РЕШЕНИЕ
№ 2096
гр. София, 29.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Ивелина Симеонова
при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова
като разгледа докладваното от Ивелина Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100506298 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 20066591 от 14.03.2021 г. по гр. д. № 52897/2019 г. по описа на СРС, ІІІ г.
о., 155 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искови
претенции от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ****, против ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН **********, от гр. София, ж. к. ****, с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, че ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН ********** дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** сумата от
572,29 лв. - главница, дължима по договор за паричен заем № 2350795 от 21.07.2015 г.,
сключен между „И.А.М.“ АД и ОЛГ. ЛВ. Д., приложение № 1 от 01.08.2016 г. към рамков
договор за цесия, сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ и „А. за с. на в.“ ЕАД, сумата от
38,46 лв. - договорна лихва за периода от 19.04.2016 г. до 16.05.2016 г., сумата от 170,23 лв. -
обезщетение за забава за периода от 01.04.2016 г. до 18.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 19.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, като са
отхвърлени исковите претенции за сумата от 778,68 лв. - неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 18.11.2015 г. до 16.05.2016 г., за главница за сумата над
572,29 лв. до първоначално претендирания размер от 825,34 лв., за договорна лихва за
сумата над 38,46 лв. до първоначално претендирания размер от 120,18 лв. и за периода от
19.10.2015 г. до 18.04.2016 г., и за обезщетение за забава за сумата над 170,23 лв. до
първоначално претендирания размер от 283,61 лв. и за периода от 20.10.2015 г. до
1
31.03.2016 г. Осъдена е ОЛГ. ЛВ. Д. да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД на основание чл. 81
ГПК, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 35,07 лв., представляваща направени по делото
разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 01.04.2019 г. по гр. д. № 15765/2019 г. по описа на СРС, 155 състав, както и
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 342,45 лв., представляваща направени по
делото разноски.
Срещу така постановеното решение на СРС в частта, с която са уважени исковете
/съобразно искането във въззивната жалба и в открито съдебно заседание за отхвърляне
изцяло на исковете/ и в полза на ищеца са присъдени разноски, е постъпила въззивна жалба
от ответницата ОЛГ. ЛВ. Д., чрез назначения й особен представител по делото адв. Р.Р..
Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано. Поддържа се, че
договорът за цесия е недействителен по отношение на въззивника, тъй като е сключен през
2010 г., т. е. преди възникване на вземането, не става ясно каква е уговорената цена, липсва
индивидуализация на прехвърленото вземане, приложените от ищеца документи нямат
достоверна дата. Излагат се и съображения, че договрът за кредит е недействителен поради
противоречие със ЗПК, по подробно изложени съображения. Твърди се и че въззивникът не
е бил надлежно уведомен за цесията, което не може да стане чрез връчване на исковата
молба и приложенията към нея на особения представител на ответника, поради което и
цесията няма действие спрямо длъжника. Освен това начисленият лихвен процент по
кредита е завишен и противоречи на добрите нрави. Моли се за отмяна на решението в
обжалваната част и за отхвърляне на исковете.
Въззиваемата страна - ищец „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, чрез процесуалния си
представител юрк. П. Б., оспорва жалбата, по съображения, изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК. Моли се въззивната жалба като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение в обжалваната част -
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени предявените искове до
посочените по-горе размери, не е обжалвано от ищеца, поради което е влязло в сила.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи
на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
2
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част,
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни
норми. При постановяването му обаче е допуснато нарушение на материалноправни норми
на закона, с оглед на което същото е неправилно, поради следните съображения:
В настоящия случай съдът приема за безспорно установени по делото обстоятелствата, че
на 21.07.2015 г. в гр. София е бил сключен договор за потребителски кредит № 2350795
между „И.А.М.“ АД, гр. София, като кредитор и ОЛГ. ЛВ. Д., като длъжник, по силата на
който кредиторът е предоставил на длъжника потребителски кредит в размер на сумата от
1000 лв., а длъжникът се е задължил да върне същата на кредитора при конкретно посочени
в договора условия. По делото е приет Рамков договор за продажба и прехвърляне на в.
/цесия/, сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ ЕАД, гр. София, като цедент и „А. за с. на
в.“ ООД /с правоприемник „А. за с. на в.“ АД, а понастоящем „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК
****/, като цесионер, за прехвърляне на станали ликвидни и изискуеми в пълен размер в.,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически
лица, които не изпълняват задълженията си по тях, съгласно Приложение № 1, неразделна
част от договора за цесия. Прието е и препис - извлечение от приложение № 1/01.08.2016 г. -
списък на длъжниците и в.та по процесния договор за прехвърляне на в. от 16.11.2010 г., с
отбелязване, че вземането на кредитора „И.А.М.“ ЕАД, гр. София към длъжника ОЛГ. ЛВ.
Д. по договор за потребителски кредит, сключен на 21.07.2015 г. е прехвърлено на ищеца
„А. за с. на в.“ ЕАД. С оглед на обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил
писмено по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД станалото прехвърляне, настоящият състав приема, че
условието за прехвърляне на в.та се е сбъднало и договорът е породил правни последици.
Относно оплакването за невалиден Рамков договор за продажба и прехвърляне на в.
/цесия/ от 16.11.2010 г., настоящият състав счита, че този вид договор урежда своеобразна
рамка, която позволява възможно най-балансираното, типично изпълнение по начина, по
който страните са се договорили. В този смисъл рамковият договор създава самостоятелен
режим на бъдещи повтарящи се конкретни договори. В него не се съдържа особена
конкретика и индивидуализация за всяка отделна бъдеща сделка или за всеки сключен
договор. Най-общо рамковият договор предвижда клаузи относно бъдещи сделки, т. е.
регулира сключването на тези сделки и цели техническо улесняване на сключването на
множество идентични сделки, като по този начин се спестяват време, пари и усилия, които
иначе биха били изразходвани за многократното договаряне на същите условия, но има и
относително алеаторен предмет, тъй като конкретните условия на всяка една сделка могат
да се договарят от страните.
В случая в чл. 2.1 от процесния Рамков договор страните „Изи А. М.“ АД – продавач
и „Агенция за с. на в.“ ООД – купувач, са се уговорили, че продавачът ще прехвърли на
купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер в., произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват
задълженията си по тях, които в. ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще бъде
неразделна част от този договор, считано от датата на неговото съставяне. Именно с това
3
Приложение се индивидуализира, настъпва концентрация в предмета на договора, както по
отношение на самото задължение, така и по отношение на длъжника по съответното
парично задължение. В случая на 01.08.2016 г. е било подписано Приложение № 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на в. /цесия/ от 16.11.2010 г., по силата на което
вземането на „Изи А. М.“ АД, произтичащо от договор за паричен заем е прехвърлено, ведно
с всички привилегии и обезпечения. В договора за заем от 21.07.2015 г. се съдържа изрична
клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица
/чл. 10 от договора/. Точно от този момент на индивидуализация на процесното задължение
и неговият длъжник с Приложение № 1, носещо подпис както за цедента, така и за
цесионера, вземането е било прехвърлено съгласно сключения Рамков договор за продажба
и прехвърляне на в. от 16.11.2010 г. Дори сключен в един минал момент, съгласно чл. 2.1 от
Рамковият договор при изразена воля на страните да прехвърлят нови в. при спазване на
условията на този договор, в.та се индивидуализират от страните с ново Приложение № 1 от
съответната нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, то става
неразделна част от договора. Следователно прехвърлянето на вземането е валидно
извършено съгласно условията на договора, считано от подписване на Приложение № 1
/така и решение от 16.06.2022 г. по гр. дело № 1968/2021 г. на СГС, II „Е“ въззивен състав/.
В Приложение № 1/01.08.2016 г. вземането е в достатъчна степен индивидуализирано с
посочване на номер и дата на договора за кредит, ЕГН и трите имена на длъжника, размер
на отпуснатия кредит, общо дължимата сума по кредита, сумата, подлежаща на връщане към
датата на подписване на Приложение № 1, а потвържденията за извършената цесия по чл.
99, ал. 3 ЗЗД носят подписи за цедента, поради което оплакванията в обратна насока са
неоснователни. Няма съмнение и за антидатиране на приложените към исковата молба
писмени доказателства във връзка с прехвърлянето на процесното вземане.
Независимо от това, въззивният съд приема, че предявените искове са неоснователни на
друго от посочените във въззивната жалба основания – а именно, ненадлежно уведомяване
на длъжника за цесията.
Прехвърлянето на вземане /цесията/ е договор, с който кредиторът на едно вземане
/цедент/ го прехвърля на трето лице /цесионер/. Длъжникът по вземането не е страна по
договора. Тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице
– цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие – съобщаване на
длъжника за цесията – чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. За да породи действие, съобщението трябва да
бъде извършено от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Без да е елемент от фактическия състав на
договора, съобщението има значение с оглед на третите лица – цедирания длъжник,
правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на вземането
има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде получено от
длъжника – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Непротиворечива е съдебната практика, че съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато е съобщено от
предишния кредитор - от цедента и че правно релевантно за действието на цесията спрямо
4
длъжника е единствено съобщаването й извършено от цедента, но не и от цесионера - новия
кредитор; момента, от който цесионерът е материалноправно легитимиран кредитор по
цесията срещу длъжника, съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД е моментът, от който цесията поражда
действие спрямо длъжника - датата на уведомлението до длъжника, извършено от цедента.
Ако към исковата молба по иск на цесионера срещу длъжника, е приложено уведомление на
цедента до длъжника за извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с
връчване на препис от исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника,
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3
ГПК /в този смисъл е съдебната практика на ВКС - решение № 123/24.06.2009 г. по т. дело
№ 12/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 3/16.04.2014 г. по т. дело № 1711/2013 г. на І т. о./.
Спорът пред настоящата въззивна инстанция, определен от наведените с въззивната
жалба оплаквания, е концентриран и върху това дали цесията е породила действие по
отношение на ответника - длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД
императивно изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него
ефект. Безспорно е, че длъжникът не е бил уведомен за цесията преди депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК и подаване на исковата молба /изпратеното уведомително писмо
с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2350795/02.08.2016 г. е останало непотърсено, а второто
уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2350795/16.08.2019 г., изпратено чрез куриерска
фирма, е върнато, тъй като получателят не е бил открит на адреса/. В процесния случай по
делото е представено пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера за
уведомяване на длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съдът приема, че по
силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор
да упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От
друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за начина на уведомяване
на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато
изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с
която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този начин
уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при разглеждане на
исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай
упълномощаване на цесионера от страна на цедента да уведоми длъжника, представлява
друг валиден начин за нотифициране на цесията. В този смисъл е постановената от ВКС по
реда на чл. 290 ГПК практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009 г. по т. дело №
12/2009 г. по описа на II т. о., решение № 78/09.07.2014 г. по т. дело № 2352/2013 г. по описа
на II т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. дело № 1711/2013 г. по описа на I т. о. Като
споделя и прилага цитираната съдебна практика настоящата въззивна инстанция приема, че
изходящото от цедента, чрез неговия пълномощник, уведомление за извършената цесия,
5
представено с исковата молба на ищеца - цесионер и достигнало до ответника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. В настоящия случай обаче, приложеното към исковата молба на ищеца -
цесионер уведомление за извършена цесия не е достигнало до ответника с връчване на
препис от исковата молба и приложенията към нея на назначения на ответника по делото
особен представител адв. Р.Р.. Безспорно исковата молба, приложенията към същата, сред
които и уведомлението за цесията, са връчени на адв. Р.Р., в качеството му на назначен
особен представител на ответника по делото по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. В случая, според
мнозинството от съдебния състав, връчването на уведомлението за цесията като приложение
към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното
вземане на ответника, чрез назначения му от съда особен представител по делото, не
съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането да е породило действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съдът приема, че в процесния случай ответникът по делото не е надлежно уведомен за
извършената цесия, тъй като съобщението за това е достигнало до знанието единствено на
неговия особен представител адв. Р.Р., като тук аргументите се черпят от особената фигура
на особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. В съдебно производство, в
което на ответника-длъжник е назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК,
длъжникът не се представлява от надлежно упълномощен от него адвокат-пълномощник,
който би могъл да доведе до знанието на ответника всички относими към спорното право
факти, включително знанието за извършената цесия /в какъвто смисъл са изложените както в
отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба оплаквания/. Връчването на
уведомлението за цесия на особен представител на ответника по делото не би могло да се
приравни нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до знанието на
длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези
фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполага. Представителната
власт на особения представител спрямо ответника по делото произтича от акт на съда, с
който е назначен същият, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал.
6 ГПК, която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК – /в този смисъл и мотивите
на т. 6 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2.0013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на
ОСГТК, ВКС/, която представителна власт е ограничена, арг. чл. 29, ал. 5 ГПК, което води
до извода, че особеният представител на ответника по делото не притежава пасивна
представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в материалното
правоотношение.
По изложените съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай цесията
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД не е породила своето действие спрямо длъжника,
мнозинството от съдебния състав намира, че ищецът не е материалноправно легитимиран да
6
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният не дължи да
престира на него, а на стария кредитор. С оглед на което, предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК,
вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и недоказани и като такива следва да
бъдат отхвърлени. Предвид този извод е безпредметно обсъждането дали процесният
договор за потребителски кредит от 21.07.2015 г. отговаря на изискванията на ЗПК относно
неговата действителност, както и действителността на клаузата, уреждаща приложимия
лихвен процент по договора за кредит.
При така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
обжалваната част, включително и в частта относно разноските, като постановено в
нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора, на въззиваемата страна - ищец, разноски за въззивното
производство не се дължат. Такива не се дължат и на въззивника – ответник, предвид
обстоятелството, че последният е представляван от особен представител, назначен по реда
на чл. 47, ал. 6 ГПК.
На следващо място, съдът приема, че на основание чл. 77 ГПК ищецът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 25 лв. - дължима държавна такса за въззивно
обжалване, с оглед обстоятелството, че ответникът е представляван по делото от особен
представител, подал въззивната жалба.
В открито съдебно заседание особеният представител на ответника – въззивник – адв.
Р.Р. е направил искане за увеличаване на размера на внесения депозит съобразно
минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. За въззивното производство е внесен депозит в размер на 150
лв. Обжалваемият интерес пред настоящата инстанция възлиза на 780,98 лв., като съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата при интерес до 1000 лв. минималният размер на адвокатското
възнаграждение е 300 лв. Същевременно според разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК
възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и
правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под
минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не
по-малко от една втора от него. Предвид това и като съобрази фактическата и правна
сложност на делото пред въззивната инстанция, пред която не са събирани нови
доказателства, а разглеждането на делото е протекло в рамките на едно съдебно заседание,
съдът приема, че няма основание за присъждане на допълнително адвокатско
възнаграждение на особения представител на ответника, доколкото същото е съобразено с
Наредбата и чл. 47, ал. 6 ГПК, поради което искането следва да бъде оставено без уважение.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20066591 от 14.03.2021 г. по гр. д. № 52897/2019 г. по описа на
СРС, ІІІ г. о., 155 състав, в обжалваната част, с която е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искови претенции от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, против ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН
**********, от гр. София, ж. к. ****, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл.
9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН ********** дължи на „А. за с.
на в.“ ЕАД, с ЕИК **** сумата от 572,29 лв. - главница, дължима по договор за паричен заем
№ 2350795 от 21.07.2015 г., сключен между „И.А.М.“ АД и ОЛГ. ЛВ. Д., приложение № 1 от
01.08.2016 г. към рамков договор за цесия, сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ и „А.
за с. на в.“ ЕАД, сумата от 38,46 лв. - договорна лихва за периода от 19.04.2016 г. до
16.05.2016 г., сумата от 170,23 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.04.2016 г. до
18.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.03.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и в частта, с която ОЛГ. ЛВ. Д. е осъдена да заплати на „А.
за с. на в.“ ЕАД на основание чл. 81 ГПК, вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 35,07 лв.,
представляваща направени по делото разноски в производството по издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.04.2019 г. по гр. д. № 15765/2019 г.
по описа на СРС, 155 състав, както и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 342,45
лв., представляваща направени по делото разноски, и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искови претенции от „А. за с. на
в.“ ЕАД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, против
ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН **********, от гр. София, ж. к. ****, с правно основание чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК и чл. 99 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че
ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН ********** дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** сумата от 572,29 лв.
- главница, дължима по договор за паричен заем № 2350795 от 21.07.2015 г., сключен между
„И.А.М.“ АД и ОЛГ. ЛВ. Д., приложение № 1 от 01.08.2016 г. към рамков договор за цесия,
сключен на 16.11.2010 г. между „И.А.М.“ и „А. за с. на в.“ ЕАД, сумата от 38,46 лв. -
договорна лихва за периода от 19.04.2016 г. до 16.05.2016 г., сумата от 170,23 лв. -
обезщетение за забава за периода от 01.04.2016 г. до 18.03.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 19.03.2019 г. до окончателното плащане на вземането, като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „****, офис 4, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.
77 ГПК, сумата от 25 лв. /двадесет и пет лева/, представляваща дължима държавна такса по
подадената въззивна жалба.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адвокат Р.Р. – особен представител на
ответника и въззивник в настоящото производство – ОЛГ. ЛВ. Д., ЕГН **********,
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, за изменение размера на депозита за особен
представител на ответника във въззивното производство, определен в размер на 150 лв.
Първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени исковите претенции за
8
сумата от 778,68 лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
18.11.2015 г. до 16.05.2016 г., за главница за сумата над 572,29 лв. до първоначално
претендирания размер от 825,34 лв., за договорна лихва за сумата над 38,46 лв. до
първоначално претендирания размер от 120,18 лв. и за периода от 19.10.2015 г. до
18.04.2016 г., и за обезщетение за забава за сумата над 170,23 лв. до първоначално
претендирания размер от 283,61 лв. и за периода от 20.10.2015 г. до 31.03.2016 г., е влязло в
сила.
Решението в частта, с която е оставено без уважение искането на адвокат Р.Р. за
увеличаване на размера на внесения депозит за особен представител, подлежи на обжалване
пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата част
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал. 3
ГПК.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ:
Не споделям изводите на мнозинството от съдебния състав, че уведомлението за цесия не
може да бъде съобщено на длъжника чрез назначения му особен представител.
Уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно
чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3
ГПК /в посочения смисъл - решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12 /2009 г. на ВКС, ІІ ТО;
решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I ТО; решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на
ВКС, ІІ ТО; решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I ТО и др./
Уведомяване в тази хипотеза може да се извърши и чрез връчване на исковата молба и
приложенията на особения представител на длъжника, приравнено на лично такова.
Връчването на книжата по делото, включително и на уведомлението за цесията, не касае
строго лични субективни права на длъжника и няма пречка това действие да се извърши за
него от особен представител. Ограниченията на представителната власт на особения
представител произтичат от чл. 29, ал. 5 ГПК - особеният представител може да извършва
действия, за които се изисква изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който
се води делото. Съгласно чл. 34, ал. 2 и ал. 3 ГПК, изрично пълномощно е необходимо за
предявяване на искове за гражданско състояние, включително брачни искове, за сключване
на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на
другата страна, за получаване на пари или на други ценности, както и за действия,
представляващи разпореждане с предмета на делото. Получаване на уведомлението
за цесия не е сред изброените действия, за извършването на които е налице ограничение на
представителната власт на особения представител. Действително, уведомлението за цесия е
материалноправно изявление, но в практиката се приема, че особеният представител може
да получава изявления с материалноправни последици – извод в този смисъл може да се
9
направи и от приетото в решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, I т. о.,
както и от определение № 72/05.02.2021 г. по т. д. № 1188/2020 г. на ВКС, I т. о., с което не е
допуснато касационно обжалване на решение по гр. д. № 1220/2019 г. на Окръжен съд
Бургас, като ВКС е посочил, че в синхрон с установената съдебна практика съставът на
Окръжен съд Бургас е приел, че е допустимо изявлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до
длъжника, да бъде прието от особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният
представител има всички права като пълномощник, ангажиран лично от страната, той може
да прави материалноправни възражения срещу вземането, предмет на делото -
правопрепятстващи, правоунищожаващи, правопогасяващи, поради което и не следва
на особения представител да се отрече правото и да приема изявления от кредитора,
отразяващи се на субективното материално право. Да се приеме обратното би означавало да
се поставят страните по делото в неравнопоставено положение, което не е целта на
законодателя при уреждане фигурата на особения представител.
По тези съображения намирам, че изходящото от цедента уведомление, представено с
исковата молба на ищеца и достигнало до ответника с връчването на съдебните книжа на
назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие
и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10