Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./25.10.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар Албена Янакиева,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно търговско дело № 1198 по описа за 2019 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К.П. срещу
решение № 2435/03.06.2019 год. на ВРС – 24-ти състав, постановено по гр.д. №
19016/2018 год., В
ЧАСТТА, с която е прието за установено в
отношенията между страните, че К.Г.П., ЕГН **********,*** ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, гр.
София сумата от 9 836,28 лв.
представляваща предсрочно изискуема главница по договор за потребителски
паричен кредит № 2161784/17.02.2016г., сключен с “УНИКРЕДИТ КЪНСЮМЪР
ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 ГПК – 30.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 824,11 лв., представляваща
неизплатена възнаградителна лихва за периода от 14.01.2017г. до 21.08.2017г. и
сумата от 10,39 лв., представляваща
обезщетение за забава, съизмеримо със
законната лихва за времето от 14.01.2017г. до 29.04.2018г. /вкл./, които
вземания са прехвърлени с договор за цесия от 21.08.2017г. и Приложение № 1,
неразделна част от него, за които суми е издадена заповед № 2967/03.052018г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д. №
6165/2018г. по описа на Районен съд – Варна по предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД,
ЕИК *********, гр. София срещу К.Г.П., ЕГН **********,*** искове по реда
на чл. 415 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 вр. чл.
86 ЗЗД.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е частично недопустимо досежно приетото за установено вземане в размер на
824.11 лева – възнаградителна лихва и 660.39 лева – обезщетение за забава,
доколкото посочените суми не са предмет на договора за прехвърляне на вземане,
от една страна и от друга, поради несъобразяване с т.4а от ТР № 4/2013 год. на ОСГТК.
В условие на евентуалност, се твърди неправилност на съдебното решение на
същите основания, както и поради неприлагане на правото на ЕС, установило права
в защита на имуществените му права. Твърди се и недоказаност на исковата
претенция поради недостигане на изявлението за извършената цесия до ответника,
поради недоказаност на размера на претенцията и поради недоказаност предсрочна
изискуемост. Като се твърди и нарушено право на защита от страна на решаващия
състав, се претендира отмяна на постановеното решение в осъдителната му част,
обезсилване на решението в обжалваната му част.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата
страна депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата и настоява за
потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на
разноски.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез
процесуалния си представител, с писмена молба моли за отмяна на
първоинстанционното решение и
отхвърляне на иска.
В с.з. по същество, въззиваемата
страна, с писмена молба, оспорва въззивната жалба.
Настоящият състав на Варненски окръжен
съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими. Възраженията
на въззивника по недопустимостта на решението, свързани с обема на цедираното на въззиваемата
страна вземане, по същество са такива по правилността на решението.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1
изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания
относно обжалваната част от решението, при съответно приложение на разпоредбата
на чл.266, ал.1 ГПК. Съобразно същата във въззивното производство, страните не
могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да релевират своевременно в
хода на първоинстанционното производство.
При горното, въззивният съд съобразява
обстоятелството, че ответникът, лично уведомен за образуваното срещу него
исково производство чрез получаване на препис от исковата молба, подала в срока
по чл.131 ГПК отговор, с който признава иска в цялост и моли за постановяване
на решение, с което бъде прието, че дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед №
2967/03.052018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 6165/2018г. по описа на Районен съд – Варна
/отговор на л.58 от делото/. Последващо по делото е постъпило становище от
упълномощен адвокат М.К., с който се оспорва автентичността на подадения
отговор, съдържащ признание на иска, с твърденията, че положеният под него
подпис не е изпълнен от ответника, какот и се изразява становище по същство на
предявения иск. С последваща молба, процесуалния представител на ответника
оттегля изявлението за неавтентичност на положения подпис. Първостепенният съд,
съобразявайки направеното признание на иска и представените доказателства за
извършено частично плащане, постановява обжалваното решение, с което иска е
уважен частично.
Видно е, че обжалваното решение е
постановено при съобразяване на направеното от ответната страна признание на
иска и при съобразяване на изрична забрана за оттегляемост след извършването му
– чл.237, ал.4 от ГПК. Нормата е ограничителна и не може да се тълкува
разширително, поради което и в настоящото въззивно производство не подлежат на
разглеждане и обсъждане наведените доводи относно недоказаността на предявения
иск, респективно неправилността на съдебното решение. Последното е по аргумент
и от чл.237, ал.2 ГПК, която норма сочи, че при признание на иска в мотивите на
решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.
Правилността на постановеното при
признание на иска решение подлежи на преценка единствено с оглед несъобразяване
на нормата на чл.237, ал.3 ГПК, когато признатото право противоречи на закона
или на добрите нрави или е признато право, с което страната не може да се
разпорежда. И доколкото в конкретния случай безспорно не е налице хипотезата на
чл.237, ал.3 т.2, настоящият състав на ВОС следва да съобрази дали признатото
право /главница по договор за потребителски паричен кредит №
2161784/17.02.2016 год., неизплатена възнаградителна лихва и обезщетение
за забава/ противоречи на закона или на добрите
нрави.
Касае се за императивни правни норми,
за наличието на които съдът следи служебно, поради което и оплакването за
нарушаването им не е обхванато от установената с процесуалния закон преклузия и
не попада в обхвата на установената от закона неоттегляемост на признанието на
иска. В сезиралата съда жалба е налице общо позоваването на неравноправност на
клаузите, но естеството на признатото право изисква преценка именно на
плоскостта на потребителската закрила.
От
доказателствата по делото се установява, че на 13.02.2016 год. между „УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответникът е сключен договор за потребителски
паричен кредит за срок от 120 месеца, по който на кредитополучателя е отпуснат
заем в размер на 10 000 лева. В договора са посочени основните параметри,
а именно размера на погасителната вноска – 170.58 лева, фиксиран лихвен процент
– 13.99 %, годишен процент на разходите – 17.57 % и общ размер на всички
дължими плащания – 10 469.67 лв.
Настоящият
състав на ВОС намира, че договорът за потребителски кредит не страда от пороци,
водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи изискванията на
чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския кредит. Анализирано
съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е спазена писмената
форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10 от Закона за
потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1, т.1-10, съдържа
дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация
на страните по него, срок на договора, общия размер на кредита, размер на
лихвения процент, годишния процент на
разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план
/разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание по чл.11, ал.1,
т.11 до т.26.
И съобразявайки, че предмет на иска,
освен главница и обезщетение за забава, е и възнаградителна лихва, съдът следва
да прецени евентуалното й противоречие с добрите нрави.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото
защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която
държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази
компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са
издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са
транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба
е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране
на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън
общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва да се
предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 год. със Закона за потребителския кредит /отм./, като на този начален
етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на волята на
договарящите се, относно икономическата тежест поемана от потребителя, чрез
изискването за посочване на годишен процент на разходите като задължителен
реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на каквито и да е
суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от 12.05.2010 год. с
нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ, бр. 35 от 2014
год., в сила от 23.07.2014 год., също не е уреждал изрично размера на
разходите, възлагани на кредитополучателя. Едва след договарянето между
страните по настоящия спор, е въведена закрилна норма с нови три алинеи на чл.
19 ЗПК, като са обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Видно от
мотивите за това нововъведение /изявени при пленарно парламентарно обсъждане на
06.03.2014 год. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за
потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 год., 42-то НС/, законодателят е
целил постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
„бързи” небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост/ или
ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия
този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои
клиенти.
Действително,
до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не
е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но
поради злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал,
съдът намира, че като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки
на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва.
Като
най-ниското ниво на цена за ползване на заети средства /извън банковите
кредити/ следва да се преценява законната лихва, доколкото размерът и е
формиран като долен праг на вредите, които собственикът на парични средства
понася поради невъзможността да извлича доходи при служене с тях или чрез
влагане в банка. Доколкото този законов
размер се формира като поне 10 пункта над лихвите по междубанкови заеми
/основен лихвен процент на БНБ/, обичайната минимална цена за предоставяне на
собствени пари назаем следва да е поне 10 % годишно. В практиката на ВКС /напр.
Решение № 378 от 18.05.2006 год. на ВКС по гр.д. № 315/2005 год., II г.
о./ се приема, че съществува икономическа
основа и за по-скъпо финансиране с цел генериране и на печалба до двукратен
размер на законната лихва /20 % годишно/ и поради носене на риск при
необезпечено кредитиране до трикратен размер /30 % годишно/.
При тези условия, в настоящия случай, е договорен
лихвен процент, равняващ се на 13.99 %, а ГПР е фиксиран на 52.53 % - до обичайните
и допустими от обществения морал 50 %.
Явно е, че цената на кредитирането не
е свръх прекомерна и доколкото обезщетението за забава е в размер на законната
лихва, оплакванията се явяват неоснователни.
Налага
се извод за правилност на постановения съдебен акт в обжалваната част, който
след като не се установи и нарушение на императивна материалноправна
разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г.
на
ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, следва да се потвърди.
С оглед изхода от спора пред
настоящата инстанция и направеното искане, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна сума в размер на 200 лева, съставляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2435/03.06.2019 год. на ВРС – 24-ти състав, постановено по
гр.д. № 19016/2018 год., В ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между страните, че К.Г.П., ЕГН **********,***
ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата от 9 836,28 лв. представляваща предсрочно изискуема главница по договор
за потребителски паричен кредит № 2161784/17.02.2016г., сключен с “УНИКРЕДИТ
КЪНСЮМЪР ФАЙНЕНСИНГ” ЕАД, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 30.04.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, сумата от 824,11 лв.,
представляваща неизплатена възнаградителна лихва за периода от 14.01.2017г. до
21.08.2017г. и сумата от 10,39 лв.,
представляваща обезщетение за забава,
съизмеримо със законната лихва за времето от 14.01.2017г. до 29.04.2018г.
/вкл./, които вземания са прехвърлени с договор за цесия от 21.08.2017г. и
Приложение № 1, неразделна част от него, за които суми е издадена заповед №
2967/03.052018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 6165/2018г. по описа на Районен съд – Варна по
предявените от „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София срещу К.Г.П., ЕГН **********,*** искове
по реда на чл. 415 ГПК с правно осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99
вр. чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА К.Г.П., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София сумата от 200
лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
На
основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: