Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 13.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV Б въззивен състав, в публичното заседание, проведено на двадесет
и осми март през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр. дело № 14688 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
468409 от 10.08.2018г., постановено по гр.д. № 70827/2016г. по описа на
Софийски районен съд, 26ти състав, е отхвърлен предявеният от „Ф.и.“ ЕАД срещу С.Б.С.,
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 2544.42 лева, представляваща
непогасена главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX-02401023 от 29.06.2010г., договорна възнаградителна
лихва в размер на 494.30 лева за периода 14.01.2011г. -15.05.2012г. и сумата от
1204.66 лева – обезщетение за забава за периода 15.01.2011г. -25.05.2016г.
Софийски районен
съд се е произнесъл и по искането на процесуалния представител на ответника за
присъждане на разноски, като на основание чл. 38 от ЗА е осъдил ищцовото
дружество да заплати на адв. В.Т.сума в размер на 530 лева – адвокатско възнаграждение.
От името на „Ф.и.“ ЕАД, чрез
процесуалния му представител юрк. П., е депозирана в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба срещу първоинстанционното решение
с доводи за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния и
на процесуалния закон. Излагат се съображения, че изводите на съда относно
прилагането на института на погасителната давност и в частност относно момента,
от който е станало изискуемо вземането на дружеството и от който е започнал да тече давностният
срок. Като неправилно е определено и становището на съда за „автоматичното“
настъпване на предсрочна изискуемост, въпреки че по делото липсвали твърдения и
представени доказателства, от които да е видно, че кредиторът в действителност е
упражнил потестативното му право да трансформира задължението в предсрочно
изискуемо. Поддържа се, че това е потестативно право, чието упражняване зависи
от волята на кредитора, като се позовава на т. 18 от Тълкувателно решение №
14/2013 на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че от името на дружеството не са навеждани
доводи за настъпване на предсрочна изискуемост нито в заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, нито в исковата молба, а напротив посочена била
дата 15.05.2012г. като падеж на
задължението, от която дата според въззивника е започнал да тече и 5 годишният
давностен срок. С оглед изложеното се моли обжалваното решение да бъде
отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което исковите му
претенции да бъдат уважени. Направено е искане и за присъждане на сторените по
делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ответника С.Б.С., чрез процесуалния и
представител адв. Б., с
който жалбата се оспорва като неоснователна и необоснована. Излагат се
съображения, че давностният срок по
отношение на процесното вземане е започнал да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо, т.е от момента, в който кредиторът е може да
претендира цялата сума, а това било именно посочената от СРС момент – декември
2010г., от когато е започнал да тече и давностният срок, тъй като към този
момент първоначалният кредитор е обявил и предсрочната изискуемост на
вземането, за което ответницата била подписала необходимите документи, пазени
от нея до 2016г., когато ги била унищожила поради настъпване изтичане на
давностния срок. При условията на евентуалност се сочи, че ако съдът приеме, че
давностният срок започва да тече от м.05.2012г., то се оспорват начислените и
претендирани лихви по процесния договор за кредит като погасени по давност -
тригодишна давност съобразно чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Релевирано е оспорване и че
сумата от 1350.56 лева, начислена и претендирана за периода от м.10.2010г. до
м.05.2011г., съгласно погасителния план по договора за кредит, е погасена по
давност. Предвид всичко изложено се моли жалбата да бъде оставена без уважение,
а обжалваното решение – потвърдено. Претендира се и присъждането на сторените в
производството разноски.
Софийски градски съд след извършена преценка на представените
по делото доказателства и изложените във въззивната жалба и в отговора доводи,
приема следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни
искове по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение,
първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства се
установява ответницата е сключила договор за кредит за сума в размер на 3000
лева, като се е задължила да го върне на 22 вноски от по 168.82 лева, ведно с
договорна лихва. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответницата, че
подписаният от нея договор за кредит е нищожен, тъй като е в противоречие с
разпоредбите на Закона за потребителските кредити. Софийски районен съд достига
и до извода, че цесията е била съобщена надлежно на длъжника с връчването на
приложеното към исковата молба уведомление. В обжалваното решение е прието, че
съгласно чл. 3 от договора за кредит при неплащане на две месечни вноски,
кредитът става автоматично предсрочно изискуем на падежната дата на втората
неплатена вноска, поради което цялото вземане е станало изискуемо на
15.12.2010г. и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение задълженията са били погасени по давност. Предвид това Софийски
районен съд е счел, че направеното от С.С. възражение за изтекла погасителна
давност е основателна и е отхвърлил предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Въззивният съд
счита постановеното от СРС, 26ти състав, решение за валидно, допустимо и
правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба настоящият състав намира следното:
Към депозираната
от ищцовото дружество искова молба и приложен договор CREX-02401023/29.06.2010г.
за кредит за покупка на стоки, сключен между „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД, в качеството
на кредитор, чрез упълномощен търговски партньор „М.Б.“ ООД и С.Б.С., в
качеството на кредитополучател, с който страните са се договорили, че
кредиторът предоставя креди размер на 3000 лева за финансирани стоки, а именно
преносим компютър, марка: Apple, модел Mac pro book, с цена 3000 лева. Страните са се
споразумели задължението по договора да бъде погасено на 22 вноски при размер
на месечната погасителна вноска да е 168.82 лева, като в договора има
инкорпориран и погасителен план, съгласно който общата стойност на плащанията
следва да бъде в размер на 3714 лева. В договора е упоменато, че годишният
процент на разходите ще се равнява на 27.24 %, а лихвеният процент – на 12.98
%, който съгласно т. 2 от условията по договора остава непроменен за целия срок
на договора. В т. 2 от условията изрично е предвидено, че месечните вноски
съставляват изплащане на главницата по кредита и и изплащане на надбавка,
съставляваща печалба на кредитора. В представените условия по договора за
кредит за покупка на стоки, подписани от ответницата, е предвидено в т. 5, че
при забава на една или повече месечни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата
върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените за събирането на
вземането разходи. В цитираната клауза е изрично упоменато, че при просрочване
на две или повече месечни вноски, и считано от падежа на втората непогасена
вноска, вземането на кредитора става незабавно автоматично предсрочно изискуемо
в целия размер, включително всички определени от този договор надбавка ведно с
дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без
да е необходимо изпращането на съобщение от кредитора за настъпване на
предсрочната изискуемост. В т. 11 от условията към
контракта е изрично предвидено, че кредитополучателят може да се откаже от
договора чрез отправяне на писмено предизвестие в 14 дневен срок от
подписването му. Посочено е, че в срок от 30 дни от датата на изпращане на
предизвестието, кредитополучателят е длъжен да върне предоставената главница по
кредита в едно с начислената лихва от датата на подписване на договора до
датата на плащане на сумата по банковата сметка посочена в този договор, като е
предвидено, че лихвеният процент на ден е равен на лихвения процент посочен в
договора разделен на 365 дни. В т. 14 от условията по договора е
предвидено и че кредиторът може незабавно след сключване на договора или по
всяко друго време да прехвърли правата си по този договор на избрано от него
трето лице без да е нужно предварително да получи съгласието на
кредитополучателя.
По делото е
представена и фактура № **********/07.07.2010г., с посочено име на клиент СД
„Йока-С. и сие“, с МОЛ ответницата С.Б.С., и доставчик „М.Б.“ ООД, с посочено
наименование на стоката – NB MB PRO 13“ C2D 2.66GHz/4GHz/4GB/320GB/GeFo S/N: SW80194AVATN – 1бр. с цена 2519.17 лева без ДДС или
3023 лева с ДДС. Към фактурата е приложен и фискален бон за извършено плащане
на сума в размер на 3023 лева, от които 23 лева платен в брой, а 3000 лева с
чек.
От ищцовото
дружество е представен и договор за прехвърляне на вземането от 08.07.2014г.,
сключен между „Ф.И.“ ЕАД като купувач и „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД като продавач, по
силата на който са се споразумели, че продавачът прехвърля и продава портфолио
от вземание, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени от
продавача с длъжници, които не изпълняват задълженията си на заемополучатели по
тях, които вземания възлизат на 93 070 136 лева. В § 2, ал. 1, изр. 3
от договора изрично е посочено, че вземанията, които се прехвърлят са
определени в списък Приложение № 1 към договора, което съгласно §9, ал. 3 от
договора е неразделна част от него. Страните са се съгласили в § 2, ал. 4 от
договора, че всички акцесорни парични претенции (разноски, лихви и др),
свързани с вземанията, които са вече възникнали и се дължат, както и
предоставените обезпечения (ако има такива) по съответните вземания, ще бъдат
прехвърлени с вземанията. В договора в § 5, ал. 1 между страните е договорено,
че продавачът прехвърля, считано от датата на прехвърляне, всички свои вземания
описани в §2 от договора на купувача, а купувачът приема прехвърленото, като в
ал. 2 от същия параграф са посочили и коя е датата на прехвърляне –
01.07.2014г., като от тази дата купувачът придобива всички права върху
продадените и прехвърлени вземания. Продавачът по договора за цесия съгласно §5,
ал. 5 от него изрично е упълномощил купувача да изпраща писмени уведомления до
длъжниците по вземанията предмет на договора, от името на продавача, с които да
ги уведоми за прехвърлянето на техните задължение по смисъла на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД. Всяка страница от договора е подписана от представители на двете
договарящи дружества.
Към исковата
молба е представен и приемо-предавателен протокол от 24.07.2014г., подписан от
представители на цесионера и на цедента, съгласно който на цедента е предаден
компакт диск, съдържащ информация за цедираните по горепосочения договор
кредитни задължения. В протокол изрично е посочено, че договорите за кредит са
изброени в Приложение № 1 към него. Приложен е препис на част от Приложение № 1
към Приемо-предавателен протокол от 24.07.2014г., в който са описани
прехвърлените вземания, като две от страниците носят подписите на
съконтрахентите по договора за цесия, а страницата, в която е посочено
вземането по договор за кредит CREX-02401023/29.06.2010г.
не носи подписите им.
От приложеното
по делото пълномощно се установява, че „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД е упълномощило „Ф.И.“
ЕАД да го представлява като уведоми по законоустановения ред дължниците за
сключения на 08.07.2014г. договор за продажба и прехвърляне на вземания от
08.07.2014г. между двете дружества.
По делото е
представено и уведомление за извършено прехвърляне на вземания, адресирано до С.Б.С.,
в което е посочено, че „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД, чрез пълномощника си „Ф.И.“ ЕАД,
уведомява ответницата, че е сключен договор за продажба и прехвърляне на
вземанията от 08.07.2014г., по силата на който „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД е прехвърлило
на „Ф.И.“ ЕАД вземането си към нея, произтичащо от договор за кредит от
29.06.2010г. В уведомлението е посочена и банкова сметка, ***ено.
Пред
първоинстанционния съд е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, в
което вещото лице е посочило в таблица № 1, че по договора за кредит са
извършени на четири месечни вноски съответно на датите 23.08.2010г., на
23.09.2010, 03.12.2010 и 20.12.2010г. в общ размер на 675.28 лева, като са
останали неплатени главница в размер на 2544.42 лева и договорна лихва в размер
на 494.30 лева за периода от 15.11.2010г. до 13.04.2012г. Експертът е
констатирал, че лихвата за забава изчислена върху сумите на непогасените вноски
по главницата считано от датата следваща датата на падежа на дължимите вноски
считано от 15.01.2011г. до 15.05.2012г. – когато настъпва падежа на цялото
задължение, а след тази дата – от 16.05.2016г. до 25.05.2016г. е начислена
лихва за забава върху цялото вземане се
равняват общо на 1204.66 лева.
Въззивният съд
кредитира на основание чл. 202 от ГПК изцяло заключението на допусната
съдебно-счетоводна експертиза, като изготвена от експерт притежаващ
необходимите професионални знания и квалификация, въз основа на наличните по
делото доказателства.
С оглед приетите факти по делото въззивният съд
намира от правна страна следното:
За да бъде
уважен предявеният от ищеца иск следва да бъде установено при условие на пълно
и главно доказване кумулативното наличие на следните факти: 1.наличието на
валидно сключен договор за кредит за
покупка на стоки от 29.06.2010г. между С.Б.С. и „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД, въз основа
на който за ответницата е възникнало задължение да върне на „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД
предоставената и сума, ведно с договорената възнаградителна лихва и 2. валидно
възникнало облигационно отношение между „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД и ищеца „Ф.И.“ ЕАД,
по силата на което „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД е прехвърлило вземането си за процесните
суми, дължими от ответницата, на „Ф.И.“ ЕАД, като цесията е била съобщена
надлежно на С. съобразно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, в случай че от
ищцовото дружество бъде доказано наличието на описаните предпоставки, в тежест
на ответницата е да установи, че е заплатила дължимите сума или че вземането е
било погасено по давност, с оглед релевираното в отговора на исковата молба
възражение за давност.
По отношение на
първия от посочените и нуждаещи се от доказване факти, настоящият състав
приема, че от съвкупната преценка на приетите по делото доказателства - договор
за кредит CREX-02401023/29.06.2010г.,
носещ подписа на ответницата и не оспорен от нея, както и представената фактура
за покупка на стока – персонален компютър, в съответствие с уговореното в
договора, и фискален бон за извършено плащане, се установява, че между „БНП П.П.П.Ф.“
ЕАД и С. е бил сключен договор за кредит за покупка на стоки, по силата на
който за ответницата се е задължила да върне предоставената и сума в размер на
3000 лева, ведно с договорената между страните възнаградителна лихва, съобразно
погасителен план, който е неразделна част от договора, а именно на 22 месечни
вноски в размер на 168.82 лева, като последната вноска е следвало да бъде
заплатена на 13.04.2012г. Обстоятелството, че ответницата е била в облигационна
връзка с „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД по силата на този договор, се потвърждава и от
установеното въз основа на съдебно-счетоводната експертиза, а именно че от
нейна страна са извършени плащания на 4 от дължимите 22 месечни погасителни
вноски. Осъществяването на тези плащания въззивният съд цени като признание на
неизгоден за страната факт по реда на чл. 175 от ГПК, а именно, че по силата на
сключения между страните договор, кредиторът е изпълнил своето задължение да
предостави посочената в него сума, която е послужила за закупуване на
процесната стока, а за ответницата е възникнало задължение за връщане на сумата
съобразно условията на договора.
Досежно
валидността на сключения договор за кредит, с оглед релевирните още в отговора
на исковата молба възражения за нищожност на договора за кредит, въззивната
инстанция приема следното:
В условията на
сключения между ответницата и „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД договор за кредит в
действително е посочено, че размерът на погасителната вноска се формира от
главница и „надбавка, съставляваща
печалба на кредитора“. Тази надбавка обаче всъщност е посочената в договора
възнаградителна лихва, за уговарянето на която не съществува пречка в закона.
Същевременно не съществува спор в правната доктрина и в съдебната практика, че
методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на
договора за кредит, безспорно е и необходимостта от постигнато между
съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитора.
Следователно самото включване на договорка за заплащане на възнаградителна
лихва – надбавка, представляваща печалба за кредитора, не води непременно до
нищожност на клаузата, а още повече до нищожност на целия договор, в каквато
насока са твърденията на ответницата. В настоящия случай в договора не е
предвидена възможност кредитора едностранно да изменя договорения лихвен
процент, а напротив в т. 2 от същия изрично е посочено, че договореният лихвен
процент остава непроменен за целия срок на договора, като не са предвидени
плаващи компоненти, които да се променят единствено въз основа волята на
кредитора.Видно и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза вноските
по погасителния план, така както са били договорени при сключване на договора
са останали непроменени. Ето защо настоящият състав приема, че включването на
възнаградителна лихва – надбавка, представляваща печалба на кредитора, не води
до нищожност на договора.
На следващо
място, така договореният лихвен процент в размер на 12.98 % не се явява
неправомерно завишен в степен, която да накърнява добрите нрави. Същият е
договорен като годишен, поради което възражението, че надвишава трикратния
размер на законната лихва, е неоснователно. Нещо повече размерът от 12.98 % не
противоречи на добрите нрави, същият не е прекомерен и е съобразен с
икономическите и пазарни условия.
Неоснователни се
явяват и твърденията, че договорът за кредит е сключен в нарушение на
разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. Както е посочено и от първоинстанционния
съд, разпоредбата на чл. 10 от ЗПК(обн. ДВ. бр.18 от 05.03.2010г.) действащи към датата на
сключване на договора за кредит не е предвиждала посочените от ответницата
ограничения относно шрифта, поради което договорът към датата на сключването му
е отговарял на законовите изисквания. Освен това съобразно чл. 11, ал.1, т. 6 и
т. 11 от ЗПК в договора е предвиден срок и съдържа погасителния план, който е
инкорпориран в него. Срокът на договора в действителност не е точно упоменат,
но същият е определен, доколкото в погасителния план са точно посочени дати, на
който всяка от уговорените погасителни вноски падежира, като последната вноска
е предвидено, че следва да се заплати на 13.04.2012г. Следователно именно на
тази дата изтича и срока на договора. На следващо място в погасителния план е
посочен размерът на всяка една от дължимите месечни вноски, техния брой, начин
на плащането им, като предвид обстоятелството, че лихвеният процент е фиксиран
за целия срок на договора, не следва в договора да е упоменато какво би било
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването, поради което настоящият
състав приема, че договорът е съобразен и с изискванията на чл. 11, ал.1, т. 11
от ЗПК.
Съгласно чл.11,
ал. 1,т. 20 от ЗПК, действал към датата на сключване на договора, в договора за
кредит следва да са посочена информация за наличието или липсата на право на отказ на потребителя от
договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия
за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя
да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и ал.
6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на
ден. Въззивният състав намира, че и тези изисквания са били спазени
при съставяне на проценсия договор за кредит за покупка на стока, доколкото в
т. 11 от условията на договора е изрично предвидено, че кредитополучателят има
право да се откаже от договора, като е точно регламентиран и начинът и срокът,
в който може да стори това - чрез отправяне на писмено предизвестие в 14 дневен
срок от подписването му. Договорени са и условията за упражняване на това
право, а именно, че в срок от 30 дни от датата на изпращане на предизвестието,
кредитополучателят е длъжен да върне предоставената главница по кредита в едно
с начислената лихва от датата на подписване на договора до датата на плащане на
сумата по банковата сметка посочена в този договор. В договора също в т. 11 е
посочено съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, че лихвеният
процент на ден е равен на лихвения процент посочен в договора разделен на 365
дни. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 23 от ЗПК е и клаузата
на процесния договор, в която е предвидено,че споровете между страните във
връзка с изпълнение на същия се решават чрез преговори, а по съдебен ред – при
непостигане на съгласие. Предвид всичко изложено, настоящият състав приема, че
не са налице сочените от ответницата пороци на договора за кредит, които да
влияят на неговата действителност. Ето защо следва да се приеме, че от ищеца е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ответницата С. е била
обвързана с валиден договор за кредит с „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД, който е породил
своето действие, и с оглед изпълнение на задължението от страна на кредитора, е
възникнало задължение за изпълнение и от страна на ответницата.
С оглед
установеното обстоятелство, че за ответницата е възникнало задължението за
заплащане на сумите по договора за кредит, следва да се разгледа и направеното
от нея възражение, че задължението е било погасено по давност, във връзка с
което настоящия състав приема следното съобразявайки изложените във въззивната
жалба доводи:
Въз основа на
приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответницата е погасила чрез
плащане само четири от дължимите месечни погасителни вноски или погасени са
били 455.58 лева – главница и 219.70 лева – възнаградителна лихва, като
непогасени са останали 2544.42 лева от главницата и 494.30 лева от
възнаградителната лихва. От страна на С. не са представени доказателства да е
заплатила дължимата част от сумите по договора за кредит, предвид което следва
да се разгледа направеното от същата възражение за погасяването на същите
поради изтичане на погасителната давност.
Съгласно чл. 114
от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо. Ето защо за да се установи дали процесното вземане е погасено по
давност, следва да се установи дали е настъпила предсрочна изискуемост за
вземането, така както е приел първоинстанционният съд. Настоящият състав
намира, че обстоятелството, че за вземането не е била налице предсрочна
изискуемост е бил безспорно пред Софийски районен съд, доколкото нито в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито в исковата молба,
ищцовото дружество е навеждало доводи, че по отношение на претендираните суми е
била обявявана предсрочна изискуемост. Нещо повече в отговора на исковата молба
от името на ответницата изрично е заявено, че по процесния договор за кредит не
е била обявявана предсрочна изискуемост. Въпреки това, първоинстанционният съд
е приела, че предсрочната изискуемост на вземането е настъпила автоматично.
Настоящият състав не споделя това становище.
Изводът, че
доколкото в договора за кредит е предвидено, че при неплащане на две или повече
месечни вноски вземането на кредитора става автоматично предсрочно изискуем, не
съответства на дадените в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по
тълк.д.№ 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разяснения. В този смисъл е и константната
съдебна практика обективирана в решение № 64/09.02.2015г. по г.д.№ 5796/2014г.
на ВКС, ІV г.о., решение № 161/08.02.2016г. по т.д.№ 1153/2014г. на ВКС, ІІ
т.о.
Предсрочната
изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране на плащанията на погасителните вноски. Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но
не е достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем.
Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право,
установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога,
принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването
на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта - неизпълнението на
длъжника по отношение на една погасителна вноска и нарочно волеизявление на
кредитора за отнемане преимуществото на срока му. Изложеното позволява да се
направи извода, че предсрочната изискуемост не възниква по право от обективния факт на неизпълнението по отношение на
една погасителна вноска, доколкото настъпването й е кумулативно обусловено и от
упражняването на субективното правомощие на кредитора.
Ето защо настоящият състав приема, че по отношение на вземането на кредитора
срещу на ответницата С. не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като
кредиторът не е упражнил субективното си право да обяви кредита за предсрочно
изискуем, доколкото не се навеждат твърдения, а и не са представени
доказателства в тази насока. Напротив едва пред въззивния съд, в отговора на
въззивната жалба от страна на ответницата се твърди, че е получила уведомление
за това че кредитът и е обявен за предсрочно изискуем, но доказателства във
връзка с това твърдение не са ангажирани. Нещо повече, в отговора на исковата
молба ответницата изрично е оспорила да е получавала подобно уведомление.
С
оглед изложеното следва да се прецени от кой момент започва да тече
погасителната давност за вземането по процесния договор за кредит.
Вземането за сума, предоставена по договор за кредит
(главница) се погасява с обща 5 годишна давност, тъй като вземането не попада в
категорията на „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г. на ОСГТК на
ВКС, понятието „периодично плащане“ се характеризира с изпълнение на повтарящи
се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията еднакви. При
договора за кредит за покупка на стоки се касае за единно вземане, чието
изпълнение е разсрочено във времето, т.е налице е един правопораждащ факт –
договора за кредит, като въз основа не него не възникват отделни нови вземания
през различен период от време, а се касае за едно възникнало вече вземане, за
което кредиторът е изразил воля, че ще приема изпълнение на части през определен
период от време.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД,
давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Ето защо следва да се
съобрази, че задължението, поето от ответницата С., е да внася анюитетни вноски
за погасяване на задължението по договора за креди и следователно давността
тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането и е било
дължимо по отношение на „БНП
П.П.П.Ф.“ ЕАД, т.е от падежа на всяка вноска. В този смисъл е и
константната практика, обективирана в решение № 90/31.03.2014г. по гр.д.№
6629/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 196/22.06.2016г. по гр.д.№ 956/2016г. на
ВКС, ІV г.о. В настоящия случай се претендират средствата, необходими за
плащане на вноските за периода от 15.11.2010г. до 13.04.2012г., включващи
главница и възнаградителна лихва, а заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено на 07.06.2016г., т.е погасени по
давност се явяват всички анюитетни вноски дължими преди 07.06.2011г. Останалите
вноски за погасяване на задължението на С., чийто падеж е настъпил след
07.06.2011г., дължимите съгласно погасителния план по договора за кредит суми с
падежа от 15.06.2011г. до 13.04.2012г., не са погасени по давност, т.е дължими
са вноските по договора за кредит в общ размер 1856.98 лева.
Основателно обаче се
явява възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираната лихва за забава. Съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД с изтичане на
тригодишна давност вземания за лихва се погасяват. Ето защо погасена по давност
се явява претенцията за заплащане на лихва за забава върху главното вземане за
периода от 15.01.2011г. до 06.06.2013г., поради което претенцията за лихва за
забава върху главницата се явява основателна единствено за сумата от 767.59
лева (определена по реда на чл. 162 от ГПК) за периода от 07.06.2013г. до
25.05.2016г.
Тъй
като по делото е установено, че за ответницата съществува задължение за връщане на „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД на непогасените
по давност вноски по договор за кредит за покупка на стоки № CREX-02401023/29.06.2010г., следва да бъде разгледан въпросът дали
процесното вземане на „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД за главница, възнаградителна лихва и
обезщетение за забава е било валидно прехвърлени на ищцовото дружество,
доколкото още в отговора на исковата молба от името на ответницата е направено
изрично оспорване относно това дали е сключен надлежно договора за цесия.
С договора за
цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на
връзката, от която произтича вземането,
лице. Предмет на договора за цесия може да бъде вземане, което следва да
съществува към момента на сключването на договора и да е прехвърлимо, каквито
са по принцип имуществените права, в това число и твърдяното в исковата молба
вземане. За да премине вземането от патримониума на цедента върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото
съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото
прехвърляне, договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му. Същевременно за да
породи действие спрямо длъжника договора за цесия, цесията следва да му бъде
съобщена от цедента съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
В настоящия
случай, видно от представения договор за продажба и прехвърляне на вземания от
08.07.2014г., между кредитора на ответницата „БНП П.П.П.Ф.“ ЕАД и ищцовото
дружество е бил сключен договор, по силата на който цедентът е прехвърли
посочени в приложение № 1 към договора свои вземания на цесионера. В договора
не са предвидени условия, които да обуславят прехвърлянето на вземанията, в
това число преминаването на вземанията от патримониума на цедента в патримониума
на цесионера не е обвързано и с осъществяване на плащането на определена цена.
Напротив, съгласно §5 от договора за цесия изрично е предвидено, че продавачът
прехвърля на купувача вземанията считано от 01.07.2014г.
Сключеният
договор за цесия е бил и редовно съобщен на ответницата С. съобразно чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД, доколкото по делото е представено пълномощно, с което „БНП П.П.П.Ф.“
ЕАД е упълномощило „Ф.И.“ ЕАД да съобщи на длъжника договора за цесия от 08.07.2014г.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД именно предишният кредитор е
този, който следва да осъществи уведомяването на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането и именно от този момент цесията има действие спрямо
длъжника и третите лица. Няма пречка обаче предишният кредитор да упълномощи
новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В
този смисъл е и константната съдебно практика, обективирана в решение №
96/17.04.2018г. по гр.д.№ 3049/2017г. на ВКС, ІV г.о, решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС І т.о,
решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.№ 5759/2014г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. №
2639/2014 г., на ВКС, ІІ т.о.
Приложено е по
делото и съобщение до длъжника от името на първоначален кредитор „БНП П.П.П.Ф.“
ЕАД, за което обаче липсват доказателства, че е изпратено и достигнало до
ответника. Въпреки това посоченото съобщение е било приложено към исковата
молба, инициирала настоящото производство, и по този начин е било връчено на ответницата
С., сочен като длъжник, с което са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, съобразно константната съдебна практика.
За да се приеме
за основателен предявеният иск, обаче следва да се установи осъществяването на
редовно прехвърляне не на което и да е вземане, а прехвърлянето именно на
процесното вземане от първоначалния кредитор на С. на „Ф.И.“ ЕАД. В настоящия
случай въззивният състав приема, че липсват доказателства относно това кое
точно вземане е прехвърлено с процесния договор за цесия, доколкото в
представеното по делото Приложение № 1, в което съгласно §2, ал. 1, изр. 3 от
договора са посочени и определени вземанията, които се прехвърлят по сила на
договора за цесия, прехвърлените вземания не са индивидуализирани достатъчно, в
това число и вземането предмет на настоящото производство. В приетото по делото
Приложение № 1 е посочен единствено номера на договора за кредит „CREX-02401023“ и
цифрите – „**********“, без да е обозначено какво представляват тези цифри. Не
е посочено нито името на ответницата, нито каква е размерът на кредита, както и
какъв е неиздълженият от С.
остатък по договора, включващ главница, договорни лихви и мораторни лихви в общ
размер. Дори
и да се приеме, че процесното вземане е достатъчно ясно индивидуализирано в
представения от ищеца препис на част от приложение № 1, а именно 3 страници от
него, то следва да се съобрази, че само две от тези страници носят подписите на
договарящите, а третата, в която е включено процесното вземане по договор за
кредит CREX-02401023/29.06.2010г.
не носи подписа на нито една от страните. Тази страница, представена като част
от приложение № 1 към договора за цесия се отличава от другите две и с това, че
същата е номерирана – посочен е номер 351, а другите две страници, не са
номерирани. От представения договор за цесия, от който неразделна част е и
Приложение № 1, се вижда, че страните по него са подписали всяка една страница
от договора и очевидно са подписали при изготвяне на приемо-предавателния
протокол за приложение № 1 и всяка страница от приложението, доколкото първата
негова страница, представена по делото носи два подписа, а такива подписи носи
и последната страница от приложение №1, представена по делото. И двете
подписани страници от приложението не е
прономерована. Ето защо настоящият състав приема, че липсата на подписи и
наличието на номер само върху страницата, в която е вписано твърдяното от ищеца
вземането по договор за кредит CREX-02401023/29.06.2010г.,
води до извода, че тази страница не е част от приложение № 1, което е
неразделна част от процесния договор за цесия.
Съобразявайки
всичко изложено въззивният съд приема, че ищцовото дружество не е доказало при
условия на пълно и главно доказване, че претендираните права са преминали в
патримониума на „Ф.И.“ ЕАД.
С оглед
изложеното настоящият въззивен състав намира, че ищцовото дружество не е
доказало своята активна материалноправна легитимация по предявения иск. Ето
защо при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, настоящият състав намира, че предявените искове с
правна квалификация чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
следва да бъдат отхвърлени.
Въпреки
изложените различни доводи по отношение на исковите претенции с оглед
обстоятелството, че крайният извод на въззивния съд съвпада с крайния извод на
Софийски районен съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на
спора правно на разноски съобразно чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 от ГПК има
въззиваемата страна по делото С.Б.С., като от процесуалния представител на
същия е направено изрично искане за присъждането на адвокатско възнаграждение в
полза на доверителя му съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК в размер на
600 лева. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен
между С. и адв.Б., съгласно който страните са се договорили процесуалното
представителство да се осъществява по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. От
страна на въззивника е направено изрично възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Предвид това настоящият състав намира с оглед фактическата и правна сложност на
делото, че в полза на адв.Б. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
в размер на 527.04 лева – минимално
адвокатско възнаграждение съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 468409 от 10.08.2018г., постановено по гр.д. № 70827/2016г. по описа на
Софийски районен съд, 26ти състав.
ОСЪЖДА „„Ф.и.“ ЕАД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на адв.К.И.Б. на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА сума в размер на 527.04
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.