Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 23.10.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6378 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.02.2018 год., постановено
по гр.дело №26843/2017 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, е отхвърлен като
неоснователен предявения по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК от В.Л.П. срещу Л.М.Р.
иск за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца от 200 лв. – получена
без основание издръжка за периода м.април 2015 год. /поради намаляването й с
влязло в сила съдебно решение/, като ищецът е осъден да заплати на ответницата
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 350
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца В.Л.П.. Жалбоподателят поддържа, че предявеният иск намирал
своето правно основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съгласно мотивите на т. 1 от Постановление
№ 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС, ако единият
родител заплащал издръжка в по-висок размер от дължимия, то другият родител се
обогатявал за негова сметка, като обогатяването в случай било в размер на
сумата от 200 лв. Процесната сума била заплатена от незадължено лице, защото
същата надхвърляла задължението на ищеца. С получаването на сумата от 200 лв.
ответницата била спестила разходи за издръжка. Първоинстанционният съд обаче бил
разгледал непредявен иск, а именно такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – за платено
на отпаднало основание, поради което обжалваното решение било недопустимо. На
следващо място сочи, че в случая бил налице фактическият състав по чл. 59, ал.
1 ЗЗД. Присъдената с протоколното определение от 13.03.2012 год. по гр.дело
№13512/2011 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, влязло в сила на 21.03.2012 год.,
издръжка в размер на 850 лв. била намалена с 200 лв., считано от 04.08.2014
год., с влязло в сила на 15.01.2016 год. решение по гр.дело №42340/2014 год. по
описа на СРС, 117 с-в. До влизане в сила на това решение ищецът изпащал на
ответницата издръжка в по-високия размер от 850 лв. По този начин за периода от
01.04.2015 год. до 30.04.2015 год. ответницата се била обогатила неоснователно.
Съгласно принципа за справедливост двамата родители дължали издръжка по равно.
Процесната сума не била платена на отпаднало основание. Съгласно т. 3 от горепосоченото
постановление, правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД било приложимо само при първия
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, т.е. при начална липса на основание, но
не намирало приложение към случаите, обхванати от чл. 59 ЗЗД. Освен това
логически невъзможно било да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите
на отпаднало или неосъществено основание. Освен това в т. 1 на мотивите на
посоченото постановление било прието, че чл. 59 ЗЗД намира приложение, когато
незадължено по закон за дава издръжка лице издържа нуждаещ се вместо законно
задължения, като в този случай обогатяването е налице не само при увеличаване
на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка
имуществото на друго лице. Несъмнено било, че двамата родители дължали издръжка
на своите деца съобразно възможностите си. С влязлото в сила решение по гр.дело
№42340/2014 год. по описа на СРС, ГО, 117 с-в, било прието, че за общо
дължимата месечна издръжка на малолетното дете за процесния период ищецът
следвало да отделя 650 лв. месечно. През този период бил плащал по 200 лв.
повече от определената от съда издръжка, с което ответницата била спестила
разходи за издръжка в същия размер. Получавайки по 200 лв. месечно ответницата
се била обогатила неоснователно. Представените по делото доказателства от
ответницата не установявали плащанията да са извършени за задоволяване на
нормалните и основни нужди на детето. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 1 СК, размерът на издръжката се определял според нуждите на детето и
възможностите на лицето, която я дължи /т. 4 от Постановление № 5 от 16.11.1970
год., Пленум на С и т. 1 от Постановление № 5 от 30.11.1981 год., Пленум на
ВС/. За голяма част от разходите по представения от ответницата списък не били
ангажирани доказателства. Дори и да се приемело, че сочените от ответницата
суми били похарчени за детето, то не можело да бъдат квалифицирани като
издръжка, доколкото надхвърляли границите на нормалните и основни нужди на
детето. Абсурдно било да се приеме, че за нуждите на малолетната дъщеря
ежемесечно били харчени средства, надхвърлящи сбора от над две брутни средни
работни заплати за периода, в който била изплащана издръжката. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а искът – уважен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата Л.М. С.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че процесната сума не била получена от нея в лично качество, а като
родител и законен представител на малолетното дете. При твърденията на ищеца,
че се дължи платена в повече сума за издръжка, тъй като размерът на последната
е бил намален с влязло в сила решение, то насрещно задължен да я върне бил кредиторът,
който я бил получил. Не било доказано и че ответницата се била обогатила с тази
сума, спестявайки разходи за издръжка. Доводът на ищеца, че двамата родители
дължали издръжка от общо 1 300 лв. и че ответницата за процесния период
било поела малка част от тази издръжка, а именно 450 лв. /1 300 – 850 лв./ бил
неоснователен и противоречал на приетото в т. 2 на Постановление № 5 от
16.11.1970 год., Пленум на ВС. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Предявен
е за разглеждане по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите
във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното:
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е във въззивното производство, че определената
за плащане от ищеца месечна издръжка на малолетното дете на страните в размер
на 850 лв. /решение по гр.дело №13512/2011 год. по описа на СРС, ГО, 86 с-в/, е
била намалена на 650 лв., считано от 04.08.2014 год., по силата на решението от
06.02.2015 год., постановено по гр.дело №42340/2014 год. по описа на СРС, ГО,
117 с-в, което е влязло в сила на 15.01.2016 год., като и че ищецът е заплатил
издръжка за м.април 2015 год. в размер на 850 лв. Не се спори също така, че
упражняването на родителските права спрямо малолетното дете са предоставени на
ответницата.
Като доказателства по делото са приети платежни
нареждания, квитанции и фактура, от които е видно, че през 2014 – 2015 год.
малолетното дете на страните е посещавало уроци по балет, модни танци и
английски език, както и лятно училище, за които ответницата е заплащала
съответни такси в общ размер на 2 763.15 лв.
По отношение на правните изводи:
Доколкото в разглеждания случай ищецът твърди /виж т. 14
от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е
било образувано ч.гр.дело №5938/2017 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в, както и
обстоятелствената част на исковата молба/, че като задължено лице е платил за
процесния период част от издръжката – а именно сумата от 200 лв., на
малолетното си дете вместо ответницата, която също била задължено лице, поради
което последната се е обогатила за негова сметка, то следва да се приеме, че предявеният
иск намира своето правно основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, каквато и именно
претенция е била разгледана от СРС. В тази връзка следва да бъдат съобразени
Тълкувателно решение № 12 от 22.03.1971 год. по гр.дело № 112/1970 год., ОСГК, съгласно
което лицето, което е давало издръжка /съзадължено лице или трето лице/, вместо
задълженото /съзадълженото/ да я дава, има право да води иск за неоснователно
обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу последното лице, независимо от това дали
имащият право да търси издръжка е предявил или не иск за такава, както и
разясненията по т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 год. по гр.дело №
1/1979 год., Пленум на ВС.
Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва
обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между
обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двата субекта.
Във връзка с оплакването на жалбоподателя за
недопустимост на обжалваното решение, следва да бъде посочено, че правомощията на
въззивния съд по отношение на приетата от първоинстанционния съд правна
квалификация са определени в закона. Въззивният съд не е обвързан от възприетото от
първоинстанционен съд правно основание на иска. Правната квалификация
на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само
когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало
в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора
предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва
такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с
която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. В
частност СРС не е допуснал нарушение на диспозитивното начало в процеса – макар
че в изготвения по делото доклад по чл. 146 ГПК, както и в решението, не е
дадена правна квалификация на претендираното ищеца право, са разгледани всички
горепосочени правопораждащи го факти.
Обедняването на едно лице представлява намаляване на
имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване
на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива –
възникване или увеличаване на задължения /както се твърди в частност/ и 3/
извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно
лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на
актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване
или намаляване на задължения /както се твърди в частност/; спестяване на
разходи.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ищецът, който твърди,
че за него е възникнало вземане за изравняване на неоснователно обогатяване,
следва да проведе пълно и главно доказване по отношение на фактите, от които
това право възниква. В разглеждания случай СГС приема, че по делото не е било
проведено успешно доказване:
Разпоредбите на чл. 122, ал. 1 и 2 СК установяват
принципа за равноправието на родителите, независимо от техния пол и брачен
статус, в правата и задълженията по отношение на ненавършилите пълнолетие деца.
Става дума за комплекс от права и задължения, свързани с полагането на грижи за
отглеждането на децата, като СК изброява конкретните права и задължения на
родителите /чл. 125 и чл. 130/, които са обособени в две групи – по отношение
на личността и по отношение на имуществото на детето.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 СК, родителите са длъжни
съобразно своите възможности и материално състояние да осигуряват условия на
живот, необходими за развитието на делото – те дължат издръжка на ненавършилите
пълнолетие деца, независимо от това дали са налице условията на чл. 139 СК,
като това задължението на родителите не отпада и когато детето е настанено
извън семейството. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Постановление
№ 5 от 16.11.1970 год., Пленум на ВС, нуждите на лицата, които имат право на
издръжка, са винаги конкретни и се определят от обикновените условия на техния
живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички обстоятелства,
които са от значение за случая. Възможността на лицето, което дължи издръжката,
е основание за даване на издръжка и показател за нейния размер. Възможността е
вина обективна и конкретна, като тя се определя от доходите имуществото и
квалификацията на задълженото лице. За размера на издръжката също така е от
значение и обстоятелството при кого от двамата родители е предоставено за
отглеждане и възпитание детето. Усилията, които се полагат в този случай от
родителя при ангажираността му във връзка с отглеждането на детето, следва да
се вземат под внимание при определяне размера на издръжката, която този родител
дължи.
От гореизложеното следва на първо място, че не може да
бъде автоматично изведено твърдяното от жалбоподателя стойностно равенство на
страните по делото в задължението за издръжка, определена с влязло в сила
съдебно решение като дължима в парична сума /при това само за ответника/, тъй
като нейният размера е обусловен и от възможностите на лицето, което я дължи, в
т.ч. при няколко задължени лица от един ред, задължението за издръжка се
разпределя между тях според възможностите им, като всеки дължи своята част от
издръжката, като следва да се посочи, че издръжка може да се дава и в натура /в
хипотеза на доброволно изпълнение/, а и в частност ответницата е изпълнявала
всички родителски задължения, голяма част от които нямат и не могат да имат
стойностно изражение.
На следващо място въззивният съд приема, че макар за
ищеца да не съществува задължение да заплаща суми за детето извън хипотезите,
обхващащи неговата издръжка, защото в противен случай всеки един от родителите
може да задължава другия и въпреки че неговият патримониум е намалял със
заплащането на процесната сума /правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД е неприложимо
към фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД – виж т. 3 от Постановление № 1 от
28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС/, имуществото на ответницата не се е увеличило,
тъй като от една страна тя няма задължение за подобен разход, а обогатяване би
имало само ако се е задължила за част от разходите, но не е изпълнила
задължението си, а от друга страна по делото нито се твърди, нито се установява
/а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца/, че ответницата
фактически не е упражнявала родителските права по отношение на детето, т.е., че
издръжката и грижите за него са били изцяло поети от ищеца или трето лице.
Следователно
ищецът не се легитимира като кредитор на претендираното вземане за
неоснователно обогатяване, поради което релевираната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
– потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Ответницата по жалбата претендира
направените разноски за възнаграждение за един адвокат, като жалбоподателят
своевременно е релевирал възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК /виж
изявление на стр. 6 от въззивната жалба/. Посочената разпоредба предвижда, че
при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът
може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012
год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение
и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
По делото е ангажиран договор за
правна защита и съдействие, в който е уговорен адвокатски хонорар от 350 лв.,
който е заплатен изцяло и в брой от ответницата по жалбата. Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на 200 лв. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. /в актуалната й редакция/ минималното
възнаграждение в частност е равно на 300 лв. Въззивният съд намира, че
действително заплатеният адвокатски хонорар – който е повече от три пъти
по-висок от минимално предвидения, съотнесен към действителната фактическа и
правна сложност на делото /във въззивното производство е било проведено едно
съдебно заседание, в което е участвал процесуален представител на ответника по
жалбата, като същият е подал писмен отговор на въззивната жалба, като не са
били събирани доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до
300 лв., до който и размер следва да бъде ангажирана отговорността на
жалбоподателя за разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.02.2018 год., постановено по
гр.дело №26843/2017 год. по описа на СРС, ГО, 78 с-в.
ОСЪЖДА В.Л.П. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Л.М.Р. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/