Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.София, 29.05.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ТО, VІ - 10
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди
и деветнадесета година в състав :
СЪДИЯ: ЦВЕТА ЖЕЛЯЗКОВА
при
секретаря Анелия Груева като разгледа
т.д. № 1001
по описа за 2018 година и за да
се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.365 и сл.
от ГПК.
Предявени са при условията на
кумулативно евентуално съединяване искове с правно основание чл.7 от Конституцията на Р.Б.вр чл. 49 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), по
чл. 55, ал.1, т.1 от ЗЗД срещу Държавата, по чл. 49, ал.1 от ЗЗД срещу
Народното събрание и по чл.55, ал.1, т.3 от ЗЗД срещу Държавата.
Ищецът „М.Е.“ ООД твърди, че е
производител на електрическа енергия и собственик на фотоволтаична електрическа
централа М.- К., находища се в землището на с.К., община Сливен, в ПИ 000701. В
това си качество ищецът сключил договор за изкупуване на електрическа енергия №
543 от 29.06.2012 г. с „ЕВН Б.Е.“ АД, по силата на който продавал електрическа
енергия на електроснабдителното дружество. Твърди, че за периода 01.01.2014 г.
- 9.08.2014 г., ищецът получил по-ниска цена на продадената от него
електрическа енергия, тъй като електроснабдителното дружество намалило цената с
такса от 20 % върху приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и
вятърни централи, приложена на основание чл.35а ал.2 от Закона за енергията от
възобновяеми източници (ЗЕВИ). Посочената такса била въведена с параграф 6, т.2
и т.3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014 год., с който били
създадени чл.35а, ал.1, ал.2 и ал.3, чл.35б ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4, чл.35в
ал.1, ал.2 и ал.3 и чл.73 ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4 от ЗЕВИ. Ищецът твърди, че с
решение № 13 от 31.07.2014 год. по к.д. № 1/2014 год. на Конституционния съд
параграф 6, т.2 и т.3 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 год. е обявен
за противоконституционен. Решението на Конституционния съд влязло в сила на
10.08.2014 год. и от този момент не се прилагали цитираните по-горе норми от
ЗЕВИ, въвеждащи такса от 20% върху приходите от електрическа енергия от
слънчеви и вятърни централи. За периода от въвеждане на таксата по чл.35а от
ЗЕВИ до обявяването на нормата за противоконституционна, ищецът пропуснал да
реализира произведената ел.енергия на пълната й цена, като общият размер на
пропуснатия приход възлизал на сумата 63 049.53 лева, посочени подробно по
месеци и фактури в исковата молба – тази сума била внесена от „ЕВН Б.Е.“ АД по
сметка на държавния бюджет. Ищецът твърди, че след обявяване на
противоконституционност на текстовете от ЗЕВИ, въвеждащи таксата от 20 %,
Народното събрание следвало да уреди последиците от прилагането на съответните
текстове от ЗЕВИ от влизането им в сила до влизането в сила на решението на
Конституционния съд, но това не било сторено. Така, ищецът пропуснал да
реализира приход в размер на сумата 63 049.53 лева, като последица от прилагане
на такса от 20 % от цената на продадената електрическа енергия за периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 година.
Ищецът счита, че Държавата следва да обезщети претърпените от него вреди под
формата на пропуснати ползи, настъпили като последица от прилагането на закон,
обявен за противоконституционен. При условията на евентуалност поддържа
становище, че вредите следва да бъдат възстановени от Народното събрание, като
органът, приел закона, обявен за противоконституционен. В случай, че съдът не
намери ищецът да е претърпял вреди под формата на пропусната полза да реализира
произведената от него ел.енергия на пълната й цена, ищецът поддържа становище,
че сумата от 63 049.53 лева е заплатена при начална липса на основание, с което
ищецът се е обеднил, а държавата се е обогатила. Излага становище, че таксата
по чл.35а от ЗЕВИ, макар и обявена за противоконституционна от 10.08.2014 г. е
противоречала на Конституцията от момента на приемането й; позовава се на
прякото действие на Конституцията и така обосновава извод за недължимост на
таксата от датата на въвеждането й с чл.35а от ЗЕВИ. Независимо от горното,
поддържа, че таксата в размер на 13 344.91 лева по фактура № ********** от 31.07.2014
год. и таксата в размер на 3655.91 лева по фактура № ********** от 31.08.2014
год., внесени в държавния бюджет след влизане в сила на решение № 13 от
Конституционния съд са заплатени при отпаднало основание. При тези твърдения,
ищецът моли съда да осъди Държавата, представлявана от М.НА Ф. да бъде осъдена
да му заплати сумата 63 049.53 лева – обезщетение за вреди под формата на
пропуснати ползи, настъпили в резултат от прилагане на обявени за
противоконституционни на следните норми
от ЗЕВИ: чл.35а, ал.1, ал.2 и ал.3, чл.35б ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4, чл.35в
ал.1, ал.2 и ал.3 и чл.73 ал.1, ал.2, ал.3 и ал.4 и представляващи намален
размер на цената на продадена от ищеца ел.енергия за периода 1.01.2014 год.-
9.08.2014 год., заедно със законна лихва от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата. В случай, че искът срещу Държавата
бъде отхвърлен като неоснователен, моли съда цитираната по-горе сума да му бъде
заплатена от Народното събрание, заедно със законна лихва от датата на
предявяване на исковата молба. В случай, че исковете срещу Държавата и
Народното събрание за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи
бъдат отхвърлени, моли сумата в размер на 63 049.53 лева, представляваща такса
по чл.35а от ЗЕВИ, начислена за периода 1.01.2014 г. - 09.08.2014 г. да му бъде
върната от Държавата, представлявана от М.НА Ф., като платена без основание,
тъй като от момента на приемането си посочената законова разпоредба е била
противоконституционна, заедно със законна лихва от датата на предявяване на
исковата молба. Евентуално се претендира връщане на сумите в размер на 13
344.91 лева по фактура № ********** от 31.07.2014 год. и в размер на 3655.91
лева по фактура № ********** от 31.08.2014 год., внесени в държавния бюджет
след влизане в сила на решение № 13 от Конституционния съд като заплатени при
отпаднало основание. Претендира и направените по делото разноски.
Ответникът Държавата, чрез М.НА Ф.,
оспорва предявените искове. Прави възражение за неподсъдност на исковете срещу
Държавата на гражданския съд, като твърди, че ищецът и Държавата не са
равнопоставени правни субекти, а се намират в отношение на власт и подчинение,
както и че таксата по чл.35а от ЗЕВИ представлява публично държавно вземане,
поради което правилата за неоснователно обогатяване били неприложими в случая.
Позовавайки се на практика на ВКС, Държавата чрез М.НА Ф. твърди, че общият
исков ред е неприложим за разрешаване на спорове относно недължимо платени
държавни такси. На второ място, ответникът твърди, че предявените искове са
недопустими, тъй като в националната правна уредба не е предвиден ред за
ангажиране отговорността на Държавата във връзка със законодателната дейност на
Народното събрание. Единствено Конституционният съд можел да се произнася за
противоконституционност на закони и други актове на Народното събрание. Не бил
предвиден и ред за оспорване на законите, приети от Народното събрание пред
съд, освен пред Конституционния съд. По тази причина, според този ответник,
гражданският съд не е компетентен да се произнася по законосъобразност или
конституционосъобразност на законите. На трето място, исковете били недопустими
и поради липсата на компетентност на гражданския съд да урежда последиците от
обявен за противоконституционен акт на Народното събрание – това правомощие
било възложено единствено на Народното събрание. Като четвърто основание за
недопустимост на исковете, ответникът сочи липсата на процесуална и материална
легитимация на Държавата да отговаря за действия на друг самостоятелен правен
субект. По същество ответникът твърди липса на противоправно действие, като
последица от което ищецът да е претърпял вреди. Счита, че таксата по чл.35а от
ЗЕВИ е била удържана правомерно от ищеца за исковия период, обхващащ момента от
влизането в сила на цитираната правна норма до обявяването й за
противоконституционна. В този период законът пораждал правно действие, а
изпълнението му не можело да се разглежда като противоправно действие. Ответникът
оспорва Народното събрание да е имало задължение да уреди правните последици от
прилагането на чл.35а от ЗЕВИ, след отмяната на текста с решението на
Конституционния съд, като счита, че не били възникнали правни последици, които
да са се нуждаели от уреждане. Поддържа, че евентуалното възстановяване на
удържаните от ищеца такси за периода, предхождащ решението на конституционния
съд, би имало да последица придаване обратно действие на решението на този съд,
което било недопустимо. Народното събрание от своя страна нямало задължение да
приеме акт с обратно значение на обявения за противоконституционен закон, а и
не била упражнена законодателна инициатива от субектите, притежаващи такава.
Ответникът оспорва да е възложител на работата на народните представители. Не
били налице и останалите елементи от фактическия състав за възникване на
отговорност за обезщетяване на вреди – вина и причинно-следствена връзка между
твърдяното противоправно действие и претърпените вреди. По евентуалния иск за
неоснователно обогатяване, ответникът оспорва такса по чл.35а от ЗЕВИ да е била
удържана от ищеца, а дори и да е била удържана, то това било сторено в периода
преди обявяване на нормата за противоконституционна, тоест таксата била
удържана в съответствие със закона. Решението на Конституционния съд имало
действие занапред, поради което не можело да се приеме, че заплатените преди
влизане в сила на решението на Конституционния съд такси не се дължат, тъй като
това означавало да се придаде обратно действие на решението. Ответникът оспорва
таксите по двете фактури от 31.08.2014 год. да са платени при отпаднало
основание, тъй като същите били начислени за период преди влизане в сила на
решението на Конституционния съд и при наличие на основание за това. Независимо
от горното, ответникът твърди, че вземането на ищеца не е станало изискуемо,
поради липса на отправена покана до ответника. На последно място, ответникът
оспорва ищецът да е заплатил такси в размер на посочените в исковата молба
суми, поради което искът бил и недоказан. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Н.С.на Р.Б.оспорва предявените
срещу него искове. Прави възражение за недопустимост на иска, тъй като
обявените за противоконституционни норми от ЗЕВИ били приети от народните
представители на 42-то Н.С.и липсвало правоприемство или приемственост между
42-то Н.С.и сега действащото 44-то Народно събрание. По същество оспорва иска
като неоснователен. Оспорва ищецът да е претърпял твърдените вреди, тъй като в
периода, в който се твърди да са настъпили вредите, нормата установяваща
заплащане на спорната такса, била действаща и следвало да бъде прилагана.
Оспорва възникване на задължение за Народното събрание да уреди последиците от
прилагането на обявените за противоконституционни текстове от ЗЕВИ, като счита,
че липсвали неприключени правоотношения до момента на постановяване на
решението на Конституционния съд, чийто последици да е трябвало да се
регулират. Поддържа становище, че евентуално възстановяване на спорната такса
би обезсмислило решението на Конституционния съд и би противоречало на
забраната за обратно действие на законите. На следващо място, ответникът
оспорва Народното събрание да е имало противоправно поведение – спорната такса
била въведена със закон, след обсъждане, изложени били мотиви за въвеждането й
и чрез нея се преследвала легитимна цел – насърчаване на производството и
потреблението на енергия от възобновяеми източници. Ответникът твърди, че не е
налице и възлагане на работа, по смисъла на чл.49 от ЗЗД, тъй като Народното
събрание не било възложител на работата на народните представители, нито можело
да контролира или да носи отговорност за тяхната дейност. Липсвала и
материално-правната предпоставка – вина, тъй като народното събрание било
колективен орган и не можело да формира вина. На последно място, ответникът
твърди, че самият ищец се съгласил да заплаща таксата, а основанието за
заплащането й бил чл.27 от договора, сключен между ищеца и „ЕВН Б.Е.“ АД.
Ответникът оспорва, като недоказан, размерът на платената такса по чл.35а от
ЗЕВИ. Моли искът срещу него да бъде отхвърлен. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
С определение от 29.05.2019 г. Съдът е
прекратил производството по исковете срещу Народното събрание като недопустими.
Съдът
като обсъди представените по делото доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Следва
да се отбележи, че по делото няма спор между страните относно фактите, така
както са изложени в исковата молба и установени по делото, по-долу.
Ищецът
„М.Е.“ ООД е собственик на фотоволтаична електрическа централа М.- К., находища
се в землището на с.К., община Сливен, в ПИ 000701 и е производител на
електрическа енергия от същата (разрешение за ползване Nо ДК-07-Сл-38/28.06.2012 г. – стр.
29 по делото).
Между
„М.Е.“ ООД и „ЕВН Б.Е.“ АД е сключен договор за изкупуване на електрическа
енергия № 543 от 29.06.2012 г., по силата на който ищецът продава електрическа
енергия на електроснабдителното дружество (стр. 30-35 по делото). Произведената
активна електрическа енергия се изкупува по преференциални цени в съответствие
с вида на енергийния обект, определен от продавача с декларация по образец –
Приложение 2 (декларация от 26.07.2012 г. – стр. 38 по делото ). Продавачът
ежемесечно – до 5 - то число на месеца издава и предоставя на купувача фактура
с дата – последното число на отчетния месец, а заплащането е в срок до 7
работни дни от получаването на фактурата.
В
процесния период е в сила Закона за енергията от възобновяеми източници, приет
въз основа на Директива 2009/28/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване използването на
енергия от възобновяеми източници и за изменение и в последствие за отмяна на
Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО (за транспониране на директивата), като част
от пакета мерки, необходими да намаляване на емисиите на парникови газове, с
цел насърчаване на развитието на пазара на енергия от възобновяеми източници.
В
Приложение № 1 към директивата са посочени националните общи цели за дела на
енергията от възобновяеми източници в брутното крайно потребление на
електрическа енергия. Съгласно целите, България е трябвало да постигне дял от
16% до 2020 година.
С
§ 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б.от
2014 г. са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в,
ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, регламентиращи създаването
на такса за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия, в размер на 20% от преференциалната цена без ДДС от количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайния снабдител.
Предвидено е таксата да се удържа и внася от обществения доставчик, съответно
крайния снабдител, като от тези лица са подавани тримесечни справки по образец,
утвърден от КЕВР за дължимата такса за съответния период, в срок до 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. В същия срок е следвало да бъде внесена и
таксата. Съответно на прогнозираната за събиране такса, съгласно Закона за
държавния бюджет на Р.Б.от 2014г., са и
предвидените суми по бюджета на КЕВР за постъпващите такси, както и
държавния бюджет в приходната част. Аргумент за създаването на тази разпоредба
е постигане на прогнозния дял от 16 % по-рано от разчетите – 2020 г. и
необходимостта от балансиране на електроенергийната система (преодоляване на
резките разлики върху цените на различните производители, работещи на
регулирания пазар).
Следователно,
при действието на разпоредбите на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, считано от 01.01.2014
г. е установен следния механизъм на начисляване и внасяне на таксата -
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия издават данъчна фактура за пълния обем
произведена енергия по преференциална цена, с начислен ДДС, а общественият
доставчик, съответно крайният снабдител, заплаща нормативно определената цена
на енергията, намалена с таксата, внасяна по сметка на КЕВР. Т.е. общественият
доставчик, съответно крайният снабдител, прихваща от продажната цена
задължението, което производителят, при извършеното плащане на таксата, има към
обществения доставчик/крайния снабдител.
С
решение № 13 от 31.07.2014г. по конституционно дело № 1 от 2014г. точки 2
и 3 от § 6 от заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет на Р.Б.от 2014 г., с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 4 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от ЗЕВИ, са обявени за противоконституционни поради това, че
противоречат на чл. 60, ал. 1, чл. 19, ал. 2 и ал. 3 и чл. 4, ал. 1 от Конституцията, тъй като макар установена в закон таксата, необходимостта от
плащането й за производство на електрическа енергия не е обоснована,
обективна и очевидна (по правило
държавната такса е плащане в полза на държавния бюджет поради това, че е
предизвикано действие или е предоставена услуга, т.е. има възмезден и
доброволен характер, а в случая ne
e предоставяна
услуга), както и не е налагана такса за добиваната енергия от други
възобновяеми източници, също уредени от ЗЕВИ, съответно е нарушена установената
в Конституцията гаранция на инвестициите и на свободната стопанска дейност в
страната.
Решението
на Конституционния съд е влязло в сила на 10.08.2014 година, след обнародване в
ДВ, бр.65/06.08.2014 година.
По
делото са представени 8 броя фактури, за стойността на произведената
електрическа енергия от ФтЕЦ М.– К. за периода 01.2014 г. – 08.2014 г. (стр.
39-68 по делото), заедно с протоколи от ЕВН Б.Е.ЕАД, извлечения от банковите
сметки на дружеството – ищец, за установяване на количеството на произведената
от ищеца електрическа енергия от процесната централа, както и стойността на
същата.
По
делото е прието и заключение на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира изцяло. Видно от заключението в периода
01-8.2-14 г. за произведената и продадена електрическа енергия от М.Е.ЕООД от ФтЕЦ – М.– К. са удържани 20 % такси по
чл. 35а то ЗЕВИ върху приходите, в размер на 63 049,53 лева. Тази сума е
удържана от стойността на фактурираната електрическа енергия по издадените осем
броя фактури, общо на стойност 434 710,05 лева, като изплатената сума
възлиза на 367 806,14 лева. Размерът на разходите за балансиране на
електроенергийната система по отношение на М.Е. ООД възлиза общо на
3 854,39 лева, от които 13904,93 лева – за месец юни 2014 г., 913,33 лева
– месец юли 2014 г. и 1 636,13 лева – месец август 2014 година. Вещото
лице е установило, че за периода 01.01.2014 г. -0 09.08.2014 г. сумите по чл.
35а от ЗЕВИ от ЕВН Б.Е.ЕАД по сметка на КЕВР са наредени 63 049,53 лева по
договор 542/29.06.2012 година. Плащанията от ЕВН Б.Е.ЕАД по бюджетната сметка
на ДКЕВР са извършени, както следва – на 15.04.2014 г. – за първото тримесечие
– 15 723 лева, на 15.07.2014 г. –
за второто тримесечие – 30 326 лева и на 15.10.2014 г. – 17 001 лева,
откъдето са прехвърлени към централния бюджет при спазване на изискванията на
МФ – ДДС 12/04.12.2014 г. и БНБ-136380 от 04.12.2014 година.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Както
бе посочено, по делото не се спори относно фактите, а относно тяхната правна
интерпретация.
По
предявените главни искове срещу Държавата по чл.7 от Конституцията на РБ във
връзка с чл. 49 от ЗЗД
В
конкретния случай ищецът основава главните си искове срещу Държавата на
твърденията, че в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. в резултат на
действието на една противоконституционна норма (обявена за такава с решение №
13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1 от 2014г. на КС на РБ), ищецът
като юридическо лице, осъществяващо специфична търговска дейност, по договор с
друго юридическо лице, при силно регулиран пазар (производството и продажба на
електрическа енергия от възобновяеми източници)
е претърпял вреди, тъй като по силата на действащата законова норма му е
била удържана такса в размер на 20 % от стойността на произведената в
изпълнение на сключен преди приемането на тази, впоследствие отменена
разпоредба и тази сума е била получена от Държавата. Сочи се, че и към момента
на завеждане на иска, от страна на Държавата чрез Народното събрание не са
извършени никакви действия за обезвреда на тези вреди, независимо, че е налице
и законово задължение за НС по чл. 22, ал.4 от Закона за Конституционния съд, което
разкрива и последващото бездействие от страна на съответните органи да
предприемат действия по обезвреда на вече причинените вреди.
Съгласно
чл. 7 от Конституцията на Р.Б.„Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.“ Видно от
систематичното място на тази разпоредба - Глава първа на Конституцията „Основни
начала", отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни
актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, е прогласена от
Конституцията на Р.Б.като един от основните принципи на държавната уредба. Този
начин на уредбата на отговорността на държавата за незаконосъобразната дейност
сочи на характеристиката му като основополагащ за цялата структура на
държавната власт принцип.
Отговорността
по чл. 7 от КРБ като приложно поле е по-широка от отговорността по Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди, който закон в конкретния случай
е неприложим, тъй като неговото приложно поле е стриктно очертано, както с
оглед субектите, спрямо чиито действия може да се търси обезщетение, така
и с оглед конкретните увреждащи
действия.
Настоящата съдебна
инстанция намира, че възможността на ищеца да търси ангажирането на
отговорността на Държавата по чл. 7 от КРБ следва и от конституционно регламентирания
принцип за непосредственото действие на нормите на Конституцията – чл. 5, ал.2
от КРБ. Съгласно тази норма, разпоредбите на Конституцията имат непосредствено
действие. Преди да разгледа в конкретика поставеният въпрос по конституционно
дело 10/06.10.1994 г. по к. дело 4/1994 г., КС е посочил, че „Непосредственото
действие на конституционните норми е основен белег, който характеризира
Конституцията като върховен нормативен акт и който полага основите на системата
на действащото право в Република България. Непосредственото действие е вътрешно
присъщо на всеки нормативен акт, включително и на такъв, заемащ върховно
положение в йерархията на нормативните актове. Без съмнение то съществува и се
проявява и по отношение на Конституцията, независимо дали ще бъде нормативно
прогласено или не. В този смисъл чл. 5, ал. 2 има значение само да подчертае
нещо, което обективно е налице. ……Непосредственото действие означава, че не е
необходимо да има опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна
точка, за да се прояви то. Непосредственото действие прави от Конституцията
живо, приложимо право.“.
В конкретния случай, от
изричната разпоредба на КРБ – чл. 7 следва възможността за ищеца да търси
обезвреда за вреди в резултат на отменената като противоконституционна законова
разпоредба.
Конкретната правна
рамка, чрез която се осъществява тази отговорност, следва да се развие на
плоскостта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД.
Надлежен ответник по
тези искове е Държавата, представлявана от М.НА Ф. (в този смисъл и определение
1063/25.03.2019 г. по ч. гр. дело 5647/2018 г. , САС, ТК, 9 състав), доколкото
този ответник е посочен от конституционната разпоредба, а в конкретния случай
липсва приложима уредба на законово ниво, която да сочи друг надлежен ответник.
Следващият спорен
въпрос е дали са налице елементите от фактическия състав на отговорността на
държавата, така както са очертани в чл. 7 от КРБ вр. чл. 49 от ЗЗД, а именно:
1) действие, изразяващо се в приемане на акт от страна на орган на Държавата и
съответно последващо бездействие на орган на Държавата да изпълни законовите си
задължения да предприеме последващо поведение, което да уреди последите от този
акт, който сложен фактически състав 2) разкрива белезите на незаконност (по
терминологията на чл. 7 от КРБ, като с оглед утвърдената практика по приложение
на чл. 49 от ЗЗД следва да се приеме, че се касае за „противоправност“ на
съответното поведение), които са довели до настъпването на 3) вреди и 4) причинно-следствена връзка между
действието/бездействието на органа и претърпените вреди. В случая се касае за
обективна, безвиновна отговорност.
Съдът намира, че по
делото се установиха всички елементи от фактическия състав по чл.7 от КРБ във
връзка с чл. 49 от ЗЗД в съвкупност.
Първият спорен въпрос е
дали с приемането на обявените впоследствие като противоконституционни точки 2
и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014
г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона
за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и
доп., бр. 9 от 2013 г.), и последващото бездействие на НС (органът, приел този
закон) да се предприемат съответни мерки за уреждане на последиците от
отменените противоконституционни норми по смисъла на чл. 22, ал.4 от ЗКС, се
разкриват белезите на „противоправност“ по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.
В тази връзка следва да
се съобрази следното:
В конкретния случай е
налице хипотеза, при която с решение на КС е обявен за противоконституционен
закон, с който се създава нова правна уредба, а не се отменя или изменя
действащ закон, който въпрос е разгледан в решение Nо
22/31.10.1995 г. по конституционно дело 25/1995 г. на КС на РБ. Съгласно
даденото задължително тълкуване на чл. 151, ал.2, изр. трето от Конституцията
на Р.Б.„Когато Конституционният съд обяви за противоконституционен закон, с
който се отменя или изменя действащ закон, последният възстановява действието
си в редакцията преди отмяната или изменението от влизане в сила на решението
на съда.“
В мотивите на решение Nо 22/31.10.1995 г. е посочено, че „действието
на един закон се състои в неговото прилагане от влизането му в сила до момента,
в който бъде отменен. Според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията обявеният за противоконституционен закон "не се
прилага" от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд.
Изразът "не се прилага" съдържа забрана за прилагане на закона
занапред. Тя е безусловна, императивна и за постоянно. Като последица от тази
забрана следва, че обявеният за противоконституционен закон престава да действа
и да регулира обществени отношения. Той губи правния си ефект и престава да
съществува като нормативен акт. ……. което означава, че престава да съществува
занапред.„.
Това задължително
тълкуване на действието на решението на КС, с което се отменя като
противоконституционен закон, обаче, според настоящата съдебна инстанция, не сочи
на извод, че следва да се пренебрегне установеното с решението на КС за
обявяване за противоконституционни на определени законови норми, като обективен
факт, че конкретна законова норма не е съответствала на Конституцията още от
момента на приемането й до момента на нейното обявяване като
противоконституционна, в хипотезата, когато се разглеждат правните последици от
тази отменена, „обезсилена“ правна норма, и как те са засегнали конкретни
правно защитими интереси на граждани/юридически лица и други правни субекти,
които са адресати на конституционно признати права.
Съгласно чл. 4, ал.1 от Конституцията на Р.Б.Р.Б.е правова държава, която се управлява според
Конституцията и законите на страната, а съгласно чл. 5, ал.1 от КРБ Конституцията
е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат. В тези
конституционни разпоредби е въплътен основният конституционен принцип на
държавната власт – принципът на правовата държава.
В практиката на КС
понятието за „правовата държава“ е разглеждано като съвкупност на два
компонента - формален елемент, който
включва принципа на правната сигурност, и материален елемент, който включва
принципа за материалната справедливост – така решение № 1 от 27 януари 2005 г.
по конституционно дело № 8 от 2004 г., решение 12 от 2018 г. по к. дело 1/2018
година. Тези основни характеристики на правовата държава се проявяват като
водещи максими в различните клонове на действащото право.
Съвкупността от
формалните и материалните елементи дава многопластовото съдържание на
конституционния принцип и откроява неговата специфика. Разбирането е, че "правова
държава" означава упражняване на държавна власт на основата на Конституция,
в рамките на закони, които материално и формално съответстват на Конституцията
и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на
свобода, справедливост и правна сигурност. Самият Конституционен съд приема, че
е възможна и конкуренция, дори конфликт между отделни компоненти, тъй като
всеки от тях, за да бъде приложим, е снабден с гаранции за реализацията си,
като най-често такова напрежение се констатира между постулата за правна
сигурност и изискването за справедливост, особено в периоди на преход, както и
при динамично законодателство.
Следва да се отбележи
и, водещото разбиране, че принципът на правовата държава, съдържащ се в
цитираните разпоредби на Конституцията, означава и, че основите на правовия
ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на
законодателната, изпълнителната и съдебната власт, както и за всички правни
субекти (така решение 22 от 10.12.1996 г. по к. дело 24/1996 г.).
Като изхожда от
разбирането, застъпено и от КС, че двата основни елемента на правовата държава
образуват една смислена съвкупност, в която си взаимодействат, Съдът в
настоящото производство намира, че за преценка основателността на претенцията
на ищеца, следва да се изхожда именно от обстоятелството, че формалният
легитимиращ ефект на приетите законови разпоредби за действията на Държавата по
събиране на процесната такса от 20 %, като съответстващи на Конституцията и
запазване на породените правни последици от тези разпоредби, т.е упражнени
права от тези разпоредби (така съгласно проф. Ж.С., в „Сила на решенията на
Конституционния съд, обявяващи закон за противоконституционен“, из
„Конституционния съд и правното действие на неговите решения“, Ж.С., Н.Н., изд.
Сиби 1996 г., на това разбиране се основава и КС на РБ в цитираното РКС Nо 22/31.10.1995 г. по к. дело
25/1995 г.) е свързан с последващо задължение на законодателя да предприеме
действия, при които да уреди правните последици от обявения като
противоконституционен акт - чл. 22, ал.4
от Закона за Конституционен съд, според която разпоредба „Възникналите правни
последици от акта по ал. 2 се уреждат от органа, който го е постановил“.
Следва да се отбележи
и, че именно за да се гарантира баланса между принципа за правната сигурност и
принципа на справедливостта, проф. С. в цитираната студия, излага и аргументи,
че би следвало, при висящо дело пред КС да бъдат спирани всички висящи дела,
независимо от инстанцията, на която се намира (Съдът не обсъжда приложимостта
на това разбиране с оглед настоящата позитивна правна уредба и задължителните
решения на ВКС по тълкуване на тази правна уредба, но намира, че следва да се
съобразят тези аргументи, тъй като те разкриват в цялост разбирането на автора
за проблематиката, която е от значение за конкретното дело), както и че следва
да се търси „въздържание“ от страна на държавните органи и всички засегнати
субекти в периода на разглеждане на делото за противоконституционност на
законови разпоредби пред КС по предприемане на действия и упражняване на права,
изхождащи именно от тези противоконституционни норми.
По изложените
съображения, Съдът намира, че без да се заобикаля разбирането на КС за правното
действие във времето на решението на КС (РКС 13/31.07.2014 г. по к.дело 1/2014
г.), с което са обявени правните норми, легитимирали Държавата в правото й да
получи плащане от 20 % от договорената цена по договора между ищеца и трети
правен субект под формата на впоследствие наложена „такса“ за
противоконституционни, следва да се отчете, че още към момента на приемането
си, тази разпоредба е противоречала на Конституцията и то по аргументите, изложени
от Конституционния съд (нарушаване на чл.60, ал.1 и чл.19, ал.2 и ал. 3 от
КРБ). Това противоправно обективно поведение би останало само като пример за
некачествено законодателство, ако бяха предприети съответните, законово
разписани действия от НС като компетентен орган – по чл. 22, ал.4 от ЗКС да
уреди последиците тези отменени противоконституционни разпоредби. Доколкото
обаче това противоправно поведение на съответния орган на държавната власт
продължава, след влизане в сила на решението на КС на 10.08.2014 г. и до
момента, който съдът следва да зачете в настоящото производство – чл. 235, ал.3
от ГПК, с бездействие да се изпълни законово задължение, чрез което да уреди
правните последици от собственото си противоречащо на Конституцията поведение, то
следва да се приеме, че са налице разгледани в съвкупност незаконни действия
(чрез приемане на актове) и бездействия на органи на държавната власт по
смисъла на чл. 7 от КРБ.
Следва да се отбележи,
че според настоящата съдебна инстанция, дори и да не съществуваше изричната разпоредба
на чл. 22, ал.4 от ЗКС, от прякото приложение на чл. 7 от КРБ във връзка с чл.
56 от КРБ, би следвало да се изведе извод, че за да се обезпечи правото на обезвреда
в пълен обем, при отмяна като противоконстутиционен закон, с оглед конкретните
засегнати конституционно регламентирани права, следва да се допусне ангажиране
отговорността на Държавата, като субект на отговорността по чл. 7 от КРБ, ако в
резултат на този закон за правни субекти, които се намират под нейната закрила
са настъпили неблагоприятни правни последици.
Противното разбиране, а
именно, че тъй като решенията на КС за отмяна като противоконституционни на
законови норми действат само занапред, т.е обезсиления като
противоконституционен закон не се прилага занапред (което като изолиран факт е
вярно), то изобщо не следва да се поставя въпросът за възможността да се търси
обезвреда от засегнатите правни субекти от противоконституционния закон, след
отмяната му (доколкото вредите реално са настъпили по време на действие на
закона, който период не е засегнат от решението за отмяната му като
противоконституционен), съчетано с разбирането, че чл. 22, ал.4 от ЗКС
предвижда задължение за НС да предприеме съответни действия за уреждане на
възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт, но се
касае за задължение, което не е скрепено със съответната санкция,
неизпълнението на което не би могло да се разгледа като противоправно (тъй като
е в суверенната преценка на законодателя да реши какви закони и кога да ги
приема), обезмисля възможността за засегнатите от подобни противоконституционни
актове да получат защита за засегнатите си права и законни интереси, т.е би
изпразнило от съдържание правото по чл. 7 от КРБ, което, както се посочи, е
едно от основните конституционни начала.
Подобно разбиране води до поставяне на законодателната власт над
Конституцията, и реално над суверена – народа, тъй като би легитимирало
законодателния произвол и неотговорност за нарушаване на основни конституционно
гарантирани права. Така правната сигурност би изместила изцяло правната
справедливост, което не съответства на изискването за баланс и нарушава изначално
принципа на правовата държава.
Поради това и
изложените в противния смисъл аргументи от ответника Държавата са неоснователни.
В подкрепа на изложеното
разбиране, е и задължението на съда, според настоящата съдебна инстанция, при
решаването на конкретни правни спорове да съобрази дали не е налице
противоконституционност на съществуваща правна уредба.
От цитираното по –горе РКС
10/1004 г. не може да се направи извод, че КС е възприел, че възможността по
конкретен спор, отнесен на вниманието на съдилищата, да се осъществява директен
контрол за конституционносъобразност на приложимите закони, съществува само ако
се касае за завареното към влизане в сила на конституцията на Р.Б.от 1991 г.
законодателство. По този въпрос КС се е произнесъл категорично, като от
мотивите му обаче, според настоящата съдебна инстанция, не следва извод за
обратното разбиране относно законодателството, прието след 1991 година. Цитираните разяснения са направени общо, и
едва след това КС е влязъл в конкретиката на запитването. Това разбиране не
изключва необходимостта във всеки конкретен случай да се преценява ефекта на
конкретната конституционна разпоредба, нейното съдържание – напр. дали се касае
за норми, които са ясни, безусловни, създаващи конкретни права и задължения,
които не изискват намесата на други органи, за разкриване на точното им
съдържание, съответно не е налице препратка към необходимостта да се приеме
съответно законодателство и пр. (в този смисъл като ориентир би могла да се
приеме практиката на СЕО относно вертикалния директен ефект на общностните
норми – цитирани решения и анализирана практика в „За отговорността на
Държавата за вреди, причинени от съдебни решения – Станислав Костов, сп.
Търговско право, кн. 2/2006 г.“, в този смисъл и аргументите на конституционния
съдия Красимир Влахов в „Непосредственото действие на разпоредбите на
Конституцията и практиката на съдилищата“ – доклад на проведена кръгла маса„Конституцията
като източник на правото“ в НС на
10.04.2019 г.). Следователно, в рамките на компетеностността си по конкретен
правен спор, съдът би могъл да констатира,
че посочените разпоредби на ЗЕВИ противоречат на посочените и от
Конституционния съд в РКС 13/2014 г. разпоредби на Конституцията, дори и без
решение на КС в този смисъл, като откаже да прилага съответната законова
разпоредба и то от момента на приемането й, но по аргумент единствено от
формалното тълкуване на от чл. 151 от
КРБ, ако Конституционният съд вече се е произнесъл и е отменил нормите като
противоконституционни, то следва да се приеме, че за определен период (от
приемането им до отмяната им) тяхната порочност е абсолютно ирелевантна. Подобно
разбиране също не съответства на принципа на правовата държава.
Правото на обезвреда от
незаконна дейност на органи на държавата, което гражданите и юридическите лица
имат, като право, произтичащо от основния принцип, прогласен в чл. 7 от Конституцията на Република България, е неотменимо право по смисъла на чл. 57 от Конституцията на Република България. То следва да се разглежда като пряк израз
на основното по характера си право на защита по чл. 56 от Конституцията на
Република България. Съгласно решение № 14 от 4.11.2014 г. по к. д. № 12/2014
г.: "... По силата на чл. 56 от Конституцията правото на защита
представлява основно право, чието съдържание обхваща оправомощаването на всяко
лице, попадащо в националната юрисдикция, със своите самостоятелни активни
действия да се противопоставя на възможните източници на нарушаване или
застрашаване на неговата правна сфера. То е универсално процесуално право,
предназначено да служи като гаранция за реализацията на другите основни права и
конституционно признати интереси на правните субекти……………..Правото на защита
обвързва всички държавни органи в пределите на своята компетентност да
съдействат на лицето със засегнати права да преодолее последиците от
нарушението, съответно – от застрашаването….“.
Поради това и Съдът
намира, че в конкретния случай са налице незаконни актове и бездействия на
органи на държавната власт, които ангажират отговорността на Държавата по чл. 7
от КРБ.
По изложените
съображения се установяват първите две предпоставки за основателност на иска.
Установява се и, че
ищецът е претърпял вреди в резултат на приемането на противоконституционен
закон и последващо бездействие да се
отстранят последици от тези разпоредби, тъй като е бил лишен от възможността да
получи 20 % от цената на произведената от него в исковия период електрическа
енергия, на стойност общо 63 049,53
лева, т.е налице са пропуснати ползи.
По изложените
съображения предявените главни искове следва да се уважат изцяло.
С оглед становището на
Съда по главните искове, не са налице основания да се разгледат предявените
евентуални искове срещу Държавата.
Относно
разноските
С оглед този изход на
спора, на ищеца се дължат направените разноски в размер на 2521,98 лева – за заплатена държавна такса,
400 лева – за депозит за вещо лице и 3600 лева – за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Ответникът – Държавата
е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение,
но с оглед цената на иска и правната и фактическа сложност на делото, съдът
намира, че възражението е неоснователно.
Водим
от горното и на основание чл. 235 от ГПК, СГС, VI-10 състав
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
Република България, представлявана от М.НА Ф., да заплати на „М.Е.“ ООД, ЕИК ********,
съдебен адрес:***. Е.И. ********, ателие 10, по иск с правно основание чл. 7 от Конституцията на Р.Б.във връзка с чл. 49 от ЗЗД сумата в размер на
63 049,53 лева - обезщетение за
причинени имуществени вреди в резултат на удържане на такса в размер на 20 % на
основание чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 4
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, създадени с точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на
Закона за държавния бюджет на Р.Б.от 2014 г., които разпоредби са обявени за
противоконституционни с решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело №
1 от 2014 г. (обн. ДВ, бр. 65 от 06.08.2014 г.) и последващо бездействие на НС
да приеме акт за уреждане на последиците от обявяването като противоконституционни
на точки 2 и 3 от § 6 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б.от 2014 г., с които са
създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 4
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, която сума е удържана по фактури №
**********/31.01.2014 г. – 2 876,62 лева, № **********/28.02.2014 г. –
5 717,80 лева; № **********/31.03.2014 г. – 7 128,45 лева, № **********/30.04.2014
г. – 8 912,04 лева; № **********/31.05.2014 г. – 11 462,34 лева; №
**********/30.06.2014 г. – 9 951,46 лева; № **********/31.07.2014 г. –
13344,91 лева и № **********/31.08.2014
г. – 3 655,91 лева, заедно със законната лихва върху сумата от
63 049,53 лева от 22.05.2018 г. до
окончателното й заплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК разноски по
делото, както следва - 2 521,98 лева – за заплатена държавна такса, 400
лева – за депозит за вещо лице и 3600 лева – за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в 2-сдемичен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: