Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на
четиринадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 14360 по
описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 ГПК.
С решение №
130152 от 02.06.2019 г., постановено по гр.д. № 75724/2016 г. на СРС, ГО, 118
състав, „М.“ ООД е осъдено да заплати на В.Х.Й., на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди – болки и страдания от непозволено увреждане – травматично увреждане в
резултат от падане на 09.04.2016 г. на територията на парк-хотел „Витоша“,
сумата от 1 099, 43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди –
разходи за прегледи, изследвания, лекарства и наем на инвалидна количка, ведно
със законната лихва върху сумите от датата на исковата молба – 27.12.2016 г. до
окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 34, 20 лв.
мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди за периода 06.09.2016
г. – 26.12.2016 г. Отхвърлен е искът за обезщетение за имуществени вреди за
сумата над 1 099, 43 лв. до пълния предявен размер от 6 332, 57 лв.,
както и искът за мораторна лихва за сумата над 34, 20 лв. до пълния предявен
размер от 192, 12 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищцата, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 2 183, 84 лв. разноски, съобразно уважената
част от исковете. Ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 842, 01 лв. разноски, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
С
определение от 16.09.2019 г. е оставена без уважение молба на „М.“ ООД по
чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу
решението в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана
въззивна жалба от ответника „М.“ ООД. Счита, че решението в обжалваната част е
недопустимо като постановено по нередовна искова молба, тъй като в същата
липсва пълно изложение на фактите, послужили като основание на претенцията на
ищцата. Излага съображения във връзка с разпределението на доказателствената
тежест на ищцата. Оспорва като неправилни и несъобразени със заключенията на
двете СТЕ по делото изводите на съда, че с разполагане на единично стъпало, без
скосяване, без сигнализация и без отграничаването му по никакъв начин от
останалата част от терена и в същото време с достатъчна височина, че да създаде
реална опасност от падане, ответникът чрез свои служители не е изпълнил
предписанията на т.4 от Приложение I на Регламент (ЕС) № 305/2011 и
чл.169, ал.1, т.4 ЗУТ и носи гаранционно-обезпечителна отговорност пред
увредените лица на основание чл.49 ЗЗД за причинените вреди. Счита посочените
норми за неприложими по отношение на процесния случай. Излага съображения във
връзка с подзаконовата нормативна уредба, на която се е позовал
първоинстанционният съд. Навежда оплакване за липса на причинна връзка между
твърдяното деяние и вредите по съображения, че падането е настъпило на фона на
предхождащи травматични промени при ищцата, установени от заключението на СМЕ,
евентуално – че същото е следвало да бъде отчетено при определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди. Моли съда да обезсили решението в обжалваната част като недопустимо,
евентуално – да го отмени като неправилно и вместо това да постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата В.Х.Й.. Счита
за неоснователни доводите във връзка с допустимостта на решението в обжалваната
част. Излага доводи, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да
потвърди решението в обжалваната част. Претендира разноски.
Срещу
определение от 16.09.2019 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е депозирана
частна жалба от ответника „М.“ ООД. Счита, че неправилно е оставена без
уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските, присъдени
в полза на ищцата. Твърди, че своевременно е заявил възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение, което неправилно не е било
уважено. Моли съда да отмени обжалваното определение и да измени решението в
частта за разноските, като намали присъдените в полза на ищцата такива.
В срока по
чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ищцата В.Х.Й., с който
оспорва същата. Излага съображения, че определението е правилно и законосъобразно.
Моли съда да остави частната жалба без уважение.
Решението в
частта, с която са отхвърлени искът за обезщетение за имуществени вреди и
мораторна лихва върху него над уважените до пълните предявени размери, е влязло
в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на жалбоподателя във
връзка с допустимостта на решението, а именно – че същото е постановено по
нередовна искова молба. От страна на ищцата са изложени конкретни фактически
твърдения относно фактическите основания на претенцията й, а именно – за
претърпени от нея конкретни неимуществени и имуществени вреди в причинна връзка
с падане вследствие препъване в необозначено стъпало на територията на хотелски
комплекс „Витоша“, собственост на ответника, с оглед на което оплакванията на
жалбоподателя се явява неоснователни.
Доводите на
жалбоподателя, че неправилно на ищцата не е била разпределена доказателствена
тежест за подлежащи на установяване от нея факти, не могат да бъдат споделени.
Първоинстанционният съд е указал на ищцата, че носи тежестта да установи
фактите, на които основава претенцията си – че на територията на парк-хотел
„Витоша“ има необозначено стъпало; че се е препънала в него, като в резултат от
падането е претърпяла описаните травматични увреждания; че в тази връзка е
направила описаните в исковата молба разходи за лечение и възстановяване, както
и че поради травмата се е наложило да промени билета си за полет до Япония и да
наеме инвалидна количка. С така разпределената доказателствена тежест съдът е
изпълнил задължението си по чл.146 ГПК да укаже на страната фактите, за които
носи тежест на доказване. С оглед изложеното доводите на жалбоподателя във
връзката с разпределение на доказателствената тежест са неоснователни.
От страна на
жалбоподателя се поддържат доводи за липса на противоправно бездействие на
негови служители/лица, на които е била възложена работа. В тази връзка следва
да се има предвид следното:
Пред
настоящата инстанция не се поддържа спор относно обстоятелството, че на
09.04.2016 г. ищцата се е препънала в стъпало, находящо се на територията на
парк-хотел „Витоша“.
Установява
се от заключението на СТЕ, изготвена от вещото лице инж. Р.С.-Н.въз основа на
материалите по делото и оглед на място, че процесното стъпало е елемент от
изпълнена вертикална планировка, въведена в експлоатация като част от
обслужваща зона с ревизионни шахти и съоръжения, сервитут на инженерна
инфраструктура и достъп за хора, и представлява разлика в ниво от 12 см по
посока юг-север, изградено по цялата широчина (от източната фасада на сградата до източната регулационна линия
на УПИ), граничещо със северната стена на заснетата и нанесена масивна сграда в
актуалния кадастрален план, обозначено на фиг. 2 и снимков материал от огледа в
констативно-съобразителната част на експертизата с червена линия. Вещото лице е
посочило, че се касае за елемент на вертикална планировка от прилежащ терен към
обществено обслужваща сграда, а не строителен, конструктивен или инсталационен
елемент на жилищна сграда. Стъпалото не се намира на път, изграден и предвиден
за евакуация, не участва в оразмеряването на евакуационните пътища и
предвидените мерки за безопасно и аварийно извеждане на хора при евакуация.
Стъпалото не е оцветено и маркирано, като според вещото лице същото няма
характер на външна стълба.
Според
заключението на СТЕ, изготвена от вещото лице А.Б.въз основа на материалите по
делото и оглед на място, с плана за вертикално планиране се дават решения за
височинно обвързване на сградите, съоръженията и обектите на техническата
инфраструктура, с означения на теренни и обектни коти. Процесното стъпало се
намира извън сградата в рамките на УПИ V-за хотел, кв. 70А и е част от
вертикалната планировка на сградата и техническите съоръжения, разположени в
източната част на имота, в който е изграден хотелът, като за строежа има
съставен проток обр. 16/28.02.2005 г. на Държавна приемателна комисия за
установяване годността за ползване на строежа и разрешение за ползване №
ДК-07-90/09.03.2005 г. Стъпалото е изпълнено с настилка от плочи и свързва
различни нива на вертикалната планировка между хотела и съблекалните,
разположени до бистрото в рамките на УПИ V-за хотел, кв. 70А, като дворът,
където се намира, не попада според вещото лице в елементите на градската среда,
тъй като е в рамките на поземления имот, където са разположени технически
съоръжения и не е част от достъпен маршрут. По смисъла на чл.8 от Наредба на
Столичен общински съвет за изграждане на общодостъпна среда в гр. София,
отговаря на определението за „стълба“, но не е част от достъпен маршрут.
Изградено е с материал и цвят, еднакъв с този на настилката по терена.
Стъпалото е единично и е без скосяване.
От
показанията на свидетеля А., който заявява, че работи като „Фронт офис
мениджър“ на хотела, се установява, че пространството, на което ищцата е
паднала, се използва непрекъснато от хора, които ползват съблекалните, или за
зареждане, както и тенис кортовете, защото входовете са свързани с преминаване
през тази част.
Правилно от
страна на първоинстанционния съд е прието, че съгласно чл.169, ал.1, т.4 ЗУТ
строежите се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие с основните
изисквания към строежите, определени в Приложение І на Регламент (ЕС) №
305/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2011 г. за определяне
на хармонизирани условия за предлагането на пазара на строителни продукти и за
отмяна на Директива 89/106/ЕИО на Съвета (ОВ, L 88/5 от 4 април 2011 г.), за
достъпност и безопасност при експлоатация. С оглед изричното препращане към
Приложение І на Регламента, правилно съдът се е позовал на чл.4 от Приложение
І, според който строежите трябва да са проектирани и изпълнени по такъв начин,
че да не създават неприемливи рискове от инциденти или повреди при използване
или експлоатация, като подхлъзване, падане, сблъсък, изгаряния, токов удар,
нараняване вследствие на експлозия и кражби с взлом. По-специално при
проектирането и изграждането на строежите трябва да се отчитат достъпността и
използването им от хора с увреждания. Горните изисквания съдът намира за
приложими в процесния случай, в който се касае за стъпало – част от вертикална
планировка в прилежащия терен към сграда за обществено ползване – хотел, като
не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя, че горните изисквания не
намират приложение, доколкото са насочени към създаване на достъпна градска
среда. Така изложеното обуславя извод, че процесният елемент на вертикалната
планировка – единично стъпало, свързващо различни нива на вертикалната
планировка между хотела и съблекалните, разположени до бистрото в рамките на
УПИ V-за хотел,
кв. 70А, за което се установи от показанията на свидетеля А., че се използва
непрекъснато от хора, ползващи съблекалните и тенис кортовете, или за
зареждане, следва да бъде изградено и обозначено по начин, който да не създават
неприемливи рискове от инциденти. Ответникът е могъл да проектира и изпълни
процесният елемент от вертикалната планировка, представляващ разлика в ниво от
12 см, така, че този риск да бъде неутрализиран, като същият бъде обозначен по
начин, отграничаващ го от настилката по терена. В случая се установи, че
стъпалото е единично, без скосяване и е изградено с материал и цвят, еднакъв с
този на настилката по терена. Този извод не се разколебава от доводите на
жалбоподателя във връзка с приложимостта на цитираната от първоинстанционния
съд подзаконова нормативна уредба: Наредба № 4 от 1.07.2009 г. за проектиране,
изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна
среда за населението, включително за хората с увреждания; Наредба на Столичен
общински съвет за изграждане на общодостъпна среда в гр. София; Наредба №
РД-02-20-3 от 21.12.2015 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на сгради
за обществено обслужване в областта на образованието и науката,
здравеопазването, културата и изкуствата. Независимо дали се касае за елемент
на градската среда, дали процесната вертикална планировка с разлика в нивата от
12 см по функционално предназначение е стълбищно рамо със скосяване, или не,
същата следва да бъде обозначена по начин, изключващ неприемливи рискове от
инциденти съгласно изричната норма от Приложение І на Регламента.
От страна на
жалбоподателя се поддържа и оплакване за липса на причинно-следствена връзка
между деянието и неимуществените вреди – болки и страдания на ищцата по съображения, че е констатирано
нейно предходно заболяване, страданията от което според заключението на СМЕ, не
могат да бъдат отграничени от тези от инцидента.
При
съобразяване на представените медицински документи и заключението на СМЕ се
налага извод, че на ищцата е поставена диагноза рецидивиращо изкълчване на лява
коленна капачка; излив на кръв в коленната става. Вещото лице е посочило, че на
фона на предшестващи травматични промени в областта на лявото коляно (едното от
които – изменение на хрущяла по задната повърхност на коленната капачка) при
падането на ищцата се е получило рецидивиращо изкълчване на коленната капачка с
излив на кръв в коленната става, като това увреждане се дължи на удар с или
върху твърд, тъп предмет и отговаря да е получено при падане върху терена,
както и че в конкретния случа има остро настъпило увреждане, независимо от
старите травми, което се мотивира от излива на кръв в колянната става, където
при пункция е евакуирано 60 мл кръв без мастни капки. Действително, вещото лице
сочи, че констатираните оплаквания при ищцата са и от предхождащите увреждания,
и от травмата, като не може да диференцира кое колко влияе, но посоченото не
изключва причинната връзка между претърпените от ищцата неимуществени вреди и
падането й.
С оглед
изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране гаранционно-обезпечителната
отговорност на ответника за претърпените от ищцата неимуществени вреди, а
определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението в размер на
сумата от 5 000 лв. съответства на принципа на справедливост и е съобразен
с нормата на чл.52 ЗЗД.
По отношение
размера на обезщетението за имуществени вреди доводи от страна на жалбоподателя
не се заявени, с оглед на което този въпрос е извън предмет на въззивна
проверка по арг. от чл.269 ГПК.
По отношение
на вземането за мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди не са
наведени конкретни оплаквания от страна на жалбоподателя относно основанието и
размера на последното, поради което тези въпроси също са извън предмет на
въззивна проверка по арг. от чл.269 ГПК.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски
за въззивното производство.
В полза на
ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 700 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
По частната жалба на ответника:
Частната
жалба е депозирана в срок от заинтересована страна, поради което нейното разглеждане
се явява допустимо. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Съдът намира
за неоснователни релевираните доводи за неправилност на определението на СРС, с
което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските,
изразяващо се в намаляване на присъденото на ищцата адвокатско възнаграждение.
Претендира се адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2 800 лв. по
договор за правна защита от 15.09.2016 г., платимо по банков път, за заплащане
на които по делото са ангажирани доказателства. Съгласно чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение
възлиза на сумата от 875, 74 лв. При съобразяване на фактическата и правна
сложност на спора – обстоятелството, че в случая са събрани множество
доказателства, в т.ч. писмени, гласни, изслушани са заключение на експертизи,
две от които – технически, свързани с проучване на специален закон – ЗУТ и
подзаконова нормативна уредба; вида и обема на осъществената правна защита;
броя на проведените открити съдебни заседания пред първата инстанция – четири,
се налага извод, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на сумата от
2 800 лв. не се явява прекомерно.
С оглед
неоснователността на частната жалба, в полза на жалбоподателя не се дължат
разноски.
Ответникът
по частната жалба има право на разноски, но доколкото не е претендирал
присъждането на такива, разноски не му се дължат.
Воден от
горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 130152 от 02.06.2019 г.,
постановено по гр.д. № 75724/2016 г. на СРС, ГО, 118 състав, в ЧАСТТА, с която „М.“ ООД, ЕИК *****е
осъдено да заплати на В.Х.Й., ЕГН **********, на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, сумата от 5 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от
непозволено увреждане – травматично увреждане в резултат от падане на
09.04.2016 г. на територията на парк-хотел „Витоша“, сумата от 1 099, 43 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди – разходи за прегледи, изследвания, лекарства
и наем на инвалидна количка, ведно със законната лихва върху сумите от датата
на исковата молба – 27.12.2016 г. до окончателното изплащане, и на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата от 34, 20
лв. мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди за периода
06.09.2016 г. – 26.12.2016 г.
Решението в
частта, с която са отхвърлени искът за обезщетение за имуществени вреди и
мораторна лихва върху него над уважените до пълните предявени размери, е влязло
в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „М.“ ООД, ЕИК *****да заплати на В.Х.Й.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 700 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „М.“ ООД, ЕИК *****срещу
определение от 16.09.2019 г., постановено по гр.д. № 75724/2016 г. на СРС, ГО,
118 състав.
Решението в
частта относно обезщетението за имуществени вреди подлежи на обжалване с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. В
останалата част решението не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.