Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 08.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на осми октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 13975 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 174807 от 24.07.2019г.,
постановено по гр. д. № 14369/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144
състав, са отхвърлени предявените от „Т.-С.“ ЕАД
срещу Х.И.И. установителни искове с правно основание по чл. 422 във връзка с
чл. 415, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД, за установяване по отношение на ответника, че същият дължи на
ищеца сумата от 1 360,42 лева за
доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.05.2014г. до
м.04.2017г., ведно със законната лихва от 09.11.2017г. до изплащане на
вземането, мораторна лихва в размер на 164,82 лева за периода от 01.11.2014г.
до 31.10.2017г., главница за дялово разпределение в размер на 47,48 лева, както
и мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 8,30
лева за периода от 01.11.2014г. до 31.10.2017г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 15.11.2017г. по
ч.гр.дело № 79845/2017г. по описа на СРС, ГО, 144 състав.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец „Т.-С.“ ЕАД,
посредством процесуален представител с доказателства по делото за надлежно
учредена представителна власт, обжалва решението в цялост, с оплакване за
неправилност, нарушение на материалния и процесуалния закон, както и
необоснованост. На първо място се поддържа, че първоинстанционният съд неправилно
е приел, че Х.И.И. не е потребител на топлинна енергия за битови нужди,
доколкото потребител е всяко физическо лице – собственик или ползвател на
имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за
домакинството си. Сочи, че ищцовото дружество е представило необходимите
доказателства, че Х.И.И. е собственик на процесния имот. По изложените
съображения се моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като
вместо него постанови друго, с което да уважи изцяло предявените установителни искове
като основателни и доказани. Претендират се разноски. Релевира се
бланкетно възражение за прекомерност по отношение претендираните разноски за
адвокатско възнаграждения на насрещната страна.
Въззиваемият
- ответник Х.И.И., посредством надлежно упълномощен процесуален представител –
адв.Д. – САК, е депозирал писмен отговор
на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който същата се оспорва по
подробно изложени съображения. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден,
а депозираната жалба – оставена без уважение. Претендира сторените в
производството разноски по представен списък по реда на чл.80 ГПК.
Третото
лице – помагач в производството „Т.с.“ ЕООД не е депозирало в срока по чл. 263,
ал.1 ГПК становище по въззивната жалба.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, включително и събраните доказателства пред настоящата
инстанция по реда на чл.266 ГПК, намира за установено от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен
акт, следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Във връзка с
доводите във въззивната жалба, досежно правилността на първоинстанционния
съдебен акт, е необходимо да се отбележи следното:
Предявени са
положителни установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.
200 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Предмет на
разглеждане в настоящото производство са установителни искове за наличието на
вземания на ищеца спрямо ответника, в качеството му на собственик на
топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, за заплащане на
доставена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за периода от месец 05.2014г.
– месец 04.2017г.
Според нормата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда
на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
Източникът на едно облигационно договорно отношение
може да бъде само един - договор, сключен между страните или техните
праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато
между тях съгласие за правно обвързване - чл. 8, ал. 1 от ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат,
като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи
съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да
изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна
собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно - когато се касае до
топлоснабдена сграда - етажна собственост, при което всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Обстоятелството дали и
кога е открита партида при ищцовото дружество е ирелевантно, доколкото в
разглеждания случай ответникът – въззиваем в настоящото производство е собственик
на процесния имот, а партидата има само счетоводно значение и не може да
дерогира законовата разпоредба на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен
със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или
вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което
последно по време има сключен договор за същия обект.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/,
като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина
/изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно
сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого
дружеството - ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия
за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/. Без значение са предвидените в Общите условия за
продажба на топлинна енергия от "Т.С." ЕАД на потребители за битови
нужди в гр.София правила във връзка с промяната на собствеността върху
топлоснабдявания имот и предвидените задължения на стария собственик за
уведомяване за настъпилите изменения на обстоятелствата. И това е така, тъй
като както вече бе посочено по-горе, чрез императивни правни норми са
установени страните по договорите за доставка на топлинна енергия в хипотеза на
договор, сключен при Общи условия, като купувачите са само собствениците и
ползвателите на имота въз основа на учредено вещно право на ползване,
респективно лицата, които изрично са изявили воля за сключване на договор за
доставка на топлинна енергия.
В разглеждания
случай, от представения по делото по реда на чл.266, т.3 ГПК договор за продажба
на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от
23.01.1989г. въз основа на Заповед № ДИ – 03 – 170 от 09.12.1988г. се
установява, че Е.С.И.– майка и Х.И.И. – син, са придобили правото на
собственост върху недвижим имот по ½ идеална част за всеки от тях, а
именно - апартамент № 40, находящ се в гр.София, кв.“******, състоящ се от две
стаи, хол, кухня и обслужващи помещения със застроена площ от 82,72 кв.м.,
избено помещение № 17 с полезна площ от 4,22 кв.м. и с 1,405 % идеални части от
общите части на сградата и толкова части от правото на строеж върху мястото. В
тази връзка неоснователни са възраженията на ответника в производството, че същият
не е собственик на процесния недвижим имот, както и че не е налице идентичност
между недвижимия имот, предмет на сделката, обективирана в договор за продажба
на държавен недвижим имот от 23.01.1989г., и процесния топлоснабден недвижим
имот. Видно от представените и неоспорени по делото писмени доказателства:
молба – декларация от 04.10.1996г. за откриване на партида от Х.И. *** "
ЕАД, писмо изх.№ П – 11112/29.09.2017г. от "Т.-С. " ЕАД до кмета на
район „Красна поляна“ към Столична община, писмо от Столична община район „Красна поляна“ до "Т.-С. " ЕАД с вх.№
П – 11112/16.10.2017г., списък на етажните собственици към протокол от
02.08.2002г. от проведено Общо събрание на ЕС, с положен подпис от Х.И., както и
предоставените от третото лице – помагач документи за главен отчет на уредите
за дялово разпределение, протоколи за неосигурен достъп за отчет на
измервателните уреди в СЕС и изравнителни сметки за процесния период, същите се
отнасят за недвижим имот, находящ се в гр.София, ж.к.“******, който изцяло
кореспондира с административния адрес на имота, придобит от ответника по силата
на договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за
държавните имоти от 23.01.1989г., а именно – апартамент № 40, във вход 1, етаж 8,
в жилищен блок № 27, находящ се в гр.София, комплекс “Красна поляна“.
Следва да се
отбележи също така, че с Молба – декларация от 04.10.1996 г. (преди исковия
период) подписана от ответника Х.И.И., който документ не е бил надлежно оспорен
по реда на чл. 193 ГПК с отговора на исковата молба, същият е направил изрично
искане пред ищцовото дружество да му бъде открита партида на негово име
(изрично е посочил, че неговото домакинство се състои от 2 члена), като това
заявление по своята правна същност представлява извънсъдебно признание, че последният
като собственик е поискал откриването на партида. Нещо повече, по своето правно
естество Молба – декларацията от 04.10.1996 г. представлява предложение
(оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе си, открил е партида
по абонаментен номер № 251236 и е продължил да доставя топлинна енергия до
процесния апартамент, находящ се гр. София, ж. к. „******, ищцовото дружество е
приело предложението на Х.И.И. за сключване на договор за доставка на топлинна
енергия, в който смисъл са и правните съображения, изложени в т. 1 на Тълкувателно
решение № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Следователно, ирелевантно в настоящия
случай е обстоятелството, дали Х.И.И. е бил собственик на процесното жилище и
бил ли е той единствен собственик, тъй като чрез изразената от него воля е
породено облигационно правоотношение между него и ищцовото дружество. Ето защо
от 04.10.1996 г. между Х.И.И. и ищцовото дружество е възникнало правоотношение
по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, поради което
страна по това учредено продажбено правоотношение през релевантния период е бил
Х.И.И. и той е носител на всички правни задължения за заплащане на доставената
топлинна енергия до процесния имот – след 04.10.1996 г., т. е. вкл. и за
исковия период. Поради тези правни доводи неоснователно е възражението на
ответника, че между страните по делото не е породено продажбено правоотношение
за доставка на топлоенергия. Ето защо
задължено лице да заплаща стойността на потребената в имота топлинна енергия за
процесния период е именно Х.И.И. по силата на сключения изричен договор за
доставка на топлинна енергия.
На следващо място,
сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на етажна собственост
и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови
нужди. Подаването на топлинна енергия към процесния имот през процесния период,
се установява от приетите като писмени доказателства по делото документи за
топлинно счетоводство, съставени от дружеството - топлинен счетоводител, както
и от приетите от СРС заключения на СТЕ и ССчЕ. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД с договор, също
приет като писмено доказателство. Същият е сключен от упълномощен представител
на етажните собственици, съгласно протокол на общото събрание от 03.09.2002г.
На следващо място,
установено е по делото, че сградата, в която се намира процесният недвижим
имот, е етажна собственост и в исковия период ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл.139,
ал.1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - ЗЗ4 от 06.04.2007 г. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и БГВ между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна
собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД. Неоснователни
са възраженията, изложени от ответника в производството, че липсва надлежно
сключен договор с топлинния счетоводител за осъществяване на услугата дялово
разпределение в етажната собственост. В допълнение следва да бъде посочено, че
макар срокът на договора между етажната собственост и фирмата за дялово
разпределение да е изтекъл преди процесния период, същото не обосновава липса
на валидно правоотношение между етажната собственост и третото лице-помагач в
производството. По делото се установява, че страните по този договор са
изпълнявали поетите по него задължения, като потребителите на топлинна енергия,
са допускали представителите на третото лице-помагач да отчитат уредите за
индивидуално измерване, а въз основа на тези отчети последното е извършвало
дяловото разпределение на топлинната енергия. По този начин страните са
потвърдили обвързаността си с договора за топлинно счетоводство. Дори да се
приеме, че формално определеният срок на действието му е изтекъл преди
процесния период, с така посочените си действия, както живущите в етажната
собственост, така и третото лице-помагач, са продължили да изпълняват
задълженията си по този договор, т.е. мълчаливо са подновили неговото действие.
На следващо място, съгласно чл.139б ЗЕ (в редакцията след изменението с ДВ, бр.
74/2006 г.) потребителите в сграда – етажна собственост са длъжни да изберат
лице, регистрирано по реда на чл.139а ЗЕ, за извършване на услугата
"дялово разпределение", за резултатите от който избор трябва да
уведомят писмено топлопреносното предприятие или доставчика на топлинна
енергия. В случая не се твърди към процесния период общото събрание на етажната
собственост да е избрало друго, различно от посоченото в коментирания договор
лице, което да извършва дяловото разпределение, нито ищецът- въззиваема страна
в настоящото производство, да е бил уведомен писмено за новия избор. Предвид
изложеното, съдът приема, че за исковия период третото лице-помагач в
производството е извършвало въз основа на валидно съществуващо свое договорно
задължение дяловото разпределение и отчитане на потребената в гр. София, кв.“******,
вх.1, топлинна енергия.
В разглеждания
случай по делото се установява, че на 01.11.2007 г. между "Т.С. "
ЕАД, от една страна, като възложител, и „Т.с.“ ЕООД, от друга страна, като
изпълнител, е бил сключен договор при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, за срок от 3
години, по силата на който изпълнителят се задължил да извършва услугата дялово
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост с повече от
един потребител, а възложителят – да му заплаща извършваната услуга за всеки
изравнителен период, съгласно ценоразпис-Приложение № 2, въз основа на броя
обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение. Цената се определяла първоначално
при сключване на договора и се актуализирала ежегодно до 01.09. за следващата
година.
Съобразно
действалите за периода ОУ за продажба, купувачът на топлинна енергия, какъвто е
ищецът, заплаща на продавача стойността на услугата "дялово разпределение",
извършвана от избрания от тях търговец (чл. 22, ал. 2 ОУ от 2008 г. и от ОУ от
2014 г.), която включва цена на обслужване на партидата на клиента, включваща
изготвяне на изравнителна сметка и цена за отчитане на един уред за дялово
разпределение и броя на уредите в имота, по ред и начин, определен от продавача
и обявен по подходящ начин на купувача (чл. 36 ОУ от 2008 г.), съответно
съгласуван с топлинния счетоводител (чл. 36 ОУ от 2014 г.).
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача.
Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
Следователно
предявеният иск за установяване на вземане за такси за дялово разпределение е
установен по основание, тъй като услугата дялово разпределение е била реално
осъществена.
Обстоятелството
колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно в
жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера на
иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му съгласно чл.162 ГПК. От заключението на СТЕ, което въззивният
съд цени изцяло като обективно и компетентно изготвено, се установява, че: 1).
Според главните отчети и изравнителните сметки на ФДР за процесния период в
процесния апартамент радиаторите са демонтирани, като сумите за отопление се
формират от стойността на ТЕ, отделена
от 2 броя щранг – лири без ИРРО (индивидуален разпределител на разходите
за отопление). Абонатът заплаща ТЕ, отдадена от сградна инсталация,
разпределяна от ФДР между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми
обеми на имотите им по проект. В процесния имот ТЕ за БГВ се начислява по
показанията на 1 брой водомер за топла вода. За периодите 2014г./2015г. и
2015г./2016г. абонатът е осигурил достъп за проверка на отоплителната
инсталация и отчет на водомера, като главните отчети от 14.05.2015г. и
17.05.2016г. са подписани.За периода 2016г./2017г. абонатът не е осигурил
достъп за отчет, съгласно приложен протокол от 12.05.2017г. За периода с липса
на достъп на абоната не е начислявана служебно ТЕ за отопление на имот, което е
нормативно нарушение, но е в полза на абоната, квалифициран от ФДР с трайно
демонтирани радиатори. За БГВ е начислена ТЕ на „Брой лица“ с разходна норма
140л/денонощие за 1 бр.потребител, 2). Технологичните разходи са извадени от
общото количество ТЕ, влязло в АС, и са за сметка на топлофикационното
дружество. За разпределение между абонатите е дадено само „чисто количество“
ТЕ, 3). Дължимата сума за ТЕ за процесния период възлиза на 1 359,23 лева,
без предишни просрочия или неплатени сметки, без изравнявания за периоди извън
процесния, без суми за дялово разпределение и лихви, 4). Сумите за топлинна
енергия са начислени спрямо изискванията на действащата нормативна уредба в
областта на енергетиката – Наредба № 16 – 334/06.04.2007г. в сила от 10.2006г.
и съгласно измененията на същата Наредба, обнародвани в ДВ бр.94 от 2013г., в сила
от 01.06.2014г.
По делото пред
районния съд е приета и ССчЕ, която съдът също кредитира като компетентно
изготвена, в която е посочено, че при проверка в предоставената на експертизата
от ищцовото дружество история на преписка на съдебно вземане № 133589 и справка
за извършени плащания и прихващания по партида № 251236, не се установяват
плащания за съответния период. Претендираната главница за процесния период е в
размер на 1 360,42 лева, от които – 1 555,45 лева по прогнозни
стойности за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. минус 196,27 лева от
изравнителни сметки за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г., плюс 1,14 лева от
корекция на изравнителна сметка за периода от м.05.2013г. до м.04.2014.
Дължимата сума за разход за отчитане на уредите за дялово разпределение е в
размер на 47,48 лева по фактури, издадени за периода от 31.05.2015г. до
30.04.2017г.
Настоящият съдебен
състав изцяло кредитира и двете заключения по допуснатите пред Софийски районен
съд експертизи. Същите са изготвени от експерти, притежаващи необходимите
професионални знания и квалификация, и са съобразени с целия доказателствен
материал по делото, поради което съдът поставя същите в основата на
доказателствените си изводи. Експертите са основали изводите си въз основа на
доказателствения материал по делото, преценен поотделно и в съвкупност.
От заключенията на
вещите лица по СТЕ и ССчЕ, обсъдени заедно с останалите доказателства по делото
и с оглед правомощията по реда на чл. 162 ГПК, като съобрази, че предявеният
иск за установяване дължимостта на сумите, с оглед наличието на доказателства
за валидно сключен и действащ между страните облигационен договор по продажба
на топлинна енергия за процесния период, реално доставяне на топлинна енергия
за същия и редовно отчитане и фактуриране на сумите по същия, съдът прие, че за
процесния период ищецът е бил потребител на топлинна енергия, консумирал е
същата, за което са издадени съответните фактури. С оглед гореизложеното,
стойността на реално доставена топлинна енергия за исковия период възлиза на сумата
в размер на 1 359,23 лева.
Съдът намира
възражението за погасителна давност за частично основателно. Вземанията за
топлинна енергия са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което спрямо тях е приложима кратката тригодишна давност.
Процесният период
е от м.05.2014г. до м.04.2017г., като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на 09.11.2017 г., поради което възражението
е частично основателно, защото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК "искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението", т.е. уредена е фикция, че предявеният иск е с датата на
подаване на заявлението, в случая 09.11.2017 г., към който момент е изтекла
необходимата погасителна давност за вземанията до м.11.2014 г. Поради което,
погасена по давност е главницата за сумата от 278,19 лв., следователно искът е
основателен за главница за топлинна енергия за сумата от 1 081,04 лв., за която сума ответникът отговоря и искът следва да
бъде уважен, респективно за горницата над 1 081,04 лв. до пълния предявен размер от 1 360,42
и за периода от м.05.2014г. до м.11.2014г. – отхвърлен като неоснователен.
Непогасена по
давност е главницата за дялово разпределение в размер на 47,48 лева по фактури,
издадени за периода от 31.05.2015г. до 30.04.2017г., респективно и искът следва
да бъде уважен за целия претендиран размер.
Предвид
изложеното, настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение в
частта, с която е отхвърлен искът за главница за топлинна енергия за сумата до
1 081,04 лв., както и искът за главницата за дялово разпределение в размер на
47,48 лева за периода от 31.05.2015г. до 30.04.2017г. е неправилно, респективно
като такова следва да бъде отменено.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По отношение
режима на забавата за дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода
от м.05.2014 г. до м.06.2016 г. са приложими Общите условия на ищеца, одобрени
с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., съдържанието
и публичното оповестяване на които е служебно известно на съда. Съгласно чл.
32, ал. 2 от Общите условия от 2014 г., след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ от 2014 г. клиентите
са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от ОУ от
2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в
срока по ал. 2. От анализа на посочените разпоредби на Общите условия на ищеца
от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите суми в 30-дневен
срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ
от 2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си
за заплащане цена на топлинна енергия в 30-дневен срок от публикуване на
фактурата за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период. В
хода на съдебния процес ищецът не е ангажирал доказателства относно
публикуването на фактурите на интернет страницата му, респ. относно датата, на
която е сторил това, съответно и искът за лихви за забава върху главницата за
ТЕ за периода от м.05.2014 г. до м.06.2016 г. следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
По отношение
режима на забавата за дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода
от м.07.2016 г. до м.04.2017 г. са приложими Общите условия на топлопреносното
предприятие, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила в
края на месец юли 2016 г./, съобразно които купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими вноски за топлинна енергия в 45 – дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят – чл.33, ал.1 от ОУ, като съгласно чл. 33, ал.
4 от общите условия, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията, неплатени в посочения срок. Следователно
изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника.
Според нормата на чл. 84, ал.1 от ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението
е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му /не е нужно
отправянето на покана/. В конкретиката на настоящия случай, дължима се явява
лихва за периода от м.07.2016 г. до 31.10.2017 г., която съдът определи по чл.
162 ГПК в размер на 146,54 лева върху сумата за топлинна енергия.
Съобразно горното,
задължението на ответната страна към ищеца възлиза на сума в размер на 146,54 лева
- обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от м.07.2016 г.
до 31.10.2017 г., за които суми предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен, респективно в тази част първоинстанционният съдебен акт следва да бъде
отменен като неправилен.
Искът по чл. 86 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер до
пълния предявен размер от 164,82 лв. и за периода от 01.11.2014г. до м.07.2016
г., следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение
цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за заплащане от
страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана –
арг. чл.84, ал.2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, поради което акцесорната претенция за лихва в размер
на 8,30 лева се явява неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода на
делото право на такива имат двете страни.
В
първоинстанционното производство:
Ищецът
в първоинстанционното производство е сторил разноски както следва: сумата от
172,80 лева – държавна такса, сумата от 170,00 лева – депозит за СТЕ, сумата от
260,00 лева – депозит за ССчЕ, и юрисконсултско възнаграждение, което при
съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът
намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание
чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, следва да бъде определен в размер от 50,00 лв.
Следователно общият размер на сторените от ищеца разноски в първоинстанционното
производство възлиза на 652,80 лв. Съразмерно с уважената част от исковете на
същия следва да се присъдят разноски в размер на 526,47 лв. за първата
инстанция.
Ищецът
е направил разноски и в заповедното производство в размер на 81,62 лева, от
които 31,62 лева – държавна такса и 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение,
които съразмерно с уважената част от исковете му се следват в размер на 131,65
лева.
Ответникът
е сторил разноски в първоинстанционното производство в размер на 300,00 лева –
адвокатско възнаграждение, съгласно представен Договор за правна защита и
съдействие от 04.06.2018г., с отбелязване, че сумата е платена в брой при
подписване на договора, респективно съразмерно
с отхвърлената част от исковете му се следват в размер на 58,06 лева.
Настоящата
инстанция намира искането за присъждане на разноски от ответната страна в
размер на 300,00 лева – адвокатско възнаграждение, сторени в заповедното
производство, за неоснователно. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК
е основание за иницииране на исков процес. По възражението заповедният съд не
дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Следователно, възражението по чл.414 ГПК няма самостоятелен характер и е
само формалната предпоставка за прерастване на заповедното производство в
състезателно и двустранно, а не е израз на материалноправната защита на
длъжника. Въззивният състав на съда споделя изцяло формираната съдебна
практиката на ВКС по въпроса дължат ли се разноски във връзка с подаване и
мотивиране на възражение по чл.414 ГПК.
В определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т. д. №
3074/2018 г. е прието, че възражението по чл.414 ГПК не се постановява в
самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване
на материалното право на кредитора по исков път, в което производство длъжникът
следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Посочено е също
така, че законът освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението
си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по чл.422 ГПК
би била напълно аналогична, липсва основание да бъде възмездяван двукратно за
едно и също нещо. Без значение е дали възражението е мотивирано или не, същото
процесуално действие следва да бъде упражнявано без злоупотреба, каквато би
съставлявало възмездяването на дублираща се адвокатска защита кумулативно – по
подаване на възражение по чл.414 ГПК и по защита срещу иска по чл.422 ГПК. Освобождавайки
длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от
основателността на възражението, без самостоятелни правни последици, поради
което и изходът на спора по материалното право на кредитора в производството по
чл.422, ал.1 ГПК не обуславя основателност/неоснователност на възражението по
чл.414 ГПК. Следосвателно липсва и функционална обусловеност на същото от
изхода на спора за материалното право.
Съобразно
изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в
която ищецът е осъден за заплати сумата над 58,06 лева до присъдения размер от 600,00
лева.
Във
въззивното производство:
Въззивникът
- ищец е претендирал разноски в производството в размер на заплатена държавна
такса – 102,00 лева, 5,00 лева – за съдебно удостоверение и юрисконсултско
възнаграждение, което при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото, съдът намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение,
определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да бъде определен в размер
от 50,00 лева, като съразмерно с уважената част от исковете на въззивника
следва да се присъдят разноски в размер на 126,62 лева.
Въззиваемият
ответник е претендирал разноски във въззивното производство в размер на 300,00
лева – адвокатско възнаграждение по представен Договор за правна защита и
съдействие от 06.10.2020г., с отбелязване, че сумата е платена в брой при
подписване на договора, които съобразно изхода на спора му се следват в размер на
58,06 лева. Не е основателно възражението на въззивника - ищец за прекомерност,
доколкото възнаграждението е съобразено с минималните размери, предвидени в
НМРАВ от 2004 г.
Предвид размера на
обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване,
съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
По горните
съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 174807 от 24.07.2019г.,
постановено по гр. д. № 14369/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144
състав В ЧАСТТА, в която са
отхвърлени предявените от „Т.-С.“ ЕАД срещу Х.И.И. искове с правно
основание по чл. 422 ГПК, вр. чл.
200 ЗЗД вр. чл. 150, ал.
1 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата до 1 081,04 лв.,
представляваща главница за топлинна енергия за периода 01.12.2014 г. до
30.04.2017 г., В ЧАСТТА, за сумата в
размер на 47,48 лева, представляваща главница за услуга дялово разпределение за
периода от 31.05.2015г. до 30.04.2017г., В
ЧАСТТА, за сумата до 146,54 лева -
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от м.07.2016 г. до
31.10.2017 г., КАКТО И В ЧАСТТА, в
която на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Т.-С.“ ЕАД е осъден да заплати на Х.И.И.
сумата над 58,06 лева до присъдения размер от 600,00 лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Т.-С.“ ЕАД,
ЕИК ******и със седалище и адрес на управление ***, искове с правно основание
чл. 200 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че Х.И.И., ЕГН **********, с
адрес ***, дължи на „Т.-С.“ ЕАД сумата
от 1 081,04 лв. - цена за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода от 01.12.2014 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се на
адрес в гр.София., кв.“******, аб. № 251236, ведно със законна лихва от 09.11.2017
г. до изплащане на вземането, сума в размер на 146,54 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от м.07.2016 г. до
31.10.2017 г., сума в размер на 47,48 лева - цена за услуга дялово
разпределение през периода от 31.05.2015г.
до 30.04.2017г., ведно със законна лихва от 09.11.2017 г. до изплащане на
вземането, за които суми има
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 15.11.2017
г. по ч. гр. д. № 79845/2017 г. по описа на СРС, 144 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174807 от 24.07.2019г.,
постановено по гр. д. № 14369/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Х.И.И., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 131,65 лева –
представляваща разноски в заповедното
производство, сумата от 526,47 лева – представляваща разноски в първоинстанционното производство, както и
сумата от 126,62 лева – представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.-С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** да заплати
на Х.И.И., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 58,06
лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач на страната на въззивника - ищец – „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.