Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№……….,гр.София, 17.05.2019г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска
колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно заседание на седемнадесети
май две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ:
Златка Чолеваова
Мл.съдия Велизар Костадинов
при
участието на секретаря Стефани Калоферова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 5873 по описа за
2017г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК .
Обжалва се
решение на СРС, 113 състав от 21.12.2016г. , постановено по гр.дело № 28918/2015г., с което „М.т.“
ЕООД е осъдено да заплати на „Х.к.Б.“ ЕООД, както следва: 1/ на основание
чл.318,ал.1 от ТЗ – общата сума от
25 082,04лв., представляваща неиздължени цени на доставени на ответника
стоки по фактури № 29817/ 25.09.2013г.- на стойност 284,73лв., № 30205/
23.10.2013г.- на стойност 279,19лв., № 30709/ 25.11.2013г.- на стойност
305,38лв., № 32399/21.03.2014г.- на стойност 777,72лв., № 32620/ 14.04.2014г.- на стойност
337,48лв., 32982/ 09.05.2014г.- на стойност 562,97лв., № 33102/ 15.05.2014г.-
на стойност 554,99лв., № 28579/ 27.06.2013г.- на стойност 1 293,17лв., №
28580/ 27.06.2013г.- на стойност 9 350,10лв., № 28581/ 27.06.2013г.- на
стойност 8 671,25лв., № 28629/ 28.06.2013г.- на стойност 316, 51лв., № 32298/
21.03.2014г.- на стойност 777,72лв., № 33383/ 30.05.2014г.- на стойност
343,73лв., и № 33385/ 30.05.2014г.- на стойност 1 227,10лв., ведно със
законната лихва от 06.03.2015г.- до окончателното изплащане и 2/ на основание
чл.86,ал.1 от ЗЗД- сумата
1 856,10лв.- мораторна лихва върху горепосочената главница,
натрупана за периода на забавата- 26.10.2013г.-04.03.2015г., както и сумата от
4 222,57лв.- разноски по делото, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивникът – ответник по предявените искове „М.т.“
ЕООД заявява искане за отмяна на атакуваното решение като постановено в
нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Поддържа и доводи за
неправилност на решението, произтичаща от неправилната преценка на първата
инстанция на събраните по делото доказателства. Възразява, че неправилно от
първата инстанция е прието, че между него и ищеца са съществували договори
правоотношения, възникнали от сключени договори за търговска продажба. В този връзка моли настоящата инстанция да
съобрази факта, че част от процесните фактури, за които ищецът поддържа, че
обективират такъв договор, не са подписани от него /ответника/, поради което и
не доказват твърдяните от ищеца доставки на стоки. Възразява, че фактури се издават и в
случаите, когато стоката е предадена по договор за консигнация, както е в конкретния
случай. Счита, че счетоводното отразяване на фактурите също не е доказателство
за наличието на продажбено правоотношение между страните. В тази връзка се
позовава на нормата на чл.6,ал.1,т.4 от ЗДДС, която задължава търговеца- доставчик
да издаде фактури за предадените стоки на консигнация, да отрази тази фактури в
дневника на доставките и съответно- да начисли ДДС, а за търговеца- получател
на стоката по договора за консигнация възниква задължението по закон да отрази
фактурите в дневника за покупките и в резултат на възникването на данъчното
събитие, съгласно чл.6,ал.2 и чл.25,ал.3 от ЗДДС- последният има и правото на
данъчен кредит. Поддържа ,че при връщане
на непродадената стока по договора за консигнация , доставчикът издава кредитно
известие за непродадената стока. Моли настоящата инстанция да съобрази факта,
че ако предадената стока по договора за консигнация не бъде фактурирана и от
двете страни по него, те биха нарушили закона- горепосочените норми на ЗДДС.
Възразява, че от страна на ищеца не е изпълнено задължението му да приеме
върнатата непродадена стока и да издаде кредитно известие за нея. Ответникът поддържа, че след изтичане падежа
за плащане по процесните фактури ищецът е продължил търговската дейност с него
и не е заявил претенция за плащане на процесните фактури, а е отправил такава едва след прекратяване на
търговските взаимоотношения с него /ответника/. Твърди, че от приетото по
делото заключение на ССЕ се установява факта, че през процесния период ищецът е
издавал и други фактури към него /ответника/, различни от тези- предмет на
настоящото дело, които други фактури са плащани редовно и за плащането е
издаван касов бон. Ответникът поддържа, че последният факт доказва твърдението
му, че процесните фактури са издадени
при първоначалното зареждане на стоки в неговите /на ответника/ новооткрити
търговски обекти или са по повод доставки на нови продукти и колекции на
марките, които предлага ищецът, при
изначална договорка тези стоки да са на консигнация, поради съществуващия за
него /ответника/ търговски риск във връзка с потребителския интерес към тези
стоки. Възразява, че между него и ищеца е съществувала уговорката след
продажбата на стоката да се направи нова поръчка за това, което е продадено,
като се заплаща именно продадената стока.
Счита, че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция за
доказване на възражението му за наличие на сключен между него и ищеца
неформален договор за консигнация, незаконосъобразно е отказано събирането на
гласно доказателство чрез разпит на втори свидетел. Моли настоящата инстанция
да кредитира показанията на разпитания във въззивното производство свидетелВ.,
които почиват на негови преки и непосредствени впечатления и се подкрепят от
представения по делото констативен протокол. Намира, че ако бъдат зачетени
твърденията на ищеца за недостоверност на покацанията на св.В., поради
заинтересованост, то това е относимо и
към показанията на свидетеля на ищеца- св.Ж., който признава, че
осъществява трудовите си задължения с изнесено работно място при ищеца и се намира
в служебна зависимост от последния. С
оглед изложените доводи, въззивникът- ответник счита за доказано възражението
му за съществуване на договори за консигнация между него и ищеца с предмет –
определен асортимент стоки- предмет на процесните фактури, за които стоки се
установява, че от ищеца не е изпълнено задължение за обратното им получаване и
издаване на кредитно известие. При условията на евентуалност- в случай, че
съдът намери исковите претенции за основателни, поддържа заявеното от него
евентуално възражение за прихващане, като твърди, че то е основателно и
доказано- доказани са направените от него разходи за съхранение на неприетата
от ищеца непродадена стока на консигнация, както и дължимото му обезщетение за
ползването на собствената му търговска площ, заета от неприетата от ищеца стока
за исковия период от време. Заявява искане за присъждане на направените по
делото разноски.
Въззиваемата страна, „Х.к.Б.“ ЕООД оспорва жалбата като
неоснователна и заявява искане за потвърждаване на атакуваното
първоинстанционно решение. Твърди, че от събрание по делото доказателства се
установяват търговските отношения през процесния период от време между него и
ответника с предмет- продажбата на стоки- козметични продукти, като доказана е и самата доставка на
продуктите на ответника с представените по делото фактури и неоспореното
заключение на ССЕ. Поддържа, че
неоснователно и недоказано е възражението на ответника за наличие на друг вид
правоотношения- възникнали от неформални договори за консигнация. Счита, че
както от писмените и гласни доказателства, така и от приетото заключение на ССЕ
не се установява наличието на съществените елементи на договора за консигнация:
да е постигнато съгласие продажбата на стоките да е от името на ответника, но
за негова сметка /на ищеца/, продажбата на стоките да се извършва в определен
срок, за оказаната услуга да е договорено и дължимо възнаграждение на
ответника, да е постигнато съгласие при неосъществена продажба на стоката в
определения срок- тя да бъде върната обратно, той /ищецът/ да има правото да
проверява непродадените стоки, за да се увери,
че те са налични и се съхраняват според договорените изисквания. Във
връзка с осчетоводяването на процесните фактури и поддържаното от ответника
позоваване на нормата на чл.6,ал.1,т.4 от ЗДДС, моли съда да съобрази и нормата
на чл.127 от ЗДДС, която изисква счетоводно отразяване и на консигнационното
възнаграждение, наличие на каквото не се установява в счетоводството на
ответника. Що се отнася до показанията
на св.В., разпитан във въззивното производство, моли съда да не ги кредитира, поради
заинтересоваността на свидетеля и като недостоверни- неподкрепени от останалите
събрани по делото доказателства. С оглед изложените доводи въззиваемият –ищец
моли да бъде потвърдено обжалваното решение, а въззивната жалба срещу него-
оставена без уважение, като неоснователна. Претендира присъждане на разноските,
направени във въззивното производство.
Софийски
градски съд, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди събраните по
делото доказателства в рамките на въззивната жалба, приема за установено
следното:
При извършената проверка по реда на чл.269,предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, от които
е ограничен съгласно разпоредбата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав напълно споделя правните изводи на първоинстанционния съд,
изведени при правилно установена фактическа обстановка по делото, ето защо и на
основание чл.272 от ГПК, препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция
и във връзка с доводите, заявени с въззивната жалба и събраното по реда на чл.266,ал.3
от ГПК гласно доказателство във въззивното производство, настоящият съдебен
състав приема следното:
Съдът е
сезиран с обективно съединени искове с
правно основание чл.318,ал.1 от ТЗ, съгласно допуснатото уточнение на исковите
претенции по молбата на ищеца от 30.03.2015г..
Настоящият
съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява
твърдението на ищеца, че между него и ответника са сключвани неформални
договори за търговска продажба с предмет- доставката на козметични продукти, описани
в процесните фактире, в рамките на които от ищеца е изпълнено основното
договорно задължение за доставка на стоките. От друга страна, от ответника, в
съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл.154,ал.1 от ГПК,
правилно разпределена с доклада по делото – не са ангажирани доказателства за
заплащане на цената на доставената му стока. Ето защо, законосъобразен и
правилен е изводът на първата инстанция за основателност на предявените искове
за главниците по чл.318,ал.1 от ТЗ.
Наличието на договорни правоотношения между
страните, които попадат в приложното поле на чл.318,ал.1 от ТЗ се установява от процесните двустранно
подписани фактури, с изключение на процесните фактури по № 28579/27.06.2013г.,
№ 28580/ 27.06.2013г., № 28581/ 27.06.2013г., № 28629/28.06.2013г., които не са
подписани от ответника. Двустранно подписаните процесни фактури доказват както
факта на сключване на договорите за продажба с предмет- посочените в тях стоки,
така и извършената доставка на стоките от страна на ищеца- на ответника. По отношение на процесните фактури, които са едностранно
подписани от ищеца, за тях от приетото по делото и неоспорено от страните
заключение на ССЕ се установява, че те, както и останалите процесни фактури, са
надлежно осчетоводени от ищеца, който ги е включил в дневника за продажбите и е
начисли върху тях дължимия ДДС и от ответника – купувач, който ги е включил в
дневника за покупки и е ползвал по тях данъчен кредит. Както правилно е приел и
първоинстанционният съд , надлежното осчетоводяване на процесните фактури от
страна на ответника и ползването на данъчен кредит по тях представлява
извънсъдебно признание на последния за наличието на договорни правоотношения с
ищеца с предмет – доставката на стоки , както и извънсъдебно признание за
наличието на задължение на ответника за заплащане на цената на тези доставки.
Извънсъдебното признание на страната по делото съдът цени с оглед на всички
събрани доказателства. Извънсъдебното признание на ответника , че договорните
правоотношения между него и ищеца, обективирани в процесните фактури, попадат в приложното поле на чл.318,ал.1 от ТЗ, настоящият съдебен състав приема, че се потвърждава от събраните по делото
гласни доказателства – показанията на свидетеля на ищеца, както и от
показанията на свидетелите , ангажирани от ответника, които ще бъдат обсъдени
по-долу в мотивите на настоящото решение. Съдът кредитира показанията на
свидетеля на ищеца, относно установения от него факт, че стоките са доставени
от ищеца на ответника по договори за покупко-продажба, като взема предвид, че почиват на негови преки впечатления, както и
че свидетелят е незаинтересован- свидетелят
не е служител на ищеца, а работи в счетоводна къща, която обслужва счетоводно
ищеца, а фактът, че работното място на свидетеля е разположено в
помещение на ищеца не обосновава наличие на твърдяната от ответника служебна
зависимост/ . Настоящият съдебен състав приема,
че от страна на ответника, в съответствие с носената от него
доказателствена тежест, не е доказано възражението му стоките - предмет на
процесните фактури, да са му предадени по сключени с ищеца договори за
консигнация. Дори да се приеме за
основателно възражението на ответника, че между него ищеца освен неформални договори за
покупко-продажби са сключвани и договори за консигнация, като предмет на
последните са били – стоките, с които първоначално са били заредени двата
търговски обекта на ответника, както и стоки- предмет на нови колекции , то от
ответника не са ангажирани никакви доказателства, от които да е видно, че
именно предмет на процесните фактури са стоките, с които първоначално са
заредени двата магазина на ответника, респ.- че предмет на тези фактури са
стоки от нови колекции. Нещо повече, от показанията на разпитания в първата
инстанция свидетел на ответника М., се установява, че началото на търговските
взаимоотношения между страните е поставено през 2012г., поради което не може да
се приеме, че предмет на процесните фактури, първата от която е с дата 27.06.2013г.
, са стоки, с които първоначално са заредени магазините на ответника /през
2012г./. На второ място, самите ангажирани от ответника свидетели опровергават
тезата му, че стоките, доставяни от ищеца, са били на консигнационен принцип, а
напротив- потвърждават показанията на свидетеля на ищеца, че са доставяне по
договори за продажба с постигната договорка между страните за отложено плащане
на цената. Договорът за консигнация не е изрично нормативно регламентиран, като
същият представлява разновидност на комисионния договор , но съдържа и елемент
на договора за влог. С договора за консигнация страните се съгласяват консигнаторът
да предаде на консигнанта стока, която последият да продаде в свой собствен
склад или магазин от свое име , но за сметка на консигнатора в рамките на
определен срок и срещу възнаграждение,
като след изтичане на договорения срок консигнатът отчита на консигнатора
цената на продената стока и съответно- връща останалата нереализирана стока. По
дефиниция – по арг. от нормата на чл.348 от ТЗ, договорът за консигнация е
възмезден. В конкретния случай от показанията на разпитаните по делото
свидетели на ответника не се установяват
наличието на горепосочените съществени
елементи на договора за консигнация. И двамата свидетели на ответника установяват,
като този факт се признава и от самия ответник в отговора на исковата молба,
включително и в писмената защита на процесуалния му представител, депозирана
във въззивното производство, че между страните е била постигната договорка
доставената от ищеца на ответника стока да бъде продавана, като след
реализацията й от ответника- на мястото на продадената стока да бъде поръчвана
нова и съответно- да бъде заплащана продадената. Фактът, че между страните е постигнато
съгласие плащането на доставената от ищеца стока да бъде отложено, не квалифицира
договорът като такъв – за консигнация. Разпитаните по делото свидетели,
включително и тези на ответника, не установяват между страните да е било
постигнато съгласие за реализираната стока от страна на ответника – на същия да
се дължи възнаграждение от ищеца. Наличието на такава договорка установява единствено разпитаният по реда на
чл.266,ал.3 от ГПК във въззивното производство свидетел на ответника – св.В..
Той заявява, че е имало договорка
ответникът да печели от маржа в цената на стоката, предоставена му от ищеца.
Настоящият съдебен състав, обаче, не кредитира показанията на св.В. относно
този факт, като отчита неговата заинтересованост по реда на чл.172 от ГПК и
зачита , че вътрешното противоречие в показанията на свидетеля относно този
факт, както и че досежно него- показанията му не не се подкрепят от останалите събрани по делото
доказателства, а напротив- опровергават се от тях. Така на първо място самият
св.В. признава факта, установен и от свидетеля на ответника, разпитан в първата
инстанция/св.М./, че договорката между страните е била ищецът да доставя на
ответника стоки, които последният да реализира и след продажбата им на тяхно
място да поръчва доставка на нови, като плащането става при новата поръчка. В
противоречие с така установения от св.В. факт от друга страна той сочи наличие
на договорка за получаване на възнаграждение от ответника – от маржа между
цените. На следващ място, установеният
от двамата свидетели на ответника факт, че плащането на доставената стока е
било отложено се потвърждава и от показанията на свидетеля на ищеца. По делото, обаче, от свидетелските показания,
включително и тези на свидетелите на ответника не се установява възлагането от страна на
ищеца – на ответника да реализира стоки
за негова– на ищеца сметка и то срещу съответно възнаграждение, като
съществени елементи на договора за консигнация. Фактът, че свидетелите на
ответника квалифицират договорките за отложено плащане на доставената стока, който
факт се признава и от самия ответник с
отговора на исковата молба, както в писмото
му, адресирано до ищеца /електронно писмо от 12.01.2015г-л.22 от делото на СРС/,
като договор за консигнация, е без правно значение, доколкото отложеното плащане
на цената не квалифицира продажбата като договор за консигнация. Отложеното плащане е свързано единствено с
договорната свобода на страните да определят падежа на задължението на
ответника за плащане на цената. На следващо място, показанията на св.В. относно
установения от него факт, че ответникът е получавал възнаграждение за
реализираната стока от маржа в цената се опровергават и от приетото по делото
заключение на ССЕ. От същото се установява, че при двете страни по делото
процесните фактури са осчетоводени като такива по договори за покупко-продажба.
Действително, нормите на чл.6,ал.1,т.4 от ЗДДС, вр. с чл.25,ал.3 от ЗДДС, на които
ответникът се позовава, определят като момент на настъпване на данъчното
събитие – фактическото предаване на стоката в хипотезата, при която
регистрираното по закона лице действа от свое име, но за чужда сметка- както е
при договора за консигнация. Но от своя
страна ответникът пропуска приложението на разпоредбата на чл.127,ал.2,т.2,б.“
а“ от ЗДДС, която посочва как се определя данъчната основа на доставката при
договор за консигнация - при задължително намаляване на данъчната основа с
възнаграждението на доверителя /консигнант/. В конкретния случай от ответника
не са ангажирани доказателства, като този факт не се установява и от приетото
по делото заключение на ССЕ, осчетоводяването на процесните фактури от негова
страна да е при условието на чл.127,ал.2,т.2,б.“а“ от ЗДДС- данъчната основа на доставките по процесните
фактури да е намалена с дължимото му възнаграждение. Що се отнася до
представените от ответника приемо-предавателен протокол от 14.01.2015г., за който
той поддържа, че съдържа описание на останалата непродадена от него стока на
консигнация, която следва да бъде върната на ищеца, освен че е едностранно изготвен
от ответника частен документ и като такъв е непротивопоставим на ищеца,
посочените в него търговски марки не съвпадат с тези, посочени в процесните
фактури. В този връзка съдът не
кредитира и показанията на свидетелите на ответника относно установения от тях
факт, че на датата 14.01.2015г. в неговите търговски обекти са се явили
служители на ищеца, които са установили наличността на останалата непродадена
стока на консигнация с цел- да бъде върната на ищеца. Показанията на
свидетелите съдът не кредитира относно този факт, като отчита очевидната им
заинтересованост по реда на чл.172 от ГПК, като служители на ответника и като
съобразява, че те не се подкрепят от останалите подробно обсъдени по-горе в
мотивите доказателства.
С оглед
изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че неоснователно се явява
заявеното от ответника възражение, че договорните правоотношения между
него и ищеца- предмет на процесните
фактури, са такива по договори за консигнация, а намира за доказано и
основателно твърдението на ищеца , че те са възникнали от договори за търговска
продажба.
Като
последица от доказаната липса на плащане от страна на ответника на цената на
доставените му /продадени/ от ищеца стоки по процесните фактури, ответникът дължи
освен стойността на стоките, което обуславя основателността на исковете за
главници по чл.318,ал.1 от ТЗ, и
обезщетение за времето на забавата за плащане, което обуславя основателността и
на претенциите за акцесорните вземания за мораторни лихви по чл.86,ал.1 от ЗЗД.
Предвид установената неоснователност на
възражението на ответника за наличие на договорни правоотношения по договори за
консигнация между него и ищеца, неоснователно се явява и заявеното от ответника
евентуално възражение за прихващане със суми, претендирани като направени
разходи за съхраняване на процесната стока, доколкото собствеността върху тези
стоки не принадлежи на ищеца, а е преминала в патримониума на ответника от
момента на сключването на договорите за продажба, поради което и разходите за
съхраняване са за сметка на последния.
Тъй като изводите на настоящата инстанция напълно
съвпадат с тези на първата, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно, а въззивната жалба- оставена без уважение, като
неоснователна.
По разноските
по делото: При този
изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК в тежест на
въззивника-ответник са направените от възззиваемия-ищец разноски по
делото, направени в настоящото въззивно
производство в размер на 1000лв.- адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение на СРС, 113 състав от 21.12.2016г. , постановено по гр.дело № 28918/2015г.
ОСЪЖДА „М.т.“ ЕООД да заплати на „Х.к.Б.“ ЕООД- сумата от 1000,00 /хиляда/ лева-
разноски по делото за въззивното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.