Р Е Ш Е Н И Е
Номер 131 13.12.2019 г. град Бургас
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд - Бургас Търговско отделение,
На четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година
В открито заседание в следния състав:
Председател Илияна Балтова
Членове Албена Зъбова - Кочовска
Христина Марева
Секретар Станка Ангелова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Ил. Балтова
търговско дело № 266 по описа за
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 315 от 17.07.2019 г., постановено по т.д.
№ 444/
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „О“ АД, чрез юрисконсулт С. Ж. , с адрес за връчване: гр. В., бул. „В“, № 3, Бизнес център, в която решението се оспорва, в частта, с която предявените искове се отхвърлят.
Сочи се, че решението е недопустимо, тъй като Н. не е конституиран като необходим другар в производството по реда на чл.265, ал.2 ГПК.
На следващо място се заявява, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, последица от които е формиране на необоснован извод за частична неоснователност на исковата претенция.
Липсват мотиви, според въззивника – ищец, защо първостепеннният съд игнорира разпоредбата на чл.9.8 от договора за кредит. Оспорва се изводът на съда, че плащането от Националния гаранционен фонд погасява част от дълга и от този момент банката няма качеството на титуляр и кредитор по това вземане. Правната функция на това плащане, подчертава ищеца, е да бъде гаранционен инструмент към дълга. Със сключения между банката и Националния гаранционен фонд договор за услуга се обезпечава изпълнението на едно чуждо задължение – на третото лице – длъжник, без да се създава солидарност в задълженията и плащането на гаранцията от фонда не освобождава от отговорност кредитополучателя към кредитора.
Поддържа се, че Националният гаранционен фонд не плаща на банката вместо длъжника и по тази причина чл.9.8 от договора вменява в задължение на кредитора да продължи принудителното изпълнение срещу длъжника, за да събере платената от фонда сума и му я възстанови.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК не са постъпили отговори на въззивната жалба от насрещните страни в производството.
Постъпила е въззивна жалба от „П“ О. , М. И. Н. и Ю. С. А. , чрез процесуалния им представител – адв. Г. , в която решението се оспорва, в частта, с която предявеният иск е уважен.
Сочи се, че съдебният акт е неправилен.
Навеждат се аргументи за неправилно приложение от първоинстанционния съд на чл.76, ал.2 ЗЗД, тъй като в договора за услуга се уговаря частично обезпечаване на неиздължената редовна и просрочена главница в размер на 80 % и точно толкова е заплатената от Националния гаранционен фонд в полза на банката сума.
Претендират се разноски.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно.
Неоснователно е въведеното във въззивната жалба на банката оплакване за недопустимост на решението, поради неучастието на необходим другар в производството. Съгласно разпоредбата на чл.2 ГПК, съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита и съдействие относно лични и имуществени права, но принципът за състезателното начало препятства възможността съдът служебно да конституира страни в производството. Предвиденото в чл.265, ал.2 ГПК задължение за съда се отнася за участвалите в първоинстанционното производство необходими другари на въззивника, касае фазата на въззивно обжалване и неоснователно се инвокира от този жалбоподател, като обосноваващо недопустимост на първоинстанционно решение.
Предявени са обективно и субективно съединени
положителни установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземания в полза на
кредитора – ищец, против длъжниците, произтичащи от
договор за банков кредит „Малки и средни предприятия“ № MS14-00006 от 13.03.2014 г., за които задължения е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 ГПК № 3* от 25.07.2017 г. по ч.гр.д. № 5274/
Със заповедта за изпълнение е разпоредено Е. Д. Н. , М. И. Н. , Ю. С. А. , „П“ О. и „П. Е. ЕО. – в ликвидация, да заплатят на кредитора сумата от 46 460,58 лв. – дължима главница, сумата от 1810,37 лв. – договорна лихва за периода от 21.08.2015 г. до 22.05.2017 г., сумата от 3245,61 лв. – наказателна лихва за периода от 21.08.2016 г. до 23.07.2017 г., законната лихва върху главницата, считано от 24.07.2017 г. до окончателното изплащане и съдебно-деловодни разноски.
Въззивниците са подали възражения против заповедта за изпълнение в срок, кредиторът е предявил установителния иск в срок.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Бидейки ограничен в обхвата на произнасянето си по правилността на първоинстанционното решение от посоченото в жалбите – чл.269 ГПК и т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 9.12.2013 г., настоящият състав констатира, че не е налице разногласие между страните относно обстоятелствата по сключване на процесния договор за банков кредит и неговите параметри, усвояването на договорената сума, формираното неизпълнение на задължените лица, неосъществяването на фактическия състав по обявяване на предсрочната изискуемост по кредита, установяването дължимост на падежирали вноски, изчислени от вещото лице по изпълнената пред първата инстанция съдебно счетоводна експертиза в размер на 46 460, 58 лв. – главница, 1810,37 лв. – договорна лихва за периода от 21.08.2015 г. до 22.05.2017 г. и 3245,61 лв. – наказателна лихва за периода от 21.08.2016 г. до 23.07.2017 г.
Спорът по делото се концентрира около въпроса следва ли извършеното от Националния гаранционен фонд плащане на сумата от 37 168,46 лв. на 28.08.2017 г., в полза на въззивника – кредитор, да се зачете като погасяващо дълга по кредита.
В чл.9.1 от договора за кредит е посочено, че по силата на договор за услуга, сключен между Н. гаранционен фонд и „С“ ЕАД – праводател на въззивника – ищец, кредитът по процесния договор е обезпечен с гаранция от Националния гаранционен фонд частично, в размер на 80 % от неиздължената редовна и просрочена главница, към момента на подаване на искане към Националния гаранционен фонд за плащане на гаранцията, но не повече от 3 000 000 лв. за кредитополучателя и свързаните с него лица, чиито кредити са включени в гарантирания портфейл. Гаранцията е със срок на действие не повече от 10 години от датата на сключване на договора за кредит.
Договорната клауза на чл.9.8. от съглашението предвижда, че при неизпълнение на кредитополучателя по договора за кредит, в случай, че Националният гаранционен фонд извърши плащане в полза на банката, по силата на сключения между тях договор, дългът на кредитополучателя не се счита намален с размера на платеното от фонда. На следващо място е уговорено, че кредитополучателят остава задължен за целия непогасен от него дълг, който банката събира принудително, за сметка на Националния гаранционен фонд, до размера на платената от фонда част, и за своя сметка – за останалата част от дълга, до окончателното му погасяване. Националният гаранционен фонд може да събира своята част от вземането към кредитополучателя самостоятелно, за което банката му оказва съдействие.
Националният гаранционен фонд е създаден през
По делото не е представен договорът за услуга, съдържащ регламентация на отношенията между кредитиращата институция и Националния гаранционен фонд, поради което настоящият състав не може да спекулира относно неговите специфики и дали същият покрива в пълнота предметното съдържание на договорите за финансово обезпечение, регламентирани в едноименния закон (Закон за договорите за финансово обезпечение, Обн. ДВ бр.68 от 22.08.2006 г.), но е ясно, че съглашението разкрива отлики от договора за поръчителство и не може еднозначно да се приравни на такъв. Касае се за особен тип обезпечителен гаранционен договор, който за разлика от поръчителството не е акцесорен, а е главен, самостоятелен и независим от договора за кредит, който обезпечава.
Данни относно обхвата на задължението на гаранта следва да се почерпят от договора за кредит. При тълкуване на уговорките в същия, формулирани по-горе, става ясно, че страните са постигнали съгласие, че гарантът се задължава паралелно с кредитополучателя и солидарните длъжници да заплати на банката уговорената в договора за гаранция сума, при неизпълнение на основния длъжник, като дори са антиципирали суброгирането на гаранта в правата на банката против длъжника – „…за сметка на Националния гаранционен фонд…;… своята част от вземането…“. Следва да се заключи, че се е породила т.нар. неистинска солидарност и плащането от един от солидарните длъжници има погасително действие по отношение на дълга на останалите – чл.123, ал.1 ЗЗД.
Горното разбиране намира подкрепа и в уредбата на договора за финансово обезпечение, с който процесният гаранционен договор се родее, като в чл.11, ал.4 от Закона за договорите за финансово обезпечение е предвидено, в случаите на неизпълнение на длъжника и реализиране на финансовото обезпечение, задължение на обезпеченото лице – в настоящия случай банката, не по-късно от следващия ден след реализирането на обезпечението да изпрати до длъжника и обезпечителя – в настоящия случай Националния гаранционен фонд, информация за погасените финансови задължения и за техния размер. Разумът на цитираното действие се корени именно в необходимостта да се осуети повторно плащане на вече погасеното, с усвояването на гаранцията, задължение.
Уговорката в договора, че при плащане на гаранта, дългът на длъжника не се счита за намален, не може да произведе действие, тъй като не кореспондира с естеството на поетото от гаранта задължение, залегнало в останалите договорни условия, а именно, че Националният гаранционен фонд може да събира вземането си от длъжника, предпоставящи, че той е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор и съответно отричащи възможността за кредитора да търси плащане на сумата, по усвоената гаранция, и от длъжника.говореният мандат за банката да събира вземането на Националния гаранционен фонд не променя горния извод.
Изводите на първостепенния съд, в този смисъл, следва да се подкрепят. Въведените оплаквания в жалбата на „О“ АД са неоснователни.
По отношение изложеното в жалбата на въззивниците – ответници, че главницата по кредита следва да се счита погасена в размер на 80 %, с плащането, извършено от Националния гаранционен фонд, съдът намира следното:
Видно от данните по договора за кредит, обезпечението, под формата на гаранция, което Националният гаранционен фонд е приел да поеме по договора, предмет на делото, е в размер на 80 % от неиздължената главница към момента на подаване на искане към фонда за усвояване на гаранцията, но не повече от 3 000 000 лв. Следователно, страните, в това число кредитополучателят и солидарните му съдлъжници, са постигнали съгласие за кой фрагмент от дълга гаранцията се отнася и тази уговорка е напълно валидна и обвързваща ги, и липсва основание да се прилага разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД. Ето защо, с постъпилото плащане в размер на 37 168,46 лв. следва да се приеме, че е погасена дължимата главница и установителният иск следва да се отхвърли за тази сума и се уважи за сумата от 9292,12 лв.
Основателен е искът за присъждане на договорната лихва и наказателната лихва, за претендираните периоди, поради функционалната им обусловеност от иска за главницата. Съдът съобразява, че плащането на гаранционния фонд срещу главницата е извършено след издаване на заповедта за изпълнение и не рефлектира върху генерираните размери на акцесорните плащания, чиято дължимост е потвърдена и от заключението на експерта по икономическата експертиза.
Поради обжалването на решението от само част от конституираните пред първата инстанция ответници – обикновени другари и при съобразяване нормата на чл.271, ал.3 ГПК, настоящият състав намира ,че първоинстанционното решение следва да бъде отменено и постановено ново в горния смисъл само по отношение на въззивниците – ответници.
При този изход от делото, отправеното от „П“ О. искане и ангажираните доказателства, въззивникът – ищец следва да понесе сторените от въззивника - ответник разноски, в размер на заплатената държавна такса от 286,96 лв.
Не се налага отмяна на решението в частта за разноските пред първата инстанция, поради липсата на разлика в цифрово изражение в уважената част от исковете.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 315 от 17.07.2019 г. на Окръжен съд Бургас, постановено по т.д. № 444/
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. И. Н. , ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ул. „Б“, № 16, ет.1, Ю. С. А. , ЕГН **********, с адрес: с. Ч., общ. Д., ул. „. П.“, № 14, и „П“ О. , ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Б“, № 16, представлявано от А. С. А. - управител, всичките солидарни длъжници, съществуването на вземане на „О“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т. , бул. „В“, № 8* представлявано от С. А. Г. и Т. В. М. – всеки двама изпълнителни директори, действащи заедно или от всеки изпълнителен директор, действащ заедно с прокурист, произтичащо от договор за кредит „Малки и средни предприятия“ № МS4-00006/ 13.03.2014 г. и сключен към него анекс № 1/ 01.11.2016 г., за сумата от 9292,12 лв. главница по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение - 24.07.2017 г. до окончателното плащане на сумата, сумата от 1810,37 лв. – договорна лихва за периода от 21.08.2015 г. до 22.05.2017 г., сумата от 3245,61 лв. – наказателна лихва за периода от 21.08.2016 г. до 23.07.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за сумата от 5055,98 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 315 от 17.07.2019 г. на Окръжен съд Бургас, постановено по т.д. №
444/
ОСЪЖДА О. “ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. С., район Т. , бул. „В“, № 8* представлявано от С. А. Г. и Т. В. М. – всеки двама изпълнителни директори, действащи заедно или от всеки изпълнителен директор, действащ заедно с прокурист, да заплати на „П“ О. , ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ул. „Б“, № 16, представлявано от А. С. А. – управител, сумата от 286,96 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: