№ 218
гр. Варна , 15.01.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в закрито заседание на петнадесети
януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500058 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.
Производството е образувано по частна жалба на „Кредито“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, район
„Триадица“, бул. „Гоце Делчев“ № 100, Бизнес сграда „Азимут“, ет. 5, офис 8
срещу Разпореждане № 269957/09.11.2020 г., постановено по ч.гр.д. №
12950/2020 г. по описа на Варненски районен съд, в частта, с която е
отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
срещу Б. Л. Л. ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, ж.к. „Владислав
Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 4, ап. 12 за сумата от 445,38 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение за периода 25.01.2020 г. до 03.09.2020 г. по Договор за
потребителски кредит от 25.01.2020 г. и за сумата от 105 лв., представляваща
разходи за извънсъдебно събиране на задължението по същия договор.
В частната жалба се навеждат твърдения за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Твърди се, че въз основа
на сключен Индивидуален договор за кредит между жалбоподателя в
настоящото производство и Б. Л. Л., последният е получил кредит в искания
1
от него размер. С оглед факта, че договорът е сключен онлайн, са изложени
доводи за неговото подписване от страна на кредитополучателя чрез
въвеждане на уникален четирицифрен код, потвърждаващ желанието му за
сключване на същия. Твърди се, че на основание Т. 3.1.4. от Индивидуалния
договор за кредит вр. чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП, страните изрично са се съгласили
въведеният уникален четирицифрен код да има силата на саморъчен подпис.
Поддържа се, че на основание чл. 25 от Договора, кредитополучателят е
имал задължението да осигури двама поръчители, отговарящи на определени
условия, като въвеждането на това задължение е било с оглед обезпечаване
вземането на кредитора. Излагат се твърдения, че дължимата неустойка
вследствие на неизпълнение на изискването за предоставяне на обезпечение
не противоречи на императивните норми на чл.10а от ЗПК, тъй като същата
не е свързана с усвояване и управление на кредита, не се дължи повече от
веднъж и видът, размерът и действието, за което се събира са ясно и точно
определени в Договора. Счита, че с оглед факта, че Договорът за
потребителски кредит не е сключен при Общи условия, а страните по него са
договорили всички клаузи, потребителят пряко е могъл да влияе на
съдържанието му и поради това клаузата за неустойка не може да се приеме
за неравноправна.
Излага становище за дължимост на направените разходи за
извънсъдебното събиране на вземането, включително и платения адвокатски
хонорар, с оглед сключен договор от 01.08.2020 г. между кредитора и адв.
Николай Рупчин за извънсъдебно събиране на вземания. Твърди се, че от
страна на адвоката са изпращани съобщения на електронната поща на
длъжника и са правени опити да се свържат с него по телефона, останали
безрезултатни. Вследствие на това била изпратена покана за доброволно
изпълнение с указан в нея срок за погасяване на задължението и последиците
при неизпълнение. Не счита сумата за тези извършени действия за
прекомерна.
Съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез
надлежния й пълномощник, срещу акт, който подлежи на обжалване и в
законовия срок за това, поради което и същата се явява процесуално
2
допустима.
Разгледана по същество съдът намира жалбата за неоснователна по
следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 12950/2020 г. на Районен съд Варна е
образувано по заявление на „Кредито“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, район „Триадица“, бул. „Гоце Делчев“ №
100, Бизнес сграда „Азимут“, ет. 5, офис 8, за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника Б. Л. Л.
ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“, бл. 408,
вх. 11, ет. 4, ап. 12, за следните суми: сумата от 700 лв. – предсрочно
изискуема незаплатена главница по Договор за потребителски кредит №
ОL00011888 от 25.01.2020 г., сключен с „Кредито“ ООД, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
13.10.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 114,98
лв. – договорна лихва, начислена за периода от 25.01.2020 г. до 03.09.2020 г.;
сумата от 105 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението;
сумата от 445,38 лв. – неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, начислена за периода от 25.01.2020 г. до
03.09.2020 г., заедно със сумата от 27,01 лв. – заплатена държавна такса и
сумата от 700 лв. – адвокатски хонорар.
За да откаже издаване на заповед за изпълнение в обжалваната част
районният съд е приел, че претенцията за неустойка противоречи на
принципа за справедливост и целта излиза извън присъщите по закон
функции, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а претенцията за разходи за извънсъдебно
събиране на задължението противоречи на правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 410, ал. 2 от ГПК заявлението следва да покрива
изискванията за редовност на искова молба, т.е. трябва да е налице
индивидуализация на вземането чрез точно посочване на фактите и
обстоятелствата, от които произтича. Това е необходимо, за да прецени
длъжникът дали да възразява по заповедта за изпълнение. Индивидуализация
3
на вземането е необходима и предвид изискването за идентичност между
предмета на заповедното производство и исковото, което се преценява въз
основа на заявлението и исковата молба.
В разглеждания случай съдът намира, че претендираните вземания не
отговарят на законовите изисквания.
Настоящият съдебен състав, вземайки предвид характера на Договора за
потребителски кредит и страните по него, счита, че същият следва да бъде
съобразен с императивните норми на Закон за потребителския кредит и Закон
за защита на потребителите.
Съобразно правилото на чл. 146 (1) Неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.(2) Не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Във връзка с наведените възражения в частната жалба, че договорът не
е сключен при общи условия, а на потребителя (кредитопучателя) е дадена
възможност да уговори клаузите в договора, съдът счита, че обстоятелството,
че процесният договор № 0L00011888/25.01.2020г. е именован
"индивидуален" и се твърди да е сключен "on-line", не прави уговорените
клаузи за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, както и за начисляване на разходи за извънсъдебно събиране на
задължението по същия договор за индивидуално договорени. Съобразно
правилото на чл. 146(4) ЗЗП Когато търговецът или доставчикът твърди, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за
доказването пада върху него. Въпреки характера на производството,
недоказан остава фактът на индивидуално договаряне от длъжника на
спорните две клаузи.
По отношение на клаузата за неустойка при липса на представяне на
обезпечение, съдът, изхождайки от задължителния характер на
тълкувателните решения на ВКС, счита, че така направена, уговорката се
явява нищожна, тъй като излиза извън пределите на присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции по арг. от ТР № 1/2009
4
г. ОСТК на ВКС. При съгласуване на легалната дефиниция за неустойка,
дадена в чл. 92 от ЗЗД и уговорената такава в настоящия казус, съдът намира,
че не е налице обезпечаване с оглед възстановяване на вреди от неизпълнение
на договорно задължение (предоставяне и дължимо връщане на сума по
договор за потребителски кредит), а се явява дължима в резултат на
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчители, като е въведен и изключително кратък срок – най-късно три
календарни дни от подписването на договора. На практика е налице
противоречие с принципа за добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения, с оглед договорения кратък
срок за осигуряване на поръчители, които следва да отговаря на множество
изисквания и съотношението между размера на уговорената неустойка и
главницата по предоставения потребителски кредит. На следващо място,
следва да се вземе предвид и противоречието на това задължение с
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Предоставянето на поръчител като
обезпечение за изпълнение на договорно задължение има за цел, в случай на
евентуална неплатежоспособност на кредитополучателя, кредиторът му да се
удовлетвори от третото лице. В случая, при сключването на договора за
потребителски кредит, кредиторът следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да изключи кредитирането на високо
рискови потребители. Вменявайки предоставянето на поръчители след
сключване на договора на кредитополучателя като негово задължение,
прехвърля тежестта от риска, свързан с предоставяне на кредита от кредитора
върху самия потребител.
По отношение на претендираните разноски за направени разходи за
извънсъдебно събиране на задължението, изразяващи се в сключване на
договор от 01.08.2020 г. между кредитора и адв. Николай Рупчин и
последващите неуспешни опити за свързване с длъжника, съдът счита, че
това задължение не съответства на никаква допълнителна услуга,
предоставяна на кредитополучателя. В съответствие с разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, а по смисъла на ал. 2 на същата разпоредба не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
5
управление на кредита. В рамките на конкретната хипотеза разходите,
свързани със събирането на вземането, са включени в процедурата по
управление на кредита, т.е. клаузата, която предвижда дължимост на разноски
противоречи на разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и поради това е нищожна.
Допълнително, претендираното вземане на разноски е в разрив със забраната,
обективирана в чл. 33 от ЗПК, според която при забава кредиторът има право
само на лихва за забава върху неплатената в срок сума, а в случая се
претендира допълнително плащане, чиято дължимост, е изцяло свързана със
забавата на длъжника.
По изложените съображения съставът на въззивния съд приема, че в
обжалваните части заявлението подлежи на отхвърляне.
Поради идентичност на крайните изводи на двете инстанции,
обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.
Въз основа на изложените мотиви съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 269957/09.11.2020 г., постановено
по ч.гр.д. № 12950/2020 г. по описа на Варненски районен съд, в частта, с
която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу Б. Л. Л. ЕГН **********, с адрес в гр. Варна, ж.к. „Владислав
Варненчик“, бл. 408, вх. 11, ет. 4, ап. 12 за сумата от 445,38 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение за периода 25.01.2020 г. до 03.09.2020 г. по Договор за
потребителски кредит от 25.01.2020 г. и за сумата от 105 лв., представляваща
разходи за извънсъдебно събиране на задължението по същия договор.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7