Р Е Ш Е Н И Е
№................/………………
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
окръжен съд, гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и четвърти
април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Станчева
ЧЛЕНОВЕ:
Златина Кавърджикова
Иванка Дрингова
при
участието на секретаря Венета Атанасова
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
в. гр. дело № 2165 по
описа за 2017 год.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на М.А.А., ЕГН
********** против решението на Варненския районен съд, постановено на
03.07.2017г., с което са отхвърлени предявените от него против „Силверсий
Круизес“ ООД /Silversea Cruises Ltd – USA/ искове за заплащане
на сумата от 1 200 000 щ.д., претендирана като дължимо обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на
31.08.2010г., сумата от 7 500 щ.д., претендирана като неимуществени вреди,
изразяващи се в пропуснато трудово възнаграждение за времето от 04.09.2010г. до
25.11.2010г. в резултат на същата трудова злополука, както и сумата от
7 800 щ.д., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди
– неполучено трудово възнаграждание за периода 14.04.2011г. – 28.07.2011г. в
резултат на неправомерно прекратяване на трудовото му правоотношение.
В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение като постановено в противоречие с
материалния закон и допуснати процесуални нарушения. Твърди се, че неправилно
съдът е приел за приложимо българското материално право, вместо избраното от
страните по индивидуалния трудов договор /Бахамския закон/. Сочи се, че в
нарушение на процесуалните правила съдът не е допуснал събирането на гласни и
писмени доказателства за установяване на получената травма и в същото време не
е кредитирал представена по делото клетвена декларация на д-р М.. Оспорва
приетото пред ВРС заключение на СМЕ, както и това на ССЕ, като по отношение на
последното сочи, че съдът е поставил неточна задача.
Иска се от настоящата инстанция да отмени
обжалвания съдебен акт и вместо него да постанови друго, с което исковите
претенции да бъдат уважени.
В с.з. жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен
отговор от ответната страна, чрез процесуален представител адв. М. П., с който
се изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че исковите
претенции са неоснователни, а обжалваното решение – правилно, поради което
пледира за неговото потвърждаване, ведно с разноски за настоящото производство.
За да
се произнесе, съдът съобрази следното:
Първоинстанционното производството
е образувано по предявени от въззивника против „Силверсий Круизес“ ООД /Silversea Cruises Ltd – USA/ искове, основани на твърдения, че по силата
на сключени между страните трудови договори от 07.04.2010г. и от 27.01.2011г.
въззивникът е заемал длъжността „барман“ на МК Силвър Уинд, с уговорено месечно
възнаграждение в размер съответно на 2 500 щ.д. и 2 600 щ.д. На
31.08.2010г., по времетраене на първия контракт е претърпял трудова злополука,
в резултат на което е получил травматично увреждане на ляв лакът, вследствие на
което на 04.09.2010г. договорът му е бил прекратен по медицински причини. Сочи,
че от получената травма е претърпял
болки и психически страдания, изразяващи се в намалено самочувствие и
неувереност, които неимуществени вреди оценява на 1 200 000 щ.д.
Наред с това, твърди, че в резултат на тази злополука е претърпял и имуществени
вреди на стойност 7 500 щ.д., съставляващи неполученото трудово
възнаграждение за периода от предсрочното прекратяване на трудовия му договор и
крайния срок, уговорен в него, както и за разходи за лечение в размер на 1 000
щ.д. Наведени са и доводи за претърпени неимуществени вреди от неправилно
назначено лечение вр. получената травма, оценени от ищеца на 50 000 щ.д.
Относно второто трудово правоотношение са наведени доводи за непълно заплащане
на следващото му се възнаграждение, полагане на извънреден труд, претърпени
неимуществени и имуществени вреди от излагането му на въздействие от вредни
химически вещества и неправомерна промяна на трудовата му функциия /възложено
изпълнение на длъжност отговорник Екип Боклукчии/, разпространяване на документ
с невярно съдържание, както и за неправомерно прекратяване на този трудов
договор на дата 19.04.2011г., преди изтичане на уговорения срок. Във връзка с
последното се сочи, че неправилно работодателят е приел, че ищецът подлежи на
тестов период, поради което и счита, че не са били налице основания за
освобождаването му. С оглед на това твърди, че е претърпял имуществени вреди в
размер на 7 800 щ.д., изразяващи се в неполученото трудово възнаграждение
за периода от уволнението до уговорения срок на договора.
С
определение от 29.02.2016г., на основание чл.129 ал.3 ГПК първоинстанционният
съд е прекратил производството по предявените искове, с изключение на
претенцията за заплащане на сумата от 1 200 000 щ.д., претендирана
като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на твърдяната
трудова злополука. Същото е частично отменено с влязло в сила определение от 01.04.2016г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 590/2016г. на Варненския окръжен съд, в резултат на
което исковете, с които е сезиран съда и които са разгледани с обжалваното пред
настоящата инстанция решение са както следва:
*иск за заплащане на сумата от
1 200 000 щ.д., претендирана като обезщетение за претърпени
неимуществени вреди /болки и психически страдания, изразяващи се в намалено
самочувствие и неувереност/, в резултат на полученото на 31.08.2010г.
травматично увреждане на лакетната става;
*иск за заплащане на сумата от 7 500
щ.д., претендирана като обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат
на същата злополука от 31.08.2010г. и съставляващи неполучено трудово
възнаграждение за периода от прекратяване на първия договор – 04.09.2010г. до 25.11.2010г.
/уговорения срок на договора/;
*иск за заплащане на сумата от 7 800
щ.д., претендирана като дължимо обезщетение за претърпени имуществени вреди в
резултат на неправомерно прекратяване на трудовия договор от 27.01.2011г. и
съставляващи неполучени трудови възнаграждения за периода от прекратяването
/14.04.2011г./ до 28.07.2011г. /уговорения срок на договора/.
В срока по чл.131 ГПК тези искови претенции
са оспорени от ответната страна с възражения за тяхната неоснователност.
Оспорват се твърденията за претърпяна трудова злополука и сочените в исковата
молба болки и психически страдания, както и наличието на причинна връзка между
констатираното на 03.09.2010г. здравословно състояние на въззивника и поведение
на работодателя, което да го задължава да изплати обезщетение за претендираните
вреди. Сочи се, че прекратяването на договора по медицински причини не поражда
задължение за заплащане на обезщетение от страна на работодателя, вън от
следващото се такова за периода на временна неработоспособност и каквото е било
изплатено в размер на 1 700 щ.д. Оспорват
се и твърденията на ищеца относно неправомерно прекратяване на втория трудов
договор от страна на работодателя. Сочи се, че това е станало с оглед
незадоволително изпълнение на трудовите задължения от ищеца и след налагането
на две предупреждения за уволнение, като работодателят се е възползвал от
правото си да прекрати договорната връзка съобразно клаузите на договора, а
именно с 14-дневно предизвестие, без да е необходимо да посочва конкретна
причина. Отделно от това се излагат доводи, че прекратяването на договора не е
било оспорено по надлежния ред, поради което и ищецът няма право да търси
обезщетение.
По отношение на всички искови претенции е
направено и възражение за погасяването им по давност.
При
така очертания предмет на спора и на въззивното производство, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на приложимия закон,
настоящият състав приема за установено от фактическа страна следното:
Между страните липсва спор, а и не са
наведени оплаквания в жалбата относно приетата за установена от
първоинстанционния съд фактическа обстановка.
На 07.04.2010г. между въззивника М.А. и въззиваемото
дружество е сключен трудов договор, по силата на който, считано от 29.05.2010г.
въззивникът е изпълнявал длъжност „барман“ на МК „Силвър Спирит“, при уговорено
месечно възнаграждение в размер общо на 2 500 щ.д. и срок на договора от
шест месеца. По повод подуване и болки в лакътната става, на 03.09.2010г., по
препоръка на корабния лекар /л.48-49 от гр.д. 2540/2015г./ на въззивника е
извършен медицински преглед в клиника във Венеция, в резултат на което му е
поставена диагноза „Бурсит на олекранона, ляв, с възможен произход подаграда“
/л.51-52, гр.д. № 2540/15г./. Последвало е прекратяване на договора по
медицински причини, считано от 04.09.2010г. и репатриране за сметка на
работодателя.
След завръщането си в България въззивникът е
бил временно нетрудоспособен, което е продължило до 11.11.2010г., видно от
извършено освидетелстване от д-р С. /л.72, гр.д. № 2540/15г./.
Съгласно приетите по делото преводни
нареждания /л.227-л.233, гр.д. 12366/15г./ за периода на временната
нетрудоспособност, на въззивника е изплатено обезщетение в размер общо на
1 700 щ.д.
Съгласно заключението на в.л. д-р Д. по
проведената пред ВРС СМЕ, бурсит на олекранона съставлява възпаление на
околоставната торбичка /бурса/ в областта на задния израстък на лакътната кост,
като в с.з. уточнява, че възникването му може да има както травматичен
произход, така и нетравматичен. При първата хипотеза е възможно това да е в
резултат на множество микротравми /напр. при подпиране на чина/ или внезапно
възникнала травма, в който случай трябва да има ожулване, кръвонасядане или
други видими белези. Възпалението може да се получи и като резултат на различни
артритни изменения, в това число и при подагра. В този случай се касае за
нетравматичен произход. В настоящия случай, според в.л. в медицинската
документация от извършения във Венеция преглед на въззивника, както и в
искането на корабния лекар, няма данни за направено съобщаване за травматичен
инцидент преди появата на отока. Няма такива данни и в приетата по делото
медицинска документация, съставена в хода на проведеното лечение,
непосредствено след завръщането на въззивника в България, поради което изключва
възпалението да се дължи на травма.
Пред настоящата инстанция, на основание чл.266
ал.3 ГПК, е изготвена повторна СМЕ, в.л. по която също потвърждава, че
възпалението на бурсата може да се дължи както на подагра, така и на
травматично въздействие в областта на лакътя, като в последния случай е
възможно дори и при незначителна травма, на която пациентът да не е обърнал
внимание, да се получи излив на кръв в бурзата, което да доведе до гнойно
възпаление. В тази връзка в.л. сочи, че дори и при хронични микротравми пак
трябва да има по-остър момент, който да отключи възпалението. Ето защо, и
предвид категоричната липса на данни за поставяне на диагноза подагра, основано
и на проведени при изготвянето на експертизата нови клинични изследвания и
разчитане на направени при прегледа във Венеция рентгенови снимки, вещото лице
дава заключение, че процесното възпаление е възможно най-вероятно да е с
травматичен произход, т.е. да е получено по твърдения от въззивника начин /удар
във врата при пренасяне на стока/.
Установено по делото от фактическа страна е и
това, че на 19.01.2011г. между страните е сключен нов трудов договор за същата
длъжност, отново за срок от шест месеца, с месечно трудово възнаграждение в общ
размер на 2 500 щ.д. и начало на изпълнение 27.01.2011г. /л.78-79, гр.д. №
2540/15г./. Този договор е бил прекратен на 19.04.2011г., преди изтичане срока
на контракта /сертификат по чл.86 от Акт за търговско корабоплаване, л.151,
гр.д. № 2540/2015г./.
Между страните не е спорно, а в тази насока
са и изричните волеизявления на въззивника, че на 04.04.2011г. му е било
връчено уведомление за прекратяване, както и че разходите по репатрирането му
са заплатени от работодателя.
Не е спорно и че по времетраенето на този
договор срещу въззивника е водено дисциплинарно производство, в рамките на
което са му отправени две предупреждания за уволнение /първо от 23.02.2011г. и
второ от 26.03.2011г. – л.125-132, л.240-243, гр.д. № 2540/2015г./.
Видно от приетите пред ВРС доказателства
/л.26-32, гр.д. № 12366/15г./, на 04.04.2011г. е била извършена и оценка на
качествата му за работа, заключението по която е, че същият се е представил под
очакванията, определени за длъжността на барман.
При
така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Компетентността на българския съд за
разрешаване на настоящия спор произтича от изричната клауза в сключените между
страните два трудови договора, предвиждаща споровете помежду им да се
разглеждат от съда в страната, чийто гражданин е работникът /т.ХVІІІ от стандартни
условия към трудовия договор – л.29/. Същата следва и от разпоредбата на чл.4
ал.1 т.2 вр. чл.17 ал.1 от Кодекса на международното частно право /КМЧП/.
С определение от 26.10.2017г. съдът е приел,
че в сключения между страните индивидуален трудов договор е налице и клауза по
см. на чл.96 ал.1 КМЧП, съгласно която приложимото право по възникналите
спорове е това на Бахамите, независимо от избраната юрисдикция. Съгласно
разпоредбата на чл.91, ал.1, изр. второ КМЧП изборът на приложимо право не
трябва да лишава работника от защитата, която му осигуряват повелителните норми
на правото, което би се приложило, ако нямаше избор. По арг. от чл.96 ал.2 КМЧП
вр. чл.91 от Конвенцията на Организацията на обединените нации по морско право
отново приложимо ще е правото на Бахамската държава /предвид данните, че
корабът на който въззивникът е изпълнявал трудовите си задължения е под флага
на тази държава/. Ето защо, приложими към процесните отношения са издирените в
хода на процеса актове на бахамското законодателство и в частност Закон за
здравословни и безопасни условия на труд, Закон за заетостта и Закон за
давността, и индивидуалните договорености между страните по въпросите, предмет
на сключените помежду им трудови договори. При разрешаването на спора съдът
отчита и основните принципи, залегнали в законодателството на Бахамите,
посочени в приетата на основание чл.43 ал.1 КМЧП клетвена декларация на адвокат
Р.Р. и Конвенция № 55 на МОТ
относно
задълженията на корабопритежателя при болест или злополука на моряците, 1936
г., ратифицирана от Бахамски острови и действаща към релевантния период /същата
е ревизирана с влязлата в сила през 2013г. Морска трудова конвенция от 2006г./.
Съгласно
чл.4 от Закона за безопасни и здравословни условия на труд всеки работодател
следва да гарантира здравето и безопасността на своите работници чрез
осигуряване на безопасни условия на работа, в т.ч-ло осигуряване и поддръжка на
безопасни и без риск за здравето машини, съоръжения и среда за изпълнение на
работата. Настъпването на вреди /увреждане/ на работника при изпълнение на
трудовите му задължения, когато произтичат от неизпълнение на това задължение
поради небрежност или неправилни действия на работодателя поражда задължение за
обезщетение. Щетите се остойностяват от съда, като бахамският закон не прави
разграничение между понятията неимуществени и имуществени вреди.
Изводи за съществуване на правото на
компенсация за претърпени вреди, произтичащи от настъпило на кораба заболяване
или травма, следват и от клаузите на индивидуалния трудов договор /т.ХІV от
стандартните условия към договора/, като в същия отговорността не е ограничена
единствено до размера на разходите за лечение, квартира, храна и репатриране,
нито само до следващото се обезщетение за периода на временната нетрудоспособност.
От обсъденото по-горе заключение на в.л. д-р М.,
съдът приема за доказано твърдението на въззивника, че по време на изпълнение
на трудовите си задължения е получил увреждане – възпаление на лява лакътна
става и че това увреждане е с травматичен произход. Липсата на установено
заболяване подагра, както към 2010г., така и към настоящия момент, опровергава
посочената в медицинското заключение на д-р Ф. вероятна причина за произхода на
същото. Неотразяването в анамнезата на данни за претърпяна травма, снета при
прегледа във Венеция, респ. непосочването на такава в искането на корабния
лекар, не изключва наличието й. Съгласно заключението, подобно възпаление би
могло да се получи и при лека травма, на която дори да не е обърнато внимание.
Освен това, в направените през 2010г. рентгенови снимки в болницата във Венеция не се наблюдават
паталогични промени на ставата, което опровергава възможността за възпаление в
резултат на артритни изменения, към които се числят и тези при подагра. С оглед
на това и съдът не кредитира приетото пред ВРС заключение на в.л. д-р Д., в
частта в която изключва травматичния характер на увреждането само поради това,
че в медицинската документация липсва посочване на травматичен инцидент.
Обстоятелството, че увреждането е настъпило
по времетраене на курса на кораба и при липсата на наведени изрични възражения
от ответната страна за умишлено и виновно действие от страна на работника,
обуславят и извода на съда, че са налице основания за ангажиране отговорността
на работодателя.
Полученото от въззивника травматично
увреждане е причинило временната му нетрудоспособност за период от около 2.5
месеца, през който е провеждано лечение и е обусловило болка и неразположение с
нисък интензитет /последното, съобразно заключението на в.л. М./. За твърдените
неимуществени вреди, изразяващи се в „намалено самочувствие и неувереност в
собствените сили“ не са ангажирани никакви доказателства. Настъпването на
същите и причинната връзка с увредата не могат да се предполагат.
Наред с претърпените болки, предсрочното
прекратяване на трудовия договор от 07.04.2010г. е лишило въззивника от
възможността да получи следващото се възнаграждение за останалия срок от
договора. Изплатеното обезщетение в размер на 1 700 щ.д. не компенсира тази
вреда.
Ето защо, съдът приема, че исковете за
заплащане на обезщетение за претърпени вреди в резултат на тази злополука са
доказани по основание. Справедливия еквивалент на следващото се обезщетение за претърпените
болки и страдания е сумата от 2 000 щ.д., а размерът на пропуснатото
трудово възнаграждение – 6 667 щ.д. След приспадане на полученото
обезщетение имуществената вреда е в размер на 4 967 щ.д.
До тези размери исковите претенции вр.
претърпяната злополука се явяват основателни.
Този извод налага и разглеждане на
направеното в срок възражение на въззиваемото дружество-ответник за погасяване
на исковете по давност.
Институтът на давността е познат и на
бахамската правна система, регламентиран с разпоредбите на Закона за давността,
намиращ приложение към настоящия казус и на основание чл.63 КМЧП.
Настоящото вземане съставлява обезщетение във
връзка с настъпило телесно увреждане, поради което приложим е давностният срок,
визиран в чл.9 от Закона за давността. Съгласно ал.2 от него искът се погасява
с изтичането на три години от датата на която е възникнало основанието за
предяваването му, или датата на узнаване от ищеца /ако е по-късна/, последната
определна съобразно чл.10 ал.1 от същия закон.
Съдът приема, че давностният срок е започнал
да тече от датата на увреждането, която съвпада и с узнаването на факта по
чл.10 ал.1 б.“б“, т.е. от 31.08.2010г.
Исковата молба, въз основа на която е
образувано настоящото производство е подадена на 31.08.2015г., което е
значително след изтичане на предвидения 3-годишен давностен срок.
Доводите на въззивника, че е предявил
исковете си в срок, предвид предходни образувани дела, в това число и пред съд
в САЩ са неоснователни.
Действително, по делото са представени
доказателства, че през 2011г. подобни искови претенции /с идентично основание,
но в различни от настоящите размери/ са били заявени пред юрисдикция на САЩ.
Производството по това дело е било прекратено поради основателен отвод за пророгация
на спора, съгласно разпореждане от 28.03.2012г.
Впоследствие, на 05.10.2012г. въззивникът е предявил иск пред ОС –
Варна, образуван в гр.д. № 3116/2012г., производството по което е прекратено
поради неотстранени нередовности на исковата молба с влязло в сила определение
от 27.11.2012г. Последвало е няколкократно предявяване на същите искови
претенции, по които са били образувани съответно гр.д. № 675/2013г. на ВРС,
прекратено поради оттегляне на иска, гр.д. № 4147/2013г. на ВРС, прекратено с
определение от 10.04.2013г. поради неподведомственост на спора и което определение
не е било обжалвано от въззивника и гр.д. № 18475/2013г. на ВРС, също
прекратено, но поради оттегляне на исковете. Но нито производството пред съда в
САЩ, нито последващите искови производства, образувани пред българския съд, до
предявяване на настоящото дело имат за последица спиране или прекъсване на
давността. С прекратяването на делата отпадат последиците на извършените от
страните процесуални действия, а исковете следва да се считат за непредявени. Това
е процесуалната последица от поведението на страната. Тези действия не попадат и
в хипотезите на коментирания Закон за давността, при които се предвижда
удължаване на давностния срок /част ІІІ, чл.36-41/.
Следователно исковете на въззивника за заплащане на
обезщетение за вреди, претърпени в резултат на полученото на 31.08.2010г., по
време на работа, увреждане на здравето са погасени по давност и като такива
следва да се оставят без уважение.
По иска
за заплащане на обезщетение за вреди, претърпени от неправомерно уволнение вр.
трудов договор от 27.01.2011г.:
Съгласно чл.34 от Закона за трудовата заетост
всеки работник има право на защита срещу несправедливо освобождаване. А дали
едно уволнение /освобождаване/ е справедливо се определя според основанието,
като едновременно с това законът въвежда изрични хипотези, при които уволнение
на определени основания се счита за несправедливо. Законът признава както
правото на възстановяване, така и на заплащане на обезщетение, в това
число и компенсаторно. Именно, с оглед
на последното и доколкото не е предвидено като предпоставка, настоящият състав
намира, че спорът дали едно уволнение е законосъобразно може да бъде разрешени
и при претенция за заплащане на обезщетение, без да е необходимо да се води
отделен иск за признаване неправомерността на уволнението.
Съгласно клаузите на сключения между страните
индивидуален трудов договор от 27.01.2011г., по-точно т.V от стандартните
условия /л.111-112, гр.д. № 12366/2015г./, работодателят може да прекрати
едностранно трудовия договор на две основания – по основателна причина
/равнозначно на дисциплинарно уволнение/ и без причина, с 14-дневно
предизвестие, или изплащане на 14 дни, вместо предизвестие. В хипотезата на
прекратяване без причина, работодателят следва да заплати разходите по
репатрирането, ведно с дължимите компенсации.
Въззивникът не оспорва, а това се установява
и от обсъдените по-горе писмени доказателства, че сключеният на 27.01.2011г.
трудов договор е прекратен едностранно от работодателя именно с 14-дневно
предизвестие, без посочване на конкретна причина. В тази насока са и
твърденията на въззиваемото дружество. Не се оспорва и че разходите по
прибирането му са поети от работодателя.
Следователно, последният е упражнил едно свое
право, което е в съответствие с уговореното и същото не противоречи на
разпоредбите на чл.29 от Закона за заетостта. Поради това и доводите дали
въззивникът е подлежал на тестов период или не са ирелевантни.
Това обуславя и извода на съда, че не е
налице неправомерно прекратяване на трудовия договор, поради което и искът за
заплащане на обезщетение вр. това прекратяване е неоснователен.
Поради съвпадането на изводите на настоящата
инстанция относно крайния изход на спора с тези на ВРС, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода от спора и доколкото въззивникът
не е обжалвал постановеното по реда на чл.248 ГПК определение, то същият дължи
разноски за първоинстанционното производство в присъдения размер.
На основание чл.78 ГПК и направеното искане
от ответната страна, въззивникът дължи и заплащане на направените от
дружеството разноски и за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в
размер на 4 950 щ.д. Възражението му по чл.78 ал.5 ГПК е неоснователно,
тъй като претендираната сума е под минималния размер, определен по реда на чл.7
ал.2 т.6 вр. чл.7 ал.1 т.1, предл. последно от Наредба № 1/2004г.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решението на
Варненския районен съд, постановено на 03.07.2017г. по гр.д. № 12366/2015г.
ОСЪЖДА М.А.А., ЕГН **********,
с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „Силвърсий
Круизес” ООД – САЩ /SILVERSEA CRUISES
Ltd/, регистрирано съгласно законите на Бахамите, с адрес USA, MIAMI FL 33131, съдебен адрес в Република България – гр.Варна,
ул.“Панагюрище“ № 6, чрез адв. М.П., сумата
от 4 950 /четири хиляди деветстотин и петдесет/ щ.д., представляващи заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на
чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: