№ 133
гр. Н., 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Галина Ал. И.
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20213620101714 по описа за 2021 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване нищожността
на договор за предоставяне на поръчителство, сключен между страните по делото,
предвиждащ заплащането на сумата от 662,88 лв., както и поради нарушаване на чл. 19, ал. 4
от ЗПК и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищцата твърди, че е сключен договор за паричен заем № ***/19.03.2021 г, между ищцата и
„***“, съгласно който ищцата следва да върне сумата от 2937,12 лв., при реално получени от
нея по договора 2000 лв., при срок на кредита от 24 месеца.
Ищцата твърди, че във връзка с договора за паричен заем е сключила с ответника Договор за
предоставяне на поръчителство, съгласно който следва да заплати сумата от 662,88 лв.,
платими разсрочено по 27,62 лв. Така общото задължение по договора възлизало на
3600,00лв.
Ищцата сочи, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на основание чл.
26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен в нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК и на чл. 143,
ал.1 от ЗПК.
Ищцата сочи, че договорът е нищожен поради това, че сумата по договора за поръчителство
не е включена в ГПР и ГЛП, поради което е нарушен чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Посочването на ГПР в нереален размер било заблуждаваща търговска практика, нарушение
на чл. 68д, а1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Нарушена била Директива 2005/29/ ЕО относно недопускането на нелоялна и заблуждаваща
1
практика.
Ищецът твърди нарушение на чл. 4 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен на основание
чл. 26, ал.1, т. 3 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗП. Стига се до значителна нееквивалетност на
насрещните престации по договора, с цел извличане на полза за кредитора, което прави
договореното неравноправна клауза по см.на чл. 143, т.19 от ЗЗП.
Ищцата моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи Договор за
предоставяне на поръчителство изцяло, предвиждащ заплащане на сумата от 662,88 лв. за
нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен в нарушение на чл.
19, ал.4 от ЗПК и на чл. 143, ал.1 от ЗПК.
Ищцата не представя договор за поръчителство по делото, а само погасителен план.
От ответната страна „Файнешъл България“ ЕООД е постъпил писмен отговор по иска, с
който се признава неговата допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан.
Ответникът оспорва твърденията за нищожност на договора за поръчителство, тъй като
сключването му е резултат на сключения между ищцата и „***“ АД договор за заем.
Сключването на договора за поръчителство според ответника обезпечава изпълнението на
договора за заем. Ответникът сочи, че сключването на договора за поръчителство е израз на
свободата на договаряне и свободната воля на ищцата, съгл. чл. 9 от ЗЗД. Поради това,
намира твърденията за нищожност за неоснователни. Сочи, че няма накърняване на добрите
нрави по см.на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Ответникът сочи, че твърденията за нищожност на договора за поръчителство са
неоснователни и необосновани, вкл. и с аргументите на чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП и чл. 11,
ал.1, т. 9 и 10 от ЗПК, поради което не е налице последицата по чл. 22 от ЗПК.
Ответникът моли съда да отхвърли изцяло иска на ищцата за нищожност на договора за
поръчителство, като неоснователен и недоказан.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно установено
от фактическа и правна страна следното:
Съдът е приел за безспорно установено, че ищцата има качеството на потребител по см. чл.
9, ал.3 от ЗПК, във връзка със сключения от нея договор за паричен заем, поради което и на
основание чл. 7, ал.3 от ГПК съдът е длъжен да установи действителността на клаузите по
този договор, които обвързват и страните по делото във връзка със сключения договор за
поръчителство.
Поради това, че оспорвания от ищцата Договорът за предоставяне на поръчителство се
основава на одобрен и сключен от потребителя по договора с „***“ АД договор за паричен
заем № ***/19.03.2021г., то съдът приема, че същия има акцесорен характер по отношение
на договора за паричен заем, доколкото той обуславя и неговото сключване и без него той
2
не би бил сключен, т.е договорът за паричен заем № ***/19.03.2021г. е conditio sine qua non,
относно договора за предоставяне на поръчителство. Поради това и преценката за наличието
на сочената нищожност на за предоставяне на поръчителство, следва да се извърши след
цялостната преценка на действителността на клаузите от договора за заем, въз основа на
които е сключен договора за предоставяне на поръчителство, респ. за наличието или липсата
на неравноправни клаузи.
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните сключването на
договор за паричен заем № ***/19.03.2021г. между „***“ АД и ищцата С.З.И.. за
предоставяне на паричен заем в размер на 2000лв. Съгласно договора, заемът следва да бъде
върнат и напълно погасен за 24 бр. вноски в размер на 122,38лв. Общия размер на
плащанията е 2927,12 лв. Договорени са ГЛП - 40% и ГПР – 48,49 %.
Съгласно чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от 3 дни,от датата на
сключването му, да представи на заемодателя едно от посочените обезпечения: 1/ две
физически лица – поръчители, работещи по трудов договор, с нетно възнаграждение по него
над 1000лв., да работи по безсрочен договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има, кредитната му история за една година назад да е със статус „редовен“; поръчителят
да подпише договор за поръчителство; 2/ банкова гаранция с бенефициер – заемодателя и с
посочени условия за нея – със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора или 3/да сключи договор за поръчителство с одобрено от
заемодателя дружество - поръчител.
По делото е приложен посочения от ищцата Договор за предоставяне на поръчителство №
***/19.03.2021г. между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на поръчител и
длъжникът, в качеството на потребител. Този договор е представен от ответника по делото.
Съгласно посоченото в чл. 1 от Договорът за предоставяне на поръчителство, поръчителят
се задължава да сключи договор за поръчителство с „***“, съгласно който да отговаря
солидарно с потребителя пред неговия кредитор, за изпълнението на всички възникнали от
договора за заем задължения, вкл.и последиците от неизпълнението на задълженията, като
същия е за сума, покриваща посочените вземания, а именно: задължение за връщане на
заемната сума в размер на 2000лв.; задължение за плащане на възнаградителна лихва и
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи
за събиране на вземането, съдебни разноски адвокатски хонорар.
Съгласно чл. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, потребителят дължи
възнаграждение на поръчителя, в размер на 662,88 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка
от които по 27,62 лв., на посочените падежни дати (съответни на погасителния план по чл. 5
от договора за заем). В чл. 4 от договора за предоставяне на поръчителство е посочено, че
при поискване от страна на „***“ АД, поръчителят е длъжен да плати всички изискуеми
задължения на потребителя по договора за паричен заем, като съгл. ал.2, той следва да
уведоми потребителя за някой от посочените начини, за отправеното от кредитора искане за
3
извършване наплащане по договора за кредит.
От справка в ТР се установява, че кредиторът е в управителните органи на „Файненшъл
България“ ЕООД, което го прави свързано лице по смисъла на §1, ал.2 от ДР към ТЗ.
Съдът намира, че сключения между страните по делото Договор за предоставяне за
предоставяне на поръчителство ***/19.03.2021г. между „Файненшъл България“ ЕООД, в
качеството на поръчител и длъжникът, се основава на нищожна клауза в основния договор
за паричен заем № ***/19.03.2021г. между „***“ АД и ищцата, относно посоченото в чл. 4 от
него задължение за предоставяне на обезпечение. Тази разпоредба е съответна и на
посоченото в т. VІ, 1. От ОУ на „***“ АД за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, съгласно която, сключването на договор за предоставяне на поръчителство е
задължително, в срок до три дни, считано от датата на сключване на индивидуалния договор
за паричен заем.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието „неравноправна
клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Посоченото в чл. 4 от
договора за паричен заем, поради това, че поставя изпълнението на задълженията на
кредитора в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от волята на
кредитора, е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал.2, т.3 от ЗЗП. Клаузите
относно обезпечеността на кредита не сочат на доброволност при избора на обезпечение, а
обратното, те са задължително условие за сключване на договора за паричен заем, без
значение дали заемополучателят е в състояние или не да го изпълнява, съгласно
договореното. Договорът за предоставяне на поръчителство, сключен между потребителя по
договора за паричен заем, и посочения от кредитора по този договор поръчител, установява,
че кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 16 от ЗПК да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции.
Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Сключването на договор за предоставяне на поръчителство има характер на договор,
свързан с усвояването на самия кредит и неговото управление, вкл. и защита от риска за
неговото неизпълнение, но поради това, че те са сключени под формата на самостоятелни
договори, с посочено от кредитора фирма юридическо лице, така както сочат т. VІ, 1. от ОУ,
която е и свързано с кредитора лице. Това по своя характер представлява заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.2-ро от ЗЗД и чл. 21, ал.1 от ЗПК, доколкото се
нарушава разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК, както и на Директива 2008/48/ ЕО на
Европейския парламенти на Съвета от 23.04.2008 г., относно договорите за потребителски
кредити.
Разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем и сключения въз основа на нея Договор за
4
предоставяне на поръчителство не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора, поради което се явява неравноправна клауза и по
смисъла на чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП.
Посоченото в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение се дължи,
независимо дали отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално
неизпълнение от страна на длъжника или не. Чрез включването на това възнаграждение към
погасителния план по договора за заем, и изплащането на договореното възнаграждение,
заедно с месечната погасителна вноска по договора за заем, се увеличава общия размер на
дължимата месечна погасителна вноска, която вместо посоченото в погасителния план към
основния договор за заем от 66,67 лв., става 150,00лв.
Чрез използването на кредитен калкулатор за бързи кредити се установява, че при така
посочената погасителна вноска, общата сума, изплатена по кредита става 3600 лв., а не
както е посочено в договора за паричен заем от 2937,12 лв. Освен това Годишен лихвен
процент се променя на 64,27%, а не както е посочено в договора от 40 % и Годишния
процент на разходите (ГПР) става 87,03%, вместо посочените в договора 48,49%.
Оскъпяването по кредита е 80 %.
От горното се установява, че чрез включването на сумата, дължима по договора за
предоставяне на поръчителство, се стига до увеличение на ГПР, надхвърлящо допустимия
по закон максимален размер от 50%, съгл. чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това представлява
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.к води до увеличение на размера на
разходите по кредита. Посочената разпоредба ограничава размера на ГПР до пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС № 426 на МС от
18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения е определен годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е
бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
означава, че ГПР не може да е повече от 50%. Съгласно чл. 19, ал.1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК –
в разходите по кредита се включват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
Съгласно чл. 19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се
5
считат за нищожни, като такива се считат и клаузите, които водят до сключването на
договори, водещи до надвишаване на определените в чл. 19, ал.4 от ЗПК лимити.
Чрез установяването на действителен размер на ГЛП различен от посочения в договора (в
договора е посочен 48,49 %, а действително е 87,03 %) е нарушена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради това, че не е посочено, че при сключване на договор за
предоставяне на поръчителство, лихвения процент се променя. Съгласно посочената
разпоредба, в договора за паричен заем, следва да се посочат условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – 12 (тук се включва и т. 9) и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поради това, че клаузата по чл. 4 от договора за паричен заем и тази по т. VІ, 1. От ОУ към
него, не са индивидуално договорени, то същите се явяват неравноправни по смисъла на чл.
146, ал.1 от ЗЗП, което кореспондира и с посоченото в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание. Клаузата по чл. 4 от договора за заем и по т. VІ, 1. От ОУ към него, е именно
такава – предварително изготвена и задължителна, без възможност на потребителя да влияе
върху нея, в т.ч и относно избора на дружество-поръчител.
Поради това, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен въз основа на
нищожна разпоредба от договора за паричен заем, то същия се явява на собствено основание
нищожен поради липса на предмет, по см.на чл. 26, ал.2 от ЗЗД.
Освен гореизложеното, съдът намира, че доколкото при тълкуване на договорите следва да
се търси действителната обща воля на страните на основание чл. 20 ЗЗД, то между страните
по делото е налице общо съгласие за обезпечаване на изпълнението на задължението по
договора за паричен заем, но това е станало срещу възнаграждение, което е установено в
полза на кредитора по договора за паричен заем, доколкото се установи по делото, че
поръчителя и кредитора са свързани лица. От това, съдът намира, че договорът за
предоставяне на поръчителство е недействителен, поради установяването му в противоречие
с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен е установяване на
допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за заем.
6
Противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на
обществения живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да
породи съответните правни последици. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I
т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила
за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи
от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество,
което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в
правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил
допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу
възнаграждение.
От всичко гореизложено, съдът приема, че Договор за предоставяне на поръчителство №
***/19.03.2021г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на поръчител
и ищцата по делото, в качеството на потребител, е нищожен, поради липса на предмет съгл.
чл. 26, ал.2 от ЗЗД, поради това, че клаузата въз основа на която е сключен по чл. 4 от
договор за паричен заем № ***/19.03.2021г. между „***“ АД и ищцата С.З.И.., е
неравноправна съгласно чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП и нищожна по смисъла на чл. 19, ал.5 от
ЗПК, и договора за предоставяне на поръчителство, както и поради това, че договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен поради сключването му в нарушение на добрите
нрави, съгл. чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Поради горното, предявеният от името на ищцата иск е основателен и доказан и следва да се
уважи изцяло, като се признае за установено в отношенията с ответника, че Договор за
предоставяне на поръчителство № ***/19.03.2021г., сключен между „Файненшъл България“
ЕООД, в качеството на поръчител и ищцата, е изцяло нищожен.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищцата е направила разноски в общ размер на 50лв. за държавна
такса.
Ответникът претендира разноски за процесуално представителство в размер на 360лв., за
7
юрисконсултско възнаграждение.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, че ищецът има право на разноски съразмерно
на уважената част от иска, то с оглед на приетото от съда, че искът на ищцата е изцяло
основателен, то на същата следва да й се присъдят направените по делото разноски в размер
на 50 лв. за ДТ.
Поради това, че няма отхвърлена част от иска, то ответникът няма право на разноски по
делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Поради това, че в пълномощното, приложено по делото, л. 3 (оригинал), е посочено в т. 3, че
ищцата упълномощава адв. М.М., с посочените права, вкл. и с правото да получава
дължащите й се съдебни разноски и такси, а в т. 4 е посочено, от нейно име и за нейна
сметка „да заплаща всякакви такси и др.суми, във връзка с горните права“, то дължимите се
по силата на чл. 78, ал. 1 от ГПК суми за разноски по делото следва да се присъдят на
пълномощника на ищцата. Налице е валидно прехвърляне както на задължения, така и на
вземания, между ищцата и нейния пълномощник.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК П. по чл. 38, ал.1,
т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана правна
помощ по предявения от ищцата иск. Не е посочен конкретен размер на претендираното
възнаграждение, но съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, такова би се дължало в размер на
300лв.
За уважения размер на иска, на адвоката, пълномощник на ищцата възнаграждението следва
да се определи върху уважения размер или в размер по чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1 от
9.07.2004 г. или 300лв.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна защита
и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо, но неоснователно.
Съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на
ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е
доказателства. Същите не биха били необходими само при условие, че не се претендира
възнаграждение в посочения от него размер.
Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от Закона за
адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за положения труд
съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи,
кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в случаите когато насрещната страна е
8
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което от своя
страна се определя по реда на Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не може да бъде в размер по-нисък от предвидения в
наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от другата страна и съдът следва да я
осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна
помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от закона предпоставки. Спазвайки
принципа на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите,
от които черпи права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК).
Този принцип засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес,
предмет на делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата,
които те имат. Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните
и техните представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно съединена с
основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник, основана на чл.
38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е основателна, следва
пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв.
факти при условията на пълно и пряко доказване. За доказване на това обстоятелство, въз
основа на което пълномощникът на ищцата се позовава и на разпоредбата на чл. 38, ал.2 вр.
ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв, от името на ищцата е представена декларация за доходите и
семейното си положение. Съгласно приложената декларация, към 02.03.2022 г., ищцата
получава месечен доход от 750 лв., като в декларацията е посочено, че във връзка с
получените от ищцата заеми, й се правят удръжки от трудовото възнаграждение в размер на
100лв., и получава 650лв. Към датата на предявяване на исковата молба – 22.12.2021 г., МРЗ
за страната е била 650лв., съгласно Постановление на МС № 331/26.11.2020 г. и едва с ПМС
№ 37/2022 г., същата е увеличена на 710 лв.
Съдът намира, че получаването от ищцата постоянен трудов доход малко над минималната
работна заплата, само не я прави „материално затруднено лице“ по смисъла на чл. 38, ал.1,
т.2 от ЗА, но плащането дори и на минималното възнаграждение за адвокатска защита с
получаваните от нея доходи би я поставило в значителни затруднения, и ще я постави в
положение на „материално затруднено лице“. Поради горното, съдът намира, че същата не е
била в състояние да заплати дължимото се минимално възнаграждение за адвокат в размер
на 300лв.
Съдът намира искането на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 300лв. на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от
Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
9
основателно и следва да се уважи.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5 от
ЗПК и чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., нищожността на Договор за предоставяне
на поръчителство № ***/19.03.2021г. между „Файненшъл България“ ЕООД, в качеството на
поръчител и С.З.И.. с ЕГН ********** от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66, като
потребител.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Файненшъл България“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М.В. М. от АК
П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. „***“ № 81, ет.3, ап. Б, по банкова сметка IBAN BG86
UNCR ***, BIC UNCRBGSF, ***, платените от името на ищцата С.З.И.. с ЕГН **********
от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66, разноски по делото в размер на 50лв. (петдесет
лева).
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, „Файненшъл
България“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к Люлин 7,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П.Б.Д., ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. „***“ № 81, ет.3, ап. Б, сумата
от 300 лв. (триста лева), представляваща възнаграждение за предоставена на С.З.И.. с ЕГН
********** от гр. Н., ул. „***“ № 2, вх. 3, ет. 3, ап. 66, безплатна адвокатска помощ, по
предявения от нейно име иск по чл. 26 от ЗЗД.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
10