Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 20.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен
състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ВУТЕВА, като разгледа докладваното от
съдията Михайлова в. гр. д. № 121 по описа на съда за две хиляди и двадесета
година, и за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 135 от 25.10.2019 г.
по гр. д. № 808/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Пирдоп са отхвърлени
предявените от „Н.И.“ ЕООД против о.М. искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата
от 14 760.00 лева, ведно с лихва за забава в размер на 4 498.66 лева за
периода от 10.12.2015 г. до предявяване на иска, представляваща прехвърлено
вземане по договор за цесия от 17.07.2015 година. С решението е отхвърлен и
евентуален иск с правно основание чл. 59, вр. чл. 55,
ал.1, предл. 2 от ЗЗД за присъждане на сумата от
14 760.00 лева, представляваща цедирано вземане
съгласно договор за цесия от 17.07.2015 година. С този съдебен акт в тежест на
ищеца са възложени разноските по делото, сторени от ответника.
Така постановеното решение е
обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство
с оплаквания за неправилност като
постановено в противоречие с материалния закон и с доводи за необоснованост.
Поддържа се, че неправилно районният съд е приел, че ответникът не е неизправна
страна по договора, независимо от безспорния факт, че не е кандидатствал за
финансиране по програма и по този начин умишлено се е лишил от възможността да
получи парични средства, с които да изпълни задължението си да плати на
изпълнителя за приетата без възражение работа. Въззивникът
счита, че неправилно районният съд е приел за основателно наведеното от
ответника възражение за давност, тъй като изискуемостта на вземането е
настъпила най-късно на 10.12.2013 година. Искането е за отмяна на решението
изцяло и за постановяване на друго решение по същество, с което главният, а при
условията на евентуалност искът за неоснователно обогатяване, да бъде уважен
изцяло. Претендират се разноските по производството.
Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба и изразява становище, че обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба
е допустима. Тя е подадена срещу
подлежащ на обжалване акт по
чл. 258, ал.
1 ГПК, в срока по
чл. 259, ал.
1 ГПК, от лице с интерес
от обжалването.
По същество
въззивната жалба е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно, но отчасти недопустимо. В частта, в която то е допустимо, е неправилно.
Правната квалификация на
предявеният главен иск е чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266,
ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Установява се,
че на 14.09.2010 г. между о.М. и "Р. – С." ООД е сключен договор за изработка, по силата на който дружеството
се задължило срещу възнаграждение да извърши възложени му от общината дейности, свързани с изработка на проектна документация
за рехабилитация на общо пет улици в с. М. - улица „С. Г.“, улица „П. М.“, улица „В. З.“, улица „. К.“, улица
Н. Б.“ (чл. 1 от договора). Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора общината се задължила да заплати на изпълнителя възнаграждение от 12
300 лева (без ДДС). Възнаграждението било платимо
едва след одобряването на проектите или проекта от ДФ „З.“ и след постъпване на финансови
средства от ПРСР 2007 – 2013 г. в касата на о.М. предназначени за плащане по
този договор, като е посочено, че размерът на плащанията е до размера на
одобрените средства (чл. 3 от
договора). Срокът за изпълнение на поетите
с договора от страна на търговското дружество дейности по чл. 1 бил 40
календарни дни, считано от 14.09.2010 година.
Страните не спорят, а и от
представените приемо-предавателен протокол и
референция изх. № РД – 30 – 142 – 1 от 22.10.2010 г. по описа на о.М. се
установява, че "Р. – С."
ООД качествено и в
срок е изпълнило възложената работа, която била приета от възложителя без
възражения, а именно – общината приела инвестиционен проект – фаза „Технически проект“ за рехабилитация
на пътни и тротоарни настилки след изпълнение на външни водопроводни
и външни канализационни инсталации по мерки
321 и 322 за следните улици в с. М.о.М. ***, улица „П. М.“, улица
„В. З.“, улица „Р. К.“, улица
Н. Б.“. Отбелязано е
изрично, че проектът е съгласуван със съответните инстанции и е приет от въложителя без забележки.
Междувременно
със заповед № 03-РД/ 816 от
09.05.2012 г. на изпълнителния директор на ДФ „З.“ е отказано финансиране на проект за една
от улиците в село М. (улица „П. М.“), за който О.М. е кандидатствала със заявление за подпомагане
с ИД №: ../…/….., … …….
Съгласно заповед от 21.11.2013 г.
на изпълнителния директор на ДФ „З.“ периодът за прием на заявление за подпомагане по реда
на Наредба № 25/29.07.2008 г. за общините за инвестиции, свързани със
строителство на канализационни съоръжения за пречистване на отпадъчните води,
бил от 02.12.2013 г. до 09.12.2013
година.
С договор за цесия от 17.07.2015
г. "Р. – С." ООД прехвърлило възмездно на ищеца вземането си от о.М. придобито на основание процесния договор,
в размер на 14 760 лева (с
ДДС) –
възнаграждение за извършената работа. Цесията е валидно съобщена на
общината, видно от отбелязването върху уведомлението за това с вх. № РД – 30 –
142– 1/ 22.07.2015 г., а и този факт е признат от ответника в отговора на
исковата молба.
Съгласно правилото на чл. 154,
ал. 1 ГПК ищецът-въззивен жалбоподател следва да
установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи
факти – установяване на валидно облигационното отношение между страните, точно
и пълно изпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя,
приемане на извършената работа от възложителя, както и че размерът на претендираното вземане възлиза на спорната сума, валидно цедиране на вземането за възнаграждение по договора, за
което длъжникът да е уведомен.
В настоящия случай спор относно
обстоятелството, че "Р.- С." ООД и о.М. са били обвързани от действие на договор за
изработка с уговорен размер на възнаграждението от 14 760 лв. (с ДДС), сключен в писмена форма на 14.09.2010
г., че работата е била изпълнена качествено и в срок и е била приета без
възражение от общината, липсва.
Спорният по делото въпрос е
възникнала ли е изискуемостта на възнаграждението.
Съгласно чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от
приемане на работата от възложителя. В случая страните не спорят, че работата е
приета от ответната община без възражения.
Неоснователно е възражението на ответника, че не дължи претендираното с иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД възнаграждение,
тъй като не се е сбъднало уговореното в клаузата на чл. 3 отлагателно условие
за изплащане на възнаграждението - не е кандидатствал за одобряване на проект и
поради това не са постъпвали финансови средства по ПРСР за реализиране на
изработения от "Р.- С." ООД проект.
По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 25 ЗЗД по отношение на задължението на възложителя по договор за изработка да
заплати възнаграждение за приета работа и действителна ли е клауза в договор за
изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя за заплащане
на възнаграждение на изпълнителя за извършена и приета работа в зависимост от
изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договорното
правоотношение лице, е постановено решение № 48/09.07.2020 г. по т. д. №
1072/2019 г., II т.о., в
което, както и в решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, І
г. о., е прието, че съгласно установения в чл. 9 ЗЗД
принцип за свобода на договарянето страните могат да поставят сключения от тях
договор под условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД, предвиждайки потенциалните изменения
на облигационната връзка досежно целия комплекс от
права и задължения или отделни негови елементи. С чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД
законодателят е въвел фикция, че условието се е сбъднало, ако страната, която
има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като
преценката относно фингираното сбъдване на условието
следва да се осъществи при съпоставка между поведението на страната и
закономерния ход на събитията при отчитане интересите на страните и предметната
рамка на сключения договор.
Според решение № 15/22.12.2016 г.
по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., практиката в което е възприета в решение
№ 161/19.07.2018 г. по т. д. № 1561/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., в рамките на
признатата от чл. 9 ЗЗД свобода на договаряне страните по договор за изработка
могат да уговорят клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя
да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа (чл.
266, ал. 1 ЗЗД) в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от
страна на трето за договора лице. Клауза с посоченото съдържание съставлява
отсрочка за изпълнение задължението на едната от договарящите страни -
възложителя, спрямо визираните в закона предпоставки за настъпване на
изискуемостта му и доколкото волята на насрещната страна - изпълнителя, не би
могла да бъде уговаряне на плащането като хипотетично и възможно неизпълнимо
задължение, отсрочването предполага договаряне и на конкретните предпоставки,
при които ще настъпи изискуемостта на задължението. Когато страните не са
посочили изрично тези предпоставки, договореното помежду им следва да бъде
приложено по начин, който най-пълно и логично съответства на волята им и на
добрите търговски практики и не представлява злоупотреба с правата на
кредитора. За да не се стигне до злоупотреба с правата на кредитора,
уговорката, че възложителят ще плати, когато на него му заплатят, следва да се
прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при
договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски
практики, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за
изпълнението на възложителя спрямо третото лице без значение дали възложителят
е изпълнил точно и в срок спрямо това лице и дали изпълнението му е прието.
В противоречие с посочената
практика на ВКС районният съд не е изследвал изобщо приложимостта на
разпоредбата на чл. 25 ЗЗД към сключения между страните договор за изработка,
независимо от наведените от ответника възражения в този смисъл.
При сключване на договора от 14.09.2010
г. страните са постигнали съгласие да се отклонят от правилото на чл. 266, ал.
1 ЗЗД, според което възнаграждението за извършената и приета работа по договор
за изработка се заплаща от възложителя на изпълнителя при приемане на работата.
В хода на процеса възложителят признава,
че дори не е кандидатствал за финансиране, като поддържа, че по този начин не
се е сбъднало условието да плати на изпълнителя. Поддържа теза, че с клаузата
на чл. 3 е уговорено всъщност отлагателно условие, което не се е сбъднало и той
не дължи претендираното от ищеца възнаграждение.
Преценена в аспекта на целия
договор и на преследвания с него резултат, обсъжданата клауза не може да се
квалифицира като уговорка за отлагателно условие по смисъла на чл. 25 ЗЗД, тъй
като не обвързва пораждането на действието на договора, респ. на правата и
задълженията на възложителя и изпълнителя, от настъпването на бъдещо несигурно
събитие. Поставянето на задължението на възложителя за плащане на
възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от настъпването на
бъдещо несигурно събитие е възможно и допустимо само при съблюдаване на
принципа за равнопоставеност на страните в
договорното правоотношение. В конкретния случай принципът за равнопоставеност би бил спазен, ако и задължението на
изпълнителя е обусловено от настъпването на бъдещо несигурно събитие. При
сключване на договора от 14.09.2010 г. страните не са уговорили подобно условие
по отношение задължението на изпълнителя и с оглед изискването за равнопоставеност уговорката в чл. 3 не може да се приравни
на уговорка за отлагателно условие, чието несбъдване има за последица
освобождаване на възложителя от изпълнение на основното му договорно задължение
по чл. 266, ал. 1 ЗЗД - да заплати възнаграждение за извършената и приета
работа.
Единствената цел на клаузата на
чл. 3 е да се отсрочи във времето изпълнението на задължението на възложителя
за плащане на възнаграждението до момента на осъществяване на определени
обстоятелства, специфични за правоотношенията между възложител и изпълнител по
договор за изработка, финансиран от фондовете на Европейския съюз. Отсрочването
е продиктувано от намерението на ответника да реализира изработения от ищеца
проект със средства, предоставени му от бюджета на ПРСР 2007 г. - 2013 година.
Обстоятелствата са уговорени изрично още при сключване на договора и по причина
на неговия възмезден характер е логично да се приеме, че към момента на
възникване на договорното правоотношение изпълнителят не е имал съмнение
относно сигурното им настъпване в бъдеще. Аргумент за този извод се съдържа и в
мотивите към решението по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., в които е
обосновано становище, че в хипотеза, аналогична на разглежданата, волята на
изпълнителя да бъде отсрочена изискуемостта на задължението на възложителя за
плащане на възнаграждение в никакъв случай не може да се тълкува като воля за
уговаряне на задължението като възможно неизпълнимо или на плащането като
хипотетично. Изразеното от изпълнителя съгласие да получи възнаграждението за
извършената работа след осигуряване на очакваното от ответника финансиране по
ПРСР не е равнозначно на съгласие за безвъзмездно престиране
на дължимия по договора резултат в случай, че уговорените в клаузата на чл. 3
обстоятелства не настъпят. Подобно тълкуване на уговорката относно момента на
плащане на възнаграждението противоречи на постигнатото при сключване на
договора съгласие възложителят да заплати на изпълнителя възнаграждение за
извършената работа в размер на 12 300 лв. без ДДС и е несъвместимо с
възмездния характер на договора за изработка, който не предвижда право за
възложителя да не плати дължимото възнаграждение в случай на несбъдване на
визираните в чл. 3 обстоятелства.
По изложените съображения и в
съответствие с практиката в решението по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о.,
настоящият състав на въззивния съд приема, че обективираната в клаузата на чл. 3 обща воля на страните
следва да се тълкува като съгласие плащането на дължимото на изпълнителя
възнаграждение да бъде отсрочено с оглед на обичайния или на максимално
допустимия краен срок, в който възложителят е следвало да получи отговор на
заявление за предоставяне на средства за реализиране на проекта и да сключи
договор по ПРСР, последван от отпускане на аванс за започване на изпълнението.
От така възприетото разрешение следва извод за неоснователност на доводите на
ответника, че изпълнителят няма право на възнаграждение за извършената и приета
работа, тъй като предварително се е съгласил да не получи възнаграждението в
случай на несбъдване на визираните в чл. 3 обстоятелства, респ., че
несбъдването на обстоятелствата освобождава въззиваемия
от изпълнение на основното му договорно задължение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Безспорно е, че общината изобщо
не е подала заявление за подпомагане по ПРСР, мярка 321 и мярка 322. Но дори и
да бе подал такова, ответникът несъмнено е имал яснота относно реда за
подпомагане със средства по ПРСР и е бил в състояние към момента на сключване
на договора да предвиди евентуалния неблагоприятен изход от участието си в
процедурата, свеждащ се до отказ за финансиране на изработения от ищеца проект.
Породеното от договора правоотношение е между равнопоставени
стопански субекти и е подчинено на принципа за добросъвестност при упражняване
на правата и изпълнение на задълженията на договарящите страни.
Добросъвестността предполага, че възложителят ще заплати на изпълнителя
уговореното възнаграждение за своевременно извършената и приета без възражения
работа, а това включва и осигуряване на средства за изплащане в разумен срок на
цялото дължимо възнаграждение в случай, че предвидените в чл. 3 на договора
обстоятелства не настъпят. Изхождайки от това разбиране, съставът на въззивният съд приема, че изискуемостта на вземането на изпълнителя
за възнаграждението по договора – 14 760 лв. с ДДС - е настъпила най-късно
на 09.12.2013 г. – крайният срок за подаване на заявления за финансиране, когато
е внесена сигурност в отношенията между страните, че обстоятелствата по чл. 3
от договора няма да се осъществят, т. е. че няма да бъдат получени очакваните
средства от бюджета на ПРСР, поради което общината - възложител следва да плати
възнаграждението със средства от друг източник.
Вземанията за възнаграждение с
източник договор за изработка се погасяват с обща 5-годишна давност, която в
случая би изтекла на 09.12.2018 година. Искът е предявен преди този срок - на
07.12.2018 г. (видно от
пощенското клеймо – л. 21 от делото на районния съд), поради което възражението на
ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Върху главницата от 14 760.
00 лева е дължима и лихва за забава, която за претендирания
период от 07.12.2015 г. до 07.12.2018 г. съдът изчисли с помощта на компютърна
програма на сумата от 4 498. 66 лева.
По изложените съображения обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта по главния иск, акцесорния
иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и разноските, като вместо него следва да се постанови друго,
с което о.М. следва да бъде осъдена да заплати на „Н.И.“ ЕООД сумата от 14 760
лв. - възнаграждение за извършена и приета работа по договор № 87/14.09.2010
г., което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 17.07.2015 г.,
ведно със законната лихва, считано от 07.12.2018 г. (предявяване на иска) до окончателното изплащане на
дълга, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 4 498. 66 лева,
представляваща лихва за забава върху посочената главница за периода
от 07.12.2015 г. до 07.12.2018 година.
Поради
несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие, при
което е предявен евентуалният иск, решението на районния съд подлежи на
обезсилване в тази част.
С оглед изхода на спора ищецът
има право на разноските в производството и следва да му се присъди сумата от
771. 00 лв.– държавна такса за производството пред районния съд, както и сумата
от 385.50 лв. – държавна такса за въззивното
производство. Тъй като доказателства за това уговореният размер на адвокатско
възнаграждение от 2 000 лв. да е реално платен на адвокат Г. не са ангажирани,
на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3, т.
1, пр. 2 ГПК настоящото решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 135 от 25.10.2019 г. по
гр. д. № 808/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Пирдоп в ЧАСТТА,
в която са отхвърлени предявените от „Н.И.“ ЕООД против о.М. искове с правно основание чл. 99, вр. чл. 258 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата
от 14 760.00 лева, ведно с лихва за забава в размер на 4 498.66 лева за
периода от 10.12.2015 г. до предявяване на иска, представляваща прехвърлено
вземане по договор за цесия от 17.07.2015 г., както и в частта за
разноските, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА о.М.
ЕИК: ………, да заплати на основание чл. 79,
ал. 1, вр. чл. 266, ал. 1, вр.
чл. 99, ал. 1 ЗЗД на „Н.И.“ ЕООД, ЕИК: ………, сумата 14 760 лв. (четиринадесет хиляди седемстотин и шестдесет
лева с ДДС) -
възнаграждение за извършена и приета работа по договор № 87/14.09.2010 г.,
което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 17.07.2015 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 07.12.2018 г. (датата на предявяване на иска) до окончателното изплащане на
дълга, както и да му заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 4 498. 66 лв. (четири хиляди четиристотин деветдесет
и осем лева и 66 с), представляваща лихва за забава върху посочената главница за периода от 07.12.2015 г. до
07.12.2018 година.
ОБЕЗСИЛВА решение № 135 от 25.10.2019 г. по гр. д. № 808/2018 г. по описа на
Районен съд – гр. Пирдоп в останалата част.
ОСЪЖДА о.М.
ЕИК: ………, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на „Н.И.“ ЕООД, ЕИК: ………, сумата от общо 1 156. 50 (хиляда сто петдесет и шест лева и 50 ст.) – разноски по делото за държавни
такси.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.