Р Е Ш Е Н И Е
№ 1232 30.07.2021 год. гр. Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - БУРГАС, XIX СЪДЕБЕН СЪСТАВ, на петнадесети юли, две хиляди двадесета и
първа година, в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧАВДАР Д.
ЧЛЕНОВЕ: 1.ХРИСТО ХРИСТОВ
2.МАРИНА НИКОЛОВА
секретар: Ирина Ламбова
прокурор: Дарин Христов
сложи за разглеждане докладваното от
съдия М.Николова КАД номер 1446 по описа за 2021 година.
Производството е по реда на чл.208
и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл.285
от Закона за изпълнение на наказанията е задържане под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на
правосъдието – гр.София, чрез пълномощник Тодор Чанев – старши юрисконсулт
против решение № 504 от 31.03.2021 г. по адм. дело № 2375/2020 г. по описа на
Административен съд - Бургас, с
което касационният жалбоподател е осъден да заплати на С.М.Д., ЕГН: **********,
понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора - Стара Загора, сумата от
3510.00 (три хиляди петстотин и десет) лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди за периода 13.07.2004 г. до 31.05.2009 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 18.03.2015 г. до окончателното
и́ изплащане.
В жалбата са изложени съображения за
неправилност на оспореното решение като постановено в нарушение на материалния
закон и необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че неправилно съдът не е
приложил института на давността, както и че неправилно съдът не е присъдил
юрисконсултско възнаграждение на осн. чл.78, ал.3 от ГПК. Отделно от това се
сочи, че съдът е достигнал до погрешни изводи, тъй като не е преценена в пълен
обем доказателствената тежест на събраните доказателства за изпълнен в цялост
фактически състав по чл.248, ал.1 от ЗИНЗС. Твърди се и нарушение на
материалния закон, като се посочва че служителите на ответника стриктно са
съблюдавали спазването на законните права и интереси на ищеца. Оспорва се
извода на съда за допуснато нарушение на чл.3 от КЗПЧОС и се приема, че размерът
на присъденото обезщетение е завишен и несправедлив. В заключение се иска от
съда да отмени Решението, алтернативно да редуцира обезщетението до минимален
размер, както и да присъди на ГДИН юрисконсултско възнаграждение.
В съдебно заседание касаторът, редовно и своевременно призова, не се
представлява.
Ответникът, редовно призован, се представлява от
процесуален представител, който оспорва жалбата като неоснователна и иска от
съда да потвърди първоинстанционното решение.
Представителят на Окръжна прокуратура Бургас
дава заключение за неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне на
решението на първата инстанция в сила.
Административен
съд - Бургас, ХІХ-ти състав след като прецени допустимостта на жалбата и обсъди
направените в нея оплаквания, събраните по делото доказателства и извърши
проверка на обжалваното решение, съобразно разпоредбите на АПК, намира за
установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.211,
ал.1 АПК от надлежна страна, за
която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално ДОПУСТИМА.
Разгледана по същество, съдът намира жалбата за
НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството пред Административен съд Бургас
се е развило по искова молба вх. № 2674/18.03.2015 год. на С.М.Д., ЕГН: **********,
понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора - Стара Загора,
с искане: 1) да бъде осъдено Министерството на правосъдието да заплати на ищеца
сумата от 369 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди за
периода от 01.08.2002 г. до 31.05.2009 г., настъпили в резултат на лошите
битови условия и липса на медицинско обслужване в Затвора Бургас, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното и́ изплащане, и 2) да бъде осъдена Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” при МП да заплати на ищеца сумата от 319 500 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода от 01.06.2009 г.
до 18.03.2015 г., настъпили в резултат на лошите битови условия и липса на
медицинско обслужване в мястото за лишаване от свобода, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното и́ изплащане.
Оспореното пред настоящата инстанция решение № 504 от
31.03.2021 г. е постановено по адм. дело № 2375/2020 г. по описа на
Административен съд – Бургас,
което е било висящо за трети път пред Административен съд- Бургас, след като с
Решение № 6624/21.05.2018 г. по адм.дело № 3054/2017 г. на Върховния
административен съд на Република България е обезсилено постановеното по спора
решение № 60/19.01.2017 г. по адм.д. № 536/2015 г. на АСБ и делото е върнато за
ново разглеждане от друг съдебен състав, а постановеното след връщане на делото
решение № 1747 от 15.10.2018 г. по адм.дело № 1280/2018 г. на АСБ е обезсилено
с решение № 1481/30.10.2020 г. по КАД № 166/2020 г. на АСБ, тричленен състав, в
частта, с която е осъдено Министерството на правосъдието да заплати на С.М.Д.
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3 510 лева за периода
от 13.07.2004 г. до 31.05.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба - 18.03.2015 г., до
окончателното и́ изплащане, и делото е върнато за ново разглеждане в тази
част от друг съдебен състав. В останалата част решението по адм.дело №
1280/2018 г. на АСБ е потвърдено от касационната инстанция и е влязло в сила.
С решението си № 504 от 31.03.2021 г., постановено
по адм. дело № 2375/2020 г. по описа на съда, Административният съд Бургас е осъдил Министерство на
правосъдието гр.София, да заплати на С.М.Д.,
ЕГН: **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора
- Стара Загора, сумата
от 3510.00 (три хиляди петстотин и десет) лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди за периода 13.07.2004 г. до 31.05.2009 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 18.03.2015 г. до окончателното
и́ изплащане.
Съдът е посочил,
че в случая установените данни относно размера на осигурената жилищна площ за
едно лице (1.97 кв.м. в спално помещение № 1; 1.19 кв.м. в спално помещение №
412; 1.64 кв.м. в спално помещение № 414; 1.79 кв.м. в спално помещение № 15),
възможността за проветряване и липсата на течаща вода и санитарен възел,
налагаща удовлетворяване на физиологичните нужди пред останалите обитатели на
помещението, недвусмислено сочат, че тези изисквания не са изпълнени, като
въпреки, че разпоредбата на чл.43, ал.3 от ЗИНЗС, с която е предвидена
минимална жилищна площ за един лишен от свобода не по-малко от 4 кв. м., не е
влязла в сила през релевантния период, то това обстоятелство не е освобождавало
ответника от задължението да осигури необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправителното въздействие. Съдът се е позовал на
практиката на ЕСПЧ, съгласно която начинът на изтърпяване на наказанието не
трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят
по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора. Посочил е,
че ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе
само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от ЕКПЧ.
Достъпът до чист въздух е основен елемент на живота и всеки човек има това
право. Достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от
изключително значение не само за запазване на чувството на затворниците за
лично достойнство, но и за опазване на физическото им здраве, като хуманна
среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения. Съдът е
приел, че липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти са от
такова естество, че да предизвикат у всяко нормално психически здраво човешко
същество стрес, емоционално и физическо страдание от степен над неизбежното
ниво на страдание, присъщо на лишаването от свобода, като се е позовал на
решения по делото Н. и др. срещу България, делото Т., делото Ч. срещу България.
Първоинстанционният съд е посочил, че несъмнено в случая ищецът е бил подложен
на унизително отнасяне, в нарушение на чл. 3 от Конвенцията за правата на
човека и основните свободи, поради което съдът е приел, че са налице
предпоставките на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС: 1) бездействие на специализираните
органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от ЗИНЗС; и 2)
настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на
нарушението, като въведената с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС презумпция, не е
оборена. Съдът
е намерил за недоказани твърденията на ищеца за наличие на причинна връзка
между установените заболявания и условията, при които е търпял наказанието,
като се е позовал на заключението на изготвената по делото СМЕ.
Настоящата
съдебна инстанция намира така постановеното решение за валидно, допустимо и правилно.
Първоинстанционният съд е изяснил
напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното
решаване на спора доказателства, при приложението на чл.
284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната
взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл.
284, ал.5 от ЗИНЗС е направил верни правни
изводи, които напълно се споделят и от настоящата инстанция. Не е налице твърдяната от
касационния жалбоподател неправилност на обжалваното решение, основана на
нарушение на приложимия материален закон и необоснованост. Въз основа на
събраните по делото доказателства в обжалваното решение е изведен правилният
извод за частична основателност на предявения иск, при установяване на сочените
в исковата молба обстоятелства, от които ищеца извежда причинени неимуществени
вреди.
Съгласно разпоредбата на чл.284,
ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3,
ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1
се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
извършване на административна дейност. Според чл.284,
ал.5 ЗИНЗС в случаите по ал.1
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Законът забранява осъдените да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им
осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета -
като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо
състояние да е изтърпявал наказание в неблагоприятни условия, рефлектиращи по
посочения в исковата молба начин върху душевното му състояние.
Предявеният иск се основава на твърдяно неосигуряване на минимална
жилищна площ, възможност за проветряване и липса на течаща вода и санитарен
възел. При правилна преценка на събраните в хода на съдебното
производство доказателства, съдът е приел наличието на предпоставките за
ангажирането на отговорността на касатора, като е посочил правилно
претендирания период, през който не е осигурена минимална жилищна площ,
възможност за проветряване и липса на течаща вода и санитарен възел на С.М.Д.. Наличието на вреди се презюмира от закона, поради
което и оборването на тази законова презумпция е в тежест на ответника. В хода
на производството пред Административен съд Бургас, не са събрани категорични и
безспорни доказателства за осигуряването на минимална жилищна площ, възможност
за проветряване и непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода за посоченият в решението период, поради които са правилни
изводите на съда за наличието на предпоставките за постановяването на
осъдителното решение. В обжалваното съдебно решение са изложени подробни
съображения, които съставът на съда изцяло споделя и на основание чл. 221, ал.
2 от АПК препраща към тях, поради което и същите не
следва да бъдат преповтаряни. Правилно и в
съответствие с изискванията на чл.52 от ЗЗД съдът е определил и размера на
обезщетението, отчитайки спецификата на увреждащите бездействия,
характеристиките на вредите, интензитета и периода на увреждане,
поради което възражението, касаещо размера му, се явява неоснователно.
По отношение на приложението на института на давността, съдът
намира за необходимо да посочи, че началният момент, от който започва да
тече давностният срок за претенцията за вреди от бездействията на
специализираните органи по задържането под стража и по изпълнение на
наказанията, е преустановяването на незаконни фактическите действия и
бездействия на тези административни органи. Този момент е определен в
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2004 г. ОСГК,
което е задължително за съдилищата съгласно чл.130, ал.2 от Закона за съдебната
власт. Началото на погасителната давност не е предпоставено от никакви други
условия, освен от преустановяването на незаконните фактическите действия и
бездействия. В случая, към датата на подаване на исковата молба С.М.Д., ЕГН: **********,
е изтърпявал наказание лишаване от свобода в Затвора, като с Решение №
1481/30.10.2020 г. по КАД № 166/2020 г. по описа на Административен съд –
Бургас, тричленен състав е оставил в сила частта от решение
№ 1747 от 15.10.2018 г. по адм.дело № 1280/2018 г. на Административен съд –
Бургас, съгласно която ГДИН е осъдена да заплати на С.М.Д. с ЕГН **********,
изтърпяващ присъда в затвора в гр.Бургас, обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на 4 110 лв. (четири хиляди сто и десет лева)
вследствие лошите битови условия, в които е изтърпявал наказание лишаване от
свобода в затвора гр.Бургас в периода от 1.06.2009г. до 18.03.2015г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба - 18.03.2015г., до окончателното изплащане на сумата, т.е към момента на
подаване на исковата молба незаконните фактическите действия и бездействия не
са били преустановени.
Неоснователно е и възражението на Министерството
на правосъдието за присъждане на разноски, с оглед изхода на спора и
специалната разпоредба на чл.286 от ЗИНЗС, приложима в случая.
С оглед горното, настоящият касационен състав приема, че
изложените в касационната жалба възражения се явяват неоснователни, а
оспореното решение, като постановено при правилно приложение на закона, следва
да бъде оставено в сила.
С оглед изход на спора разноски на касатора не
следва да бъдат присъждани.
Водим от изложеното и на основание чл.
221, ал. 2 от АПК, Бургаският
административен съд, деветнадесети състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 504 от
31.03.2021 г. по адм. дело № 2375/2020 г. по описа на Административен съд -
Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1
2.