Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.София, 11.05.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, втори въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
БОРЯНА ГАЩАРОВА
при участието на секретаря Цветанка
Павлова като разгледа докладваното от младши съдия Гащарова
в. гр. д. № 251 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С решение № 8/28.01.2019 г.
постановено по гражданско дело № 697/2017 г. по описа на РС – С., първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от Е.К.Т. и
Е.В.Т. срещу Л.К.Д. обективно и субективно съединени искове с правно основание
чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 200 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на ½ идеална част от урегулирания
поземлен имот с пл. № 2574, в квартал 165 по плана на гр. С., адрес: гр. С.,
ул. "П." № 138, през периода от 20.06.2014 г. до 31.10.2016 г. и
¼ ид. част от същия имот, през периода от
01.11.2016 г. до 26.06.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба - 26.06.2017 г., до окончателното ѝ заплащане.
Срещу постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ищците, сега въззивници, в която са изложени конкретни оплаквания за
неправилност на обжалваното решение. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд необосновано е приел, че
предявените искове са неоснователни. Излага подробни доводи обосноваващи
тезата, че ответника - Л.К.Д. е ползвал процесния
поземлен имот (дворно място) без правно основание. Цитира съдебна практика, че
институтът на неоснователното обогатяване е приложим и в случаите, когато едно
лице неоснователно си спестява за сметка на другиго разходи, които са били
необходими и е трябвало да бъдат сторени. Счита, че първоинстанционният
съд е тълкувал превратно приложената по делото жалба до Районна прокуратура гр.
С. с вх. № 1108/28.09.2016 г. Твърди, че първоинстанционният
съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, като не е изготвил пълен доклад по делото, с оглед на всички претенции
на страните. Моли въззивната инстанция да отмени
обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявените от
дружеството искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК по
делото не е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от ответника в първоинстанционното
производство.
С определение № 400/08.04.2019 г., въззивният
съд е счел, че
не са налице основания за допълване на доклада, доколкото, видно от протоколно
определение от 31.10.2017 г., в което е обективиран и
докладът по делото, съдът правилно е разпределил доказателствената
тежест за подлежащите на установяване факти. Въззивният
съд е констатирал, че на ищците следва да бъде указано да уточнят твърденията
си в исковата молба като индивидуализират чрез скица частта от поземления имот,
която твърдят, че е ползвана фактически от ответника.
Дадените указания са частично
изпълнени с депозирана молба от процесуалния представител на ищците, адв. И.Б.И., с вх. № 5806/03.07.2019 г. на СОС, като
обстоятелството коя точно част от имота е ползвана от ответника в процесните периоди, наложило изясняване на твърденията на
ищците, а съобразно същите и изясняване на спорни обстоятелства във връзка с
основанието и размера на претендираната спрямо ответника
не е изяснено, поради което е назначена съдебно-техническа експертиза.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложени писмени доказателства - нотариален акт
за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка с № 95, том I, дело
241/1986 г. по описа на нотариус Йонкова с район на действие РС-С., нотариален
акт за покупко-продажба № 125, том Iа, рег. № 645, дело
№ 105/2001 г. по описа на нотариус Борислав Механджийски с район на действие
РС-С. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 34, том I, рег. № 966,
дело № 33 от 2017 г. по описа на нотариус Магдалена Хаджиангелова
с район на действие РС-С., че ищците са собственици на самостоятелен обект в
сграда с идентификатор № 65231.911.342.1.1.,
представляващ апартамент от 120 кв.м., находящ се на
етаж първи, както и на урегулирания поземлен имот, в който е построена
сградата, с площ от 475 кв.м. с пл. № 2574, в квартал 165 по плана на гр. С., с
адрес: гр. С., ул. "П." № 138, при съседи улица, Н. Б., Н. Ф. и С.Р..
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложен официален документ - нотариален акт за
учредяване (отстъпване) право на строеж върху чужда земя № 29, том І, дело №
82/13.02.1986 год. на съдия в РС-С., че в ползва на въззиваемия
е било учредено правото да пристрои към гореописания първи етаж пристройка за
стълбище към втория етаж и да построи целия втори етаж върху съществуващия
първи етаж и пристройка към същия от свое име и за своя сметка до 120 кв.м.,
съобразно утвърден архитектурен проект. По делото е представена схема №
15-238726/25.05.2017 год. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №
65231.911.342.1.2. Самостоятелният обект се намира в сграда № 1, етаж 2,
разположена в поземлен имот с идентификатор № 65231.911.342,
предназначение–жилище, апартамент, с площ от 107,92 кв.м., с отразен
собственик Л.Д. (л. 25 от гр.д. №
697/2017г.).
По делото са приложени следните скици: скица №
15-684-03.01.2017 год. на поземлен имот с идентификатор № 65231.911.342 на
АГКК-СГКК-Софийска област, находящ се в гр. С., ул. „П.” № 138, в която е отразена
площ на имота от 567 кв.м. (л.14 от гр.д. № 697/2017г.), комбинирана скица по
чл.16, ал. 3 от ЗКИР на
община С. от 23.01.2017 год. за идентичност между ПИ № 65231.911.342 по
кадастралната карта на гр. С., одобрена със Заповед № РД-18-3/27.01.2005 год.,
отразен в скица № 15-22463/2017 год. на СГКК и УПИ V, в кв.165 по действащия
регулационен план, одобрен със Заповед № 45/1978 год. В
комбинираната скица е отразено, че за ПИ 65231.911.342 по КК на гр. С., за площ
от 453 кв.м. /УПИ V-2574,кв.165/ няма съставени АОС и АДС до 01.06.1990 год.
Останалата част от имота с площ от 114 кв.м. попадат в улица с о-т.681-
публична общинска собственост и в УПИ ІІІ-частна собственост (л.24 от гр.д. №
697/2017г). От приложено решение № 917 по протокол № 25/27.04.2017 год. на
заседание на Общинския съвет – С., се установява, че е отменен влезлият в сила,
но неприложен регулационен план на гр. С., в частта му за улица с о.т. от север
на юг от кв.165, 167, 168 и 169 (л. от гр.д. № 697/2017г.).
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приобщена по делото нотариална покана от Е.Т. до Л.Д.,
връчена чрез нотариус Магдалена Хаджиангелова на
15.11.2016 год., че въззивницата е поканила въззиваемия да освободи в едноседмичен срок ползваната от
него половина от дворното място, УПИ с идентификатор № 65231.911.342, с обща
площ от 475 кв., находящ се в гр.С.,ул. „П.” № 138
(л. 26 от гр.д. № 697/2017г.).
По делото е приложена жалба с вх. №
1108/2016 г. до Районна прокуратура гр. С., депозирано от въззивницата
Е.Т. и Й. П. срещу въззиваемия. В жалбата се твърди,
че въпреки влошените отношения между жалбоподателите Е.Т. и Й. П., от една
страна, и въззиваемия, от друга, те са му „дали да
ползва половината от двора“. Твърдят, че непрекъснато търпят обиди и кавги, че въззиваемият ги псува и заплашва, че ще ги убие и че ще ги
запали. (л. 38 от гр.д. № 697/2017г.)
В първоинстанционното
производство са разпитани свидетелите Й.Б. П., С.Н.М., К. Л. Д. и И. И. Д.,
като показанията на Й. П., майка на страните по делото, и К.Д., син на въззиваемия, са ценени съгласно чл. 172 от ГПК, с оглед
всички други данни по делото.
От показанията на всички разпитани
свидетели се установява, че през периода от 20.06.2014 г. до 31.10.2016 г. въззиваемият е ползвал половината от процесния
имот, като е имал зеленчукова градина, беседка, съхранявал е дърва, внуците му
са си играли в затревената площ. За втория процесен
период, от 01.11.2016 г. до 26.06.2017 г.,
свидетелите Й.Б. П. и С.Н.М. твърдят, че ¼ от имота е ползван от въззиваемия, а свидетелите К. Л. Д. и И. И. Д. твърдят
противоположното.
Й.Б. П. свидетелства, че когато тя и
съпругът и са учредили правото на строеж в полза на въззиваемия,
както и когато са прехвърлили дворното място на въззивницата
между страните не е имало „пререкания“ относно ползването на двора. Посочва, че
не е искано от въззиваемия да преустанови ползването
на дворното място, което е започнало преди 20-25 години. Свидетелят К.Д.
посочва, че до получаване на нотариалната покана страните по делото са били в добри
отношение, като въззивницата е изразявала съгласие въззиваемия да ползва процесния
имот. В същата насока са показанията и на свидетеля Д., който посочва, че въззивницата не е имала претенции за ползването на двора.
В първоинстанционното
производство са назначени съдебно-техническа експертиза, допълнителна
съдебно-техническа експертиза и съдебно-оценителна експертиза. Във въззивното производство е допусната съдебно-техническа
експертиза.
Вещото лице изготвило
съдебно-техническата експертиза в първоинстанционното
производство е приело, че урегулирания поземлен имот е с размер 475 кв.м.,
жилищната сграда е със застроена площ от 131,47 кв.м., а минималната площ за
обслужване на сградата е 2 метра, с обща площ от 79 кв.м. Приложена е скица (л.
71-72от гр.д. № 697/2017г.).
От приложената по делото
съдебно-оценителна експертиза се установява, че наемните цени за кв.м. поземлен
имот и за двата искови периода са били в размер на 0,33 лева за квадратен метър
за един месец (л. 60-63 от гр.д. № 697/2017г.)
Видно от заключението на вещото лице
арх. Глина Г., извършило експертното изследване във въззивното
производство, остатъчната площ, изчислена като от площта на урегулирания
поземлен имот се извади застроената площ, за която въззивниците
твърдят, че е ползвана фактически от въззиваемия е
173.50 кв.м., при ползване на ½ от УПИ и 86,75 кв.м., при използване на
¼ от УПИ. Вещото лице е обозначило местоположението на постройка „барака
за дърва“ и съоръжението „парник“. Заключението на вещото лице е допълнени, като
е посочена минимална необходима площ за обслужване на жилищната сграда в размер
на 0,75 кв.м.(л.46-56, л.63-64 от в.гр.
д. № 251/19г.).
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи
от правна страна:
Въззивната жалбата е подадена в срока по чл.
259 от ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието, и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия
и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, като служебно следи единствено за неприложение от страна на първоинстанционния съд на императивна материалноправна
норма, каквото нарушение настоящият състав на съда не констатира при
постановяване на обжалваното решение. В случая не е налице и задължение за съда
да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, съобразно
задължителните за органите на съдебната власт указания, дадени в т. 1 от
тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът,
намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно и субективно съединени искове с правно основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на ищците Е.К.Т. и Е.В.Т. от ответника Л.К.Д. на обезщетение за лишаване от
ползването на ½
идеална част от урегулирания поземлен имот с пл. № 2574, в квартал 165 по плана
на гр. С., адрес: гр. С., ул. "П." № 138, през периода от 20.06.2014
г. до 31.10.2016 г. и ¼ ид. част от същия
имот, през периода от 01.11.2016 г. до 26.06.2017 г., ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба - 26.06.2017 г., до окончателното ѝ
заплащане.
Съгласно
разпоредбите на чл. 59 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването.
Константна
е практиката на ВКС за приложимост на общия фактически състав по чл. 59, ал. 1
от ЗЗД, по отношение на неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестяване
на разходи за наем и възникнало като последица от ползване на чужд недвижим
имот при липса на валидно основание за ползването и лишаване на собственика от
възможността да си служи с имота и да извлича ползи от него, чрез отдаването му
под наем на трето лице (в този смисъл са тълкувателно решение № 82/28.2.75 г.
по т.д. № 74/74 г. на ОСГК, постановление №
1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, решение № 587 от 01.11.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 941/2009 г., IV ГО, решение № 55 от 28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г.
на ВКС, III ГО, решение № 398 от 6.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2013 г.,
IV г. о., ГК, решение № 252 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2858/2014 г.,
III г. о., ГК и др.,). За да възникне правото на обезщетение за ползването на
чуждия недвижим имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не
съществува основание да държи имота. След като не е дал съгласие за ползването
на недвижимия имот, на собственика се дължи обезщетение по общото правило на
чл. 59, ал. 1 ЗЗД от деня, когато вземането е станало изискуемо, без да е
необходима покана от кредитора (решение № 394 от 27.11.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 3034/2015 г., IV г. о., ГК).
Възникването
на спорното материално право се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки: 1. ищецът да е бил собственик на поземления имот, като
не е могъл да го ползва лично или е бил лишен от възможността да получава
граждански плодове от него (например наемно възнаграждение); 2. ответникът без
правно основание да е ползвал през релевантния период процесния
имот; 3. ответникът да се е обогатил; 4. ищецът да е обеднял, тъй като не е
могъл лично да ползва имота или да получава от него граждански плодове; 5.
връзка между обедняването и обогатяването да произтича от един общ факт или от
обща група факти и 6. за ищеца да липсва друг ред за защита на твърдените
права.
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложени писмени доказателства - нотариален акт
за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка с № 95, том I, дело
241/1986 г. по описа на нотариус Йонкова с район на действие РС-С., нотариален
акт за покупко-продажба № 125, том Iа, рег. № 645,
дело № 105/2001 г. по описа на нотариус Борислав Механджийски с район на
действие РС-С. и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 34, том I, рег. №
966, дело № 33 от 2017 г. по описа на нотариус Магдалена Хаджиангелова
с район на действие РС-С., че ищците са собственици на процесния
урегулирания поземлен имот, а именно дворно място, с пл. № 2574, в квартал 165
по плана на гр. С., с адрес: ***, както и на самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 65231.911.342.1.1., представляващ
апартамент от 120 кв.м., находящ се на етаж първи.
Между страните по делото не е
спорно, а се установява и от приложен официален документ - нотариален акт за
учредяване (отстъпване) право на строеж върху чужда земя № 29, том І, дело №
82/13.02.1986 год. на съдия в РС-С., че въззиваемият
е суперфициарен собственик на самостоятелен обект с
идентификатор № 65231.911.342.1.2., представляващ апартамент от 120 кв.м., находящ се на етаж втори, част от гореописания недвижим
имот. С посоченият нотариален акт е отстъпено единствено правото по чл. 63 от
ЗС на въззиваемия, следователно правата му се
ограничават само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС – ползване на такава
част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален
достъп до нея, включително до входа ѝ и за поддържането ѝ в
нормално и годно за ползване състояние. Съгласно решение по гр. д № 2968/2015
г. на ВКС, ІV г. о., ако суперфициарният собственик
ползва част от имота, която надвишава необходимата за ползването на сградата по
силата на чл. 64 от ЗС част, без да има основание за това, той дължи
обезщетение на собственика на имота за това ползване. Суперфициарният
собственик, обаче, не дължи на собственика на имота обезщетение за ползване без
основание на частта от имота, върху която е построена сградата и за ползването
на необходимата за ползването ѝ площ от имота, тъй като за тях ползването
се осъществява на правно основание - чл. 64 от ЗС. В този смисъл е
неоснователно възражението на въззивницете изложено
във въззивната жалба, че допуснатата
съдебно-техническа експертиза е не относима към
предмета на спора.
В отговора на исковата молба ответникът, сега въззиваем,
е релевирал възражение, че е ползвал част от процесния имот, североизточната част, със съгласието на ищците-въззивници.
Това твърдение се доказва от приобщените
по делото гласните и писмени доказателствени
източници. Свидетелката Й.Б. П. твърди, че когато тя и съпругът и са учредили
правото на строеж в полза на въззиваемия, както и
когато са прехвърлили дворното място на въззивницата
между страните не е имало „пререкания“ относно ползването на двора. Посочва, че
не е искано от въззиваемия да преустанови ползването
на дворното място, което е започнало преди 20-25 години. К.Д. свидетелства, че
до получаване на нотариалната покана (15.11.2016 г.) страните по делото са били
в добри отношение, като въззивницата е изразявала
съгласие въззиваемия да ползва процесния
имот. В същата насока са показанията и на свидетеля Д., който посочва, че въззивницата не е имала претенции за ползването на двора.
В
приобщената по делото жалба до Районна прокуратура - Своге, подписана от въззивницата Т. и свидетелката П. се съдържа изявление, че са "дали да
ползва половината от двора" на въззивника. Това
изявление на страна в процеса, съдържа признание на неизгоден на нея факт,
както правилно е отбелязал първоинстанционният съд.
Не е основателно възражението на въззивниците, че първоинстанционният съд е тълкувал превратно приложения
частен документ. Изложените доводи, че в депозираната жалба се съдържат данни
за упражнено насилие от страна на въззиваемия над въззивницата и свидетелката П., са извън предмета на гражданското
производство, доколкото не касаят ползването на процесния
имот, а прехвърляне на право на собственост, поради което законосъобразно първоинстанционният съд не ги е взел предвид. Съгласно чл.
180 от ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали,
съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са
направени от тези лица. В този смисъл са решение № 57 от 29.04.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., ГК, решение № 748 от 17.02.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 506 от 8.09.10 г. по гр. дело №
705/09 г. на IV г. о. По делото не е оспорена автентичността на писмения
документ, т.е. че е подписан от страната, поради което следва да се цени като
истински и респективно да се зачете формалната му доказателствена
сила относно съдържащото се признание. В случая съдържанието на документа
съответства на твърдението на въззиваемия, че е
ползвал процесния имот със съгласието на въззивницата, както и на свидетелските показания на Й.Б. П.,
К. Л. Д. и И. И. Д., които настоящият съдебен състав кредитира като
последователни, логични и непротиворечиви.
Съобразявайки
горното, въззивният съд счита, че по делото е
установено, че праводателите на въззивниците,
съзнателно са предоставили ползването на част от имота на сина им, като
впоследствие въззивниците също са изразили съгласие
имота да се ползва от въззиваемия. Това действие на въззивниците, притежаващи правото на собственост върху
недвижимия имот следва да се разглежда като основание по смисъла на чл. 59, ал.
1 ЗЗД, доколкото същото по своята правна природа представлява предоставяне в
заем за послужване на процесния недвижим имот на въззиваемия. По делото няма данни въззивниците
да са определили срок на ползването на имота, с оглед което следва да се
приеме, че договорът за заем за послужване (за които законодателят не е предвидил
форма за действителност, а единствено реалното предаване на вещта, предмет на
договора, което в случая е налице) е сключен като безсрочен. Съобразявайки разпоредбата на чл. 249, ал. 2 от ЗЗД, ползването на имота на правно
основание се е осъществявало до 15.11.2016 г., когато е получена от въззиваемия нотариална покана, с която е направено искане
за връщане на имота.
Не може да
бъде споделена тезата, изложена в писмените бележки на въззивниците,
че ако въззиваемия ползва процесния
имот на правно основание, то той ще дължи на собствениците на имота обезщетение
за това ползване. Правната теория познава различни видове договори: едностранни
и двустранни, формални и неформални, възмездни и безвъзмездни, комутативни и алеаторни, главни и акцесорни, консенсуални и реални и т.н. Изводимо от разпоредбата на
чл. 243 от ЗЗД, договорът за послужване е двустранен, безвъзмезден, неформален,
реален.
Поради
изложените съображения, настоящият съдебен състав, счита, че през периода от
20.06.2014 г. до 31.10.2016 г. въззиваемият не е
ползвала имота без основание, каквато е една от предпоставките за уважаване на
предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Следователно претенцията на въззивниците
за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на собствения им недвижим
имот се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По отношение
на втория исков период, от 01.11.2016 г.
до 26.06.2017 г., настоящият съдебен състав изцяло споделя доводите
изложени от първоинстанционния съд, че по делото не е
доказано въззиваемият да е продължил да ползва процесния имот след получаване на нотариалната покана.
По отношение
на втория исков период, условно, събраните по делото гласни доказателствени
средства могат да бъдат обособени в две групи. Свидетелите Й.Б. П. и С.Н.М.
твърдят, че ¼ от имота е ползван от въззиваемия,
а свидетелите К. Л. Д. и И. И. Д. твърдят противоположното.
Настоящият
съдебен състав не кредитира показанията на свидетели Й.Б. П. и С.Н.М., в
частта, в която твърдят, че ¼ от процесния
имота е ползван от въззиваемия, тъй като в тях липсва
конретика - не е посочено коя част от имота е
ползвана и по какъв начин, какви вещи въззиваемия
съхранява там и т.н. В останалата част показанията на тази група свидетели са
последователни, непротиворечиви, отразяват лично възприети обстоятелства,
поради което представляват годен доказателствен
източник.
Свидетелите К.
Л. Д. и И. И. Д. твърдят, че след получаване на нотариалната покана въззиваемият, с тяхна помощ е "развалил
бараката", която е ползвал за съхранение на дърва и е преустановил
използването на процесния имот. Обстоятелството, че въззиваемият е премахнал "бараката" есента на
2016 г. се подкрепят и от показанията на свидетелката П.. При извършения оглед на имота от вещото
лице Г. също не е констатирано наличие на "бараката за дърва", а
местоположението ѝ е било посочено от въззивниците.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав кредитира показанията на
свидетелите Д. и Д..
С
оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд, решението на РС- С., следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се
остави без уважение като неоснователна.
По разноските.
С оглед
изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски в общ размер на
1050 лева, за адвокатски хонорар, за които са представени доказателства и
внесен депозит за изготвяне на съдебно-техническа експертиза. На л. 67 от в.
гр. дело е приложен договор за правна помощ и съдействие с дата 25.06.2019 г. с
отразено уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева,
на л. 68 е приложен договор за уговорено допълнително адвокатско възнаграждение
за явяване в повече от две съдебни заседание, като е уговорено и заплатено
възнаграждение в размер на 200 лева за с.з. с дата 18.12.2019 г. и 26.02.2020
г. На л. 43 от в. гр. дело е приложена разписка с дата 24.10.2019 г.,
удостоверяваща внесен депозит
за вещо лице в размер на 150 лева.
Воден от
горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8 от 28.01.2019 год. по
гр. дело № 697/2017 год. на Районен съд-С..
ОСЪЖДА Е.К.Т. и Е.В.Т. с адрес: ***, да заплатят на Л.К.Д., с адрес: гр. С.,
ул. "П." № 138, сумата от 1050 (хиляда и петдесет лева) лева, представляваща направени разноски за адвокатско
възнаграждение и депозит за извършване на съдебно-техническа експертиза във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.