РЕШЕНИЕ
№ 1825
гр. Пловдив, 24.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330118363 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от И. М. К., ЕГН ********** против „Вива
Кредит” ООД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени –
установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5,
чл.11, чл. 19 ЗПК и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от
14.10.2019 г., с предоставена сума от 2000 лева, с фиксиран лихвен процент от 40,32 %
и годишен процент на разходите – 49,37 %. Била предвидена неустойка при
непредоставяне на обезпечение по чл.4, ал.2 в размер на 838,80 лева. Клаузата за
дължимостта й била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън
присъщите й функции. Чрез нея се стигало до скрито оскъпяване на кредита.
Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Била и в пряко противоречие с
целта на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване
размера на задълженията. Не било извършено предварително разясняване на
потребителя на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора и СЕФ, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, при което били нарушени изискванията на
чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен
източник на доход на икономически по – силната страна. Неустойката била включена
като падежно вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена
в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението. По този начин се
заобикаляло ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК при определяне на ГПР.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
1
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Иска се и
присъждане на сумата от 609,13 лева /вж. изм. на осн. чл. 214 ГПК в о.с.з./– платена
без основание за погасяване на неустойка по договора за периода 14.10.2019 г. –
14.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на ИМ в съда –
22.11.2021 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете. Неустойката не излизала извън присъщите й функции и не следвало да бъде
включена при формиране на ГПР. Била задължение, което възниквало условно, само в
случай, че кредитополучателят не предостави обезпечение по вид и в срок. ГПР
трябвало да се изчисли в момента на сключване на договора, когато нямало как да е
известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения. Не били
налице основания за прилагане на чл.22 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адв. възнаграждение на
насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По установителния иск:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за паричен заем от 14.10.2019 г., по който ищецът е усвоил сумата от
2000 лева /вж. Опр. 140 ГПК № 2147/25.02.2022 г. – л.33-34/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
В оспорената клауза на чл. 4 от договора, е предвидено задължение на
потребителя в тридневен срок от подписването да предостави едно от следните
обезпечения – поръчителство на физическо лице, което следва да отговаря на
конкретно посочени критерии или банкова гаранция за пълната дължима сума, валидна
2
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията. При неизпълнение, съгласно ал.
2 – се дължи неустойка в размер на 838,80 лева, платима разсрочено със седмичните
вноски.
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост
на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно ФЛ – поръчител, т.к. следва да отговаря на
критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата
гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след
крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от договора, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
3
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Според вещото лице по приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно
и компетентно изготвена и неоспорена от страните, процентът, с който би се оскъпил
кредитът с постигнатата уговорка за плащане на неустойка, като годишен процент
спрямо главницата е 33,55 %, а месечно – 2,237 %. Тоест за периода на връщане на
кредита потребителят би дължал главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но
и сума за неустойка в значителен размер – около ½ от главницата.
Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и
не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
4
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което
следва да бъде уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Поради липсата на валидна клауза за дължимост на неустойка, платената
такава е получена без основание /чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД/ и подлежи на връщане. От
ССЕ се установява, че ищецът е платил за процесния период исковата сума от 609,13
лева, при което искът следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от постъпване
на ИМ до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на: 100 лева – ДТ и 180 лева – депозит ССЕ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на сумата от 300 лева, който следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните И. М. К.,
ЕГН ********** и „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от
сключения помежду им договор за паричен заем № *********** от 14.10.2019 г.,
уреждаща задължение за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73Г да плати на И.
М. К., ЕГН **********, с адрес: гр. ***********************, следните суми: 609,13
лева /шестстотин и девет лева и тринадесет стотинки/ - получена без основание за
неустойка в периода 14.10.2019 г. – 14.10.2020 г. по договор за паричен заем №
************** от 14.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 22.11.2021 г. до окончателното погасяване, както и общо 280
лева /двеста и осемдесет лева/ - разноски по делото.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73Г, на основание
чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат Е.Г. И., със служебен адрес:
5
********************, сумата от 300 лева /триста лева/- адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство на ищеца ИЛ. М. К. в производството по настоящото
гр.д. № 18363/21 г. на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Начин за плащане, посочен от ищеца /л.17/, съгласно чл. 236, ал.1, т.7 ГПК –
Пощенски запис.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6