Р Е Ш
Е Н И
Е
№ 2333
09. декември
2022, град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ състав на 16.11.2022 година в публичното заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ЙОРДАН
РУСЕВ
при
секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и при участието на прокурора ДИМИТЪР МОЛЕВ, като
разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОРДАН РУСЕВ к. адм. дело № 2575 по описа за 2022 година и като обсъди:
Производство по чл.
208 и сл. от
АПК във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано е по подадени
две касационни жалби срещу Решение № 1310/04.07.2022 г. по адм. дело № 930/2022 г.
на Административен съд – Пловдив, ХVII състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ – гр. София /ГДИН/ да заплати на заплати на М.Ц.А., понастоящем
в Затвора гр. Пловдив, сумата от 1 078,70 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение,
възмущение, внушаване на чувство на малоценност, в резултат на поставянето му в
неблагоприятни условия в периода от 18.12.2019 г. до 03.08.2020 г. вкл., при
изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора гр. София и сумата от 2
851,52 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в
болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на
малоценност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия в периода от
07.08.2020 г. до 07.04.2022 г. вкл., при изтърпяване на наказание лишаване от
свобода в Затвора гр. Пловдив, както и обезщетение за забавено плащане на тези
парични задължения, в размер на законната лихва върху главницата, считано от
07.04.2022 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното
изплащане на сумата, като са отхвърлени исковите претенции до пълния им размер
от 10 000 лева и за останалите периоди в обхвата на претендирания от 17.12.2019
г. до 03.08.2020 г. и до пълния размер от 15 000 лева и за останалите
периоди в обхвата на претендирания от 03.08.2020 г. до 07.04.2022 г. вкл. Със
същото решение е осъдена ГДИН да заплати на А. и сумата от 10 лева,
представляваща заплатената държавна такса.
Първата касационна жалба
е подадена от М.Ц.А. чрез адв. С., като се твърди неправилност на съдебното
решение като постановено в противоречие с материалния закон, необоснованост и съществени
нарушения на съдопроизводствените действия – касационни основания по чл.209 т.3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща отхвърления
размер на предявените искове и вместо него да постанови друго по същество, с което
да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер.
Ответникът по тази
касационна жалба - ГДИН – гр. София счита същата за неоснователна, като
становище излага в депозираната от него касационна жалба.
Втората касационна жалба
е подадена от ГДИН – гр. София, чрез процесуален представител юриск. Ч., който
обжалва решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на Базъков обезщетение
за причинени неимуществени вреди в общ размер на 3 930 лева. В жалбата са
релевирани доводи, че в обжалваните части решението е неправилно и необосновано
- касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което моли да бъде
отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният иск, алтернативно
прави искане решението да бъде изменено, като присъденото обезщетение бъде
намалено до 500 лева.
Ответникът по тази
касационна жалба – М.Ц.А. не изразява становище по допустимостта и
основателността й.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на подадените
касационни жалби, като искането от съда е да бъдат оставени без уважение,
съответно решението на Административен съд – Пловдив – потвърдено.
Пловдивският
административен съд – Двадесет и първи състав, след като разгледа поотделно и в
съвкупност наведените с жалбите касационни основания, намира за установено
следното.
Касационните жалби са предявени
от надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно,
подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ. Разгледани по същество, същите
са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Производството по адм.
дело № 930/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХVII състав се е
развило по искова молба на М.Ц.А. срещу ГДИН – София за присъждане на
обезщетение в общ размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й
изплащане, от които 10 000 лв. за претърпени от него неимуществени вреди в
периода от 17.12.2019 г. до 03.08.2020 г. в Затвора гр. София и в размер на
15 000 лв. за претърпени неимуществени вреди в периода от 03.08.2020 г. до
07.04.2022 г. – датата на предявяване на исковата молба, в Затвора гр. Пловдив,
изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение и внушаване на
чувство за малоценност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (в Затвора гр. София и в
Затвора гр. Пловдив) през посочените периоди и по-конкретно: липса на
достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м.
нетна площ на човек“); без постоянно течаща топла и студена вода; наличие на
дървеници, хлебарки и гризачи в килиите; ищецът е работел от 19.09.2020 г. до
момента в прахова среда (търкал пластмасови кутии, при което се отделял прах и
стъклена вата), без да му е осигурявана предпазна маска и без разходка на каре,
с което са нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита
правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от ЗИНЗС.
С оглед обстоятелствата,
изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, както и
във връзка с дадените указания за подлежащите на установяване факти и
обстоятелства и последиците от недоказването, е дадена възможност да се
ангажират доказателства, в т.ч. и съдът на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС е
изискал такива, като са събрани относимите към предмета на спора. Със
събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка.
С обжалваното решение
съдът, след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл. 284
от ЗИНЗС е стигнал до извод, че така предявените искови претенции са частично
доказани и основателни.
На първо място, съдът е
приел, че от наличните по делото доказателства се установява, че А. не е
пребивавал в Затвора гр. София на 17.12.2019 г., която е началната дата на този
исков период, тъй като от данните по делото е установено, че същият е постъпил
в Затвора гр. София на 18.12.2019 г. и е пребивавал в него до 06.08.2020 г.
(доколкото на 07.08.2020 г. вече е бил преместен в Затвора гр. Пловдив), но
крайната дата на този исков период е 03.08.2020 г. По отношение на периода,
касаещ Затвора гр. Пловдив е установено, че ищецът не е пребивавал в това
затворническо заведение в периода от 03.08.2020 г., която е началната дата на
този исков период, до 06.08.2020 г. вкл., доколкото от данните по делото е
установено, че е постъпил в Затвора гр. Пловдив на 07.08.2020 г. При така
установеното е прието, че исковата претенция, досежно престоя на А. в Затвора
гр. София за 17.12.2019 г. и в Затвора гр. Пловдив за периода от 03.08.2020 г.
до 06.08.2020 г. вкл., е неоснователна.
На следващо място, по
отношение на Затвора гр. София съдът е приел, че помещенията, които е обитавал А.
при изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода през периода от
18.12.2019 г. до 03.08.2020 г. вкл. в Затвора гр. София са разполагали със
санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода, т.е. не е констатирано
нарушение на чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС, доколкото на ищеца са били осигурени
постоянен достъп до санитарен възел и течаща топла и студена вода. Помещенията
са били обзаведени с легла, маси, столове и шкафове, като е осигурен пряк
достъп на дневна светлина и възможност за проветряване чрез отваряеми прозорци,
а отоплението се е осъществявало посредством ТЕЦ и парова централа. Независимо
от гореизложеното, на основание чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС и по аргумент от чл. 161
от ГПК, първоинстанционният съд е приел, че в периода от 18.12.2019 г. до
03.08.2020 г. вкл., ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващо се в липса на
достатъчно жилищна площ – под 4 кв.м., тъй като за този период нито ответникът,
нито от Затвора гр. София е представена изисканата информация относно
помещенията, в които е бил настанен ищецът и относно броя на настанените в тях
лишени от свобода. Като основателни са приети и твърденията досежно наличието
на дървеници и хлебарки в Затвора гр. София през исковия период, тъй като за
период от близо осем месеца са представени само четири протокола за извършени
услуги, като е отчетено обстоятелството, че представеният такъв от 05.11.2019
г. е извън исковия период, а представеният договор от 13.11.2018 г., сключен от
ГДИН с „ДДД-1“ ООД, сам по себе си не може да послужи като доказателство за
фактическото му изпълнение, а и също не касае исковия период 18.12.2019 г. –
03.08.2020 г., поради което и не може да се приеме за доказано твърдението, че
е извършвано регулярно обезпаразитяване.
По отношение на Затвора
гр. Пловдив е прието, че помещенията, в които е пребивавал ищецът през периода
от 07.08.2020 г. до 07.04.2022 г. вкл. в Затвора гр. Пловдив са разполагали със
санитарен възел и постоянно течаща студена вода, който извод е подкрепен и от
показанията на разпитания по делото свидетел, или не е констатирано нарушение
на чл. 20, ал. 2 и 3 от ППЗИНЗС, доколкото на А. са били осигурени постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода. Ползването на баня е осъществявано по
утвърден график два пъти седмично, което е съобразено с изискванията на чл.
151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС, като по този начин на ищеца е осигурен и достъп до
топла вода. Отделно от това, същият като работещ е имал достъп до баня всеки
работен ден. Бил е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за
проветряване чрез отваряеми прозорци, а отоплението се е осъществявало
посредством централно парно в Затвора гр. Пловдив. По отношение на следващото
твърдение на ищеца, а именно, че работи от 19.09.2020 г. до датата на
предявяване на исковата молба в прахова среда (търкал пластмасови кутии, при
което се отделял прах и стъклена вата), без да му е осигурявана предпазна маска
и без разходка на каре, е мотивирано, че участието в трудова дейност на
лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като
продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна
и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се
определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (чл. 79, чл. 175
ал. 2 ЗИНЗС, чл. 59-61, чл. 172, чл. 174 ППЗИНЗС), което е довело до извод, че
дневният режим на работещите лишени от свобода е различен от този на
неработещите. Цитирана е разпоредбата на чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС, съгласно
която по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат
определените от администрацията работни места, което според решаващия съд
изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода
(неработещите) на т.нар. в исковата молба „разходка на каре“ или престой на
открито. За сметка на това пък на работещите лишени от свобода е посочено, че
се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за
положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като
два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода (чл. 41, ал. 3 НК).
При това положение, е счетено, че не може да се приеме, че с назначаването на
работа (от която е можел да се откаже по всяко време), ищецът е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, още
повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода
(чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС). Като недоказано е прието и следващото твърдение,
че не са му предоставяни предпазни маски, като е мотивирано в тази насока, че
както разпитаният по делото свидетел, така и самият ищец в първото по делото
о.с.з. заявяват, че им дават маски. Независимо от изложеното обаче, съдът е
констатирал, че през част от този исков период, а именно от 07.08.2020 г. до
09.03.2021 г. вкл., от 13.03.2021 г. до 30.03.2021 г., от 02.04.2021 г. до
15.04.2021 г. вкл., от 18.04.2021 г. до 28.04.2021 г. вкл., от 08.05.2021 г. до
15.05.2021 г. вкл., от 19.06.2021 г. до 01.07.2021 г. вкл., от 04.07.2021 г. до
08.07.2021 г. вкл., от 20.10.2021 г. до 05.11.2021 г. вкл., от 06.01.2022 г. до
28.03.2022 г. и от 02.04.2022 г. до 07.04.2022 г. вкл. - общо 389 дни, ищецът е
пребивавал в Затвора гр. Пловдив, където е обитавал помещения, в които за всеки
от лишените от свобода, не е била осигурена площ от минимум 4 кв. м.
Въз основа на така
приетото, решаващият съд е заключил, че са налице незаконосъобразни бездействия
от страна на служителите на ГДИН само по отношение на конкретно установените и
доказани факти по делото, като по този начин е достигнал до извода, че ищецът е
бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на
чл.3 ЕКЗПЧОС и съобразявайки се с продължителността, характера и интензивността
на претърпените от А. неимуществени вреди и отражението върху психическото му
здраве, и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, в т.ч. отчитайки
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането и като е направил
препратки към Закона за социалното подпомагане, е определил обезщетение в общ размер
на 3 930,22 лева за всички периоди, или по 4,69 лева на ден.
Решението на съда е
валидно, допустимо и правилно, както по отношение на изводите за
основателността на исковата претенция, така и по отношение на определения
размер на обезщетението.
Видно от мотивите на
съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Неоснователно
в тази връзка е оплакването в касационната жалба на ГДИН, че съдът не е
изследвал наличието на вреди и причинно-следствена връзка между лошите условия
и твърдените вреди от ищеца, т.е., не е приложил елементите от фактическия
състав на чл. 1 от ЗОДОВ и решението по тази причина се счита за необосновано.
В случая съдът е процедирал правилно, като е приложил както нормата на чл. 284
от ЗИНЗС, така и нормата на чл. 3 от ЕКПЧ – разпоредба от международен договор,
чиято юридическа сила е по-висока от тази на българския закон /чл. 5, ал. 4 от КРБ/,
а за защита на основните права е приложил стандартите, установени в практиката
по чл. 3 на ЕКПЧ. Съгласно цитираните правни норми деликтната отговорност на
държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца /по
аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК/ е да проведе
главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на
органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на
неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела
оборима презумпция, обаче не подлежи на главно доказване от ищеца, а на
оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде
пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на
фактическия състав на деликтната отговорност – причинна връзка между
нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.
Казано по друг начин, в
производството по чл. 284 от ЗИНЗС настъпването на неимуществените вреди, както
и причинната връзка между тях и нарушенията по чл. 3 от ЗИНЗС се презюмират,
стига ищецът да е доказал, че е бил подложен на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал. 1/, както и че е бил поставен в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или
„задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност /чл. 3, ал. 2/.
С оглед изложеното, като
взе предвид, че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на
правото по чл. 3 от ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира,
че съдът е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон,
без наличие на нарушение на съдопроизводствените правила.
Правилно е определен и размерът
на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства.
В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, характерът,
видът и изражението на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериални блага и интереси на ищеца.
От страна на касационния
жалбоподател ГДИН са направени възражения, които освен, че носят бланкетен
характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с
възраженията, изложени в първоинстанционното производство, като съдът е
направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата
инстанция и няма да бъдат преповтаряни.
Така установеното до тук
обосновава и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационните
жалби. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно
следва да бъде оставено в сила.
Ето защо и поради мотивите,
изложени по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1310/04.07.2022 г.,
постановено по адм. дело № 930/2022 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХVII състав.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.