Определение по дело №880/2021 на Окръжен съд - Пловдив

 

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

Номер  260833/      01.04.2021  Година                      Град ПЛОВДИВ

 

 

 Пловдивски Окръжен съд, Гражданско отделение, VІ състав

На  01.04.2021 г.

В   закрито  заседание в следния състав:

                                                Председател: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА

                   Членове: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА

    ТАНЯ Б. ГЕОРГИЕВА

 

като разгледа докладваното от съдията ГЕОРГИЕВА в.ч.гр.д.№ 880 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производство по чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. "Панайот Волов" № 29, ет. 3, представлявано от Я.  Б.  Я., чрез процесуален представител юрк.  Й.  М., срещу разпореждане  от  12.02.2021г.  постановено по ч.гр.д. №493/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410  от  ГПК срещу длъжника  К.В.В. ***, в частта му относно следните суми: сумата от 269,40 лв.- възнаграждение  по гаранционна  сделка  /поръчителство/ и  сумата  от 36  лв.-  разходи  за  извънсъдебно  събиране  на вземането по договор за  паричен заем №  3642977 от 27.09.2019г., сключен  между  „Изи  асет мениджмънт“ АД и длъжника, задълженията  по който  са  били заплатени от поръчител  „Файненшъл  България“  ЕООД,  който е прехвърлил  вземането  си  с  договор за  цесия  на  „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното  разпореждане, оспорват се изводите на първостепенния съд за неравноправност на клаузите на договора, от който произтичат претендираните вземания, както и се излагат доводи за дължимостта на претендираните суми. Моли се за отмяната на разпореждането в частта, с която е отхвърлено заявлението и за връщане на делото на районния  съд с указания за издаване на исканата заповед.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и  срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Районен съд  - Пловдив е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за горните вземания, тъй като е приел, че се основават на неравноправни клаузи , както и са договорени при заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Разпореждането е правилно.

Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит /договор за паричен заем/ между „Изи  асет мениджмънт“ АД и длъжника, въз основа на които е сключен и договор за предоставяне на поръчителство между „Файненшъл  България“  ЕООД, действащо чрез „Изи  асет мениджмънт“ АД, и длъжника, с който договор поръчителят е поел задължението да отговаря солидарно с длъжника за изпълнение на задълженията му по договора за заем. С оглед на изложеното длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.

Съгл. чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Правилно Районен съд Пловдив е отказал да издаде заповед за изпълнение за вземането за възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство в размер на 568, 14 лева. Съгласно договора за паричен заем от 16.10.2019г. длъжникът е бил задължен да предостави едно от три възможни обезпечения на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. Едно от тези обезпечения е сключването на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от заемодателя дружество - поръчител, каквото в случая се явява „Файненшъл  България“  ЕООД. Въз основа на поетото задължение по договора  за заем, на същата дата е сключен и договор за предоставяне на поръчителство  между  длъжника  и  „Файненшъл  България“  ЕООД, действащо чрез заемодателя „Изи  асет мениджмънт“  АД, с който поръчителят е поел задължението  да  сключи  договор за поръчителство  с „Изи  асет мениджмънт“  АД срещу заплащането на възнаграждение от длъжника. Процесното възнаграждение е договорено да се заплаща за предоставеното обезпечение на потребителя разсрочено заедно с всички останали задължения по договора за потребителски кредит – главници, лихви, на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем /съгласно представения погасителен план/. Заемодателят по договора за паричен заем е овластен директно да получи плащане на възнаграждението, съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от договор за предоставяне на поръчителство, като същото му се  изплаща с приоритет пред това по основното задължение при недостатъчност на внесената сума. Въз основа на тези договорки, заемодателят е следвало да получава допълнителна сума - възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, сключен от длъжника с одобреното от заемодателя дружество „Файненшъл  България“  ЕООД, на което заемодателят „Изи  асет мениджмънт“  АД е едноличен собственик на капитала, тоест двете дружества са и свързани лица.  При преценка на изложените обстоятелства и съдържанието на постигнатите договорености, въззивният съд намира, че макар възнаграждението за предоставеното поръчителство да не възниква от договора за потребителски кредит, то разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора  за паричен заем. В случая икономическата тежест се понася от потребителя, който заплаща възнаграждението наред с другите парични задължение за предоставения заем, поради което процесното възнаграждение представлява разход по кредита и  съобразно  императивните разпоредби  на  чл.19, ал.1  от  ЗПК  и  §1, т.1  от ДР на ЗПК е  следвало  да  бъде включен при изчисляване  на  ГПР.   

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. В случая с договора за паричен заем е установен ГПР в максималния размер от 47,33 %, който обаче не включва процесното възнаграждение.С оглед на това потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно се налага извод,  че е налице обоснована вероятност претендираната сумата по договора за предоставяне на поръчителство, да се дължи въз основа на неравноправни клаузи.Обосновава се и извода, че след като ГПР е определен на 47, 33 %, а уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер от общо 568, 14 лева за срока на договора,  тоест налице е превишаване на законовия максимум на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което по смисъла на чл.19, ал.5 ЗПК обосновава нищожността на клаузата. Изложеното обосновава неоснователността на искането за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. С оглед  неоснователността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за възнаграждението, правилно е отхвърлено заявлението и относно акцесорно вземане за мораторна лихва.

На следващо място въззивният съд намира, че е налице обоснована вероятност за  неравноправност на клаузата за заплащането на „разходи и такси за извънсъдебно събиране“ на основание чл. 143 т. 5 ЗЗП(в редакция преди изм. с ДВ бр. 100 от 2019г.), поради противоречието й с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според разпоредбата на чл.10а, ал.2 ГПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на задължението са такива по управление на кредита. Следователно уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната на чл. 33 ЗПК.

Предвид  горното  съдът  намира,  че разпореждането, в частта, с която е отхвърлено заявлението е правилно и следва да бъде потвърдено.

По  изложените  съображения  съдът

 

О П Р Е Д Е Л И:

 

 ПОТВЪРЖДАВА  разпореждане  от  12.02.2021г.  постановено по ч.гр.д. №493/2021г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410  от  ГПК срещу длъжника  К.В.В. ***, в частта му относно следните суми: сумата от 269,40 лв.- възнаграждение  по гаранционна  сделка  /поръчителство/ и  сумата  от 36  лв.-  разходи  за  извънсъдебно  събиране  на вземането по договор за  паричен заем №  3642977 от 27.09.2019г., сключен  между  „Изи  асет мениджмънт“ АД и длъжника, задълженията  по който  са  били заплатени от поръчител  „Файненшъл  България“  ЕООД,  който е прехвърлил  вземането  си  с  договор за  цесия  на  „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД  

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

          ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: