Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 6277 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 448484 от 11.07.2018
г., постановено по гр. д. № 38389/2019 г. по описа на Софийски районен съд
(СРС), Гражданско отделение, 119-ти състав, районният съд е отхвърлил предявените
от „Е.” ООД, ЕИК *******, главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, неправилно квалифициран като такъв по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, срещу
Република България, представлявана от Министъра на финансите, за сумата от
5 953,04 лева, ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска
на 12.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, като получена без
основание, и евентуален осъдителен иск за осъждане на ответника за сума в същия
размер - 5 953,04 лева, ведно със законната лихва, считано от
предявяването на иска на 12.07.2016 г. до окончателното
изплащане на вземането, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
причинени на ищеца от лица, на които Република България е възложила работа, при
или по повод изпълнението й.
Срещу така постановеното
решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от „Е.” ЕООД, в която се излагат подробни доводи за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на същото. Поддържа се, че по делото е
доказано осъществяването на фактическите състави на евентуално предявените
искове, квалифицирани от въззивника като такива с правно основание чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД, чл. 55 вр. чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Акцентира се, че районният съд
неправилно е приел, че липсва противоправно поведение на представители на Народното
събрание по повод приемането на противоконситуционни и противоречащи на
европейското право актове, както и с оглед неизпълнението на задълженията им по
чл. 22, ал. 4 ЗКС за отстраняване на негативните правни последици от обявения
за противоконституционен закон. Сочи се, и че липсата на обратно действие на решенията
на Коституционния съд не прави обявените за противоконституционни актове
конституционосъобразни за периода преди обявяването им за такива, поради което
следва да се приеме, че изначално е липсвало валидно правно основание за
удържане на процесните суми. Съобразно подробно изложените доводи от въззивника
се иска обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат
уважени. Претендират се разноски. Заявено е становище и в писмени бележки.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е депозиран отговор на въззивна жалба от насрещната страна по спора – Република
България, представлявана от Министъра на финансите, в която е заявено становище
за неоснователност на същата и за правилност и законосъобразност на обжалваното
решение. Претендират се юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
С оглед фактическите
твърдения в исковата молба, първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
евентуално съединени искове:
главен иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, по който ищецът твърди, че получените от Република
България такси в процесния период са получени без основание, по силата на
противоречащи на Конституцията и на правото на ЕС разпоредби;
евентуален иск с правно
основание чл. 4, § 3 ДЕС, по който ищецът претендира ангажиране на извъндоговорната
отговорност на Държавата за вреди от нарушение на общностното право –
противоречие на въведения режим с чл. 63 и чл. 107 ДЕС и с Директива 2009/28/ЕО
на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. и Директива 2009/72/ЕО;
евентуален иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, по който ищецът твърди, че
приемането на противоконституционни норми от народните представители от 42 Народно
събрание представлява противоправно поведение, от което е претърпял имуществени
вреди в размер на удържаните от печалбата на ищеца 20 % такси в процесния
период, за които Държавата отговоря в качеството си на възложител на работата
на органа Народно събрание, респективно на народните представители.
СРС не се е произнесъл
по евентуалния иск за ангажиране извъндоговорната отговорност на Държавата за
нарушения на общностното право на основание чл. 4, § 3 ДЕС, не е приел да е
сезиран с такъв иск (отговорността по който е обективна и съгласно практиката
на СЕС е налице при наличието на други предпоставки, различни от тези по чл. 49 ЗЗД), нито в преклузивния срок по чл. 250 ГПК е правено искане за допълване на
решението с произнасяне по този иск, т.е. същият не е предмет на въззивна
проверка.
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение
единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната
част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо.
Фактическата обстановка е правилно установена от районния съд и не е спорна
между страните, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към нея без да намира за необходимо да я възпроизвежда повторно в мотивите на
настоящото решение.
По правилността на обжалвания съдебен акт въззивният съд намира следното:
По предявения главен иск с правно
основание чл. 59 ЗЗД:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба обсъжданата искова
претенция неправилно е квалифицирана като такава с правно основание чл. 59 ЗЗД.
В исковата молба ищецът поддържа доводи, че към момента на внасяне на
претендираните суми разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се създават чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 от ЗЕВИ, са били противоконституционни, поради което същите са били
изначално платени при липса на валидно правно основание. По агрумент от чл. 6,
ал. 2 ГПК съдът се произнася в рамките на заявените от ищеца фактически
твърдения и отправено до него искане, като по аргумент от чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК и съгласно константната съдебна практика на ВКС, определя приложимата правна норма с оглед
изложените от ищеца обстоятелства като основание на предявения иск, независимо
от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията (решение № 50 от
17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 762/2010 г., III г. о., ГК, решение № 114 от
8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о., ГК и др.).
Предвид изложеното и с оглед твърдените факти в исковата молба, че
претендираните суми са предадени при начална липса на основание, правилната
правна квалификация на обсъждания иск е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Съгласно
разясненията, дадени в т. 1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/79 г., Пленум на ВС, когато не са налице елементите на някои от тези три
фактически състава, предвидени в чл. 55, ал. 1 ЗЗД, и когато въобще липсва
друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имущество на
едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по
чл. 59, ал. 1 ЗЗД, каквато процесната хипотеза не е. Независимо от изложеното,
от първоинстанционния съд са разгледани релевантните за спора факти, поради
което не се налага обезсилване на решението, а само преквалификация на
предявения иск от чл. 59, ал. 1 ЗЗД на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За основателността на исковата претенция с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго. Начална липса на основание е на лице в случаите, когато
е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост -
когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта, като е
възможно също и предаването да е станало и без наличието на някакво
правоотношение (постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум
на ВС).
В конкретния случай разместването на имуществени блага в релевираните
размер и период е безспорно между страните и се установява от изслушаното по
делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза (л. 169 и сл. от делото пред
СРС). Не се установява, обаче, същото да е осъществено при начална липса на
основание.
Към момента на осъществяване на
разместването на имуществените блага е било налице основание за това -
разпоредбата на чл.
35а ЗЕВИ. Съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ, решенията на Конституционния съд се
обнародват в „Държавен вестник" в 15-дневен срок от приемането им;
решението влиза в сила три дни след обнародването му; актът, обявен за противоконституционен,
не се прилага от деня на влизането на решението в сила. Решение № 13 от
31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по
конституционно дело № 1/2014 г., с което е обявена противоконституционността на
разпоредбата на чл.
35а от Закона за енергията от възобновяеми
източници (ЗЕВИ) е
обнародвано в ДВ, бр. 65 от 06.8.2014 г. и е влязло в сила на 10.8.2014 г. По
аргумент за противното от изр. 3 на разпоредбата на чл. 151, ал. 2 КРБ следва, че отмененият нормативен акт
се прилага до деня на влизане в сила на решението. Следователно, до 10.8.2014
г., макар и противокоснтитуционна, разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ е
част от действащото приложимо право и удържаната по силата на този текст
такса не е събрана без основание. Настоящият състав на съда не счита за
необходимо в тази част на решението да излага мотиви относно противоречие на
нормата на чл.
35а ЗЕВИ с
разпоредби на първичното и/или вторичното право на Европейския съюз. Въпросът е
ирелевантен, защото дори и да се приеме, че такова противоречие е налице, този
извод не би обусловил такъв за липса на основание за удържане на таксата.
Закон, който противоречи на разпоредби на правото на ЕС, не следва да се
приравни на правно нищо /т.е. на липса на основание/, макар разпоредбите на
правото на ЕС да имат примат над вътрешното право на държавата-членка.
Противоречието на закона с правото на ЕС е релевантно при разглеждане на иск по
чл. 4, § 3 ДЕС, но такъв
не е предмет на въззивна проверка.
С оглед изложеното решението следва
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в частта, в която е
отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ГПК,
неправилно квалифициран от районния съд като такъв с правно основание чл. 59 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 49, вр.чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 7 от КРБ:
Във връзка с допустимостта на
иска въззивният съд намира за необходимо да посочи, че в законодателството
липсва процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната
легитимация на Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда
на чл. 49 ЗЗД в зависимост от характера на възложената
работа, поради което не може да се отрече правото на ищеца да предяви иска си
за вреди пряко срещу нея. Според практиката на ВКС по сходни казуси, с
обявяването на противоконституционността на чл. 35а и следващи от ЗЕВИ, отпада характера на публично държавно вземане
на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им от
Държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища (в този смисъл определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017
г. на
ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017
г. на
ВКС, ІІ т.о.;определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017
г. на
ВКС, ІІ т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.).
В случая правната квалификация на предявения иск се базира на изложените
твърдения в обстоятелствената част (основанията) и петитума на исковата молба.
Предвид изложените от ищеца фактически твърдения - противоправно поведение на
народните представители от 42-рото Народно събрание, изразяващо се в приемане
на противоконституционна разпоредба, както и последващото бездействие на същите
народни представители и неизпълнение на задължението им съгласно чл. 22, ал. 4
ЗКС да уредят последиците от обявения за противоконституционен акт, в пряка
причинна връзка от които действия и бездействия ищецът претърпял имуществени
вреди, както и при наведени твърдения, че ответникът (Държавата) е възложител
на работата на народните представители, искът правилно е квалифициран от
първостепенния съд като такъв с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ.
Разпоредбата на чл. 7 се намира в Глава първа „Основни начала"
на Конституцията. Тази конституционна разпоредба прогласява основното начало, че Държавата
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица. Нормата на Конституцията обаче не е пряк път за защита. Тя прогласява основен принцип,
осъществяването на който трябва да се уреди със закон. Тази теза е възприета и
в Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по гр. д. № 3/2004 г. на ВКС,
което е задължително за съдилищата. Според практиката на ВКС (решение №
133/29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., ІІІ ГО, цитираните в него определение по ч.гр. д. № 3266/2013 г. на ВКС,
ІІІ ГО, определение по ч.гр. д. № 23/2012 г. на ВКС, ІV ГО, определение по
ч.гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV ГО, решение №
110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ВКС, ІV ГО и др.), на основание чл. 7 от Конституцията на РБ, Държавата отговоря
пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи
и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана
по реда на специалния закон (ЗОДОВ), следва да се приложат общите разпоредби на ЗЗД, а именно чл. 49 ЗЗД, тъй
като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, с гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни
противоправни действия. За да бъде уважен иск с това правно основание, по
делото следва да бъдат установени от ищеца с позволените от закона
доказателствени средства и при условията на пълно и главно доказване следните
елементи от фактическия състав на тази законова разпоредба: 1) противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено от ответника
извършване на някаква работа; 2) причиняване на вреда при или по повод
изпълнението на възложената работа; 3) причинна връзка между противоправното
поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се
предполага до доказване на противното съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД, като в тежест на ответника е при оспорване да обори тази въведена от
закона презумпция.
Въззивният съд не споделя становището на районния, че не е налице
фактическия състав за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответника.
На първо място, налице е както
възлагане от Държавата на определена работа на народните представители от 42-то
Народно събрание, така и противоправно
поведение на тези длъжностни лица, изразяващо се от една страна в приемане
на противоконституционни законови разпоредби (процесните параграф 6, т.2 и 3 от
ЗР на ЗДБ за 2014г., с който се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1-4,
чл.35в, ал.1-3 и чл.73, ал.1-4 от Закона за енергията от възобновяеми източници,
а от друга страна в неуреждане на възникналите в резултат на прилагането за
определен период от време на противоконституционни разпоредби, правни последици
по реда и в изпълнение на задължението им по чл. 22, ал. 4
ЗКС в двумесечния срок съгласно ПОДНС. В резултат на това противоправно поведение на народните представители от
42-то Народно събрание ищецът е претърпял имуществени
вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цена на произведената от него
електрическа енергия в размер на исковата сума. Ответникът не е представил
доказателства, с които да обори законовата презумпция относно вината (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Следователно предявеният иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ е основателен и доказан, поради което неправилно е отхвърлен от
районния съд с обжалваното решение. Мотивите на съда, че осъществяването на
законодателна дейност и неизпълнението на задълженията по чл. 22, ал. 4 ЗКС не
могат да бъдат противоправни не съответстват на действащата нормативна уредба,
включително и на Общностното право.
Във връзка с доводите на въззиваемия е необходимо да се посочи, че
разпоредбата на чл. 151, ал. 2
КРБ не означава конституционосъобразност на
атакуваната разпоредба до влизане в сила на решението на КС. Подобно
разбиране противоречи не само на правната, но и на елементарната житейска
логика. Противоконституционната законова разпоредба е такава от момента на
самото и приемане от законодателния орган, а разпоредбата на чл. 22, ал. 4
ЗКС задължава органа, постановил
противоконституционния акт, да уреди възникналите правни последици от обявения
за противоконституционен акт, за периода през който се е прилагал и до момента
на обявяването му за противоконституционен. Конституционната уредба е изградена
върху принципа за нетърпимост на действието на противоконституционни закони,
поради което след обявяването на законова разпоредба за противоконституционна
НС е длъжно да уреди правните последици, възникнали от прилагането на
противоконституционния закон, включително и относно евентуално настъпили вреди
вследствие прилагането на противоконституционна разпоредба до обявяването й за
такава. Поради това неизпълнението от народните представители от 42-то НС на
задължението им по чл. 22, ал. 4
ЗКС няма как да лиши увредените от прилагането на
противоконституционната норма лица от правото им да претендират обезщетение за
претърпените вреди по общия гражданскоправен ред. В случая не се касае за
осъществяван от съда контрол върху законодателната дейност на НС или за
произнасяне от гражданския съд по законосъобразността и
противоконституционността на законови нормативни актове, а за преценка за
наличието на предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на Държавата
за причинени вреди от нейни органи, какъвто несъмнено е и законодателният
орган- Народното събрание.
В обобщение, предвид обстоятелството, че фактическият състав на чл. 49, ал.
1 ЗЗД е доказан от въззивника-ищец пълно и главно, решението в обжалваната
част, с която е отхвърлен, следва да бъде отменено, като исковата претенция
бъде уважена в пълния предявен за сума в размер на 5 953,04 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени
вреди, изразяващи се е пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на
произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., настъпили
вследствие противоправно поведение на народни представители от 42-то Народно
събрание, извършени на 04.12.2013 г.
и изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се
създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2 и
3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, и последващо неуреждане на възникналите в
резултат на прилагането им правни последици до обявяването им за противоконституционни
по реда и в изпълнение на задължението им по чл.22, ал.4 ЗКС в двумесечния срок съгласно ПОДНС, ведно със законна лихва от 12.07.2016 г. до окончателното погасяване на
задължението.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, право
на разноски за въззивното и първоинстанционното производство има
въззивникът-ищец. Претендират се и е доказано плащането на такива, както следва
– за производството пред СРС в общ размер на 1 048,12 лв., от които 238,12
лв. – държавна такса, 600 лв. – адвокатски хонорар, 200 лв. – депозит за вещо
лице, 10 лв. такса за издаване на съдебно удостоверение, и за въззивното
производство в общ размер на 719,06 лв. – 119,06 държавна такса и 600 лв.
адвокатски хонорар. Плащането на същите следва да бъде възложено в тежест на
ответника. Релевираното от въззиваемия възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК
въззивният съд намира за неоснователно, тъй като размерът на платения и
претендиран адвокатски хонорар от въззивника е под минималния, установен в чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения
Въззиваемият
също е направил искане за присъждане на разноски, но предвид изхода на спора,
такива не му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 448484 от 11.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 38389/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
Гражданско отделение, 119-ти състав, в частта, в която е отхвърлен предявения
от „Е.” ООД, ЕИК *******, осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр.чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр.чл. 7 КРБ, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Р.
Б., представлявана от М. на ф., с адрес за призоваване: град София, ул. „********,
да заплати, на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, на „Е.” ООД,
ЕИК *******, сума в размер на от 5 953,04 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от
цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014
г., настъпили вследствие противоправно поведение на народни представители от
42-то Народно събрание, изразяващи се в приемане на разпоредбата на § 6, т. 2 и
т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които
се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл. 35в, ал. 1, 2
и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, и неуреждане на възникналите в резултат
на прилагането й правни последици до обявяване на същата за противоконституционна
по реда и в изпълнение на задължението им по чл. 22, ал. 4
ЗКС , ведно със законна лихва от 12.07.2016 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окончателното погасяване на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
448484 от 11.07.2018 г., постановено по гр. д. № 38389/2016 г. по описа на
Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение, 119-ти състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Р.
Б., представлявана от М. на ф., с адрес за призоваване: град София, ул. „********,
да заплати, на основание чл. 78 вр. чл. 273 ГПК, на „Е.” ООД, ЕИК *******,
сума в размер на 1 048,12 лв. – разноски за първоинстанционното
производство, и сума в размер на 719,06 лв. – разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.