РЕШЕНИЕ
№ 22390
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110136979 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****, чрез адв. А. Д.,
, срещу ответника „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от Владислав Инджов,
съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК прогласяване
нищожността на Договор за паричен заем с № ****** г., поради противоречието му
със закона, а в условие на искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от договора за
паричен заем, предвиждаща заплащането на неустойка при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя за предоставяне на обезщетение, поради
противоречието и със закона и евентуално с добрите нрави, и иск за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 3 (7) от договора за паричен заем, предвиждаща
заплащането на договорна лихва, поради противоречието и със закона и евентуално с
добрите нрави.
Ищецът С. С. С. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че на 18.01.2023 г. с ответника са сключили договор за паричен заем № 223424, по
силата на който е получил сумата от 400 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от
3,340 % и годишен процент на разходите от 49,547 %. Поддържа, че в чл. 6 от
договора било уговорено да се предоставят поне две обезпечения, при подробно
посочени в чл. 10, ал. 2 от Общите условия изисквания. Посочва, че съгласно чл. 8 от
договора дължал неустойка на ответника в размер на 182,17 лв., платима разсрочено
според погасителен план, в случай че в тридневен срок от сключването на договора не
предостави уговореното в чл. 6 обезпечение, или същото не отговаря на изискванията
в Общите условия. Развива съображения, че по отношение на процесния договор са
1
приложими правилата на ЗПК, като същият е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР не бил включен размерът на неустойката по чл. 8,
което следвало да се приравни на липса на посочен ГПР. Подробно аргументира, че
начисляването на неустойката е било неизбежно, тъй като изискванията за
предоставяне на обезпечение били практически неизпълними и потребителят не можел
да избира дали да предостави обезпечение и какво да е то. От това прави извод, че
същата представлявала разход по кредита, целящ неоснователно обогатяване на
кредитора. Цитира съдебна практика и допълнително поддържа, че в договора не било
посочено от какви компоненти се състои ГПР, с което също се нарушавала нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В условия на евентуалност, ищецът излага съображения, че
клаузите на чл. 8 и чл. 3 (7) от договора са недействителни, на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. В тази връзка излага подробни аргументи, че клаузата за неустойка
по чл. 8 накърнява добрите нрави, тъй като представлява скрито допълнително
възнаграждение, предвид изначално неизпълнимите условия за предоставяне на
обезпечение и липсата на вреди за кредитора при неизпълнение на това акцесорно
задължение. Поддържа се, че неустойката излиза извън обезпечителната,
обезщетителна и санкционна функции и накърнява принципите на добросъвестност и
справедливост, а от начина, по който е уговорена, следвал извод, че целта й е да
обогати неоснователно кредитора. Навежда съображения, че с предвиждането на
подобна неустойка кредиторът прехвърлял върху длъжника риска от неизпълнение на
собственото му задължение за предварителна оценка на платежоспособността, което
нарушавало чл. 8, пар. 1 от Директива 2008/48/ЕО. Счита, че уговореният в чл. 3, ал. 7
лихвен процент накърнява добрите нрави, тъй като надвишава тройният размер на
законната лихва, а по този начин се нарушавала равнопоставеността между страните и
принципите на добросъвестност и справедливост. Предвид изложеното ищецът иска
прогласяване нищожността на договор за паричен заем с № 223424/18.01.2023 г., на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а евентуално – прогласяване нищожността
на клаузите на чл. 8 и чл. 3 (7) от договора, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от
ЗЗД. С подробни мотиви се иска присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38, ал. 2 от ЗА в минимален размер по всеки един от предявените искове, ведно с
начислен ДДС.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Креди Йес“ ООД, който оспорва исковете. Признава, че на 18.01.2023 г.
между страните е сключен договор за паричен заем № ******, по силата на който е
предоставил в заем на ищеца сумата от 400 лв., при фиксиран месечен лихвен процент
от 3,340 % и годишен процент на разходите от 49,547 %. Признава, че в чл. 6 от
договора било уговорено задължение за заемателя да предостави поне две
обезпечения, при подробно посочени в чл. 10, ал. 2 от Общите условия изисквания,
като при неизпълнение на същото се дължала уговорена в чл. 8 неустойка. Ответното
дружество посочва, че ищцата е погасила предсрочно задълженията си по договора,
като е заплатила сума в общ размер от 619,56 лв. Подробно аргументира, че не са
налице сочените в исковата молба основания за нищожност на договора за заем,
респективно на клаузите на чл. 8 и чл. 3 (7) от същия. Счита, че неустойката не е
разход по кредита, поради което основателно не е включена в ГПР. Твърди, че клаузата
за неустойка в чл. 8 е индивидуално договорена под отлагателно условие - в случай че
потребителят не предостави поръчител в 3-дневен срок от сключването на договора.
Поддържа, че ищцата е била наясно с условията на договора и доброволно се е
съгласила със същите, а уговорката за неустойка била израз на свободата на
договаряне и имала присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
2
Посочва, че ищцата е имала възможност да се откаже от договора, в случай че не е
имала възможност да предостави исканите обезпечение. Развива подробни аргументи,
че клаузата на чл. 8 не накърнява добрите нрави. Счита, че следва да дължи само един
адвокатски хонорар, тъй като исковете са предявени в условията на евентуалност и не
са насочени в защита на различни интереси. Поддържа, че върху претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение не следва да се начислява ДДС. С тези
аргументи моли за отхвърляне на предявените искове и претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на 18.01.2023 г. между страните е сключен договор за паричен
заем № 223424, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца в заем сумата
от 400 лв., при фиксиран месечен лихвен процент от 3,340 % и годишен процент на
разходите от 49,547 %, като в чл. 6 от договора е уговорено задължение за заемателя
да предостави поне две обезпечения, при подробно посочени в чл. 10, ал. 2 от Общите
условия изисквания, при неизпълнение на което се дължи уговорена в чл. 8 неустойка.
В чл. 6 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи
кредита с гарант/и, отговарящи на условията на чл. 10, ал. 2, т.1 от Общите условия
към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на
заемателя: 1) ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал.2, т. 3 от Общите
условия; 2) особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал.2, т. 2 от
Общите условия, 3) Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал.2, т. 4 от Общите условия и
4) Ценна книга издадена в полза на заемодателя.
В чл. 8 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на задължението
на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора, се
санкционира с неустойка в размер на 182,17 лв., разсрочена за срока на заема и
дължима заедно с всяка погасителна вноска.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и седмична неустойка в
размер на 10,12 лв.
Представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити към договора за кредит, видно от който на
кредитополучателя е предоставена информация за размера на ГПР – 49,547 %, в който
не е включена неустойката по чл. 8 от договора.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
3
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 49,547 %, в който изобщо не е
ясно какви компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно
видно то погасителния план към договора общо дължимата сума по кредита, като сбор
от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на
612 лева, от която неустойката е в размер на 182,17 лева и същата се начислява и се
дължи от кредитополучателя, в случай че не се предостави обезпечение по кредита,
съгласно изискванията на чл. 6 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите,
обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената
преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в
договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
пункта), което към 18.01.2023 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат
да надхвърлят 57,10 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
4
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката, предвид съдържанието на клаузата. Същевременно
съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на
задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се
дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни
вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно
значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение.
Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата
му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая, обаче,
неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за
заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто
размер, видно от погасителния план почти колкото размера на заетата сума и
надхвърля 6 пъти договорената възнаградителна лихва. В случая само сравнявайки
размера на уговорената лихва в процент и в сума, или 40,8 % и сума в размер на 29,83
лв., с размера на начислената неустойка – 182,17 лв., което надвишава 6 пъти размера
на лихвата, то действителния размер на ГПР далеч надвишава посочения в договора
49,547 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,547 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалните такива, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат само ищецът. Същият е
направил своевременно искане за присъждане на разноски, съгласно представения
списък по чл. 80 ГПК, а именно 65 лв. платена държавна такса Процесуалният
представител на ищеца е претендирал адвокатско възнаграждение за предоставената от
него безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от
Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът като съобрази
липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в рамките на
едно съдебно заседание, конкретно проявената процесуална активност на адвоката и
защитавания материален интерес по предявения иск, определя адвокатско
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца в размер на 480
5
лв. с ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за паричен заем с № 223424/18.01.2023 г., сключен между страни,
по предявения от ищеца С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****, срещу ответника
„Креди Йес“ ООД, *******редставлявано от В* И*, иск.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, *******2, представлявано от В* И* да заплати
на С. С. С., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата
от 65 лв. – разноски за производството.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК ******************, представлявано от
Владислав Инджов да заплати на адвокат А. З. Д., личен № ******, с адрес на
упражняване на дейността: гр. ******, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата
от 480 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6