М О Т И В И :
Производството е въззивно по реда на чл.
318 и сл. от НПК.
С
присъда № 260010/14.10.2020 г., постановена по НОХД № 143/2020
г. Районен съд-Харманли е признал подсъдимия А.Я.С. за виновен в това, че на
07.02.2020 г. в гр.Х.,
ул.“М.В.“ № * отнел
чужди движими вещи – 1 брой преносим компютър марка „НР“ /Ейч Пи/, модел dv7-2220eq, със сериен номер CNF9401VFT в комплект с 1
брой зарядно устройство (адаптер) със сериен номер F1-09090662580В, 1 брой мишка за
компютър марка „Canyon optical
mouse“ (Канион оптикал
моус), модел CNR FMOSO 01,
със сериен номер 110151308810 и 1 брой компютърен кабел тип „ПАЧ“ – 2 метра, всичко на обща стойност 647,00
лева, от владението на А.Г. М. от гр.X., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги
присвои, като случаят е маловажен – престъпление по чл.194 ал.3 вр. ал.1,
поради което и на основание чл.193 ал.3 и чл.218 ал.1 от НК му е наложил
административно наказание „глоба в размер на 300 лева“, а по първоначално
предявеното му обвинение за извършено престъпление по чл.194 ал.1 от НК е
признал подсъдимия за невиновен и го оправдал. Съдът се е произнесъл по
веществените доказателство по делото, както и по направените в същото деловодни
разноски, които е възложил в тежест на подсъдимия.
Недоволен от присъдата е прокурорът от Районна прокуратура-Харманли,
който в срок я атакува в нейната оправдателна част. Заявява, че съдът
неправилно е преквалифицирал деянието по по-леко наказуемия състав на чл.194
ал.3 от НК, тъй като конкретиката на делото не давала основание случаят да бъде
окачествен като „маловажен“. За такава правна оценка съдът следвало да изходи
не само от незначителността на неблагоприятните от деянието последици, но и от
всички други обстоятелства, които трябвало да сочат, че деянието представлява
по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с останалите престъпления от
същия вид. Разглежданите събития сочели според прокурора, че извършеното от
подсъдимия не отговаряло на тези критерии, защото отнетите вещи били върнати
чрез органите на полицията, а освен това били засегнати и други правноохранени
интереси, освен правото на собственост на пострадалия. Наред с това, механизмът
на деянието разкривал дързост и арогантност и това не позволявало личността на
дееца да бъде оценена като такава с ниска степен на обществена опасност. Така
аргументирано, искането на прокурора и за отмяна на присъдата и постановяване
на нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначалното му
предявено обвинение – по чл.194 ал.1 от НК.
Присъдата е обжалвана и от защитника на подсъдимия също с оплакване за
неправилност. В жалбата е обоснована несъставомерност на извършеното по
предложената от обвинението наказателна норма с твърдението, че по делото не
били установени обективните и субективни признаци на престъплението по чл.194
ал.1 от НК. Заявява се, че реализираната от подсъдимия дейност съдържала
елементи на друг престъпен състав – на самоуправството, но доколкото пък за
престъплението по чл.323 ал.1 от НК се изисквало случаят да е немаловажен, то и
това престъпление не било осъществено – теза, която защитникът подробно аргументира
в хода на съдебните прения. В нейна подкрепа добавя и твърдението, че
подсъдимият е пострадал от друго противоправно деяние, чийто автор бил А. М.,
като именно това поведение на последния провокирало разглежданата проява,
естеството на която сочело незначителност на вредните последици. Искането на
защитника е за отмяна на присъдата и постановяване на друга, с която
подсъдимият да бъде признат за невиновен.
Подсъдимият поддържа жалбата на своя защитник и оспорва протеста;
присъединява се към изложената от защитника обосновка на въззивните доводи и
към направените от него искания.
Прокурорът от Окръжна прокуратура-Хасково не поддържа протеста, а
въззивната жалба намира за неоснователна. Становището му е, че атакуваната присъда
е правилна и затова предлага тя да бъде потвърдена
В законоустановения срок
писмени възражения против жалбата и протеста не са постъпили. От въззивния съд не бяха събрани допълни
доказателства, а проверката на присъдата – по изложените от страните
съображения и извършения служебен контрол, установи следното:
Присъдата,
предмет на настоящата проверка, не страда от процесуални пороци, които да
налагат нейната отмяна и връщане на делото в предходна фаза на наказателния
процес. Доказателствената дейност е била проведена съобразно законовия
регламент, а оценъчната не е надхвърлила лимита на доказателствения обем, нито
е била повлияна от нарушения при изграждането на вътрешното убеждение. На
практика поддържаните от защитника и от прокурора доводи касаят правилността на
правните изводи, но не и законосъобразността на процеса за тяхното формиране.
Не се атакува и установената фактическа картина, чиито основни параметри се
състоят в следното:
Към
началото на месец февруари на 2020 година подсъдимият С. и пострадалият М. живеели в гр.Х.. Те се познавали от около 6-7
години преди това, като първоначално отношенията им били близки, дори приятелски.
М. стопанисвал предприятие за таксиметров превоз чрез търговското дружество
„Евро такси ЕООД“, гр.Х., чийто управител бил, а С. се занимавал с ремонт на
автомобили. По повод занятието на всеки един от двамата между тях имало и
търговски контакти – пострадалият възлагал на подсъдимия ремонт на
стопанисваните от него таксиметрови коли. Отношенията между двамата се влошили
след 2016 година, през която М. оставил за ремонт при подсъдимия лек автомобил
марка „Мерцедес“, а по-късно му обещал, че ще му прехвърли собствеността върху
него, тъй като не разполагал с пари за плащане на услугата. Обещанието не било
изпълнено, въпреки настояванията на подсъдимия и въпреки извършеното от него
плащане на определена сума, а след като в даден момент автомобилът бил отнет от
С. и предаден на действителните му собственици, отношенията между двамата
окончателно се влошили. Останал с убеждението, че е измамен от М., подсъдимият
депозирал жалба в полицията. Жалбата била входирана с № 284/03.05.2018 г. и
приложена към преписка, образувана по сигнал на друго лице /свидетелят Ф. Ж./ с
идентично оплакване, по която преписка впоследствие било образувано ДП №
386/2018 г. по описа на РУ-Харманли. В последното производство С. бил разпитан
като свидетел, но не бил конституиран като пострадал, а окончателното решение
на прокурора, обективирано в Постановление от 17.06.2019 г., било за
прекратяване на наказателното производство против А. М. поради липса на
достатъчно доказателства за повдигане на обвинение по чл.206 ал.1 от НК.
Воден от
негативните си настроения спрямо М., на 07.02.2020 г. подсъдимият решил да
посети офиса на таксиметровата му фирма. Помещението се намирало в гр.Х. на
ул.“М.В.“ № * и
представлявало стая, обзаведена с бюра, върху които било поставено компютърно
оборудване – преносим компютър, адаптер, кабел, мишка. В същия ден в офиса се
намирала свидетелката П. И., която работела като „******“. Тя била заела стола пред едно
от бюрата с компютърна конфигурация и обработвала документи. Около 15,30 часа
подсъдимият влезнал в помещението и веднага се насочил към работното място на И.,
а когато тя вдигнала поглед видяла как подсъдимият силно замахнал към бюрото й
и съборил на пода всичко, което се намирало върху него, в това число компютъра,
захранващия кабел, мишката. След това подсъдимият изключил кабела от
захранването и отнесъл със себе си преносимия компютър, зарядното устройство,
кабела и мишката. Напуснал офиса и се отправил към гараж на ул.“С.“ № * в гр.X., който стопанисвал и в който оставил
взетото от офиса. Свидетелката И.
разпознала лицето, което влязло в работното помещение и отнесло компютърното
оборудване, тъй като го познавала отпреди. Тя веднага уведомила за случилото се
своя работодател М.,
както и свидетелката Я.
Я., която също работела
в предприятието на пострадалия и също познавала подсъдимия. От своя страна А. М. незабавно уведомил полицията, в която
бил поканен да даде подробни обяснения. Непосредствено след това в полицейското
управление се явил и подсъдимият, който пред свидетеля Е. Ц., служител в РУ-Харманли,
разказал за стореното по-рано и обяснил, че взел компютъра, тъй като с М. имали неуредени финансови
отношения – М. му
дължал 9 000 лева, криел се от него и не отговарял на обажданията му. После
подсъдимият посочил пред полицейския служител и мястото, на което оставил
взетите от офиса вещи. Гаражът бил посетен от разследващите, които извършили
оглед, а въпросното компютърно оборудване било предадено от подсъдимия и
приобщено по делото като доказателство. След огледа му то било върнато на
неговия собственик на 12.02.2020 г.
В
основните й параметри тази фактическа обстановка е идентична на приетата и от
първоинстанционния съд. Тя се установява от обективираните в протоколите за оглед
резултати от тези следствени действия, от показанията на свидетелите И., Ц., М.
и Я., от писмените доказателствени средства (включително жалбата на С.,
приложена по ДП № 386/2018 г.) и от обясненията на подсъдимия. Достоверността
на свидетелските показания не може да бъде подложена на съмнения не само защото
основания за това не се навеждат от нито една страна, а и защото те са така
еднопосочни, непротиворечиви и взаимно допълващи се както помежду си, така и
със съдържащите се в огледните протоколи данни, че не предизвикват причини да
не бъдат кредитирани с доверие. От друга страна, макар в своите обяснения
подсъдимият настоятелно да е отричал вина за стореното, то на практика той не
го е отрекъл, напротив – признал е извършеното пред полицейския служител Ц.,
обяснил е мотивите си за него, посочил е мястото, на което е поставил взетото
от чуждия офис, а впоследствие доброволно го е предал. При това положение
изводът на първоинстанционния съд, че С. е осъществил обективните признаци на
престъплението по чл.194 ал.1 от НК е напълно правилен, защото доказателствата
по делото установяват по безспорен начин, че на инкриминираните дата и място
той е отнел чужди движими вещи от владението на техния собственик (последният
държал ги чрез своя служител И.), без да е налице съгласие за това. Несъмнено
отнемането е реализирано чрез изнасянето на вещите от работното помещение и
оставянето им на място, което подсъдимият е стопанисвал и до което собственикът
не е имал достъп. Както вече се посочи, тези елементи на престъпния състав не
се оспорват от защитата, а и се доказват от извършения оглед на въпросния
гараж, от обясненията, които С. е дал пред полицейския служител, от факта на
предаването на вещите в полицейското управление. Това, срещу което в случая се
възразява, е свързано със субективните признаци на престъплението „кражба“ и
отреченото на фона на тази защитна теза намерение за противозаконно присвояване
на вещите. Твърди се от защитника, а и от самия подсъдим, че не намерението за
своене на отнетата компютърна конфигурация е било характеризиращото
субективната страна отношение на дееца към обективните белези на извършеното,
като в тази връзка се акцентира върху неуредените финансови моменти в
установената между подсъдимия и пострадалия облигационна връзка, с което са
аргументира и различна от присвоителната цел на противоправното поведение – да
се фокусира вниманието на М. върху
назрелия конфликт и се предизвика реакция за решаването му от страна на
правоохранителните органи. С това в крайна сметка се обосновава и защитното
виждане, че стореното не представлява кражба на чуждо имущество, а опит за
нерегламентирано уреждане на правен спор, т.е. самоуправство. За да се отговори
отрицателно на този защитен довод следва да се имат предвид някои принципни
положения, а именно: Освен че престъпленията по чл.194 ал.1 от НК и по чл.323
от НК имат различен обект – първото защитава обществените отношения, свързани с
упражняването на правото на собственост, а второто охранява обществения ред и
спокойствие и легитимното уреждане на правните спорове като непосредствен обект
на защита, те се отличават и по своите обективни и субективни елементи, в
частност и по преследваните противоправни последици. Докато престъплението „кражба“ е насочено към засягане на
собствеността чрез прекъсване на правомощията на носителя на това право, то
„самоуправството“ е дейност, чрез която се стига до самоволно осъществяване на
едно действително или предполагаемо право, но не по установения от закона ред.
В аспекта на тези различия, при кражбата се преследва и се постига увреждане на
собствеността, а при самоуправството – целта е да бъде предизвикана
противоправна промяна в установеното фактическо положение, като естеството на
тази промяна е функция и аналог на предположеното или съществуващо право. В
аспекта на това, в случая действията на подсъдимия биха могли евентуално да
бъдат окачествени като самоуправни, ако той /подсъдимият/ беше считал, че
вещите, предмет на посегателството, са били негова собственост и чрез
отнемането им, макар и не по установения ред, е било реализирано правото му на
притежание и разпореждане с тях. Доказателства и дори твърдения, обосноваващи
подобна хипотеза, обаче липсват. От друга страна, съдебната практика е
еднопосочна по въпроса, че увреждащо собствеността престъпление е налице и
когато чрез него деецът преследва да мотивира собственика към определено
поведение, т.е. деецът следва да отговаря за кражба (грабеж, изнудване и т.н.),
защото присвоителното намерение е налице, макар чрез него да се преследват и
други легитимни или не резултати, които като стоящи извън съставомерното
субективно отношение не следва да рефлектират върху правната оценка и в
частност да изключат демонстрираното присвоително намерение. Именно такъв е и
разглежданият случай, защото несъмнено подсъдимият прекъсвайки владението на
собственика върху вещите и отнасяйки ги в свое помещение, е обективирал целта
за своене, както и преследването на визираната в нормата неблагоприятна
последица – увреждането на собственическите права. Обстоятелството, че
подсъдимият е искал да постигне и друг, извън съставомерния резултат, следва да
намери място в плоскостта на мотивите и подбудите на престъплението и при
оценката на неговата обществена опасност. Във връзка с последната следва да
бъде даден отговор на изложените в протеста доводи, според които престъплението
не разкривало опасност, различна от тази за типичните престъпни прояви от този
вид. Този довод е неоснователен. Първоинстанционният съд е изложил подробни съображения
за това защо намира, че деянието следва да се третира като маловажно по смисъла
на чл.93 т.9 от НК и тези съображения изцяло се споделят от настоящия съд. Правилно фактическата
съвкупност, включваща стойността на отнетото, поведението на подсъдимия
непосредствено след деянието, доброволното явяване в полицейското управление,
непосредствения разказ на стореното, предаването на вещите на разследващия
орган и скорошното им връщане на собственика – няколко дни след отнемането, е
преценена като обуславяща незначителност на вредните последици и относително
ниско ниво на засягане на обекта на защита. Напълно основателно, на следващо
място, в аспекта на обществената
опасност на деянието са коментирани и подбудите за противоправната постъпка –
формиралите се у С. представи, че е измамен, подведен и ощетен от М., а от
друга страна неуспелия му опит да
предизвика намеса на правоохранителните органи, които надлежно чрез подаден до
тях сигнал е бил сезирал. Всичко това, в съчетание с настъпилата реабилитация
по право и липсата на данни за друго обществено укоримо поведение, а и с
отсъствието на каквито и да е отекчаващи вината факти, безспорно сочи, че
деянието не е равнозначно на обичайните случаи на престъпления от този вид, а
разкрива обществена опасност, значително по-ниска от характерната за тях. Какво
има предвид прокурорът, когато твърди, че обществената опасност в случая дори
надхвърля стандартната, както и че са засегнати „и други правноохранени
интереси, освен тези, свързани с правото на собственост“, е трудно да бъде
установено при отсъствието на каквато и да е конкретика в подкрепа на тези
съждения, а и при липсата на надлежно обвинение за престъпление, засягащо друг
обект. Що касае квалификацията на поведението като дръзко и арогантно, то
следва да се има предвид, че всяка престъпна проява дефинитивно е натоварена с
такъв оценъчен негатив, а декларативната епитетна формулировка в протеста
поради липсваща корелация с разглежданата фактология, не позволява коментар,
различен от констатацията, че с подобни характеристики извършеното не се
отличава. В този смисъл правилно съдът е преквалифицирал първоначално
предявеното обвинение, приемайки, че извършеното представлява маловажен случай
на кражба и е приел, че подсъдимият е осъществил по-леко наказуемия състав – този по чл.194
ал.3 от НК.
Правилно
на следващо място е преценено, че в случая са налице положителните предпоставки
на чл.218б ал.1 от НК и че липсват отрицателните такива по чл.218б ал.2 от НК –
деянието, което С. е извършил попада сред изброените в посочената норма,
стойността на предмета на престъплението е до размера на две минимални работни
заплати за страната, установени към датата на извършване на деянието и
предметът на престъплението е бил възстановен до приключването на съдебните
прения пред първоинстанционния съд. Вярно е, че С. е бил осъждан и то не
еднократно за престъпления против собствеността, но представената по делото
справка за съдимост установява, че за тези осъждания е настъпила реабилитация.
За осъжданията по НОХД № 8/1992 г., по НОХД № 376/1995 г. и по НОХД № 367/1995
г. подсъдимият е бил реабилитиран по съдебен ред с влязло в сила на 27.02.2002
г. определение на Военен съд-Пловдив. За
останалите осъждания, от друга страна, са изтекли сроковете по чл.82 ал.1 от НК, считано от момента на изтърпяване на наложените наказания. Наказанията,
наложени по НОХД № 244/2010 г. по описа на РС-Харманли и по НОХД № 188/2012 г.
по описа на РС-Стара Загора са изтърпени съответно на 15.11.2012 г. и
10.12.2012 г., а това по НОХД № 140/2014 г. на РС-Харманли не е било привеждано
в изпълнение поради пълното зачитане на предварителния арест на основание чл.59
ал.1 от НК, като споразумението, с което е било решено това дело, е одобрено на
09.06.2014 г. (тук неправилно съдът е изчислил реабилитационния срок, считайки
за негово начало изтичането на периода на предварителния арест, вместо момента,
в който споразумението е било одобрено, доколкото срокът по чл.82 ал.1 от НК не
би могъл да тече преди съдебният акт да е влязъл в сила). Последното осъждане
на С. е със Споразумение по НОХД № 733/2015 г., по силата на което му е
наложено наказание „пробация“, което съгласно справката за съдимост е
приключило на 16.12.2015 г. Срокът на никое от изброените по-горе наказания
„лишаване от свобода“, за които С. не е бил реабилитиран по съдебен ред, не
надвишава една година /най-тежкото е в размер на седем месеца/, поради което
релевантен за тези осъждания, с изключение на последното, е посоченият в чл.82
ал.1 т.4 от НК петгодишен срок от тяхното изтърпяване, а за наказанието
„пробация“ е приложим срокът по т.5 от същата разпоредба. Казаното сочи, че за
всички тези осъждания срокът по чл.88а ал.1 от НК е изтекъл, като най-късно
приключилият е този за наказанието, наложено по НОХД № 140/2014 г., чието
начало, както вече се посочи, е моментът, в който е влязъл в сила съдебния акт
– 09.06.2014 г., т.е. крайният му момент е 09.06.2019 г. Именно от този момент
са били изпълнени условията на чл.88а ал.1 и ал.4 от НК и последиците от
миналата съдимост на С. са били по право заличени занапред. Извършено на 07.02.2020 г., разглежданото
деяние попада в период, в който подсъдимият е бил вече реабилитиран, поради
което пречката по чл.218б ал.2 т.2 от НК не е била налице, както правилно е
приел и първоинстанционният съд. Не е било налице и изключващото приложимостта
на специалната санкционна норма условие, записано в същата разпоредба, тъй като
приложената по делото справка установява, че на подсъдимия не е било налагано
друго административно наказание по този ред. Не е и установено, че в
продължение на една година С. да е извършил две или повече деяния, общата
стойност на чийто предмет да надвишава посочения в чл.218б ал.2 т.1 от НК
стойностен праг.
Всичко казано дотук показва, че първоинстанционният съд правилно е
приложил закона, приемайки, че извършеното носи всички признаци на деяние,
наказуемо по реда на чл.281б ал.1 от НК. Това, което съдът неправилно е
преценил, е, че това деяние представлява престъпление, за което подсъдимият
следва да бъде признат за виновен и за което той следва да понесе наказателна
отговорност. Изброените в посочената особена разпоредба прояви, макар и
притежаващи признаците на престъпления от съответния вид, не са престъпни и
това ясно произтича от граматическото тълкуване на законовия текст, в който
законодателят е употребил понятието „деяния“, а не „престъпления“. Въпреки
носещи съставомерните обективни и субективни елементи, но притежаващи и някои
допълнителни характеристики – стойността на предмета на престъплението,
възстановяването на вредите, обществената опасност на дееца, честотата на
еднородните прояви, тези деяния законодателят е изключил от обема на
наказваните по общия ред, заради дефинитивно по-ниската им обществена опасност,
правеща наказателната репресия непропорционална и следователно ненужна. Този законодателен възглед е илюстриран и в
текста на чл.424 ал.1 от НК, според който за тези прояви са приложими
разпоредбите на ЗАНН, т.е. те представляват административни нарушения. Ето
защо, когато съдът установи предпоставките за приложимост на нормата в чл.218б
ал.1 от НК, на основание чл.305 ал.6 от НПК той следва да признае подсъдимия за
невиновен и да му наложи административно наказание по указаните в същия
процесуален регламент правила. В случая обаче, макар правилно да е приложил
материалния закон и законосъобразно да е установил всички положителни
предпоставки на чл.218б от НК, съдът е признал подсъдимия за виновен, а след
това му е наложил административно наказание. Именно този процесуален проблем в
присъдата наложи нейната отмяна и постановяване на друга, с която С. беше
признат за невиновен за това да е извършил престъпление по чл.194 ал.3 от НК,
вместо което за извършеното от него административно нарушение по смисъла на
чл.218б ал.1 от НК му беше наложено административно наказание „глоба“. Размерът
на глобата беше съобразен с данните за имущественото състояние на дееца – с
упражняваното занятие като „автомонтьор“ и с липсата на ангажименти към
ненавършили пълнолетие деца.
В
оправдателната й част поради неоснователност на протеста присъдата беше
потвърдена.
Така
мотивиран, съдът постанови своята присъда.
Председател:
Членове:1. 2.