О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр.София, 24.07.2020г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли, през две хиляди и
двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ КУЗМАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
ГЕРГАНА КОЮМДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдията Кюркчиев ч. гр. д. № 2879 по описа на СГС за
2019г., за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството е по
реда на чл. 274, ал.1, т.2 от ГПК вр. с чл. 577 от ГПК.
Образувано е по
частна жалба на ДСИ И.Н.К.срещу Определение от 18.01.2019г., постановено по молба
за заличаване на вписана възбрана с вх. рег. № 1363/18.01.2019г. на Служба по
вписванията – София.
Жалбоподателят моли
за отмяна на обжалвания съдебен акт, като навежда доводи за неговата
незаконосъобразност. Поддържа твърдение, че съдията по вписванията е постановил
обжалваното определение, без да се съобрази с обстоятелството, че искането е
подадено в хипотезата на чл. 433, ал.3 от ГПК - от държавен съдебен изпълнител
- в изпълнение на изрично вменено от закона задължение му - да предприеме
действия по вдигане на наложените възбрани при прекратяване на изпълнителното
производство по изпълнително дело № 7005/2015г. по описа на ДСИС при СРС
Пловдив. Независимо от изложеното, съдията по вписванията бил длъжен да съобрази,
че искането и направено от държавен орган, какъвто и държавния съдебен
изпълнител, а държавните органи били освободени от задължението за внасяне на
държавна такса на основание чл. 84, ал.1 от ГПК.
Настоящият съдебен състав, след като взе
предвид изложените доводи и съобрази представените доказателства, достигна до
извода, че жалбата е процесуално допустима, подадена от страна с надлежна
процесуална легитимация, в рамките на установения от ГПК срок за обжалване
(като се отчита момента на уведомяване на жалбоподателя за постановяването на
обжалвания акт) и срещу подлежащ на обжалване акт на съдията по вписваният.
От съдържанието на
приложените книжа в кориците на делото и в образуваната преписка от Агенция по
вписванията се установява следната фактическа обстановка:
С приложена като
доказателство молба вх. рег. № 1363/18.01.2019г. на Служба по вписванията –
София, която е адресирана от ДСИ И.Н.К.е поискано на основание чл. 433, ал.3 от ГПК да бъде заличен следният вписан акт:
възбрана върху описан в писмото недвижим имот, собственост на М.В.С..
Приложената към
делото справка от Имотния регистър сочи, че посочената по- горе възбрана в
действителност е била вписана. Приложеното към делото Уведомително писмо
установява датата на която ДСИ И.Н.К.е бил уведомен за постановения отказ на
заличаване на възбрана. Други относими към спора документи не са представени.
Съдът намира, че
частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от жалбоподател с
надлежна процесуална легитимация и срещу подлежащ на обжалване акт на съдията
по вписванията.
Разгледана по
същество, частната жалба е неоснователна.
Определението, с
което съдията по вписванията е отказал да извърши исканото действие е
мотивирано с непредставяне на доказателства за внесена такса за вписването.
Съдебният
изпълнител поддържа тезата, че такава такса не е била дължима, като подкрепя
това свое твърдение с посочване на две самостоятелни/ независими едно от друго/
основания:
За разрешаването на
повдигнатия спор, правно значение има един съществен въпрос, а именно: дължима
ли е била таксата, за осъществяване на исканото действие – заличаване на
вписана възбрана.
Няма спор, че
такава такса е предвидена и се дължи по принцип, докато в случая – според
съдебния изпълнител тя не се дължи.
За да аргументира
своята теза - съдебният изпълнител се позовава на първо място на особено изключение, регламентирано в чл. 84 от ГПК. Този довод обаче не може да бъде споделен. Споменатата разпоредба определя
кръг от конкретни юридически факти (относно субекта и характера на вземането),
чието проявление предизвиква именно отпадане на задължението за внасяне на
такса, която по принцип се дължи. Необходимо е да се вземе предвид, че по
силата на тази разпоредба, съдебният изпълнител – нито държавният, нито
частният - не следва да се счита освободен от задължението за внасяне на
държавна такса, тъй като визираните в чл. 84 от ГПК специфики, очевидно не
визират таксите в съдебното изпълнение за частни вземания.
Независимо от вече
разгледания довод, за да аргументира своята теза - съдебният изпълнител се
позовава на второ място, на едно особено
изключение от задължението за внасяне на държавна такса, което макар да не е
изрично нормативно регламентирано, произтичало от логическото и систематическо
тълкуване на закона. В тази насока, следвало да се има предвид, че искайки
заличаването на наложена възбрана, съдебният изпълнител действал не в свой
частен интерес, а в изпълнение на свое изрично вменено от закона служебно
задължение по чл. 433, ал.3 от ГПК. Споменатият довод също няма как да бъде
споделен.
Действително,
държавният съдебен изпълнител е държавен орган и в конкретния случай, той е
действал в изпълнение на задълженията си по чл. 433, ал.3 от ГПК, но производството
по вписване и заличаване на възбраната се развива пред друг такъв орган – в
конкретния случай – пред съдията по вписванията. Дори съдебният изпълнител да е
убеден, че при извършване на споменатото процесуално действие не се дължи
нормативно предвидената държавна такса, това негово субективно убеждение не
обвързва съдията по вписванията, защото последният също е задължен
самостоятелно да следи за внасяне на дължимата държавна такса за извършваните
пред него действия.
Към момента на
постановяване на обжалваното определение на съдията по вписванията – пред него
очевидно не са представени доказателства
за внесена държавна такса, поради
което не може да се очаква именно съдията по вписванията да пропусне събирането
на споменатата такса, като се има предвид отговорността която носи по чл. 4 от
ЗДТ. Непредставянето на доказателства за внасяне на държавна такса, при
условие, че не са представени и доказателства за обстоятелствата, които
обосновават извода, че такава такса не се дължи - мотивират в достатъчна степен
обжалвания отказ да бъде извършено вписване, по молбата на частния съдебен
изпълнител. Това е така, защото Разпоредбата
на чл. 129, ал. 2 от ГПК е неприложима в
производството по вписване на актове относно недвижими имоти. В хипотезата на
нередовност на молбата за вписване, съдията по вписванията е длъжен да
постанови отказ съгласно чл. 32а от Правилника за вписванията, без да може да
дава указания за отстраняване на нередовността (ТР№ 7/2013г. по т.д. №7/2012г. на ОСГТК на ВКС).
За съдебния изпълнител
не е налице неизпълнение на служебните му задължения по чл. 433, ал.3 от ГПК –
щом е осъществил всички онези процесуални действия, които се изискват от него,
за да бъде предприето заличаване на възбраната.
Поради съвпадане на
крайните изводи на съдията по вписванията и на настоящия съдебен състав на Софийски
градски съд – частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран,
съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частната жалба на ДСИ И.Н.К.при ДСИС при РС
Пловдив, срещу Определение от 18.01.2019г., постановено по молба за заличаване
на вписана възбрана с вх. рег. № 1363/18.01.2019г. на Служба по вписванията –
София.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.