Р Е Ш Е Н И Е
Номер ….
24.02.2021 г. Град
С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 03.02 Година 2021
в публичното заседание, в следния
състав:
Председател: РУМЯНА БОНЧЕВА
Членове: 1. ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
2. ТРИФОН МИНЧЕВ
Секретар: Стойка Иванова,
като разгледа докладваното от
съдията - докладчик ТРИФОН МИНЧЕВ въззивно
търговско дело № 1554 по описа за 2020 година, взе предвид следното:
Производството е на основание чл.
258 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ЗАД "О.З." АД против решение № 737/30.06.2020г., постановено по гр.д. № 5212/2019г. по описа
на Районен съд – гр.С.З., с което застрахователното дружество е осъдено да
заплати на въззиваемия сумата в размер на 10 000 лева -
обезщетение по чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) за неимуществени вреди - болки и
страдания, вследствие смъртта на дядо му С. Г.С., настъпила на 13.10.2014 г. в
резултат на ПТП, причинено от И.Д.К., при управление на автобус „И.М.“, с рег.
№ ****, застрахован по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“, сключен със застрахователна полица №
23113002879238, валидна от 06.12.2013г. до 05.12.2014 г., със застраховател ЗАД
„О.З.” АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.10.2014г.
до окончателното й изплащане. Присъдени са и разноските по делото. Във въззивната жалба са направени оплаквания за недопустимост
на предявения иск, неоснователност на същия, наведени са доводи за
незаконосъобразност на решението на РС, като са изложени съображения в тази
връзка и е посочена практика на съдилища – окръжни и апелативни, без да са
представени съответните съдебни актове. Направено е искане да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови друго, с
което да се отхвърли иска, а в случай, че съдът приеме иска за основателен да
го присъди в размер до 5 000 лв. Претендира разноските по делото.
В
законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия
чрез пълномощника му, в който е взел становище, че жалбата е неоснователна, а
обжалваното решение законосъобразно и правилно. Изложени са подробни
съображения. Направено е искане да се потвърди първоинстанционното
решение. Прави се искане за присъждане на разноските пред въззивната
инстанция.
Въззивният съд след като обсъди
установените по делото обстоятелства, намира за установено следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 493, ал. 1 КЗ, вр. чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 и чл. 52
от ЗЗД, чл. 86, вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД..
Видно от приложеното НОХД 187/2015г. на ОС – С.З.
с влязла в законна сила присъда № 25 от
02.06.2015 г. по същото, потвърдена с решение №137 от 09.11.2015 г. по ВНОХД №
298/2015 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, изменено частично с решение №
20 от 05.02.2016 г., постановено по КНОХД № 1663/2015 г. по описа на ВКС, I НО,
И.Д.К. е бил признат за виновен в това, че на 13.10.2014 г. около 9:20 часа,
западно от гр. С.З., на път 6602, на км. 1+960, при управление на МПС - автобус
„И.М.“, с рег. № ****, нарушил правилата за движение по ЗДвП и по
непредпазливост причинил смъртта на С. Г.С., като след деянието направил
всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия.
От назначената по делото съдебна комплексна автотехническа и медицинска експертиза се установява, че произшествието е настъпило на
13.10.2014 г., около 9:20 часа, по път 6620, км. 1+960, на изхода на гр. С.З. в
посока с. Б., където пътят е двулентов с двупосочно
движение. Автобус „И.М.“ с рег. № ****,
управляван от водача И.Д.К., се е движил в посока запад, към с. Б., а л.а. „Х.Е.“
с рег. № *****, управляван от С. Г.С. – в противоположна посока. Пред автобуса
са се движили леки автомобили в колона, които са започнали интензивно спиране,
като автомобилът пред автобуса е спрял внезапно в дясно, с частично излизане на
банкета. Водачът на автобуса също предприел аварийно спиране и едновременно с това завил наляво, при което
навлязъл в лентата за насрещно движение, в която се е движил л.а. „Х.Е.“ с рег.
№ *****. Водачът на л.а. „Х.Е.“ с рег. № ***** е възприел навлизането на
автобуса в неговата лента и е предприел аварийно спиране, като в този момент, в
хода на спирането е настъпил удар между предните леви състави на превозните
средства. Вещото лице – автоексперт е изчислило, че
към момента на удара скоростта на автобуса е била 47,1 км/ч, а на лекия
автомобил – 43, 3 км.ч. Според същото вещо лице причините за настъпване на ПТП
– то са били движение на автобуса на недостатъчна дистанция от движещия се пред
него автомобил, като дистанцията не е била съобразена със скоростта му на
движение и навлизането на автобуса в насрещното платно за движение при наличие на
автомобил, който се движи по него. Автоекспертът е
посочил още, че водачът С. Г.С. на лекия автомобил е предприел действия за
предотвратяване на произшествието, като е задействал спирачната система, като
посоката на следите показвала, че той е завил волана на дясно преди да започне
ефективното спиране, като в съдебно заседание допълни, че от техническа гледна
точна той не е имал възможност да предотврати удара и че в 90 % от случаите
всички водачи действат така. Теоретично според вещото лице е можело чрез
маневра – излизане в дясно от платното за движение да се избегне удара, но с
оглед конкретиката счита това за невъзможно и заяви,
че по – скоро е дал тази възможност като теоретична. Автоекспертът
е заключил, че водачът на лекия автомобил не е имал техническа възможност да
предотврати ПТП – то чрез аварийно спиране, тъй като мястото на удара попада в
опасната зона за спиране на лекия автомобил. Пак според същото заключение,
вещото лице – съдебен лекар пък е посочило, че от описанието при извършената
аутопсия можело да се направи извод, че С. Г.С. е бил с обезопасителен
колан, задействан при ПТП – то, предвид характерните охлузвания в предната и
страничната повърхност на гръдния кош, които се получават при поставен такъв
колан. Съдебният лекар е определил като причина за смъртта получената при ПТП –
то тежка черепно – мозъчна травма, като е посочил, че нито възрастта на
пострадалия, нито атеросклеротичните изменения при него, са повлияли на
настъпването на леталния изход. Вещото лице подробно е описало медицинската
практика за вадене на пострадал от МПС, като е заключило, че в случая няма
никакво значение начина на изваждане на пострадалия от катастрофиралия
автомобил, тъй като водеща е била мозъчно – черепната травма. Изваждането от
катастрофирал автомобил би имал значение за летален изход единствено при тежки
гръбначно – мозъчни или коремни травми, при открити счупвания на големи
тръбести кости и артериално кървене, но такива в случая липсвали.
Видно
от представеното по делото удостоверение за родствени връзки, ищецът И.Г.С. е
внук на починалия при ПТП – то С. Г.С..
За
претърпените от ищеца болки и страдания, вследствие загубата на дядо си, са
разпитани свидетелите Г. С.С. (баща на ищеца) и Г.А.И.(техен
съсед), от чиито показния се установява, че ищецът е отглеждан от малък от дядо
си (починалия) и баба си, с които са живели в едно домакинство в с. З.. Майката
на ищеца починала през 2012г. и дядо му бил “и майка и баща на И.“ според
разказаното от самия му биологичен баща. Това било така, тъй като св. Г. С.
поради естеството си на работа, нямал обективна възможност да полага
непосредствени грижи за сина си. Именно дядо му бил този, който го карал и
вземал от гр. Ч., където момчето учило, според показанията и на двамата
свидетели. Свидетелят И. разказва, че дядото много угаждал и обгрижвал внука си, до гр. Ч. отивал с колата само, за да
изпълни желанието на детето да му купи сладолед, купувал му дрехи, играел с
него. И двамата свидетели разказват, че дядото на ищеца бил в много добро
здраве, спортист, играел футбол заедно с внука си и внезапната му смърт била
шок за момчето, което тогава било на 14 години. Свидетелят Г. С. разказва, че
синът му все още не е превъзмогнал загубата на дядо си, че плаче при всяко
ходене на гробищата и при всеки помен и че говори за дядо си като за жив,
отказва да приеме, че е мъртъв. Свидетелят И. пък разказва, че ищецът е бил
толкова стресиран от смъртта на дядо си, че отказвал да влезе в къщата, в която
живели заедно и отказвал да приеме факта на смъртта.
По делото не е спорно, че по
време на процесното ПТП по отношение на управлявания
от И.Д.К. автобус „И.М.“, с рег. № ****,
е действал валиден застрахователен договор по задължителна застраховка
Гражданска отговорност на автомобилистите, със застраховател ЗАД „О.З.“
АД, сключен със застрахователна полица № 23113002879238, валидна от
06.12.2013г. до 05.12.2014 г.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Настоящия
съдебен състав намира, че решението на първата инстанция е правилно и
законосъобразно. Настоящият състав споделя изцяло изводите на СтРС относно наличието на валидно застрахователно
правоотношение; деяние,
противоправност на деянието, вина, причинна връзка и
вреди, поради което на основание чл.272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които са правилно,
изчерпателни и ясни.
По направените
във въззивната жалба възраженията на въззивника:
На първо място се оспорва допустимостта на
предявения иск, поради липса на отправена до застрахователя претенция от страна
на увреденото лице, което съдът намира за
неоснователно поради следното: правната квалификация на предявения иск е по чл. 226 КЗ (отм.), доколкото договорът по
задължителната застраховка е сключен при действието на отменения Кодекс и след
влизане в сила на сега действащият страните не са уговорили друго. В случая е
налице валидно застрахователно правоотношение по отношение собствеността и
ползването на автобус „И.М.“, с рег. №
**** по силата на Застрахователна полица № 23113002879238, валидна от
06.12.2013г. до 05.12.2014 г., сключена с ответника.
На второ място: спорният момент е - налице ли е трайна
и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалия му дядо, които да
обосноват заплащането на обезщетение от страна на ответника.
Съгласно приетото в TP No 1/2018 г. особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби, дядовци и внуци.
Изключителни
обстоятелства са налице ако по някакви житейски причини тези родственици биха заместили
най-близките такива. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че
ищеца и неговия дядо са живели в едно домакинство, като ищца преимуществено се
е отглеждал от своя дядо, предвид естеството на работа на неговия баща. Поради което съдът намира, че отношенията между починалия и
ищеца са се характеризирали с особена изключителна връзка, надхвърляща
обичайната такава, която е прекъсната с неговата смърт. Първоинстанционния съд правилно е кредитирал показанията
на тези двама свидетели, отчитайки възможната заинтересованост на единия от тях
– баща на ищеца, тъй като установяват
сходни факти и пресъздават непосредствени впечатления. Правилно при това
положение е неговия извод за размера на присъденото застрахователно обезщетение.
На
следващо място – относно размера на съпричиняване на
вредоносния резултат.
Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато
пострадалото лице със
своето поведение е създало предпоставки за настъпване на
вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Или, от съществено
значение е конкретното проявление на действието или бездействието на
пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените
вреди. В случая е от значение наличието на
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат.
В
конкретния случай от заключението на назначената по делото съдебна комплексна автотехническа
и медицинска експертиза се установява, че починалия С. Г.С. не е имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП, чрез
аварийно спиране, като ударът е настъпил в опасната зона за спиране на лекия
автомобил, за разлика от водача на автобуса. Важно е да се отбележи, че С. Г.С.
е бил с обезопасителен колан, като за леталния изход
не е оказало влияние нито начина, по който е бил изваден пострадалият от
автомобила, нито възрастта му, нито пък атеросклеротичните изменения, които е имал. Ето защо възражението на
ответника за съпричиняване от страна на починалото
лице е неоснователен.
На
последно място, съдът следва да се произнесе относно въпроса за
приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018
година/. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на наредбата за
утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000
лева, като е придадено обратно действие на
разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018 г.. Съдът
намира, че посочената разпоредба на § 96 ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ е неприложима по настоящото дело. Тази разпоредба има
отношение към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ,
в сила от 01.01.2016 година. В конкретния случай
застрахователното събитие е станало през 2015 г.. Дори обаче да се
приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018
г./ е приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., включително
за тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на
обезщетението. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и чл. 1,
параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно
застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни
превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава
застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“. В чл. 9 ал. 1
от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални застрахователни
суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000
евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива – 84/5/ЕИО. Посочените
в директивите лимити за минималните застрахователни суми за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са
транспонирани в националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега
действащия Кодекс за застраховането. Доколкото обаче в цитираните директиви не
е предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението
за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018
година/ не е в съответствие с общностното
право. По тази причина съдът счита, че не следва да съобразява размера
на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Предвид
горното въззивната жалба на ответника като
неоснователна следва да се остави без уважение. Решението на СтРС, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода на
спора на въззиваемия следва да се да присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 830 лв., съгласно представения по делото
списък по чл. 80 от ГПК. Направеното от въззивника
възражение за прекомерност на разноските на проц.
представител на въззиваемия е неоснователно, тъй като
е съобразено с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
С оглед цената на иска в
размер на 10 000 лв., настоящето въззивно
решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Водим от горните
мотиви, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 737/30.06.2020г., постановено по гр.д.
№ 5212/2019г. по описа на Районен съд – гр.С.З..
ОСЪЖДА „З.„О.З.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., район В., ж.к. В., ул.*****, да заплати на И.Г.С., ЕГН: **********,***, чрез адв. Ж.З., сумата в
размер на 830 лева – разноски в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.