Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 03 май 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание на 27.04.2018 г. в състав:
при участието на секретаря Миланова и прокурор Пастованов, като разгледа докладваното от съдия МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 869/18 г., намери за установено следното:
Подсъдимият Ц.Б.В. (ЕГН: **********) е обжалвал в срока и по реда на глава ХХІ от НПК чрез своя защитник (адв. В.К.) постановената присъда от 28.11.2017 г. по н.о.х.д. № 10728/16 г. на СРС (НО, 12 с.), с която същият е признат за виновен в престъпление по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. чл. 18, ал.1 НК (осъществен в опасен рецидив опит за отнемане от търговски обект на вещи – хранителни стоки на стойност 52, 01 лв.) и наказан при условията на чл. 55, ал.1, т.1 НК с лишаване от свобода за срок от 6 месеца при първоначален строг режим.
И в жалбата, в и подробната пледоария на упълномощения защитник пред СГС аргументите срещу оспорваната присъда са обобщени в три насоки: а) за съществени процесуални нарушения – събиране на доказателства извън сроковете за разследване по чл. 234 НПК; внасянето на обвинителен акт по непредявено обвинение; незаконосъобразен отказ на СРС да допусне поискана от подс. В. процедура по чл. 371, т.2 НПК; неправилна оценка на свидетелските показания, довела до осъждане на подсъдимия при недоказано обвинение; б) за нарушения на материалния закон, проявени в отказа на първата инстанция да приеме, че деянието не е извършено умишлено, а алтернативно на това – че същото е малозначително (чл. 9, ал.2 НК), т.е. непрестъпно, или маловажно по смисъла на чл. 194, ал.3 НК; и в) за несправедливост на наложеното наказание.
Доводите на защитата не се споделят от участващия пред въззивната инстанция прокурор от СГП, който пледира за потвърждаване на постановената присъда.
Преди всичко, въззивният съд намери за необходимо да изведе „пред скоби“ повдигнатия с жалбата въпрос относно разминаването между текста на последно предявеното досъдебно постановление за привличане на обв. В. от 02.06.2016 г. (л.69 и сл. от д.п.) и внесения от СРП обвинителен акт, доколкото защитата твърди, че така подсъдимият е бил изправен пред съда да отговаря по обвинение, което не му е било надлежно повдигнато. В действителност, прегледът на документа сочи, че върху неговото съдържание по нерегламентиран начин са били нанесени ръкописни допълнения (извън технически напечатания текст) без подпис на лицето, което ги е извършило и без каквито и да е гаранции, че „дописването“ е било предявено на обвиняемия и неговия защитник. Така, в обстоятелствената част на постановлението словесното описание на деянието е било „трансформирано“ от отнемане на чужди движими вещи в „направен опит“ за отнемане, а в неговия диспозитив цифровата квалификация на кражбата е била коригирана от такава по чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. чл. 18, ал.1 НК в по-тежко наказуем случай по чл. 196, ал.1, т.1 НК.
НПК не съдържа изричен регламент как следва да бъдат внасяни технически (стилистични, смислови и т.н.) корекции върху издаваните процесуални актове (постановления, разпореждания, определения, присъди и т.н.), но при липса на такъв, изцяло приложими са правилата на аналогията – чл. 46, ал.2 от Закона за нормативните актове. Най-близката подобна хипотеза е поправянето, измененията и допълненията в протоколите за действията по разследването (чл.130 НПК), която изисква същите да бъдат „удостоверени с подпис на лицата, които са ги подписали“. Такова удостоверяване липсва и на двете места, в които постановлението за привличане на обв. В. е било „дописано“, поради което СГС прие за основателно възражението на защитата, че на практика във въпросния процесуален акт липсва надлежно внесена корекция.
Казаното дотук обаче, не означава, че при всички положения констатираният порок съставлява съществено процесуално нарушение, което да е ограничило правото на защита на подсъдимия. И без да се вземат предвид нерегламентирано отразените ръкописни вмятания, постановлението за привличане на обвиняемия от 02.06.2016 г. е изпълнило своето предназначение и внесеният въз основа него впоследствие обвинителен акт не е съдържал нито съществено изменение на инкриминираните обстоятелства, нито претенция за приложение на закон за по-тежко наказуемо престъпление. Словесната формулировка на предявения печатен текст е била за довършена кражба, а изготвеният от СРП обвинителен акт – за опит към такова престъпление, с което правното положение на подсъдимия като резултат е било облекчено в негова полза (за подобна хипотеза – вж. Т.р.2/02-ОСНК).
Що се отнася до описаната в диспозитива на постановлението цифрова квалификация на престъплението (чл. 194, ал.1 …… НК), без да бъде посочен по-тежко наказуемият състав на опасния рецидив (чл. 196, ал.1, т.1 НК), допуснатата непрецизност не е довела до такава неяснота на обвинението, която да препятства защитата на В.. В обстоятелствената част на акта разследващият орган изрично е отразил, че деянието е осъществено в условията на опасен рецидив; посочил е и двете присъди, които обуславят тази правна оценка, а след това цифрово е формулирал и съответната правна квалификация по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. чл. 18, ал.1 НК. Дори в диспозитива на постановлението да е била пропусната цифровата част на 196, ал.1, т.1 НК, обвинението за „опасен рецидив“ не е отпаднало – не само, защото и в тази част на документа е останала привръзката с чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, но и поради принципното правило, че диспозитивът на всеки юридически акт не съществува самостоятелно, а винаги следва да се тълкува и разбира във връзка с неговата обстоятелствена (мотивна) част.
Останалите възражения на въззивния жалбоподател касаят оценката на доказателствата и начина, по който са били установени фактите по делото. Тази дейност на първата инстанция е било съобразена с правилата на чл. 13 и чл. 14 НПК и изяснените от СРС обстоятелства могат да бъдат напълно споделени. Независимо, че в подобни хипотези въззивният съд не дължи цялостно преповтаряне на фактите, а може само да препрати към първоинстанционният мотиви (р.366/10-ІІІ, 44/09-ІІ, 241/13-ІІ, 62/16-ІІІ, 181/12-І, 68/16-ІІІ, 436/16-ІІІ, 77/17-ІІІ и т.н.), в конкретния случай СГС намери за необходимо да акцентира единствено върху съществените съставомерни обстоятелства, пряко относими впоследствие към възраженията относно приложимия наказателен закон.
Към 29.10.2015 г. подс. Ц.В. бил двукратно осъждан, както следва: с влязло в сила на 12.01.2011 г. протоколно определение за одобряване на споразумение по н.о.х.д. № 97/11 г. на СРС – на 5 месеца ЛС, отложени с 3 годишен изпитателен срок по чл. 66 НК за извършено на 23.11.2010 г. престъпление по чл. 194, ал.1 НК; и с влязло в сила на 12.01.2012 г. протоколно определение за одобряване на споразумение по н.о.х.д. № 431/12 г. на СРС – на 6 месеца ефективно ЛС за извършено в периода 25.11.2011 г. – 09.01.2012 г. престъпление по чл. 195, ал.1, т.т.3 и 7, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 28, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 НК. Около 14.00 ч. на 29.10.2015 г. В. влязъл в търговски обект (магазин „Промаркет“ в гр. София, ул. „*****), чийто управител бил свидетелят Н.Н.. Подсъдимият взел решение да отнеме без знанието и съгласието на материално-отговорното лице част от изложените за продажба хранителни стоки (собственост на „Промаркет“ ООД) и в изпълнение на плановете си напълнил носената от него чанта с хранителни продукти (салам, бекон, консерви, шоколад, сирене, какао и т.н. – подробно описани по вид и отделна стойност в мотивите на СРС) на обща стойност 52, 01 лв. След това се отправил към изхода на магазина, но тъй като действията му били наблюдавани в реално време чрез инсталирана в обекта камера от св. Н., последната уведомила св. Н., а той - от своя страна - успял да спре В. след преминаването на касовата зона. На място били повикани полицейските служители И. и С. от СДВР/05 РУ, които установили самоличността на извършителя. Стоките били възстановени незабавно на управителя на „Промаркет“, а след подадена от него жалба и извършена полицейска проверка, на 07.12.2015 г. СРП образувала по случая наказателно производство.
СГС прецени като неоснователни доводите на жалбоподателя във връзка с направения от Районния съд доказателствен анализ на свидетелските показания и писмените материали. Първата инстанция е упрекната, че е игнорирала допуснати в досъдебното производство процесуални нарушения, свързани със събирането на доказателства извън сроковете 234, ал.1-3 НПК. Такива пороци по делото обаче, не се откриват. В мотивите към присъдата си СРС не се е позовавал на факти, установени в нарушение на чл. 234, ал.7 НПК, защото сроковете за разследване са били стриктно спазени. Меродавна за образуване на досъдебното производство е датата, поставена от прокурора в постановлението по чл. 212, ал.1 НПК (в случая – 07.12.2015 г.), а не тази на деловодното извеждане на документа от съответната канцелария (28.12.2015 г. – както твърди защитата). Затова, напълно логично удължаването при предпоставките на чл. 234, ал.3 НПК е било разпоредено след изтичане на първоначалните два месеца – считано от 07.02.2016 г. (л.15 от д.п.), съответно – от 07.04.2016 г. (л.57 от д.п.). Показанията на свидетелите Н. и Н., съдържащи основните обвинителни доказателства, са били събрани непосредствено от първата инстанция в присъствие на страните и в условия на състезателност (л.59-61 от н.о.х.д.) и частично – чрез прочитане на протокола от досъдебния разпит на Н. (л.26 от д.п.) по реда на чл. 281, ал.5, вр. ал.1, т.1 НПК. Разказите на двамата свидетели са еднопосочни, добросъвестни и логични. Описаните от тях обстоятелства са напълно достатъчни, за да се формират изводите около пребиваването на подс. В. в процесния магазин, прибирането на избраните от него стоки в торбата, нерегламентираното напуска на касовата зона и задържането му на изхода на търговския обект.
Независимо, че не е наблюдавала пряко действията на В., а посредством инсталирана охранителна камера, св. Н. е категорична в автентичността на възприетите от нея събития, които незабавно е съобщила на св. Н.. Нейните показания, дори и по отношение на възприетия от монитора образ, могат да бъдат използвани на общо основание, защото чл. 117 НПК не ограничава кръга от фактите, които могат да се установяват с този вид доказателствени средства. Именно поради това, въззивният съд прие, че не следва да се съобразява с изтъкнатото от защитата в с.з. на 27.04.2018 г. обстоятелство, че записът от процесната камера не е бил приобщен като веществено доказателство в хода на разследването. Оттук нататък, направеният от СРС анализ на останалите доказателствени източници (показанията на полицейските служители И. и С. и заключенията на оценителната и психиатричната експертизи) се споделя изцяло и не се налага неговото излишно преповтаряне. Освен това, във въззивната жалба липсват конкретни възражения в тази насока, по които СГС да дължи изрично произнасяне (чл. 339, ал.2 НПК).
Жалбата на подсъдимия е основателна относно приетата от първата инстанция правна квалификация на престъплението. Тя е неправилна, защото при наличието на факти, обуславящи приложение на чл. 194, ал.3 НК (маловажен случай на кражба), подсъдимият е бил признат за виновен по квалифицирания състав на чл. 196, ал.1, т.1 НК. СГС не намери основание да удовлетвори искането на защитата за цялостно оправдаване на В. поради малозначителност на кражбата (чл.9, ал.2 НК), тъй като процесното деяние не може да се окачестви като такова с липсваща или явно незначителна обществена опасност. Достатъчно показателни в тази насока са данните за личността дееца, които следва да бъдат оценявани в съвкупност с проявеното от него поведение. Той е бил двукратно осъждан на лишаване от свобода и то – все за престъпления против собствеността. Освен това, стойността на инкриминираните вещи (52, 01 лв.), макар и невисока, не е така пренебрежимо ниска, че да покрива понятието „малозначителност“.
От обективна страна, установените от първата и въззивната инстанция обстоятелства в действителност сочат на опит за отнемане на чужди движими вещи от владението на св. Н.Н. (управител на магазин „Промаркет“ в гр. София, ул. „*****) без негово съгласие. Поставяйки инкриминираните хранителни стоки в чантата си и отправяйки се с нея към изхода на търговския обект, след като е подминал касовата зона, подс. В. е започнал изпълнителното деяние на „отнемането“ (т.е. инициирал е прекъсване на съществуващата до този момент фактическа власт върху предмета на деянието). Това деяние обаче, не е било довършено, респ. деецът не установил свое окончателно владение върху вещите, поради задържането му при напускането на търговски обект. Налице е недовършен опит по смисъла на чл. 18, ал.1, предл. І-во от НК, който от субективна страна е бил осъществен с пряк умисъл – не само поради принципното положение, че че този стадий на престъпна дейност може да се реализира единствено при така посочената форма на вина (доколкото самият закон говори за „исканите от дееца общественоопасни последици), но и поради липсата на други доказателства, които да подкрепят твърденията на защитата за невиновно поведение. Тезата за липса на умисъл в действията на В., лансирана от самото начало на първоинстанционното съдебно производство, не е била потвърдена от приетата СПЕ (л.78 и сл. от н.о.х.д.) и аргументирано е била отхвърлена в мотивите към проверяваната присъда. Допълнителен довод за наличния „пряк умисъл“ е и въведената от законодателя специфична съставомерна цел на кражбата – отнетите вещи да бъдат противозаконно присвоени (деецът да се разпореди с тях като със свои), каквито в действителност са били плановете на подс. В..
Оттук нататък обаче, приемайки, че са налице основните признаци на чл. 194, ал.1 НК, СРС погрешно е пристъпил директно към обсъждане на квалифицираната хипотеза на опасния рецидив по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“ НК и лаконично е отхвърлил претенцията за приложение на чл. 194, ал.3 НК. Така е било допуснато нарушение на материалния закон, което настоящата инстанция може да отстрани по реда на чл. 337, ал.1, т.2 НПК. Това, че деянието не е малозначително (чл. 9, ал.2 НК), не отнема на съда възможността да го квалифицира като маловажно по чл. 194, ал.3 НК. А доводи в тази насока могат да бъдат открити в легалната дефиниция за „маловажен случай“ по чл. 93, т.9 НК. От една страна, с процесната кражба не са били причинени „вредни последици“, поради пресичането й на стадия на опита. В същото време, наличността на останалите смекчаващи обстоятелства, които са били пренебрегнати от първата инстанция, като цяло разкрива по-лека степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на кражби. Ниската стойност на опитаните за отнемане вещи (52, 01 лв.); цялостното добросъвестно поведение на подс. В. от началото на наказателното производство и фактът, че инкриминираните стоки са основно хранителни продукти, предназначени за задоволяване на жизнени потребности (а не за последващи комерсиални действия, насочени към извличане на неправомерни облаги) са все смекчаващи обстоятелства, които отговарят на критериите по чл. 93, т. 9 НК. Обобщено казано, житейското проявление на осъществената кражба и нейната обществена опасност допускат деянието на подс. В. да бъде преквалифицирано от такова по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. чл. 18, ал.1 НК в по-леко наказуемо престъпление по чл. 194, ал.3, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК (съобразно чл. 337, ал.1, т.2 НПК). Така възприетата квалификация не попада в приложното поле на опасния рецидив по чл. 196, ал.1 НК, поради което предходните две осъждания на подсъдимия, отговарящи на критериите по чл. 29, ал.1, б. „б“ НК, не следва да бъдат вземани предвид.
Преоценката на правната квалификация на престъплението налага и ревизия на наложеното от СРС наказание – чл. 337, ал.1, т.1 НПК. Измежду трите алтернативни санкции, регламентирани в чл. 194, ал.3 НК, въззивният съд намери за най – подходяща по вид пробацията, включваща двете задължителни мерки по чл. 42а, ал.2, т.1-2 НК. Извън смекчаващите обстоятелства, обуславящи маловажността на случая по чл. 93, т.9 НК и взети предвид от състава на чл. 194, ал.3 НК, се откриват още две смекчаващи обстоятелства, които мотивират втората инстанция да не налага на подс. В. наказание „лишаване от свобода“ (като една от възможностите по чл. 194, ал.3 НК) – пресичането на деянието на стадия на опита (аргумент по аналогия за това може да бъде почерпен от нормата на чл. 58, б. „а“ НК) и специфичното психическо състояние, в което деецът се е намирал към момента на деянието, макар същото да не изключва неговата вменяемост (вж. заключението на в.л. К. по СПЕ, приета в с.з. на 28.11.2017 г. – л. 94, гръб от н.о.х.д. – според което при личността на подсъдимия се наблюдава „…хиподепресивна симптоматика със свръхценни мисли за безнадеждност /и безразличие към последиците/, изводима от тежката житейска ситуация, в която се е намирал към онзи период, на фона на личностовите му особености /трудна адаптация с нисък праг на фрустрация/…“ и всичко това е довело до „…недооценъчно, импулсивно и необмислено поведение“). Вземайки предвид като отегчаващи факти и предходните две осъждания на В. за престъпления против собствеността, съдът прецени, че следва да определи продължителността на двете пробационни мерки по чл. 42б, ал.1 и ал.2 НК в срок от по 2 години – за всяка от тях, като явяването и подписването на осъдения пред пробационен служител или определено от него длъжностно лице (чл. 42б, ал.1 НК) следва да е два пъти седмично.
В частта относно присъдените в тежест на подсъдимия разноски присъдата следва да бъде потвърдена, доколкото продължават да са налице основанията на чл. 189, ал.3 НПК.
При този изход на делото, СГС намери за безпредметно да отговаря на оплакванията във въззивната жалба, че Районният съд незаконосъобразно е отказал да допусне съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 НПК и така е лишил подс. В. от възможността да се ползва от привилегията на чл. 58а, ал.1 НК. От една страна, в действителност направените от В. изявления в с.з. на 14.03.2017 г. (л.49 и сл. от н.о.х.д.) са сочели, че той не признава в цялост фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, респ. липсвали са основания за прилагане на диференцираната процедура по гл. 27 от НПК. В същото време, още с присъдата си първата инстанция, макар и след проведено съдебно следствие по общия ред, е намерила основание да се позове на чл. 55, ал.1, т.1 НК при определяне на наказанието, а въззивният съд на свой ред – да смекчи не само правната квалификация на престъплението, но и вида на санкцията, с което положението на подсъдимия вече е значително облекчено.
Водим от всичко изложеното дотук и на основание чл. 337, ал.1, т.1-2 НПК, Софийският градски съд (НО, ІІ въззивен състав) прецени, че следва да измени обжалваната присъда, поради което:
ИЗМЕНЯ присъда от 28.11.2017 г. по н.о.х.д. № 10728/16 г. по описа на СРС (НО, 12 с.), като:
- преквалифицира извършеното от подс. Ц.Б.В. (ЕГН: **********) деяние от престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „б“, вр. чл. 18, ал.1 НК в по-леко наказуемо престъпление по чл. 194, ал.3, вр. ал.1, вр. чл. 18, ал.1 НК;
- оправдава частично подс. В. за квалификацията по чл. 196, ал.1, т.2 НК – за това, деянието да е извършено при условията на опасен рецидив по чл. 29, ал.1, б. „б“ НК;
- намалява наложеното на подс. В. наказание, като заменя определеното от СРС наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца с наказание „пробация“, включваща следните пробационни мерки: а) задължителна регистрация по настоящ адрес по чл. 42б, ал.1 НК за срок от две години с явяване и подписване на осъдения пред пробационния служител или определено от него длъжностно лице два пъти седмично; б) задължителни периодични срещи с пробационен служител по чл. 42б, ал.2 НК за срок от две години;
- приспада на основание чл. 59, ал.2, вр. ал.1, т.1 НК задържането на подс. В., считано от 04.05.2016 г. при изпълнението на наказанието „пробация“.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: