Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 17.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ-въззивни
състави, IV-Г състав, в публично заседание на трети
декември през 2019 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня
Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Ива Нешева
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 10679 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от 31.05.2019
г. на ответника А.С.К. против решението
от 26.02.2019
г. по гр. дело № 50145/2016 г. на
Софийския районен съд, 60 състав, в частта, с която
е признато за установено, че жалбоподателят дължи на “Д.з.“ АД, на основание
чл.422 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./
сумата 2 404,63 лв., представляваща регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение по
застраховка “Загуби вследствие неплащане на лизингови вноски”, заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 01.04.2015
г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение от 07.04.2016 г. по ч. гр.д. № 18219/2015 г.
по описа на СРС, 60 състав. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на
ищеца разноски за заповедното и исковото производство в общ размер на 286,00
лв.
В
жалбата се твърди, че правилно СРС е приел за основателни направените от ответника възражения досежно размера на
иска, но неправилно е приел, че същият не е погасен по давност и по този начин
е допуснал нарушение на материалния закон. Поддържа се, че по делото не е
установено по категоричен начин на коя дата е депозирано заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, още повече че е налице и
необяснимо голям срок между подаването на заявлението и издаването на заповедта
за изпълнение.
Предвид
изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като погасен по давност.
Въззиваемото дружество “Д.з.“ АД – ищец по иска – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – потвърдено, като правилно и законосъобразно. Поддържа, че по
отношение на регресните искове е приложима общата давност по чл.110 ЗЗД, която
започва да тече от момента на изплащане на застрахователното обезщетение на
правоимащото лице. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивната инстанция на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл.25,
ал.1 от Наредбата за правната помощ.
Решението на СРС в частта, с която предявения
иск по чл.422 ГПК вр. чл.213, ал.1 КЗ/отм./ е отхвърлен за разликата над
присъдения размер от 2 404,63 лв. до пълния предявен размер от 5067,53 лв.,
не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
становището на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като съображенията на
въззивния съд за този извод и във връзка с доводите в жалбата, са следните:
На първо място, видно от приложеното към
първоинстанционното дело ч.гр.д. № 18219/2015 г. по описа на СРС, 60 състав,
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е депозирано от
заявителя ЗАД „Виктория“ на 01.04.2015 г. Заповедта по него е издадена едва на
07.04.2016 г.,която забава се дължи на бездействието на съдията - председател
на 60 състав към момента на подаване на заявлението, който впоследствие е и дисциплинарно
уволнен заради драстично и системно забавяне на дела. Ето защо, правилно за
дата на предявяване на иска, с оглед нормата на чл.422, ал.1 ГПК,
първоинстанционният съд е приел именно 01.04.2015 г.
Въззивният съд намира за неоснователни и
доводите на въззивника за нарушение на материалния закон от СРС при приложение
на института на погасителната давност по отношение на предявения регресен иск. Съгласно
трайната и непротиворечива съдебната практика, обективирана в решение №
2/02.02.2011 г. по т.д. № 206/2010 г. на ТК, решение № 131 от 7.10.2011 г. по
т.д. № 806/2010 г. на ТК на ВКС и много други решения по чл.290 ГПК, вкл. и разрешението,
дадено в т.14 от Постановление № 7/77 г. от 4.10.1978 г. на ВС, по отношение на
регресните искове на застрахователя срещу делинквента е приложима общата
петгодишна давност, а течението й започва от момента на изплащането на
застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Тази практика е в смисъл,
че основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който
включва изплащане на сумата на правоимащата страна по силата на застраховката и
даденото от закона право на регрес, поради което началният момент на
погасителната давност по чл.110 ЗЗД е датата на плащане на застрахователното
обезщетение на правоимащия, а не от датата на причиняване на вредите. В настоящия
случай към датата на предявяване на иска – 01.04.2015 г., считано от датата на
извършените плащания от застрахователя на лизингодателя на дължимите
обезщетения за неплатени лизингови вноски за м.06.2012 г. и м.07.2012 г., извършени
съответно на 26.07.2012 г. и на 17.09.2012 г., петгодишния давностен срок не е
изтекъл. С оглед гореизложеното, неоснователно се явява заявеното от ответника
възражение за изтекла погасителна давност по отношение на иска с правно
основание чл.422 ГПК вр. чл.213, ал.1 КЗ /отм./
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск,
решението на СРС в обжалваната му част следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемата
страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция, които са в размер на 100,00 лв.
съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ.
Настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3 ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 26.02.2019
г. по гр. дело № 50145/2016 г. на
Софийския районен съд, 60 състав в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА А.С.К., ЕГН **********, с адрес гр.София, кв. ******* да заплати на “Д.з.“ АД, ЕИК **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 100,00 лв. –
разноски за въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.