, в редакцията му от
ДВ, бр.13/2007 г.. Съгласно ал.4 на посочената разпоредба, когато договорът за аренда е
сключен само от някои от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им
се уреждат съгласно чл.30, ал.3 от ЗС. С ДВ бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г. ал.4, на
чл.3 от ЗАЗ е изменена, както следва: Договор за аренда може да се сключи със
съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от 50 на сто идеални части от
съсобствения имот или със съсобственик, упълномощен от съсобственици, притежаващи
общо с него повече от 50 на сто идеални части от съсобствения имот. Пълномощното трябва
да бъде с нотариална заверка на подписите и съдържанието. В тези случаи отношенията
между съсобствениците се уреждат съгласно чл.30, ал.3 от Закона за собствеността. С ДВ,
бр.42/2018 г., в сила от 22.05.2018 г. цитираната правна норма е изменена в следния смисъл:
Договор за аренда, както и споразумение за неговото изменение или прекратяване може да
се сключи със собственик, съсобственик на земеделска земя, чиято собственост е повече от
50 на сто идеални части от съсобствения имот или с лице, упълномощено от собственик или
съсобственици, притежаващи общо с него повече от 50 на сто идеални части от
съсобствения имот. Упълномощаването трябва да бъде с нотариално заверено изрично
пълномощно. В тези случаи отношенията между съсобствениците се уреждат съгласно
чл.30, ал.3 от Закона за собствеността.
Съдебната практика еднозначно приема, че договорът за аренда е облигационен и
сключването му от арендодателя представлява действие на обикновено управление по
отношение на арендуваната вещ.
В мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г.
на ОСГТК на ВКС е изяснено, че договорът за аренда урежда обществените отношения,
свързани със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които
арендаторът става собственик. Създаването на режим на специално регулиране е свързано
със съществената специфика на земеделската земя - при ползването /обработването/ тя дава
плодове. Поради съществения елемент на този вид договор - придобиване собствеността
върху добивите /чл. 2, ал. 2/, законът дава специална регулация на отношенията във връзка с
плодовете /чл. 2, ал. 2, чл. 10, ал. 3, чл. 31/. Засилено е задължението на арендатора за
полагане на грижа при ползването и задължението на арендодателя за осигуряване на
спокойно ползване на имота. Нормите на ЗАЗ са въведени, за да очертаят правна
възможност за по-пълно регулиране на отношенията съобразно спецификата на обекта на
ползването, но не и за тяхната изключителност.
Според част от практиката на ВКС, обективирана в решение № 8/19.02.2014 г. по
гр.д. № 5109/2013 г., решение № 115/21.11.2017 г. по гр.д. № 997/2017 г., решение №
12/01.03.2018 г. по гр.д. № 1251/2017 г., решение № 158/02.01.2019 г. по гр.д. № 4221/2017
г., решение № 73/08.12.2020 г. по гр.д. № 2929/2019 г., определение № 476/10.12.2020 г. по
6
гр.д. № 2112/2020 г., определение № 60384/02.12.2021 г. по ч.гр.д. № 2719/2021 г.,
разпоредбата на чл.4, ал.3 от ЗАЗ преди изменението й в ДВ бр.13/2017 г., в сила от
07.0.2.2017 г. не е специална по отношение нормата на чл.32, ал.1 от ЗС и не я дерогира,
поради което до 07.02.2017 г. договор за аренда е можел да сключи всеки съсобственик за
цялата вещ. Ако обаче същият не притежава повече от половината от вещта, арендният
договор е непротивопоставим на всеки един от останалите съсобственици – заедно и
поотделно, освен ако са го приели изрично или мълчаливо / напр. получавайки припадащата
се на дела им част от арендните плащания /.
Според друга част от практиката на ВКС, обективирана в определение №
478/27.11.2017 г. по гр.д. № 1739/2017 г., определение № 540/02.07.2018 г. по гр.д. №
243/2018 г., определение № 879/15.11.2018 г. по гр.д. № 3125/2018 г. и определение №
581/20.07.2020 г. по ч.гр.д. № 2158/2021 г., договор за аренда, сключен при действието на
чл.3, ал.4 от ЗАЗ, в редакцията й според ДВ, бр. 13/2007 г., обвързва неучаствалите като
страни съсобственици на имота, независимо от размера на дела на сключилия договора
съсобственик в съсобствеността, като отношенията между съсобствениците се уреждат от
чл.30, ал.3 от ЗС.
Настоящата инстанция възприема първото от посочените становища, като приема, че
нормата на чл.3, ал.4 от ЗАЗ в редакцията й преди изменението в ДВ, бр.13/2017 г. не
съдържа изрична регламентация, изключваща приложението на общото правило на чл.32,
ал.2 от ЗС, уреждащото отношенията между съсобствениците във връзка с управлението на
общата вещ, без да разграничава вида на управителните действия, съответно естеството на
облигационното правоотношение, което се създава след извършването им. Предвид това и
постановките, залегнали в ТР № № 2 от 20.07.2017 г. по т. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно които нормите на ЗАЗ са въведени, за да очертаят правна възможност за по-пълно
регулиране на отношенията съобразно спецификата на обекта на ползването, но не и за
тяхната изключителност, съдът счита, че аренден договор, сключен преди 07.02.2017 г. от
съсобственик, притежаващ по-малко от половината от арендувания имот е
непротивопоставим на всеки от останалите съсобственици, освен ако са го приели изрично
или с конклудентни действия, което разрешение е оправдано не само от гледна точка на
общия принцип за неприкосновеност на собствеността, но и на добрите нрави, според които
е неоправдано съсобственик с по-голям дял да бъде лишен от възможността да упражнява в
пълен обем правото си на собственост върху вещта, в резултат на, извършени от друг
съсобственик, с по-малък дял управителни действия със същата вещ, особено, ако
ограничението касае по-дълъг период от време, както в настоящия случай, предвид факта, че
арендния договор е сключен за срок от 32 години.
Ето защо и в съответствие с установените по делото факти, намира, че процесният
договор за аренда, сключен от третото лице помагач в качеството му на съсобственик на по-
малко от половината от арендуваните имоти, би бил противопоставим на ищците само, ако е
налице изричното му или мълчаливо приемане от тяхна страна.
Изложеното налага да се отговори на въпроса дали ищците са приели процесния
7
аренден договор или не. В тази връзка, съдът прие следното:
Според посоченото в чл.3 от договора за аренда от 16.05.2016 г., общият размер на
арендната цена за двата имота възлиза на 299.98 лева на година, а половината от нея се
равнява на 149.99 лева.
По делото е приложена нотариална покана от ответника до ищците от 07.12.2018 г.,
изпратена им на адреса им в Република България, който самите те са посочили като техен в
титулната част на исковата молба, като ги е поканил да се явят в удобно за тях време на
адреса му в с. Т., за да получат полагащия им се дял от рентата за имотите им в с. Т. за
стопанската 2017/2018 г.. Поканата е връчена чрез залепване на уведомление на адреса на
19.01.2018 г.. От приложените операционна бележка № 41/10.12.2018 г. и извлечение от
банкова сметка в „ Банка ДСК „ ЕАД, с титуляр ищцата се установява, че на 10.12.2018 г.
ответникът е превел по посочената сметка сумата от 150.00 лева, с основание рента за
2017/2018 г.. От извлечение от банкова сметка в „ Банка ДСК „ ЕАД, с титуляр ищцата се
установява, че на 16.10.2019 г. / след завеждане на исковата молба / ответникът е превел по
посочената сметка сумата от 150.00 лева, с основание рента за 2018/2019 г. за Е.Ш. Х. и Н.
Б. Х.. От операционна бележка № 42/09.09.2020 г. и извлечение от банкова сметка в „ Банка
ДСК „ ЕАД, с титуляр ищцата се установява, че на 09.09.2020 г. / след завеждане на исковата
молба /, ответникът е превел по посочената сметка сумата от 150.00 лева, с основание рента
за 2019/2020 г.. От приложените на л.88 и л. 101 – 102 от първоинстанционното дело
операционна бележка, покана за паричен превод и известие се установява, че след завеждане
на исковата молба, на 12.08.2020 г. ищцата е превела на ответника сумата от 300.00 лева, без
посочено основание за извършване на операцията, а на 13.04.2021 г. го е поканила да
получи паричен превод в размер на 150.00 лева, с основание връщане на рента 2019/2020 г.,
който той отказал. От цитираното по-горе извлечение се установява, че по въпросната
сметка на ищцата в „ Банка ДСК „ ЕАД са постъпвали суми, представляващи пенсия и
преведена от ответника рента, както и, че ищцата е оперирала с нея, чрез теглене на суми.
От показанията на свид. Р. се изяснява, че сметката е била открита с нейно съдействие, по
молба на ищцата, с цел превод на полагащата й се пенсия. С оглед на горното и липсата на
други твърдения и данни по делото, може да се предполага, че ответникът е бил
информиран за сметката на ищцата в „ Банка ДСК „ ЕАД от свидетелката, която е негова
майка.
Въз основа на изложеното, съдът приема, че от страна на ищците не е налице нито
изрично, нито мълчаливо приемане на арендния договор, изразяващо се в получаване на
припадащата им се рента за арендуваните имоти, тъй като отправянето на нотариална
покана до същите да получат дължимата им се рента, не ги обвързва със задължението да
приемат плащане, нито да се съгласят с арендния договор, който им е непротивопоставим.
От друга страна, от доказателствата по делото се установи, че ответникът е превел
дължимата се на ищците рента за двата имота по сметка на ищцата, по отношение на която
не се доказва по категоричен начин, че му е била предоставена от ищците с цел посоченото
разплащане. Напротив, от данните по делото по-скоро може да бъде направен извод, че,
8
знаейки сметката на ищцата, ответникът е превеждал дължимата рента без нейно и на
ищеца знание и съгласие. Действително ищцата е оперирала с тази сметка, теглейки суми,
което предпоставя, че, дори да не е била известена изрично от ответника за извършените
преводи, тя е могла да установи източника на постъпленията по сметката й, но не е била
длъжна, тъй като по делото липсват данни между страните да е било уговорено
предварително или ответникът да е уведомил ищците, че дължимата арендна цена ще се
заплаща именно по посочената банкова сметка, при което условие поведението на ищцата
би могло да се квалифицира като неполагане на дължимата грижа и забава на кредитора.
Също така не се установи да е било договорено, че дължимата на ищеца рента ще се заплаща
чрез превод по сметка на ищцата, която макар и негова майка е посочена като единствен
титуляр на същата, което изключва недобросъвестност от негова страна. Предвид горното и,
че е в тежест на ответника да установи по несъмнен начин, че е налице приемане на
арендния договор от ищците преди датата на завеждане на исковата молба, като елемент от
фактическия състав на ползващото го правно основание да упражнява фактическа власт
върху двата имота, заключава, че на основание чл.32, ал.1 от ЗС договорът е
непротивопоставим на ищците, поради което ответникът държи собствените им по 1/4 ид.ч.
от арендуваните имоти без правно основание и дължи връщането им.
Поради горното, достига до извод, че са доказани кумулативно изискуемите
предпоставки за успешна равандикация на претендираните от ищците идеални части от
спорните имоти, което налага основателност на исковете по чл.108 от ЗС и уважаването им.
В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, настоящата инстанция
намира, че в частта, в която е прогласена нищожност на договора за аренда поради
противоречие с добрите нрави обжалваното решение следва да се обезсили като
недопустимо, а в останалата му част – да се потвърди като правилно и законосъобразно.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемите следва да заплатят на жалбоподателя
деловодни разноски във въззивното производство в размер на 250.70 лева.
На основание чл. 78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на въззиваемите
деловодни разноски в размер на 225.00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 260223/13.05.2021 г. по гр.д. №
1596/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен, поправено с решение № 260424/13.12.2021 г.
по същото дело в ЧАСТТА, в която е обявен за нищожен, сключения между А. Н. А. и И.А.
Н., на 16.05.2016 г. договор за отдаване на земеделска земя под аренда, вписан в акт № 136,
т.4, вх.рег. № 3188/16.05.2016 г., като сключен при условията на чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД,
поради накърняване на добрите нрави.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260223/13.05.2021 г. по гр.д. № 1596/2019 г. по описа
9
на Районен съд – Шумен, поправено с решение № 260424/13.12.2021 г. по същото дело в
останалата част, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Е.Ш. Х., ЕГН ********** и Н. Б. Х., ЕГН **********, двамата с адрес: с.
Т., общ. Х., обл. Ш., ул. №, да заплатят на И.А. Н., ЕГН **********, с адрес: с. Т., общ. Х.,
обл. Ш., ул. № деловодни разноски във въззивното производство в размер на 250.70 лева.
ОСЪЖДА И.А. Н., ЕГН **********, с адрес: с. Т., общ. Х., обл. Ш., ул. № да заплати
на Е.Ш. Х., ЕГН ********** и Н. Б. Х., ЕГН **********, двамата с адрес: с. Т., общ. Х., обл.
Ш., ул. № деловодни разноски във въззивното производство в размер на 225.00 лева.
Решението е постановено с участието на третото лице помагач А. Н. А., ЕГН
**********, с адрес: с. Т., общ. Х., обл. Ш., ул. №.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10