Р Е Ш Е Н И Е N 10
гр. Сливен, 20.01.2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесети януари през двехиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 780 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 260165/20.10.2020г. по гр.д. № 4738/2019г. на СлРС, с което съдът
- ОТХВЪРЛЯ предявения положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС за установяване на право на собственост върху недвижим имот, съставляващ 189 кв.м. заснети поради грешка в имот с идентификатор № 67338.441.114, и западната част на сграда с идентификатор № 67338.441.114.1, състояща се от антре и складово помещение, както и да се признае за установено, че по отношение на ответника ищците имат право на ползване на 30 кв.м. от неговия имот с идентификатор № 67338.441.114 разположени пред сградата в същия имот и
- ОТХВЪРЛЯ предявените при условие на евентуалност искове за признаване на установено, че ищците имат вещно право на ползване върху тази част от сградата, и евентуално съединен с положителен установителен иск за право на ползване върху същия недвижим имот, подадени от Ж.П.М. и П.Л.М. против И.П.П. като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
- ПРИЗНАВА за установено на основание чл. 124 ГПК между страните, че ответникът И.П.П. е собственик на процесния недвижим имот с идентификатор № 67338.441.114, с площ от 896 кв.м., при граници: № 67338.441.116; № 67338.441.113; № 67338.441.115; и № 67338.441.25 и на сграда находяща се в процесния недвижим имот сграда с идентификатор № 67338.441.114.1, с площ от 50 кв.м. въз основа на придобивно основание-покупко-продажба на недвижим имот.
- ОСЪЖДА на основание чл. 109 ЗС Ж.П.М. и П.Л.М. да прекратят всякакви действия спрямо него, които му пречат да упражнява неограничено правото си на собственост върху процесния имот и находящата се в него сграда, и да не се противопоставят и да не пречат на поставянето на постоянна ограда, която трайно да отдели недвижим имот с идентификатор № 67338.441.114 от съседния недвижим имот с идентификатор № 67338.441.116, както и на заснемането на границите на имотите от геодезист, като присъжда на ответника направените по делото разноски в размер на 1 430 лв.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство.
Въззивниците атакуват изцяло цитираното решение, като твърдят, че то е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Заявяват, че съдът не е оценил правилно приложените писмени доказателства по отношение на воденото през 1990 г. дело между наследодателите на ищците и праводателите на ответника. Съдът е счел, че със спогодбата се разпределя ползването между спорните имоти без да е коментирал частта от сградата. Твърдят, че макар правилно да е възприел показанията на разпитаните свидетели, съдът неправилно е извършил преценка на същите и е достигнал до неверни и незаконосъобразни правни изводи относно осъществяваното от ищците и от техните наследодатели преди тях владение върху западната част от сградата и описаната част от северния имот, съответно – не е приложил разпоредбата на чл. 69 от ЗС. Правят анализ на свидетелските показания и експертните заключения, и извеждат извод за доказано владение започнало от 1990 г., довело до придобиване по давност на правото на собственост, евентуално – на вещното право на ползване, върху частта от сградата и 30 кв.м. от терена пред нея. Развиват детайлни съображения в тази насока, като преповтарят доводите, изложени и поддържани в първоинстанционното производство в исковата молба, отговора на насрещните искове и защитата по същество. На последно място се оплакват, че съдът неправилно е уважил насрещните претенции по чл. 124 от ГПК и чл. 109 от ЗС, като се аргументират основно с това, че ответникът не може да е придобил пълната собственост върху процесния имот и постройката, ако праводателите му към 2005г. вече не са я притежавали. Дори и да бъде уважен само искът за собственост върху част от сградата в имота на ответника, той е длъжен на основание чл. 64 от ЗС да търпи влизането в имота от южната страна и ползването на частта от терена около сградата.
В обобщение въззивниците молят атакуваното решение да бъде изцяло отменено и вместо това бъде постановено ново, с което изцяло бъдат уважени техните искове, какато са предявени и бъдат отхвърлени като неоснователни насрещните искове.
Претендират разноски за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива подробна аргументация във връзка с правилността на атакуваното решение както по отношение на твърдяното грешно заснемане на имотната граница по КК, така и във връзка с отреченото придобиване по давност на част от сградата в неговия имот и на част от терена около нея, евентуално – на вещното право на ползване върху тях. Счита, че спогодбата от 1990 г. обективира облигационни, а не вещни отношения, не е била и вписана в ИР. Прави подробен анализ на събраните писмени и гласни доказателствени средства, като счита, че те установяват основателността на неговите насрещни искове по безспорен начин и сочат на неоснователност на първоначалните ищцови претенции. Като поддържащ довод изтъква и че дори да се касае за вещно право на ползване, то е погасено поради неупражняването му в периода 1990-1995г. от праводателите на ищците, респективно – със смъртта на Любен М. и Иванка Монева. Няма демонстрирано и осъществено необезпокоявано владение. Преповтаря съображенията, изтъкнати пред РС в отговора на исковата молба, в насрещната искова молба и в защитата по същество.
С оглед изложеното въззиваемият моли въззивния съд да остави без уважение като неоснователна въззивната жалба и да потвърди изцяло атакуваното решение на първоинстанционния съд. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направни нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.
В с.з., от въззивниците, редовно призовани, се явява лично пор. № 1, за двамата се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и оспорва отговора, моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което исковете бъда уважени, а насрещните - отхвърлени. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора и иска потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция, представя списък и фактура за превод.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено.
Фактологията няма да бъде преповтаряна от въззивния съд, тъй като същата е правилно изяснена и изложена в мотивите на първостепенния съд, поради което, при условията на чл. 272 от ГПК, те се въвеждат по подразбиране в настоящия съдебен акт.
Параметрите на спора се определят от първоначалните активно субективно и обективно кумулативно и евентуално съединени искове, предявени от ищците по чл. 124 от ГПК и чл. 124 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС, вр. чл. 56 от ЗС:
- за признаване за установено по отношение на ответника, че те са собственици на 189 кв. м., заснети поради грешка в имот с идентификатор 67338.441.114, собственост на ответника, както и че ищците са собственици на западната част от сградата с идентификатор 67338.441.114.1, състояща се от стая с антре и складово помещение,
- за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците притежават право да ползват 30 кв. м. от имота на ответника с идентификатор 67338.441.114, разположени пред сградата в същия имот, и евентуално
- в случай, че искът за собственост на сградата с идентификатор 67338.441.114.1 бъде отхвърлен, да съдът да признае вещно право на ползване на ищците върху тази част от сградата, съответно – от предявените кумулативно и пасивно субективно съединени насрещни искове на ответника:
- по чл. 124 от ГПК - за признаване за установено, че ответникът И.П.П. е собственик на недвижим имот с идентификатор 67338.441.114 и всички недвижими постройки находящи се в него, както е описан в действащата кадастрална карта и
– по чл. 109 от ЗС - за осъждане на ответниците да преустановят всякакви действия, които пречат на И.П.П. да упражнява неограничено правото му на собственост върху процесния недвижим имот с идентификатор 67338.441.114 и находящата се в същия недвижим имот сграда с идентификатор 67338.441.114.1, както и да не се противопоставят и да не пречат на поставянето на постоянна ограда, която трайно да отдели недвижим имот 67338.441.114 от съседния недвижим имот с идентификатор 67338.441.116.
Доколкото всички тези претенции касаят едно цялостно правоотношение, съдът ще ги разгледа общо, в тяхната взаимовръзка, и ще постанови по всяка от тях.
Най-напред, по повод заявената претенция за собственост върху 189 кв.м., заснети погрешно в КК към имота на ответника с идент. №67338.441.114, следва да се посочи следното:
Вярно е, че съгласно двата констативни нотариални акта от 1981 г. на праводателите и на двете страни, където двата съседни имота са описани и идентифицирани само по местонахождение, размер и съседи, е посочено за всеки от тях, че е с площ от 1 дка /1000 кв.м./, но тази площ не може да се приеме за реална, доколкото не е била подкрепена с надлежна скица, издадена въз основа на някакъв КП или КК.
Що се отнася до имотната граница, тя е частично материализирана на място и според заключението на вещото лице от запад, от улицата до северния ъгъл на гаража в им. идент. 67338.441.116 /на ищците/, минава по подпорна стена /изградена заради денивелацията/, която е направена от бетон, ломен камък, цимент и бутобетон на отделни участъци, като на 4, 50 м. разстояние от улицата е просечена с изградени бетонови стъпала за връзка между двата имота и достъп до жилищната сграда с идент. 67338.441.114.1 /в имота на ответника/. След тази подпорна стена границата съвпада със северната стена на гаража в имот идент. 67338.441.116 /на ищците/. От там до източния край, ограда няма и междуимотна граница не е материализирана.
Това е границата по първия, неодобрен кадастрален план на местността от 1989 г., където имотът на ответника - идент.67338.441.114 е бил с планосн. № 286, на ищците – идент. 67338.441.116 е бил с планосн. № 285, като въз основа на него е изработен РП, одобрен със заповед от 1994г., действащ и към момента със статут на ПУП, съгласно който регулационните линии съвпадат с отразените имотни граници на двата имота.
Оттук следва, че твърдяното от ищците по първия иск грешно заснемане на границата, при което 189 кв.м. са попаднали в имота на ответника, не отговаря на действителността.
Вярно е, че по актуалните скици, извадки от КККР, площта на имот 67338.441.116 /на ищците/ е 811 кв.м., а на процесния имот идент. №67338.441.114 /на ответника/, е 896 кв.м. Както се посочи, и двата са описани с площ от по 1 дка в нотариалните актове, но намаляването на площта на всеки от тях не се дължи на грешка при заснемането на междуимотната граница.
Още повече, че площта на имота на ответника, съгласно скицата, извадка от одобрения през 1994г. РП, /приложена към н.д. от 2006г. за поправка на н.а. от 2005г., с който той е закупил имота/, е 990 кв.м. – тоест към момента, съгласно актуалните КККР, имот с идент. №67338.441.114 е с по-малка площ.
Така, след като междуимотната граница не е променяна, а в частта, материализирана на място, отговаря на отразената в КККР, в останалата не е реализирана на място погрешно, то това, че площта на имот идент. 67338.441.116 на ищците е 811 кв.м., не е резултат на твърдяната грешка при заснемане на 189 кв.м. към имота на ответника и те не могат да бъдат признати за собственици на същите.
Съответно – това прави първия установителен иск неоснователен и той следва да бъде отхвърлен.
По отношение на претенциите за придобиване право на собственост чрез давностно владение на част от постройката в имота на ответника:
На първо място тази постройка в имот идент. №67338.441.114, с иден. №67338.441.114.1 е една, с предназначение – жилищна сграда, еднофамилна, едноетажна, със застроена площ от 50 кв.м. Макар да се състои от две части – западна със застроена площ 24 кв.м. и източна, със застроена площ 26 кв.м., които са изпълнени със самостоятелни покривни конструкции, с отделни входове, всеки от които е покрит с навес, те не са отделни самостоятелно обособени обекти.
На второ място ищците основават претенциите си на владение, започнато още от наследодателите им и първия ищец през 1990г. и продължено във времето от тях, като за правопораждащ факт сочат съдебна спогодба от 1990г. заедно със скица, неразделна част от нея.
Исковата молба, въз основа на която е образувано спогоденото дело, е била предявена от праводателя на ответника против първия ищец и наследодателите на него и на втория, като правното й основание е било чл. 109 от ЗС – поискано е да се установи, че ищецът е собственик на северния имот и да се осъдят ответниците да не нарушават границите и да не му пречат да упражнява своето право на собственост.
Въпреки описаните обстоятелства, обосноваващи негаторната претенция и така формулирания петитум, съдът в о.с.з. е допуснал сключването и е одобрил спогодба между страните със следния предмет: „Ищците ще ползват мястото, означено по скицата с червен цвят с пътеката, обозначена със защриховане, но без защрихованото като общо място пред вилната сграда, без 30 кв.м. от общото място пред вилната сграда, собственост на ответниците и без складовото помещение на 1,50 м., долепено до постройката, собственост на ответника. Ответниците ще ползват имота, обозначен в синьо по скицата, плюс пътеката, вилната сграда, обозначена в синьо и складовото помещение и 30 кв.м. пред вилната сграда, обозначена с щрихи в синьо и червено“.
Макар че тази спогодба изобщо не кореспондира със заявеното право и не разрешава фактически спора, с който е бил сезиран съдът, тя представлява съглашение между сключилите я страни, което те са започнали да изпълняват.
Правният анализ на този документ сочи, че той представлява уговорка, имаща облигационен характер. Тя не създава вещни права, а посоченото в нея относно „вилната сграда, собственост на ответниците“ не може да замести липсващия годен титул за собственост /н.а., сделка, съдебно решение/, още повече, че дори от исковата молба по чл. 109 от ЗС от 1990т. не може да се направи такъв извод, а едно голословно изявление не може да създаде факт. Тази сграда /процесната в това производство/, се намира в имота на ответника, закупен от Илия Рундев /ищец в производството от 1990г./, построена е без строителни книжа и документи, включена е била в предмета на продажбата и доколкото липсват документи, установяващи по-ранната й принадлежност на друго лице, тя се счита собственост на собственика на имота-негов праводател и е станала собственост на ответника през 2005г.
Описаната спогодба не е такава за разпределяне на ползването по чл. 32 ал. 2 от ЗС, както неправилно е посочил и обсъждал първостепенният съд, тъй като страните по нея не са съсобственици, а отделни собственици на два съседни имота, като дори за постройката не се е твърдяла съсобственост, поради което разсъжденията в тази посока на РС не могат да бъдат споделени.
Както се посочи вече, с тази „спогодба“ страните са уговорили безвъзмездно обикновено ползване на част от постройката и терена пред нея, представляващ част от имота на Илия Рундев /праводателя на настоящия ответник/, който е приел търпими действия спрямо правото си. По никакъв начин не може да се счете, че това съглашение представлява учредяване на ограничено вещно право на ползване, както поради липсата на такова еднозначно изявление, така и поради липсата на надлежна форма за валидност – нотариална, а поради сключването пред съд, макар и извън конкретния спор – на вписване.
Поради това от този момент не е било възможно да се стартира владение, тъй като наследодателите на настоящите ищци, както и първият от тях лично, са упражнявали правата си по спогодбата, които са им давали възможност да ползват описаните части като държатели, а не като собственици или носители на ограничено вещно право. Гласните доказателства в тази насока не обосновават различен извод. Свидетелите и на двете страни описват ползване съобразно уговорката, като по какъв начин, с каква грижа и с каква честота са го извършвали участниците в съглашението, е без значение, тъй като това е въпрос на лична воля и желание. Не може да се сподели тезата, че е имало надлежно учредено ограничено вещно право на ползване, което по-късно се е разраснало до обема на пълното вещно право на собственост чрез упражняване на владелчески действия.
Собствеността върху постройката, изградена около 1950г., никога не е била надлежно изяснявана и установявана със съответен акт и в това производство този въпрос сам по себе си не може да се разрешава, тъй като ищците са заявили претенция за придобиване по давностно владение на част от нея, евентуално – придобиване по давност на вещно право на ползване върху тази част - и в тези рамки следва да се произнесе съдът. Те не са заявявали никога твърдение за съсобственост върху постройката. В този смисъл приложение намира разпоредбата на чл. 92 от ЗС и собственикът на земята се счита собственик на сградата.
Така, след като се установи, че спогодбата от 1990г. не създава вещни, а облигационни права, тоест – ползването от страна на наследодателите на ищците не обективира владение, то и презумпцията на чл. 69 от ЗС не може да се прояви. За да се трансформира обикновеното ползване за себе си чрез държане за собственика в държане за себе си с намерение за своене, следва да се осъществят владелчески действия, които задължително трябва да носят установените от теорията и съдебната практика белези – обективни - владелецът да държи вещта, да си служи с нея и да я употребява, т.е. да упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ и едновременно с това – субективни – владелецът да има намерение да държи вещта като своя, да изключва случайния характер на фактическата власт върху вещта, тя да бъде израз на воля трайно да се държи вещта за себе си, да отблъсква евентуалното й владение от други лица, владението трябва да е непрекъснато /да не е загубено за повече от 6 месеца по см. на чл. 81 от ЗС/, да е несъмнено, спокойно /да не е установено по насилствен начин/ и явно /да не е установено по скрит начин/. Още е необходимо, за да настъпи придобивният ефект на оригинерния способ спрямо недвижим имот, освен елементът на владението с посочените белези, да изтече и определен период от време – собствеността възниква след непрекъснато владение в продължение на 10 години, респективно - 5 години, ако владението е добросъвестно.
Приведени към настоящия случай, горните постановки не намират пълно материално проявление.
Доколкото тук не става въпрос за ползване на съсобствен, а на чужд имот, то всички тези действия и външният израз на намерението следва да са били насочени директно срещу собственика – праводателя на ответника, а след 2005г. – и срещу самия него. Щом ползването е намирало правното си основание в спогодбата от 1990г., която задължавала Илия Рундев да приеме и търпи действията върху части от своя имот, /без да му бъдат отнемани или ограничавани вещните права върху него/, то поведението на ищците и наследодателите им не е приобретавало характер на владение и за да се формира в неговото съзнание такава представа, е следвало новото намерение да се афишира явно и недвусмислено. Следва до неговото знание да е доведена променената воля да държат вече не за него, а за себе си с намерение за своене – тоест завладяването трябва да е манифестирано по несъмнен начин. В трайната практика на съдилищата и ВКС е прието, че действия, с които се отблъскват правата на собственика могат да бъдат „недопускане до имота, заявяване пред самия него и пред трети лица, че лицето владее за себе си и др. подобни.“ Такава демонстрация на animus чрез активни действия или изявления не е доказана посредством гласните доказателствени средства до 2005г.
Установява се от свидетелските показания, че към момента на продажбата през 2005г. ответникът е знаел за съществуващата уговорка с наследодателите на ищците /в която първият е участвал лично/ и сключвайки договора, мълчаливо е приел действието й при същите условия – тоест е постигнат ефект, близък до този на субективната новация. Разбира се, доколкото това съглашение не е свързано със срок, то може да бъде прекратено по всяко време от всяка от страните, щом не учредява вещни права /за чието упражняване във времето също има ограничения/. Тоест – в съзнанието на ответника също е битувала представата, че действията на ищците представляват обикновено ползване на неговия имот. Той е ползвал по свое усмотрение закупеното място и източната част от постройката, макар да не е полагал особени грижи за поддържането им, допускал е ищците да ползват западната част от нея, включително площта от терена за достъп до сградата, тъй като е бил запознат със споразумението, сключено с праводателя му. Аналогично на казаното по-горе – за да бъде променено това положение и да се постави в течение валиден придобивен давностен срок, е следвало ищците да демонстрират явно, несъмнено и категорично намерението да своят имота. Най-ранният момент, в който може да се приеме, че те са оспорили правата на ответника и са започнали да отблъскват възможността му реално да въздейства върху него, е 2014г. – когато първият ищец се настанил в западната част на постройката и не допускал ответника, чрез неговия баща, там и по-късно препятствал опитите им да трасират границата и поставят ограда. Ако се счете, че тогава е стартирал давностният срок на владението /което, поради липсата на законовите условия не може да е добросъвестно/, то към момента не е изтекъл изискуемият 10 годишен период, годен да породи собственически права.
Поради всичко казано дотук искът за признаване за установено, че ищците са придобили по давност правото на собственост върху западната част от сграда с идент. №67338.441.114.1 в имот с идент. №67338.441.114, състояща се от стая с антре и складово помещение, е неоснователен и следва да се отхвърли.
По отношение на главния иск за признаване на вещното право на ползване върху 30 кв.м. от имот идент. №67338.441.114, собственост на ответника, разположен пред сградата в него и евентуалния иск за признаване вещното право на ползване върху западната част от сграда с идент. №67338.441.114.1 в имот с идент. №67338.441.114, състояща се от стая с антре и складово помещение, настоящият въззивен състав счита следното:
От една страна, както многократно е посочено по-горе, възникнало през 1990г. вещно право /както по отношение ползването на частта от сградата, така и по отношение на 30 кв.м. от терена пред нея/ за наследодателите на ищците не е имало, поради ненадлежно учредяване от формална гледна точка и категорична липса на ясно изразена воля за това от материална гледна точка. В този смисъл е излишно да се обсъждат доводите, релевирани от въззиваемия относно евентуалното му погасяване поради смърт на двама от носителите му и поради неупражневянето му в срок от 5 години от страна на третия /първия ищец/.
От друга страна, за да се признае, че такива ограничени вещни права са придобити на оригинерно основание – чрез давностно владение, то следва по отношение на тях да се докажат същите предпоставки, както и за придобиване на пълното вещно право на собственост. Тоест – ищците /респективно преди тях – наследодателите/ да са променили обикновеното ползване от облигационно право във владелческо такова, ограничаващо вещното право на собственика по отношение на този негов компонент - ползване. Съображенията защо това не се е случило са изцяло тъждествени на тези, изложени по повод иска за признаване на придобиване правото на собственост върху западната част от постройката, доколкото ползването на терена пред нея е неразривно свързано с нейното ползване.
Така тези два иска също се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
От своя страна първият насрещен установителен иск на ответника се явява основателен – той действително е собственик на идент. №67338.441.114 по КККР на гр. Сливен с площ 896 кв.м. така, както е отразен по актуалната скица-извадка от кадастралната карта, заедно с намиращите се в него постройки, като правото му на собственост е възникнало на деривативно основание – чрез покупко-продажба от 29.03.2005г., нотариалният акт за която е бил надлежно поправен през 2006г. относно допуснати технически грешки при изписване на цифровите обозначения на имота.
Искът следва да бъде уважен, доколкото правото му е оспорено по отношение на обема си от страна на ищците.
По отношение на втория насрещен негаторен иск по чл. 109 от ЗС:
Той е обусловен от първия и уважаването му се явява закономерна последица от уважаването на установителния иск. Доказано е безспорно, че насрещният ищец, при упражняване на собственическите си права, е бил възпрепятстван без основание от страна на ищците и това положение е недопустимо от закона. За привеждането му в съответствие с правното положение ответниците следва да бъдат осъдени да преустановят пречещите действия и както конкретно е поискано – да не се противопоставят на поставянето на ограда по имотната граница. Следва само да се посочи, че това действие на ответника не може да се приеме за нарушение на спогодбата, тъй като, както вече бе споменато, тя е с облигационен характер, без определен срок, и ако той счита, че не желае да търпи занапред ограниченията върху правата си, е достатъчно да уведоми за това бенефициентите. Тя не го обвързва като правоприемник, тъй като не е такава между съсобственици по чл. 32 ал. 2 от ЗС.
Така и негаторният насрещен иск следва да бъде уважен като основателен.
Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно като краен резултат решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивниците, които следва да понесат своите както са направени и заплатят на въззиваемия такива в размер общо на 1200 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260165/20.10.2020г. по гр.д. № 4738/2019г. на СлРС.
ОСЪЖДА Ж.П.М. и П.Л.М. да заплатят на И.П.П. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1200 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: