РЕШЕНИЕ
№ 1390
гр. Пловдив, 26.11.2019 г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ГО, V- ти въззивен състав в открито съдебно заседание на четвърти
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при
участието на секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия
Зорница Тухчиева въззивно гражданско дело № 1912 по описа за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба
вх. № 43109/01.07.2019 г. по описа на РС- Пловдив от „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
действащо чрез пълномощника си адв. П.К. срещу решение № 1921 от 17.05.2019 г.,
постановено по гр.дело № 17058 по описа на РС-Пловдив за 2018 г., с което е
прието за установено, че сключеният между З.Д.Д. и „Изи Асет Мениджмънт” АД
Договор за паричен заем № 1992718 от 16.01.2014 г. е недействителен, тъй като е
в противоречие със закона - чл. 11, ал.
1, т. 9,10 и 11 ЗПК.
С обжалваното решение „Изи Асет Мениджмънт” АД
е осъдено да заплати на З.Д.Д. сумата от 420.13 лв., представляваща получена
без основание сума по недействителен договор за паричен заем № 1992718 от
16.01.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване
на исковата молба от 29.10.2019 г. до окончателното ѝ изплащане. С
решението, дружеството е осъдено да заплати на З.Д.Д. сумата от 95.99 лв.,
представляваща направени от ищеца съдебно-деловодни разноски, както и сумата от
600 лева на адв. Б. ***, представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство, определена на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
В жалбата се посочва,
че решението се обжалва в цялост, като неправилно постановено в противоречие с
материалния закон. Излагат се подробни съображения за това, че
първоинстанционният съд погрешно е анализирал и приложил разпоредбите на чл. 11, ал. 1 т. 9, т. 10 и
т. 11 ЗПК, като по този начин неправилно е прогласил недействителността на
процесния договор за паричен заем. Формулирано е искане да се постанови
решение, с което да се отмени изцяло обжалваното такова, като исковите
претенции бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор от З.Д.Д., представляван от адв. Б., като се иска
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като неоснователна, респективно
обжалваното решение да бъде потвърдено. Излагат се подробни съображения в тази
насока, включително се цитира практика на ВКС, АС и ОС. По отношение на
исковете, предявени в условията на евентуалност също се излагат съображения за
тяхната основателност. Формулирано е особено искане във връзка с прилагането на
чл. 38 от Закона за адвокатурата, като се моли, съобразно уважената част на
иска да бъде осъден ответникът да заплати адвокатско възнаграждение според
размера предвиден в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Посочени са предпоставките на чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата. Акцентира, че размерът на претендираното възнаграждение е 670.85
лева, като се моли съдът да има предвид, че както в договора за правна защита и
съдействие, така и в пълномощното е посочено, че същите имат сила за всички
съдебни инстанции.
Настоящият въззивен
състав след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е
подадена в предвидения от закона срок от лице, имащо право на жалба срещу акт,
подлежащ на инстанционен контрол, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е
ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на
императивна материалноправна разпоредба, както и не се твърди конкретно
нарушение на процесуалните правила, обосноваващо служебно събиране на
доказателства.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа
обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези
фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т.е контролиращата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без за това да са наведени нарочни възражения от
страна на въззивника или въззиваемия.
За да
постанови решението си, първостепенният съд е приел, че от представения по
делото Договор за паричен заем № 1992718, сключен на 16.01.2014 г. се
установява, че страните са се споразумели ответното дружество в качеството си
на заемодател да предостави в заем на ищеца – в качеството му на заемател,
сумата от 800,00 лева, представляваща главница по посочения договор. Заемателят
се задължил да върне сумата в указания срок, както и да заплати на ответното
дружество възнаградителна лихва в размер на 101,23 %. Уговореният общ размер на всички плащания по
кредита възлиза на 1609,80 лева, а годишния лихвен процент на разходите на
заема - 371,17 %. На следващо място, районният съд е констатирал, че по делото
е представен и погасителен план по процесния договор за паричен заем № 1992718/
16.01.2014 г., който не съдържа подписа на нито една от страните по делото.
Приел е, че от представената Справка за извършени плащания по гореописания
договор, се установява, че ищецът Д. е погасявал заема, както следва: на 10.02.2014г. е платил сумата от 134,
15 лева, на 10.03.2014г. – сумата от 134, 15 лева, на 09.04.2014г. – 134, 15
лева, на 10.05.2014г. – 134, 15 лева и на 21.05.2014г. – сумата от 683,53 лева.
Общо платената сума от ищеца се равнява на 1 220, 13 лева.
Настоящия
съдебен състав напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд,
поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му.
Предвид наведените с жалбата оплаквания, съответно доводите изложени в
отговора на въззиваемата страна, спорът по делото се е съсредоточил в анализа и приложимостта на законодателството,
свързано с въпросите за съответствието на договора с изискванията на Закона за
потребителския кредит относно неговата действителност, съответно
недействителност.
На първо място, с жалбата се изразява несъгласие с извода на първоинстанционния
съд, че е налице противоречие на договора с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
липса на яснота относно конкретните параметри на общата дължима сума. В тази
връзка се подчертава, че цитираната разпоредба поставя условие единствено за
посочване на обща дължима сума, но не и за нейните елементи. Акцентира се, че
разликата между общо дължимата сума от 1609,80 лева и общия размер на кредита –
800 лева, представлява общите разходи по кредита, като изискването за посочване
на всички разходи по кредита произтичало от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
14 ЗПК, чието неспазване не е сред предвидените в чл. 22 ЗПК. Предвид
изложеното, жалбоподателят счита, че изводът на районния съд за това, че на потребителя не е представена
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита е
необоснован и неправилен. Настоящият съдебен състав намира коментираното
възражение за неоснователно.
Районният съд е изложил съображения, че съгласно редакцията на цитираната
разпоредба, действала към момента на сключване на процесния договор, в договора
за потребителски кредит трябва да е посочен годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключването на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към закона начин. Констатирал е, че в чл. 8 от договора е посочен
размерът на ГПР, а именно 371,17 %, като са определени следните допускания –
договорът ще бъде валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране и лихви за забава. В чл. 7 от договора е посочен и общият
размер на всички плащания, дължими от заемателя, а именно 1609,80 лева. Изложил
е доводи, че въпреки това, в посочените клаузи
не става ясно какво включва ГПР, като посочването в приложение № 1 към
ЗПК на механизмът по който се изчислява ГПР, както и параметрите, които се
включват в неговото изчисляване не освобождава кредитора от задължението му да
посочи конкретните параметри поотделно. В договора е посочен годишен лихвен
процент в размер на 101,23 %, който се включва в ГПР. Други величини обаче не
са посочени, което създава неяснота
относно начина по който заемодателят е определил ГПР в размер на 371,17 %. Настоящата инстанция
счита, че първоинстанционният съд правилно е анализирал разпоредбата на т. 10 на
чл. 11, ал. 1 ЗПК и е стигнал до извод за недействителност на договора за
паричен заем. В тази връзка допълнително
следва да се отбележи, че уговорката: „при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него
срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви
за забава „ е твърде обща, несъдържаща конкретна информация какво се включва в тази "обща" сума 1609,80 лева,
нито как е формиран размерът на ГПР – 371,17 %. В допълнителните разпоредби на
ЗПК - т. 2 се съдържа легална дефиниция
на понятието "обща сума, дължима от потребителя". Според закона това
е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. На следващо място, текста на чл. 19 ЗПК вр. с т. 1 и т. 2 от ДР на ЗПК дава подробни указания
относно това какво се включва в
"общите разходи по кредита" /настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит./ В настоящия случай,
видно от приложения погасителен план са посочени единствено падежът, броя и размерът
на погасителните вноски. Всичко гореизложено наистина води до извод за недействителност
на договора поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно
неоснователност на наведеното с жалбата възражение в тази насока.
Второто, релевирано с жалбата възражение е свързано с извода на
първостепенния съд за противоречие на договора с разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 9 ЗПК. В тази връзка, представляващия дружеството – жалбоподател изтъква, че
единствения разход по кредита е
уговорената възнаградителна лихва и тъй като в клаузите на договора не
се съдържат други разходи, то за потребителя ставало ясно, че общата дължима
сума представлява сборът от главница и възнаградителна лихва.
За да приеме, че е налице
противоречие с текста на посочената разпоредба, районният съд е анализирал
съдържанието на същата, като е констатирал, че в настоящия договор е посочен
фиксиран лихвен процент по заема в размер на 101,23 %, като никъде не е
посочено каква е базата, върху която следва да се начислява така посочената
лихва- дали върху цялата дължима сума или върху остатъчната главница. Не е
посочена и общата дължима сума на възнаградителната лихва.
Съгласно т.9 на чл. 11, ал.1 ЗПК, Договорът за
потребителски кредит съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. Следва да се направи уточнението, че в ЗПК не се
съдържа легална дефиниция на понятието „условия за прилагане“ на лихвения
процент.От граматическото и систематическото тълкуване на текста на чл. 11 ЗПК,
включително в взаимовръзка с нормите на чл. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
-12 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 9, при неспазването на които, договорът за
потребителски кредит е недействителен, се налага изводът, че под "условия
за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на
потребителя и съответно инкорпорирани в
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става
ясно как се начислява този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата
сума по кредита, дали върху остатъка от
главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от
страните начин. В аспект на изложеното, правилен и обоснован е изводът на
районния съд, че е налице неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Последната група възражения на жалбоподателя са
свързани с извода на районния съд, че е налице недействителност на договора и
на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. В жалбата се застъпва
становището, че цитираната разпоредба е приложима единствено при наличие на
различни лихвени проценти, какъвто не е настоящия случай. Посочва, че
изискуемия погасителен план е инкорпориран в договора за кредит. Счита, че не е
необходимо заемодателят да предоставя информация за размера на главница и лихва
във всяка една погасителна вноска, освен ако клиентът не я поиска по реда на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. В подкрепа на аргументите си цитира разпоредбата на
чл. 11, ал. 3 ЗПК.
Във връзка с приложението на чл. 11, ал. 1 ЗПК,
районният съд е приел, че изискването за наличие на погасителен план е
императивно, поради което същият следва да бъде скрепен към подписания между
страните договор, като в него трябва да са посочени изрично параметрите на кредита. Аргументирал се е, че представеният
по делото погасителен план не е подписан от ищеца, поради което не може да се
приеме, че той е бил запознат с него към момента на сключване на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план. Да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването.
В случая процесния договор за кредит съдържа информация за
размера, броя и падежа за плащане на погасителните вноски. Липсва, обаче подписан
от страните погасителен план, а съдържанието на същия не може да се извлича от
договора, както се твърди във въззивната жалба. Погасителният план би следвало
да съдържа разбивка на погасителните вноски, от която да е видно, каква част от
тях съставлява главница и каква- възнаградителна лихва.Предвид изложеното
налице е основание за недействителност на договора и поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че нормите
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22 от ЗПК са императивни и за приложението им съдът следи
служебно /ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС/. Ето защо, въззивната инстанция намира, че следва да посочи и
друго противоречие със закона, водещо до недействителност, а именно – липсата
на подписани Общи условия към договора. Съгл. чл. 11, ал. 2 от ЗПК - Общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. Нормата е императивна, като неприлагането
на Общи условия и неподписването на всяка страница от страните е самостоятелно
основание за прогласяване недействителността на договора.
В аспект на
горното и предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи, районният съд е посочил, че в процесния случай ищецът дължи плащане
единствено на предоставения му заем от 800 лева. Като безспорно по делото е
установено обстоятелството, че ищецът е
заплатил на ответното дружество сумата от 1220,13 лева, поради което разликата
в размер на 420,13 лева, която е над размера на получения кредит, се явява
недължима, като получена при начална липса на основание, при което на основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД тази сума следва да бъде върната на потребителя. Сумата се
дължи, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото
това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид всичко гореизложено и доколкото районният съд
е достигнал до същия краен извод, то решението му като правилно следва да се
потвърди, а въззивната жалба да се остави без уважение.
Съобразно правния резултат по
делото дружеството – жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на адв. Б. на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ на З.Д.Д. за въззивна инстанция. С отговора на въззивната жалба
се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 670,85
лева. Според настоящия въззивен състав,
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения не следва да намери приложение, доколкото видно от
приложения по делото договор за правна защита и съдействие /л. 4 от г.д. №
17058/18 г./, страните са постигнали единствено уговорка за определянето на
едно общо възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, като липса изрична
уговорка възнаграждението да бъде определяно поотделно за всеки един от
предявените искове, предвид което адвокатското възнаграждение ще се определи
съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата на база на цената на
уважения осъдителен иск. Предвид изложеното, същото възлиза на 300 лева,
колкото и ще бъде присъдено.
Относно допълнително постъпилата молба за начисляване
на 20 % ДДС върху присъденото адвокатско възнаграждение, съдът счита, че същата
следва да бъде оставена без уважение, доколкото видно от представения от адв. Б.
Акт за регистрация по ЗДДС, последният е издаден под № 16042190282051 на
12.11.2019 г. Към момента на даване ход по същество на настоящото дело –
04.11.2019 г., процесуалният представител не е бил регистриран по ЗДДС. В
случая правно ирелевантно е обстоятелството, че на 04.11.2019 г. е било
подадено заявлението му за регистрация, поради което посоченото действие не
следва да се отчита при разглеждането на въпроса за завишаване на присъденото
възнаграждение.
Съобразно
правилата, установени от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
По тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1921 от 17.05.2019 г., постановено по
гр.дело № 17058 по описа на РС-Пловдив за 2018 г.
ОСЪЖДА "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК ********* да
заплати на адв. Д.Б.,***, ЕГН ********** *** на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 300,00 лв. – адвокатски хонорар за оказана
безплатна адвокатска помощ на З.Д.Д..
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: